Футболната литература, посветена на Левски София, както и българската преса, посочват 23 октомври 1938г. за деня, в който Локомотив и Левски се изправили за първи път един срещу друг. Левски София бил с настоящото си, оригиналното име, а Локомотив Пловдив носел името, с което бил основан – Спортклуб.
Двата отбора, в цветовете червено-черно-бяло и синьо-бяло, преплели своите пътища в Националната футболна дивизия. Спортклубци дебютирали сред българския футболен елит, като това щял да бъде едва вторият им мач. В първия, седмица по-рано, те посрещнали действащия държавен първенец – Тича Варна. С вдъхновена и устремна игра пловдивчани извоювали престижно равенство, 1:1.
Сега вторият им съперник респектирал не по-малко – защото Левски София бил държавен първенец за предходния сезон, 1936/37г. Нещо повече, сините идвали във второпрестолния Пловдив като водачи в класирането и с амбицията да останат там, постигайки лека победа над новака. Тази им амбиция се усилвала и заради друго – седмица по-рано те завършили наравно в дербито с АС23, като пропуснатата една точка очертавала победата в Пловдив задължителна, та да запазят водачеството в дивизията. И най-сетне, още един факт правел така, щото всякакъв друг резултат, освен победа, да изглеждал стратегически недопустим за сините: след Пловдив, на Левски предстояли два много трудни мача – срещу шампиона и вицешампиона от предходния сезон, варненските Тича и Владислав.
Такава била интригата на сблъсъка – и тя се натягала с всеки отминал час. Неделята на 23 октомври постепенно наближавала, като два дни преди нея „Спорт” отправил анонса си за пловдивския двубой: „Новакът „Спортклуб” ще бъде изправен на втори изпит. Тоя път, на свой собствен терен и пред своя публика, той ще приеме софийския „Левски”. Това ще бъде първата досега среща между двата клуба. Сините от София заминават амбицирани. Загубената в миналонеделния тур една точка… ги дразни. Тя обърква леката сметка на спечелените точки. И затова, тимът на „Левски” ще гони на всяка цена победата.
Ще я гони… ако разбира се домакините позволят тя наистина да падне в ръцете на гостите. Защото, и „Спортклуб” отсега прави своите пресмятания. Той много добре познава мъчителното изкачване до нацдивизията и затова се подготвя с ум и предвидливост. Той и сега, в неделя, ще постави всичко на карта, за да изтръгне двете точки и да се издигне още повече в очите на своите привърженици.
Тимът на „Левски” и в този мач ще играе с почти установения си състав. Домакините имат постоянен тим. Той ще играе в същия си състав и в неделя.”
Към тези очаквания за напрегнат сблъсък, столичният „Дневник” добавил: „Даденият резултат срещу държавния първенец Тича показва, че нивото на футбола във втората столица е към възход. Левски ще има сериозна среща. … След равната игра срещу държавния първенец Тича, Спортклуб се надява, че и този път няма да разочарова своите привърженици.”
Така дошъл денят на дългоочаквания мач. На 23 октомври 1938г., пренебрегвайки лошото време, на игрището „се бе стекла многохилядна публика. …не след дълго излиза и пловдивският любимец Спортклуб, който с достойнство защитава пловдивската спортна чест” (в-к „Пловдив”).
За тъй важния двубой срещу Левски София на пловдивската врата застанало едно младо момче, което при това дебютирало за тима. Името му било Димитър Антонов, 18 годишен ученик от Френския колеж. Пред него се наредили десният защитник Димитър Батинов, централната двойка Тома Томов и Борис Белков, отляво – Методи Караянев. Вътрешни полузащитници били техничните Иван Лазаров и Аспарух Караянев, от двете им страни – бързите крила Атанас Тодоров (ляво) и Георги Киров (дясно). Пред тях четиримата застанал Стефан Паунов, а атаката оглавявал голмайсторът с внушителната фигура, “танкът на Пловдив” – Христо Попов.
И първият сигнал бил даден! От първите си още минути борбата на двата противника предложила страст, перипетии, усилия за установяване на надмощие: „…развоят на играта започна като че ли с едно взаимно проучване, в което гостите се ориентираха по-бързо и започнаха организирани напредвания. Нападението на „Левски” поставяше твърде често противниковата отбрана в неудобно положение. Играта се водеше със слаб превес на „Левски”, но резултат не можа лесно да се открие. Това се постигна едва в 42-та минута, след една хубава комбинация между дясната страна на нападението и център-форуарда и последният отблизо даде първия гол за мача. Една минута след това се създава втори удобен момент за „Левски”. Пак Гърмидолов бие силно, но голкипърът с отличен плонж във въздуха отбива.” (“Спорт”).
Да, новакът в Националната дивизия комай започвал да си „намира майстора”! Но как да бъдело иначе: гостувал му водачът в класирането, един от най-влиятелните клубове на българския футбол, събрал няколко национални състезатели. Отбор с престиж, самочувствие, рутина – неслучайно повел с 1:0 след първото полувреме.
А ето че дошла и втората част: „С почването на втория халфтайм играта е поета вече от „Спортклуб”, чиито чести напредвания смущават истински отбраната на „Левски”. Изравнителният гол, обаче, падна едва във 20-та мин., след едно бързо прехвърляне от дясното крило наляво и Тодоров отблизо бие неспасяемо. Този гол се посреща окуражително от пловдивци. Той повлия и на играчите, и на самата публика, чието желание да види своите играчи победители се изразяваше в шумното окуражаване към тях. И наистина, това се отрази в играта на „Спортклуб”, който заигра организирано, докато в „Левски” пролича отслабване. Това последното бе използвано от домакините. Техните атаки зачестиха. В 37 мин. „Спортклуб” печели фаул до пеналти линията. Топката се отбива от вратаря, попада в халфбека Лазаров и той я праща силно в мрежата.
Останалите минути протичат при разменена пред вратите и в центъра игра. И в двете полувремена, и двата тима имаха доста изгодни положения. Лошият шанс, обаче, попречи еднакво. Много от топките бяха отбивани в диреците на вратите. Победата на „Спортклуб” е реална.”
Ето тъй – устремно и с висок дух, подкрепян шумно от хиляди привърженици, отборът в червено-черно-бяло изковал първа победа в Националната дивизия. И то каква победа, срещу какъв съперник!
На следния ден пресата не можела да не отдаде дължимото: за първия изобщо в историята на вестника материал, посветен на спорта, „Пловдив” избрал красноречиво заглавие – „Една блестяща победа на Спортклуб. Честта на Пловдив достойно защитена”. Вестникът отразил мача със задъхани, емоционални слова: „…играта е още доста бавна, личи си, че софиянци са по-бързи и по-добри техници, но духът на спортклубци е голям и непоколебим.”. И след изравняването на резултата: „…сега пловдивчани ликуват и насърчават постоянно с подкани своите представители да бързат. Всеки със затаен дъх очаква свирката да обяви края на времето и това не закъсня. Реферът дава сигнал за прекратяване на играта. Публиката реве, възторгът е голям. Членовете на Спортклуб прегръщат играчите…”
„Борба” избрала за заглавие на отзива „Пловдив победи София. Още един успех на Спортклуб”, докато акцентът на столичния „Дневник” бил върху друго: „Левски не вече Левски. Сянка от миналото.” Такова било заглавието на вестника – посветено на сините, а за пловдивчани се казвало: „отлично впечатление направи новакът в националната дивизия”.
От своя страна, софийският “Утро” също акцентирал върху загубата на неоспоримия фаворит, озаглавявайки репортажа си “Левски София победен”. Същевременно, вестникът предложил балансиран коментар: “Голяма изненада предизвика загубата на Левски София не само между столичните спортисти, но и в цялата страна. След добрите резултати, които даде в последните мачове, очакванията бяха, че Левски ще изтръгне още една победа и две точки. Пред значителен брой публика новакът на националната дивизия – Спортклуб от Пловдив, на собствен терен нанесе една хубава и ценна победа, заставайки на добра позиция в класирането. Макар и минимален, резултатът е напълно заслужен.”
Тази заслужена победа била извоювана с всеотдайността на целия отбор – чиито усилия били увенчани от головете на Атанас Тодоров и Иван Лазаров. (илюстр. 7 и 8)
Последният бил едва на 18 години, ученик във Френския колеж. Други двама от отбора също били колежани – за Димитър Антонов вече писахме, той учел в един клас с Иван Лазаров. Третият бил Борис Белков, 20 годишен, току-що дипломирал се в “Св. Августин”.
Сред останалите нямало кой знае колко по-“възрастни”: Стефан Паунов, Аспарух Караянев и Георги Киров били на по 22 години, Атанас Тодоров – на 21.
Ето този отбор, почти изцяло съставен от младежи, показал голям морал – този отбор обърнал резултата срещу рутиниран, самоуверен и респектиращ съперник. Той подчинил скорошен държавен първенец, претендент за титлата и в текущия сезон!
Ала този успех дошъл не само от вдъхновението и дързостта на младите момчета – той бил извоюван и заради всеотдайната, неизменно окуражаваща тима публика. Отдавайки уважението си към нея, „Спорт” започнал обзора на мача именно с думи за пловдивските привърженици: „Местните спортисти и особено многобройните привърженици на Спортклуб, изживяха една истинска радост. Във второто си участие в борбата за шампионата на нацдивизията, тимът на „новака” изтръгна една хубава победа и заздрави положението си, макар и във времената градация.”
Това положение във временното класиране било наистина престижно – Спортклуб застанал трети, имайки равни точки, но по-лошо голово съотношение, отколкото първия (Тича) и втория (АС 23) отбори.
За финал бихме искали да споделим няколко обобщаващи слова относно знаменитата победа над Левски София през есента на 1938г. Наред със себераздаването и големия дух, който отборът в червено-черно-бяло демонстрирал, малко очакваният триумф изявил ред други черти, отличаващи през десетилетията нашия клуб.
На първо място е популярността. Както прочетохме, българската преса специално подчертала факта, че Спортклуб има многобройни привърженици. Да припомним: „Се бе стекла многохилядна публика” („Пловдив”), „Пред значителен брой публика” („Утро”), „многобройната публика” („Дневник”), „…особено многобройните привърженици на Спортклуб, изживяха една истинска радост.” („Спорт”).
Но хилядите привърженици не само се стекли на игрището, пренебрегвайки студения и навъсен октомврийски следобед. Те не просто били до своя тим, но и през време на мача силно го окуражавали по пътя към победата. Това не можело да не се отрази върху играта на младите момчета в червено-черно-бяло. Не можело да не удвои всеотдайността им, да разгори отборния дух.
Тази силна емоционална връзка между отбор и привърженици правела такова впечатление, че също била специално отбелязана от пресата: „…гол се посреща окуражително от пловдивци. Той повлия и на играчите, и на самата публика, чието желание да види своите играчи победители се изразяваше в шумното окуражаване към тях. И наистина, това се отрази в играта на „Спортклуб”, който заигра организиран…” („Спорт”).
„…сега пловдивчани ликуват и насърчават постоянно с подкани своите представители да бързат. Всеки със затаен дъх очаква свирката да обяви края на времето и това не закъсня. Реферът дава сигнал за прекратяване на играта. Публиката реве, възторгът е голям. Членовете на Спортклуб прегръщат играчите…” („Пловдив”)
Всъщност, силната емоционална връзка между отбор и привърженици проличала още в думите, с които пресата анонсирала пловдивския двубой. Ако за Левски победата била представена като стъпка в стратегическия му поход към титлата, то пловдивчани щели да търсят успеха в името на своите привърженици. Да, именно: „Спортклуб” отсега прави своите пресмятания. …Той и сега, в неделя, ще постави всичко на карта, за да изтръгне двете точки и да се издигне още повече в очите на своите привърженици.” („Спорт”).
„След равната игра срещу държавния първенец Тича, Спортклуб се надява, че и този път няма да разочарова своите привърженици.” („Дневник”)
Да, привържениците на Спортклуб били многобройни, и те, напук на лошото време, се стекли, за да бъдат със своя отбор – шумно и всеотдайно окуражавайки го. А отборът в червено-черно-бели цветове отдал и последните си сили, за да извоюва победа, за да се издигне още повече в очите на своите привърженици.
Тази дълбока свързаност между отбор и публика очертала своя най-впечатляващ изблик след последния сигнал, когато привържениците се втурнали на игрището, прегръщайки играчите. Защото триумфът бил общ!
Най-сетне, израз на тази емоционална връзка, на обичта, която пловдивчани тъй страстно изявявали, било и прозвището, което срещнахме тук. С това прозвище през следващите над две десетилетия българската преса щяла неизменно да отличава този отбор, отбора в червено, черно и бяло – „Пловдивския любимец”!
[wrapimg=center]https://c1.staticflickr.com/8/7511/16011066645_a2a38581e2_b.jpg[/wrapimg]
