Последното интервю на Севдин:Кой се вълнува от нас? Старцитe

[JACKO]

Последното интервю на Севдин: Кой се вълнува от нас, старците?!

[wrapimg=]http://static.blitz.bg/documents/thumbnails/520/201309/20130924.inmcqmbmqv.jpg[/wrapimg]
На 21 септември ни напусна легендата на Марек Любен Севдин. На 27 май той даде последното си интервю, като говори пред вестник “ШОУ”. Ето какво каза Севдин само няколко месеца преди да почине.

Любен Севдин е истинска легенда за “Марек” (Дупница). Бившият корав защитник е роден на 26 юли 1953 г. Юноша е на дупнишкия клуб, за който играе 13 години – от 1971 до 1983 г. Играл е още в “Черно море” (Варна), “Добруджа” (Добрич) и “Германея” (Сапарева баня). В “А” група има 180 мача и 2 гола. Бронзов медалист от 1977 г. Носител на Купата на Съветската армия през 1978 г. Севдин остава в историята най-вече с гола, с който носи победата на финала за КСА срещу ЦСКА с 1:0. Попадението е придобило вече култов статус. С него “Марек” постига най-големия успех в историята си. Това е първото интервю на бате Любо в последните близо 30 години. А и поводът си заслужава, защото на 24 май се навършиха точно 30 лета от историческия успех над “червените”.

- Г-н Севдин, навършиха се 35 години от най-големия успех в историята на “Марек” – спечелването на Купата на Съветската армия. Какво си спомняте от онзи 24 май 1978 г.?
- Спомням си абсолютно всички подробности. Е, сигурно всички се сещат за оня лаф, който излезе по това време: “Гол от 30 метра, в 30-ата минута, по случай 30-годишнината на ЦСКА”. (смее се).
Kayzera_1_3.jpg
- Разбира се, че е така.
- Нормално е. Разбирам ви. Като днес си спомням ситуацията. Поех топката малко след центъра на игрището. Опитах се да центрирам към някой от близнаците Иван и Венцислав Петрови, които бяха неудържими на “втория етаж” в наказателното поле.

Не съм целял да
бия към вратата

обаче топката взе, че влезе точно в горния ъгъл. Никой не я докосна, а пък и вратарят на “армейците” Борис Манолков нещо беше позадрямал. Получи се много красив гол. Щастлив съм, че точно аз донесох победата на “Марек”.

- Вие играете като десен бек. Това ли бе най-важният гол в кариерата ви?
- Да, така е. Аз, по принцип, нямам много отбелязани попадения. Не ми беше това и работата. Радвам се обаче, че когато съм вкарвал, макар и рядко, все са били важни голове. То, навремето ние, защитниците, повече гледахме да опазим нашата врата преди всичко. Отпред имаше кой да бележи - и Сашо Паргов, и близнаците Петрови, и Мики Димитров...голаджии, колкото искаш.

- Конкретно за този финал срещу ЦСКА какво беше усещането ви? Имахте ли някакво предчувствие, че ще победите?
- А, не съм се замислял по този въпрос тогава. Не вярвам и някои от моите колеги да го е правил. Голям успех си беше и самото достигане до финала. По пътя до “Васил Левски” елиминирахме “Спартак” (Плевен) с 4:1, “Септемврийска слава” (Монтана) с 2:0, “Раковски” (Севлиево) с 1:0 и “Локомотив” (Сф) с 2:1. Най-тежко ни беше на полуфинал срещу “Академик” (Свищов). Те бяха доста силен тим, там играеха легендата Петко Петков, Сашо Момчилов, Георги Фисанов, Венци Божилов, вратарят Станимир Пърчанов и др. Бихме ги с 2:0 и стигнахме до пряк сблъсък за трофея. Всички специалисти считаха ЦСКА за абсолютен фаворит, обаче ние опровергахме всички прогнози.

- Каква беше атмосферата преди, по време и след мача?
- През 1978 г. ЦСКА отбелязваше 30-годишнина от създаването на клуба и имаха поръчение да вземат и шампионската, и Купата на Съветската армия. Предварително си бяха резервирали огромна банкетна зала. На цесекаритеим бяха подготвени медали в Австрия. Изработени по поръчка. На тях пишело “Шампиони и носители на купата”. Да, ама нито едно от двете не стана. “Локомотив” (Сф) грабна титлата, а ние купата. На “Васил Левски” имаше над 40 000 зрители. От тях поне 15 000 от Дупница. Уникална подкрепа. По принцип тогава цели влакови композиции от Дупница ни следваха в провинцията. Във Враца паднахме с 0:1, 10 000 фенове дойдоха от Дупница. Първият секретар на БКП Бангелов обеща да ни купи чисто нов автобус, ако сторим това. И го изпълни. Беше човек на честта. Срещу ЦСКА съдия беше руснакът Липатов. И до днес си мисля, че ако беше негов български колега, щяхме да загубим.

- Как се почувствахте, когато топката се оплете зад Манолков?
- Е, зарадвах се, обаче трудното тепърва предстоеше. Нашите имаха една приказка: “Защитник щом вкара, обръщане няма”. То така и стана (смее се). Това ми беше цифром и словом

вторият гол в
кариерата ми

преди това имах и едно попадение в “А” група от близо 90 мача. Велик момент. Те, цесекарите, бяха ни и подценили. Може и да е имало известно сковаване при тях с оглед големите очаквания. Ние излязохме спокойни, без напрежение. Никой нямаше изисквания към нас – нито треньорът Янко Динков, нито началниците. Бате Янко само ни каза преди мача: “Излизайте и спокойно!”. То и нямаше нужда от повече приказки. Ние сами разбирахме важността на този двубой. Не сме имали нужда от допълнително надъхване. Поведохме, после ЦСКА ни натисна, ама набързо ги укротихме. На тях не им вървеше и играта. Спомням си, че вратарят ни Стоян Стоянов още на загрявката, след като видя, че Спас Джевизов няма да играе, се успокои. Вместо Спас като център-нападател излезе Никола Христов. На Стоян не му вървеше много срещу Джевизов. Много голове му беше вкарал, та му имаше респект. Мачът си “заспа”, дето се вика. Колкото повече краят наближаваше, натежаваха и нашите крака, но удържахме. Накрая беше една еуфория, един купон, не мога да ти го опиша с думи. Абе, велик момент. Това трябва да се изживее, няма как да го разкажа. Ние сме “Марек - малък клуб, от малък град, не сме “Левски” или ЦСКА. Такива успехи се помнят.

- Вие влязохте направо в историята с този гол?
- (Смее се) Да, и той до края на живота ми ще ме топли. Навсякъде, където отида, все за него ми говорят. Станах известен в цяла България. Колко пъти са ме черпели левскари, не мога да ти опиша. То понеже съм ги направил щастливи...А цесекарите дори не ни поздравиха след финала. Изнизаха се по терлици към тунела. Даже едно “Честито!” не чух. Абе, кога ще те поздравят, те се мислеха за голяма работа, за хора от “големото добру утро”. После разбрахме, че Милко Балев, който колеше и бесеше по онова време в нашия футбол, е искал да “реже глави” в ЦСКА. Искал да разжалва всички участници във финала от “армейците”. Те нали бяха офицери всичките... Даже мислил да разформирова клуба.

Намесил се генерал
Добри Джуров

и предотвратил разжалванията.

- Как ви посрещнаха в Дупница?
-О, невероятна еуфория беше, неописуема радост. Истински празник за града. А по пътя от София до Станкето по крайпътните табели навсякъде пишеше “Само “Марек”. На площада, като пристигнахме с рейса, нямаше къде игла да хвърлиш. Всичко беше пълно с народ. Още по пътя към града ни посрещаха възторжени запалянковци. 20 000 души поне се бяха събрали на площада. Не можеше да слезем, за това милицията ни направи път. Направиха кордон до ресторанта, където шефовете бяха организирали скромен банкет.

- Каква премия взехте за успеха?
- Дадоха ни премия от федерацията. Заплатите ни бяха стандартни – от 120 до 160 лева. От Окръжния комитет на партията Румен Сербов ни връчи по едно дипломатическо куфарче и по един руски часовник “Ракета”. От АПК “Родопа” получихме по 5 кила наденица в плик. Направиха ни и почетни граждани на Дупница.

- Добре де, защо през този велик сезон за една бройка едва не изпадате от “А” група?
- Така беше. Ние завършихме на 14-о място, с 26 точки, а изпаднаха “Спартак” (Варна) с 25 и “Академик” (Свищов) с 24. Не мога да си обясня защо стана тоя резил. Може би, защото “тъчахме на два стана” – за купата и за първенството. Този сгъстен цикъл от мачове ни идваше малко нанагорно. После се стабилизирахме и нямахме проблеми през новото първенство – завършихме на шесто място. През 1979 г. пък отново бяхме на крачка от купата, но загубихме в невероятна драма на полуфинала от “Берое”.

- Какво се случи тогава?
- Отново почнахме по същия начин като година по-рано. Бихме последователно “Септемврийска слава” с 3:1, “Черно море” с 1:0, “Славия” с 5:4 след дузпи. Казахме си: “Историята се повтаря”, но не би. С “Берое” играхме на неутрален терен - в Пловдив. Редовното време завърши 1:1. Голям мач направи Петко Петков. Той ни вкара два гола, но Иван Петров на два пъти изравняваше. В последните минути на продълженията мачът вървеше атака за атака. Буквално в последните секунди отново Петков засече центриране на Киров и ни разби - 3:2 за “Берое”. Така пропуснахме шанса да защитим трофея си, този път срещу “Левски”.
KAMATA 1_2.jpg
- Вие имате и доста запомнящи се сблъсъци и в евротурнирите. Разкажете за мачовете с “Ференцварош” и “Байерн”.
- Момче, това е история. Кой се вълнува от нас, старците? Било, каквото било.

- И все пак?
- Унгарците бяха много силен отбор, с осем национали: Пустай, Нилаши Соколай, Ебедли, Погани, Балинт, Мартош...В първата среща ги отнесохме с 3:0. Бяхме качени в Сапарева баня на лагер. Ден преди това “Локомотив” падна в София от “Андерлехт” с 1:6. Дойде някакъв от БФС и ни вика: “Момчета, гледайте да паднете с по-малко от 6 гола разлика. Досега не сме били унгарци”. Преди мача беше студено. От “Ференцварош”

поискаха по
чашка коняк

“Плиска”. Стана ни чудно, обаче ги направихме сами да си говорят. Искаха с коняка да се сгреят, ама ние така ги “опекохме”, че... В Будапеща паднахме с 0:2. Над 3000 наши фенове бяха по трибуните. Не съм виждал толкова българи при визита на наш отбор в евротурнирите. Запалянковците от Станкето ни следваха из цялата страна, когато гостувахме. Цели влакови композиции тръгваха, колони от автомобили. Абе, целият град опустяваше. Неслучайно викаха на Станке Димитров “Градът на колела”. Имаше приказка, че, когато “Марек” гостува, настъпва часът на коцкарите. Понеже всички мъже ги няма, а в града остават само жените и нали се сещаш какво става (смее се).

- Вярно ли е, че когато “Байерн” гостува, немците отсядат преди мача в София?
- Да, вярно е. Къде да спят звезди като Сеп Майер, Герд Мюлер, Шварценбек, Бранко Облак? В Станкето имаше само един свестен хотел, ама и той беше само две звезди. За техните разбирания това си беше жива мизерия. Иначе специално за визитата на “Байерн” нашето ръководство извърши основен ремонт на цялата инфраструктура около стадиона. Съблекални, душове, трибуни – всичко беше подменено. Ние подгрявахме с бойлер водата в банята. Като свърши бойлерът, си ходиш мръсен вкъщи. Така беше. Баварците ни биха с 3:0 в Мюнхен. На реванша трябваше да пазя младия Карл-Хайнц Румениге. Тогава беше изгряваща звезда, обаче си личеше, че ще стане отличен нападател. Измъчи ме, беше як като бик и труден за пазене. Мачкахме се 90 минути. И аз го бутам, ама и той мене. Аз тръгна напред, той ме спъне, вземе топката – аз в краката му. Въпреки всичко, направихме коректен двубой. Публиката много се кефеше. По принцип запалянковците ме обичаха. Бях сърцат футболист, не се давах на никой. С Румениге не съм си и помислял да си разменям фланелката, защото домакинът ни беше предупредил: “Имаме само един екип. Да не съм ви видял да си разменяте фланелките”. Тогава един гол не ни достигна да елиминираме “Байерн”. Поведохме с 2:0, уцелихме и гредата. Те два пъти чистеха от голлинията. Като свърши мачът, футболистите на “Байерн” се радваха като малки деца. Шефовете ни дадоха по 80 лева за победата. За тези пари днешните звездички дали ще се съблекат даже, я ми кажи?

- Получавали ли сте оферта от чужди клубове след това отлично представяне в Европа?
- Търсеха ни разни мениджъри. Обикаляха около нас по време на визитите, но ние ги отбягвахме. Такива бяха времената. Никой нямаше да ми даде да отида да играя на Запад. Отделно от това ръководството скриваше някои оферти, ако ги е имало изобщо. Така съм чувал от други колеги. Първите, които отидоха на гурбет, бяха Петко Петков в “Аустрия” (Виена)и Андрей Желязков в холандския “Фейенорд”.

- Вие почти през цялата си кариера останахте верен на “Марек”?
- Ами, така се получи. Най-хубавите ми футболни години преминаха в Станке Димитров. От юношите ме дръпна при мъжете Янко Динков през есента на 1971 г. Дебютирах на 17 октомври в мач от 9-ия кръг на първенството срещу “Берое” в Стара Загора. Загубихме с 2:6. Това беше злощастен сезон за “Марек”, защото изпаднахме в “Б” група. Казармата изкарах в “Черно море” (Варна). Край морето ритах един сезон, обаче реших да се връщам. Просто в Станкето се чувствах най-добре, у дома си. Казах си: “По-добре в “Б” група, отколкото на гурбет”. Прибрах се и не съжалявам. Години по-късно Данко Роев ме покани в “Академик” (София), но му отказах. Просто

сърце не
ми даваше да
изоставя “Марек”

- Каква бе тайната на успеха на “Марек”?
- Може би силата ни беше колективът. Бяхме задружни, заставахме един зад друг на терена. Не ни пукаше дали играем срещу “Байерн”, или срещу “Загорец” (Нова Загора). Имахме и добър треньор в лицето на Янко Динков, който ни обединяваше. Атмосферата в съблекалнята беше уникална. Не на последно място е, че всички бяхме обикновени момчета, от село. Никой от нас не се надуваше, не се имаше за по-голяма работа от останалите. Случихме и на поколение. Онзи отбор от средата на 70-те години на миналия век беше най-силният в историята на “Марек”. Можехме да бием всеки. По-старите запалянковци сигурно си спомнят, че гостуващите отбори напълваха гащите още щом видеха табелата “Станке Димитров”. От Коритото надолу ставаше страшно. Има една място - Дяково, близо до града. Мои колеги от другите тимове са ми признавали: “Като я минем табелата, веднага нещо ни прерязваше през корема.” Малко гости се отърваваха невредими от култовия стадион “Бончук”. На “Герена” левскарите викаха “Долината на глинените гърнета”. Нашата “Долина на гърнетата” беше “Бончук”.

- Каква беше причината да си тръгнете от “Марек”?
- През 1982 г. стана една интрига. Тогава ни обвиниха, че няколко души сме били продали един мач с “Розова долина”. “Марек” завърши първенството на 13-о място. Според регламента трябваше да играем квалификации за оставане в “А“ група срещу “Розова долина”. Вкъщи ги изпуснахме “розите” - 0:0. Загубихме реванша в Казанлък с 1:2. Изпадането се прие като трагедия в Дупница. Аз всъщност не взех участие и в двете срещи. Набедиха братя Петрови, мен и Иван Палев. Както и да е, горчилката остана в мен. Разделих се с любимия “Марек”.

- Къде продължи кариерата ви?
- Венци и Иван Петрови получиха оферта от “Добруджа”. Поканиха ме и мен. Аз се чудих и един ден приех. Там изкарахме две прекрасни години. Отборът беше много силен. Старши треньор беше Божил Колев, помощник - Иван Василев. Дойдоха и опитни футболисти като Руси Иванов, Георги Гугалов, Ростислав Грозданов от “Славия”. Условията бяха отлични. Чакаше ни по един обзаведен апартамент, пари - бол. Повече пари взехме, отколкото за всичките години в “Марек”. Поживяхме си като хората. Обаче ми беше вече минала тръпката към футбола. После поритах малко за кеф и в Сапарева баня.
KAMATA 2_1.jpg
- Срещу кой нападател ви беше най-трудно да играете?
- Срещу Чавдар Цветков от “Славия”. Беше труден за пазене, пъргав и голям гявол. Винаги можеше да измисли някой номер и да те преметне. Здрави битки водихме с него. Той ми имаше респект, като дойдеше в Станкето, трепереше. Иначе сме приятели. По принцип добрите нападатели трябва да ги респектираш, дето се вика. И то да им вземеш страха още в самото начало на мач. Иначе, ако не го захапеш, пиши го бегал. Аз не се церемонях много-много, но никога не съм играл грубо, нито пък съм контузвал някой.

-С кои партньори ви е било най-лесно на терена?
-С колегите ми в защита – Роман Караколев, Иван Палев, Любен Колев. Райнов и Томов също ни подкрепяха от по-предни позиции.

- След като прекратихте кариерата си, останахте ли във футбола?
- Не, треньорската работа не е за мен! Нямам нерви. За толкова години във футбола не успях нищо да заделя настрани. Заплатите ни тогава бяха смешни. Ако играехме за парите, които се раздавам на настоящите играчи, щяхме да бъдем милионери. Наравно играехме с най-големите отбори, обаче те взимаха милиони, а ние – жълти стотинки. Иначе работех какво ли не. През всичките тези години смених много професии. Бачках в “Актавис”, бях и в СОТ като охранител, ходих и на гурбет. В Израел и Италия работех в строителството, и какво ли не. Знаеш как е, в чужбина бачкаш, каквото намериш. Тежки времена бяха. То и в Дупница много голям избор няма. Градът за 23 години обезлюдя. Половината население се стопи, който може, избяга по чужбина. Не останаха млади хора вече...
Интервю на Милен ДИМИТРОВ

http://www.blitz.bg/sport/article/195841

[FLANKER]

Вечна му памет!

[petar123]

Бог да го прости човека! Честните, достойни и скромни хора си отиват - какво идва след тях!?

[T&T]

Мир на праха му и съболезнования на близките и феновете му.

[boabbb]

Чувал съм, че тогава Марек е бил голям отбор, при това само с хора от Дупница. Единствено близнаците Иван и Венцислав Петрови са били от Карлово, но са били в някакъв учителски институт в града. Дядо ми е бил на мача срещу Байерн Мюнхен ( спечелен с 2:0 ), а баща ми - срещу Абърдийн на сър Алекс Фергюсън. Даже знам за случката, в която Сеп Майер подарява ръкавици на вратаря на Марек на първия мач в Мюнхен, защото българина е бил с некачествени ръкавици. На реванша след мача Майер видял нашия пак със същите ръкавици и го питал защо не носи подарените, а той му казал, че са му ценен сувенир и не ги ползва, след което получава още 2 чифта