forum.gong.bg

Така и не разбрахме докъде ще стигне футболният талант и безкрайната човечност на Никола Котков. Господ го прибра при себе си заедно с Георги Аспарухов-Гунди точно преди 40 години. На 30 юни 1971 година, когато намира смъртта си, Котето е само на 32 години. 32 години, в които той е играл и живял достатъчно, за да остане завинаги в сърцата не само на българите с "железничарска" кръв, а изобщо на всички, за които моралът, мъжеството и интелектът са ценност.

Негови връстници си спомнят и до днес откъде е тръгнал малкият Кольо. Якото и русоляво дете винаги е бил тартор. Той е съставял отборите в махалата, той е определял кое е дузпа и кое не. Обичал е да "меша" и винаги е бил от "вкарвачите".

Първият му досег с футболни обувки е когато носи на Стою Недялков бутонките преди една от тренировките на Локомотив София. Краткият миг, в който има възможността да огледа дебелия гьон, белите връзки и накованите метални бутони, е определящ за неговото бъдеще.

В следващите години Котето ще стане велик футболист и идол на поколения с подобни обувки и с националния герб или "железничарската" емблема до сърцето. 274 мача изиграва Котков с екипа на Локомотив София, в които вкарва 142 гола. За мъжкия национален отбор играе в 26 срещи, в които е отблеязал 12 гола. Играл е още за обединения отбор на ЖСК Славия, както и два сезона в Левски.

Има и двайсетина участия за младежките формации на България. От софийската Драз махала край гарата Котето стигна до европейските терени. След титлата от 1964 година Локо, воден от своята звезда Никола Котков, представя родината в турнира за купата на шампионите. В един от мачовете - този срещу тогавашния гранд Малмьо, Котков вкарва пет и асистира за другите три гола при победата с 8:3.

Но той е звезда и извън терена. Записва се студент във Висшия машинно-електротехнически институт, защото се увлича по математиката и знае, че футболът е до време. Не иска да остане неук и без друга професия, а и по това време спортистите получават много повече морални награди, отколкото материални.

Котков възмъжава по-рано, изпреварва своето време. Затова защитава цветовете на България още в юношеските си години, на 19 години вече е изграден авторитет, а току-що навършил 22 вече е и отговорен съпруг. Жени се за Катя, на която викат Маца. Запознават се, когато общ приятел виква "Здравей, Коте" и двамата отговарят заедно на поздрава.

Катя си спомня случай, в който Никола се върнал от мач в провинцията с няколко лепенки на лицето и още няколко шева по устните. Вратарят, вместо да боксира топката, го ударил в лицето. "Събирам пари за Мерцедес. Започвам от емблемата", написал й тогава на лист неможещият да говори Котков. Никога не е губил чувствo за хумор дори и в най-тежки моменти. До края на живота си не успява да си купи нито Мерцедес, нито каквато и да било друга кола, но приятелите го помнят като отличен шофьор. Затова е иронично, че напуска нашия свят именно в автомобил, след като катастрофира заедно с Гунди и още един спътник на път за Враца на 30 юни 1971 година.

40 години изминаха от смъртта на Гунди и Котков, но и двамата остават живи в паметта на българина. Котето нямаше време да се изложи. Никой не свари да го обругае, да го унизи. И дано не вижда отгоре, когато невежи безбожници оскверняват паметника му.

За сметка на това той имаше предостатъчно време да се превърне в това, което е и до днес - в легенда, която не умира. Обичат го тези, които са го гледали приживе, и тези, които само са слушали за него. И така ще бъде и след още 40 години.

http://www.sportni.bg/index.phtml?tid=40&oid=2714992

Истинска ЧОВЕК, легенда и роден лидер.
Вечна памет на Котков и Гунди

40 години безсмъртие на големите футболисти Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков ! Поклон пред светлата им памет !

Поклон !

Локомотивците ще почетат паметта на Котето


Ултрас обединение „Железни бригади” организира поклонение пред паметта на легендата на Локомотив (София) Никола Котков. Днес се навършват 40 години от трагичната гибел на Котето и Георги Аспарухов – Гунди.

Най-напред в 6:30 ч няколко коли с привърженици на „железничарите” тръгнаха към лобното място на двамата легендарни български футболисти – край прохода Витиня, където ще поднесат венец.


В 18:30 ч пък локомотивци се събират пред Централните софийски гробища, за да почетат паметта на „единствения и незабравим – НИКОЛА КОТКОВ”, пишат те.

http://www.novsport.com/news150059_1070.html

Лека им пръст и на двамата!ГОЛЕМИ

Котков е легенда на Локомотив (Сф).
Поклон пред паметта на двама велики майстори на спорта !

Роден е на 9 декември 1938 година в София, рожба на детско-юношеската школа на Локомотив (Сф), в чиито представителен мъжки отбор играе 286 мача и вкарва 143 гола. Общо в А група записва 322 мача и 163 гола. Шампион с Локомотив през 1964 г., носител на купата на УСИК през 1961 г. и 1963 г. Има още една шампионска титла на страната. Европейски юношески шампион за 1959 година. Футболист №1 на България за 1964 г., футболист №25 на Европа за 1967 г., носител на купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.


Русокосият любимец Никола Котков

“Той не бе най-гръмкото име в нашия футбол, поне в някои периоди. Но сигурно е, че бе най-уважаваният. Това е една от загадките на спорта и на човешките отношения. В средите на футболистите неговата дума тежеше най-много. Беше перфектен техник, правеше с топката каквото си иска, умееше да я пуска най-неочаквано в път към противниковата врата, така че да ахнат трибуните – измежду 22 състезатели и хилядите зрители той единствен бе намерил най-оригиналното, но и най-резултатното решение! Неговият страхотен ляв крак поразяваше. От свободен удар, а понякога направо от корнер, намираше път към мрежата. Може би бе най-умният, най-прямият и безкомпромисен, не цепеше басма никому. Освен това у него имаше някаква вътрешна сила, нещо властно, което покоряваше и респектираше.
Той игра повече от 15 години в големия футбол и през това време не си спомням някой противник на игрището да се е отнесъл некоректно към него. Беше здрав и нопаклатим като дъб столетник (кой го е видял да падне на земята след стълкновение!), чувството му за играта, за баланса бе толкова изострено, че той като оставаше твърд и смел, избягваше случайните удари, не страдаше от контузии. А и противникът вероятно се пазеше да играе нечестно срещу този коректен състезател, защото би изпаднал в жалко положение, би се опозорил в очите на колегите футболисти и на зрителя. Виждали сме го да придържа със силната си ръка забравилия се грубиян и да му прошепва тихо, че ще има работа с него, ако продължи безобразието ... И оня стихваше.
Откъде идваше този особен характер на Котков? Сигурно много бе допринесла средата, в която бе израстнал. Син на машинист, сам завършил с успех ЖП институт, той винаги се смяташе железничар и винаги беше сред железничарите – сдържани и след блестяша победа, и след поражение. Сериозни хора, които не бяха шумни, само очите им, тези огледала на душата, сияеха или бяха тъжни ...
Какъв беше личният игрови почерк на Котков? Един специалист беше казал: “Самобитен и неповторим!”. Вярваме му. Действително в действията на терена у Котков имаше нещо самобитно и неповторимо, което той сам си знаеше и можеше. Не става дума само за филигранната му техника, такава притежаваха и други. Но колцина са тези футболисти, които имат такъв орлов поглед върху играта? А той имаше не само две, а сякаш десет очи, с които виждаше всичко какво става на терена, преценяваше всяка една ситуация и вземаше вярно решение. Обикновено играеше малко издърпан назад, оттам по-лесно всичко се вижда и преценява. И пасът му беше не само точен, а и конструктивен. Той извеждаше на голова позиция онзи свой съиграч, който можеше да долови замисъла му и да бъде на изгодното място, след което му оставаше само да напусне спусъка. Тази роля на Котков му харесваше най-много. Той да подава, другите да вкарват. Но когато работите все пак не потръгваха, той влизаше и в друга роля. Да се изнесе напред, да вкарва голове, да се спечели победата, с мисълта за която винаги е излизал на терена.
Вкарваше голове от всякаква позиция. Както с мощен далечен удар с неотразимата “левачка”, така и находчиво след разбъркване пред противниковата врата. Майстор беше и на изпълнението на свободните удари през “стената”, на дузпите, на головете дори направо от корнери, които по-късно усвои неговия възпитаник и ученик Начко Михайлов. Изобщо можеше всичко ... Могат ли да се забравят онези 5 гола, които вкара на шведския “Малмьо” в европейския турнир за купата на шампионите (КЕШ). Но освен като футболист, той си спечели и името на голям спортсмен. Ритаха го, блъскаха го, понякога направо го малтретираха, но той никога не отвръщаше със същото. И при някои заплетени ситуации помагаше на съдиите, като вдигаше ръка и си признаваше, че няма извършено срещу него нарушение или пък той го е сторил. И възбудените зрители млъкваха. Един истински джентълмен – казваха за него.

Такъв беше Котков. И на терена, и извън него. Когато ставаше приказка за футбол, винаги се ядосваше, че на нас българите ни липсва достатъчно самочувствие. В това число и на футболистите. Ядосваше се, че сме пропуснали да разгромим италианците в София, които по-късно станаха европейски шампиони, косеше се за онази загуба срещу Перу на световното първенство в Мексико през 1970 година, след като водихме с 2:0. Констатираше, анализираше, разсъждаваше, но накрая винаги завършваше с думите: “Препоръки не се наемам да давам, по-скоро обичам да се вслушвам в тях...”
Той не само беше голям футболист и човек на своето време. Той мислеше и за бъдещето. Де да имаше кой да го послуша още по онова време ...”

Ето затова говорих, уважаеми. Беше хубаво веднъж да се направи така, че левскари, локомотивци, ботевисти да отбележат вкупом тази черна дата за родния спорт. Но обичаме да се делим и това е много сериозен проблем. Навремето всички се събраха заради тях, днес не можем да го направим. А те го заслужават.
Бог да ги прости! Бяха от онова за мен най - голямо поколение в родния ни футбол.

Поклон ред един голям човек , и футболист . Който за огромно съжаление съм нямал шанс да гледам .

Интелигентните форумци се сещат защо и тази поредна година на казионната соц-панахида ги нямаше съпругата, сина и дъщерята на "Котето"!?

Едно ще кажа,

ВЕЧНА ПАМЕТ НА ВСИЧКИ НЕВИННО ЗАГИНАЛИ ЖЕРТВИ ПО ПЪТИЩАТА!

Лека му пръст и на Гунди!