Великите пловдивчани - локомотивци

[Пловдив1926]

Започваме с покойния Атанас Кръстев – Начо Културата, възродил Стария град, известен с прякора си "Кмета на стария град". Разбира се голям локомотивец.



Вестта, че символът на Стария Пловдив е тежко болен, натъжи приятелите и почитателите му преди месец, когато Начо Културата пристигна в София за изложбата с картини от неговата колекция в новооткритата галерия на СИБанк. И до днес там могат да се видят творби на Златю Бояджиев, Димитър Казаков, Димитър Киров, събирани през годините от Атанас Кръстев.

През 1954 г., веднага след казармата, Начо Културата започнал работа в отдел "Наука, изкуство и култура" на общината и за пръв път стъпил в Стария град. Като инспектор отговарял за него, за музеите, за художествената галерия и за пловдивските художници. 14 години по-късно по негова идея било създадено управление "Старинен Пловдив", ръководено дълги години от Начо. До 1986 г. под неговата егида и по книгата на арх. Христо Пеев били възстановени най-значимите възрожденски къщи.

Благодарение на Начо Културата изпод пластовете на времето се показа и Античният театър, открита бе къща-музей на Златю Бояджиев, както и на издадетеля Христо Г. Данов. Но Начо държеше да се знае, че всичко това е свършено с усилията на много хора. Имал си обаче своя си тактика - внушавал идеите си на влиятелни хора, докато те ги приемат за свои, и нещата се задвижвали.

Една от максимите му бе, че градовете се правят от хората. Той пък е направил над 200 експозици. Меценат и колекционер, символ на пловдивската бохема и спомен за славното време на културния живот в града, около него се събирал цветът на националната ни интелигенция.

Само преди година - на 17 септември, Начо Културата отпразнува своя 80-годишен юбилей. Обичаха го и големи имена на изкуството, и най-обикновени люде.

Пенсионер от доста години, Атанас Кръстев живееше тихо в 200-годишен дом в Стария град, заобиколен от картините (купени и подарени) на своите многобройни приятели художници, от любимите котета и огромната каракачанка. Влюбил се в тази къща преди много години, когато зърнал гледката към Небет тепе от нейния дървен чардак. Пожелал си да живее в нея и съдбата му помогнала. Кого ли не е приютявал в дома си - Катя Паскалева и Георги Божилов-Слона, докато били млади, щастливи и бездомни; Димитър Киров и Русалия като младоженци; Там Радичков написал "Опит за летене".

В приземния етаж Начо организира малка галерия "Червено пони", където излагаше творбите на най-добрите ни художници. Имаше дебела книга, в която гостите му оставяха свои послания. В нея и днес могат да се открият думите на Емилиян Станев, Елисавета Багряна, Валери Петров, Алексис Вайсенберг, Сергей Герасимов, Габриел Гарсия Маркес... Има и многобройни негови портрети, рисувани от цяла плеяда художници - от Златю Бояджиев до Светлин Русев. На една от картините Давид Перец е написал: "Начо, ако трябваше да бъде измислена личността ти, нямаше да е така сполучлива."

А Начо казваше: "Ако човек иска дълго да живее, пътят е един-единствен - да остарее!" Не се е женил, имал много любови, но жените все го напускали. Той обаче твърдеше, че никога не се е чувствал самотен, не знаеше какво е скука. За него арх. Лалов бе казал, че никога няма да остарее, просто един ден ще умре. Така и стана.

[Пловдив1926]

Георги Йорданов Божилов, известен и с прякора си Слона(чиято съпруга – актрисата Катя Паскалева, обикнала заради него любимия му клуб Локомотив Пловдив)



През 1959 г. завършва ВИИИ „Н. Павлович“ специалност декоративно-монументална живопис в класа на проф. Георги Богданов. През същата година участва в Първото международно биенале на младите художници, проведено в Париж. От 1960 г. участва в общи художествени изложби на СБХ. Приживе прави над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина: в СССР, Турция, Полша.

Заедно с Енчо Пиронков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов и Бояджана Слонът е един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 1960-те“.

Основните му работи са в областта на кавалетната живопис, жанровете портрет, пейзаж и фигурална композиция. Създава и някои монументалниприложни творби за институции в родния си град — стенопис в народната библиотека „Иван Вазов“, мозайка в Централната поща, сграфито при Художествената галерия в Стария Пловдив, калкани.

Носител е на награда на СБХ през 1964 г. и на званието „заслужил художник“ през 1979 г. През 1980 г. издателство „Български художник“ публикува книга на изкуствоведката Аксиния Джурова, посветена на творчеството на Слона.

На 30 май 2001, на 66-годишна възраст, Божилов загина в автомобилна катастрофа на път от Бургас за Царево, където е трябвало да присъства на откриването на своя изложба.

На Георги Божилов – Слона
Добромир Тонев

С юмрук поглаждаш своята брада.
Във кръчма сме, но разговорът бяга.
Ако ми кажеш „не“ или пък „да“ –
това за мен ще бъде цяла сага.

И тъкмо шаржът беше забуксувал,
помислих нещо, после се засмях:
за слон в стъкларски магазин бях чувал,
ама за слон в ателие – не бях!

Представям си те сред бои и лакове
да мислиш тъй: „Остава за капак
при тия малко множко мои бракове
да взема да се отчуждя от Брак.

Нима си струва – мислиш – да намразя
(край Катето Паскалева) козичките?!
Аз Слона от Художника ще пазя:
вместо една жена – обичам всичките!“

...Така мълчахме. Аз си вдигнах куфара
и тръгнах да дописвам „анекдота“ си.
надявам се да ти звънят от Лувъра,
дори и да рисуваш със хобота си!

[lokopd forever]

Поздравявам те за прекрасната тема,приятелю!Начо Културата,Жоро Слона и Ди Киро са светата троица на любимият ни град в културно отношение.Многовековният Пловдив е вдъхновявал много творци през годините,като се започне от дядо Вазов,та до наши дни.Чест е за нас,че много от тях са носили в сърцата си любовта към Локомотив!

[Пловдив1926]

Лука Станчев - председател на Гражданския клуб на Пловдив и естествено голям Локомотивец. Това е човека отговорен за позлатяването на кубедата на българската църква в Истанбул, човека възстановил българските военни гробища в Битоля. Последното му патриотично дело е наскоро излъченият филм за българското малцинство в Албания. Освен всичко Лука Станчев е и физик дал много на физичния факултет на Пловдивският университет.







Официалното освещаване на позлатения купол на църквата „Свети Стефан” в Истанбул ще се състои днес от 12.00 часа, съобщиха от Пловдивски граждански клуб. Благодарение на усилията на Българската православна църковна община в Истанбул, създадена с цел съхраняване, подпомагане и поддържане на българските светини в Истанбул, както и със спомоществователството на ктиторите, повечето от които родолюбиви пловдивчани, днес „Свети Стефан” ще бъде първия храм с позлатен купол в Турция.
Литургията по повод събитието ще бъде отслужена лично от Негово Всесветейшество Вартоломей Архиепископ на Константинопол, Новия Рим и Вселенски патриарх. Специални гости в програмата на тържествата ще бъдат малчуганите от Хора на пловдивските момчета и младежи „Стефка Благоева”.
Църквата "Свети Стефан" е построена около 1848 г. Поради това, че е разположена на песъчлив и податлив терен, конструкцията на храма била направена от сглобяеми железни плоскости - един уникален замисъл на архитекта Ховсеп Азнавур, реализиран във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена. Желязната църква "Свети Стефан" била осветена от екзарх Йосиф на Рождество Богородично на 8 септември 1898 година. В двора на църквата са погребани митрополитите Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки.

28 ноември 2010 | 07:35 | Агенция "Фокус"

[Пловдив1926]

Владимир Янев – доцент по литературознание, автор на множество книги, включително и литературната история на Пловдив.



Владимир Янев е роден на 26.01.1950 г. в Пловдив. Завършва ЕСПУ "Лиляна Димитрова" (днес СОУ "Св. Патриарх Евтимий") в родния си град и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1972. Учител по български език и литература в Неделино, Златоград, Пловдив. От 1981 преподава в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". (През учебните 1995/1999 - лектор по българска литература в Санкт-Петербургския университет.) Докторска дисертация: "Поезията на Николай Марангозов в контекста на българската литература". Доцент в катедрата по българска литература и теория на литературата във Филологическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Член на Съюза на българските писатели, на Българския П.Е.Н.-център. Автор на литературоведските книги и учебни помагала: "Живея и препрочитам" (1990); "Признати и непознати" (1999); "Христо Смирненски. Маскарадът и празникът" (2000; ІІ осн. прер. изд. - 2008); "С вас, седмокласници, да прочетем заедно" (2002); "Кратки бележки върху българския литературен авангардизъм (с особен оглед към експресионизма)" (2002); "Българска литература след Първата световна война" (2002). Издава двуезичните поетични книги "Приписки по свещени камъни. Петербургска поема. / Приписки на священных камнях. Петербургская поэма" (1999) и "Петербургски стихове. / Петербургские стихи" (1999). Автор на "Цигулката на Енгр. Строшени огледала" (2000, 2006 - 3 фрагментарни новели и 3 поеми, спектакъл по нея "Скоростта на мрака" в студентския театър "Алма алтер" - София, реж. Николай Георгиев); "Съдържания. Разкази и още нещо" (2000); "Втора цигулка. Строшени херми" (2007); "Живият разказвач Николай Хайтов" (2008); в съавторство с Иван Митев: "При Златната река. Думи за Георги Богданов" (2008). Публикува книги за младите читатели: "Чудо не, ами чудо. Приказки за вълшебства" (1994); "История на световната литература, разказана за деца и юноши" (1994 - т. 1; 2003 - т. 2); "Световната литература, разказана за деца и юноши" (2006 - т. І). Автор и на хумористичните "Анекдоти и истории за Древна Гърция" (1994); "Ние сме за "Локо" Пловдив" (2001); "Големия/т/ Хълм. Казармени истории" (2004); "Живи души. Енциклопедична поема в първо лице за множествени числа." (2006; 2007).

[Пловдив1926]

Още от 40те години виден фен на Локомотив беше и еатралният режисьор проф. Крикор Азарян.



Крикор Степан Азарян е български режисьор в театър „Българска армия“, дългогодишен преподавател по “Актьорско майсторство и режисура” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, председател на Българската асоциация на режисьорите от театъра и почетен професор на Нов български университет.

Големият български театрален режисьор и педагог проф. Крикор (Коко) Азарян почина на 75-годишна възраст след продължително тежко боледуване на 14 декември 2009г.

До последния си дъх, макар страдащ от болестта, той успя да довърши последния си забележителен проект.

Премиерата на "Вишнева градина" от любимия на режисьора Антон Павлович Чехов беше в Народния театър "Иван Вазов" на 31 октомври. Другите части от тази трилогия на Азарян по Чехов - "Чайка" в Театър "Българска армия" и "Три сестри" в Младежкия театър "Н. Бинев" продължават да се играят - съответно вече трети и втори сезон.

Крикор Азарян е роден в Пловдив на 14 март 1934 г. Завършва театрална режисура във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1966 г., специализира в Москва и Ленинград. Работил е най-дълго във Военния театър, а също - в Пловдивския театър, Народния, Сатиричния, Театър "София", в театри в Москва, Битоля и др. Незабравими в историята на българския театър освен работите му по Чехов, остават спектаклите по Йордан Радичков, Шекспир, Н.В. Гогол, Иван Радоев, Боян Папазов, Т. Уилямс, Николай Хайтов.

30 години преподава актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. През 2005 г. напуска театралната академия, след което става преподавател по актьорско майсторство в Нов български университет.

Режисирал е постановки в Русия, Полша, Македония, Югославия и други страни.

Носител е на награди за спектаклите "Януари" на Йордан Радичков, "От земята до небето" на Николай Русев, "Опит за летене" на Йордан Радичков, "Празникът" на Николай Хайтов. Носител е на наградата за режисура на Съюза на артистите в България за "Буре барут" - Деян Дуковски и от Фестивала в Благоевград за "Бая си на бълхите" - Боян Папазов. През 2004 г. получава почетен "Аскеер" и орден за вярна служба на театъра.

[Пловдив1926]

Атанас Джурджев – два мандата ректор на Медицинския университет, инициатор за създаване на кардиологичната клиника в Пловдив, автор на над 150 научни публикации, две монографии, пет учебника. Избран за Медик на годината през 2002г., носител на Златен медал на Световната академия за медицина “Алберт Швайцер”, на Орден за мир “Нагазаки”.

[Пловдив1926]

Здравко Йончев е роден на 25 септември 1938 г. в гр.Пловдив.



Завършва Националната художествена академия в София. От 1976 г. е член на Съюза на българските художници. През 1993 г. създава галерия "Лукас" в Стария град. В биографията му са вписани множество самостоятелни изложби и участия в общи представяния в страната и чужбина. Сред тях са участията му в националните камерни изложби в Старинен Пловдив, в живописни изложения в София, Лондон - Великобритания, Вартбург и Хановер - Германия, Кувейт, Обединените арабски емирства, Ню Йорк - САЩ, Рим - Италия и много други.

Фамилията Йончеви е изцяло подвластна на изкуството. Бащата на Здравко Йончев е един от първите художници на тогавашното „ново време" в Пловдив. Художници са и двамата му сина Димитър и Илия. Любопитен факт в биографията на Здравко Йончев е, че освен известен художник, той е бил дългогодишен говорител в Радио Пловдив.

[Пловдив1926]

Станимир Видев е един от водещите художници в Пловдив, където живее и работи. Завършил е Художествена гимназия в Казанлък, а през 1984 г. - живопис в НХА в класа на професор Добри Добрев. Освен на СБХ е член и на обществото на художниците към фондация “Филипополис”. Носител е на наградата “Пловдив” за 1997 г. и на наградата “Ромфея” за 1997 г. Някои от множеството му изложби досега са в галерия “Шипка” 6, София (1985, 1986 г.), Пловдив (Балабановата къща, 1986 г.), Германия (Български културен център, 1988 г.), галерия “Досев” (София, 1990 г.), галерия на СБХ-Пловдив (1991, 1992), галерия “Сънарт”, (Пловдив, 1996 г.), Скопие (Културен център, 1998 г.). Сред колективните изложби, в които е участвал, е “Музиката на пейзажа” (Пловдив, галерия “Лукас”, 1998 г., заедно със Светлин Русев, Енчо Пиронков, Милко Божков, Георги Баев, Ванко Урумов, Чавдар Пашев, Володя Кенарев и Румен Жеков, “Рожен 2000” (Пловдив, галерия “Дяков”, 2000 г. - 12 български художници, сред които и Ангел Василев, Васил Стоев, Георги Божилов - Слона, Димитър Киров, Недко Итинов, Атанас Хранов, Стоян Куцев, Пламен Русев, Илия Желев, Вълчан Петров, Румен Жеков). Сред последните му изяви е и миналогодишната му съвместна експозиция със скулптора от Ловеч Красимир Ангелов-Макраса (Пловдив, галерия “Бараците”). Показвал е платната си и във Франция, Малта, Швейцария, Гърция, САЩ, участвал е в пленери в Смолян, Пловдив, Вършец, Ловеч, Прилеп (Македония).

Станимир Видев е художник, който не се страхува от провокацията. “Много често подписвам една картина, когато съм най-несигурен, че е станала. Рисуването е провокация, провокация е и целият живот. Иначе не би било интересно”, казва художникът. Впечатлението, което създава едно негово платно, е, че е станало от само себе си, без техническата намеса на човек, който е прекарвал часове пред него и е наслоявал маслените бои. А това става (както обичат да се изразяват художниците), когато занаятът е така добре овладян, че е безсмислено да го вадиш на показ умишлено. Останалото се е превърнало в игра - на светлини и цветове.

[Пловдив1926]

Материал на проф. Владимир Янев

През тази седмица много неща напомнят за изящния лирически поет Добромир Тонев (1955 – 2001). Пловдивският университет „Паисий Хилендарски” отдава заслуженото на своя талантлив възпитаник, в различни зали на града поети четат стихове, посветени на събрата си по перо, с награда на неговото име се отличават млади творци... Пловдив с основание почита своя известен поет.
Известен е Добромир Тонев и като един от множеството създатели на нетленни духовни ценности, които са привърженици на черно-белите. Той не доживя до възторзите от първата шампионска титла, но мъжествено и с присъщия си елегантен хумор преодоляваше футболните ни страдания. Знаеше: ЛОКО – Любимият Отбор на Културната Общественост, заслужава обичта ни. Затова и беше неизменно в екипажа на знаменития Трабант на своя футболен първоучител – сексокултуролога, ваятеля на локомотивските души д-р Златко Илиев. Колко пътища на родината бяха пребродени – от Свищов до Станке Димитров, от Бургас до гнусните шопски стадиони. (Тук с горест ще съобщя, че Добри беше свидетел и на онова 9:0 насред Овча купел, което всеки многострадален локомотивец се старае да заличи от паметта си. Нищо – идва мачът с белите, разплатата е близо!)
Вече споменах, че на д-р Златко Илиев е заслугата, че извая от големия поет и голям локомотивец. Той разясняваше на дебютиращия фен Добри по-заплетените положения, той му разправяше спомени от богатата си запалянковска биография, пък и черно-бял шал му беше подарил... Поетът се отплати по своему – когато при едно свое литературно турне в Петербург научи за поражението на Локото от иначе невзрачния градски противник, му изпрати картичка от града на Пушкин и Достоевски със следните стихове:

Не пия вече три дни,
не кусвам залък хляб –
ако и във дните идни,
Локомотив е все тъй слаб,
вземи си Златко шала –
живей със своя мит!
Разбрах на Локо хала –
минавам към Зенит!

Този експромт несъмнено ще заеме място в бъдещото пълно събрание на създаденото от Добромир Тонев – всичко, излязло от ръката на майстора заслужава внимание. Разбира се, поетът се реабилитира за пораженческите си изяви. Едва пристигнал от Русията, той дойде на мача на Локото. И когато зад топката, за да бие фаул, застана Христо Колев – Бащата, Добри размаха часовника си и обяви: „Залагам, че е гол!”. От устата на поета – в противниковата врата! Пак при такава ситуация през второто полувреме нашият човек повтори номера с часовника. И Бащата отново отбеляза! Признахме поета за кадем на Локото. Не случайно беше написал и едно доста дълго стихотворение, в което рефренно се твърдеше: „За да играеш във Локомотив, три трябва да си страшно талантлив!”
Мисля, че същото важи и за привържениците на нашия отбор. И все пак ако се усъмните, че някой от нас не е страшно талантлив, то това не може да се отнася за Добри. Който написа и шаржово стихотворение за Христо Бонев, поместено в книгата му „Под седлото на Пегаса”. Нека го припомним:

Аз съм Бонев. И това е всичко!
Бил съм Никой! Да, но с ореол!
Поздрави от Зума на Стоичков.
Фалът често става автогол.

Той за мен все още не е люспа –
всеки може да направи фал.
Бонев също е изтървал дузпа,
да, обаче колко ви е дал!

Радвал съм ви със стотици шута,
с пасовете като по кордели!
Моето сърце е на Лаута.
Сънищата ми са черно-бели!

Ние в черно-бялата лавина
бяхме с Гочо първи снежни топки!
Поразени с нашата ангина
още страдат шопове и шопки.

Пея, но не правя серенади,
пия узо с кипърски маслини.
Но Стоичков нека се обади,
За да му изпея „Сине, сине...”

Тъжно е, че вече десет години Добромир Тонев не е сред нас. Всъщност – той е у нас, в сърцата и в паметта ни. Поезията му е жива и ще доставя естетическа наслада на поколенията читатели. Това го твърдя като професионален литературовед. А като запалянко виждам как едно друго талантливо момче размахва часовника си на Лаута и казва: „Залагам, че нашите ще бият!”