С Кени Далглиш английският футбол винаги ще е по-интересен

[finnan]

80-те години

Роден съм през 1974 и съответно английският футбол започна да присъства в живота ми през 80-те. В началото не беше осъзнато чувство, но за момче, което гледаше международни мачове два пъти в годината и обичайно това бяха финали на КЕШ и Купата на УЕФА в началото на онова десетилетие, английските тимове бяха нещо изключително. И онзи Ливърпул беше невероятен. С годините започнах да се интересувам все повече от тази игра, по-късно се влюбих в отбора на сърцето си, но Ливърпул бе едно от олицетворенията на английската мощ и магия в онези години. Една от основните причини изобщо да се влюбя в британската игра сигурно е бил точно този тим и най-вече стилът „пас енд муув". После дойдоха вече феновете, отношението към всеки мач на Острова, качеството на футбола и всичко останало. Но няма да е съвсем несправедливо (или поне това ще е така само към Нотингам Форест и Евертън) да кажа, че Ливърпул бе в основата на моята любов към тази АФИ. Разказвам всичко това, защото Кени Далглиш е част от онези години и то по невероятно ярък начин. И завръщането му ме върна в тази епоха, когато английският футбол за мен, а и за голяма част от хората от моето поколение, бе много повече емоция и радиопредавания, отколкото реална представа. Гледахме два мача на сезон, обичайно доставени с голямо закъснение, попивахме цялата налична информация, която не бе и толкова много и се надявахме да зърнем във „Всяка неделя" репортаж от нашия тим. Десет секунди, които правеха цялата следваща седмица вълшебна. По коридорите на училището показвахме головете както сме ги видели и ги преживявахме отново. Всеки си имаше любим играч и това продължи дълго - докато навлезе Скай Спортс и у нас.
Далглиш в Селтик
Няма да се отклонявам повече. Но описанието би следвало да ви даде представа какво влияние върху младежите по онова време имаха големите звезди. А Кени Далглиш бе точно такава. Истината е, че неговата лична съдба е също толкова вълнуваща. Момче от работническата класа, израснало точно до оградата на тренировъчната база на Рейнджърс в Глазгоу. Живеел е на втория етаж в един блок, който много напомня тези панелни чудовища от по 16-18 етажа, които имаме в софийските квартали. Винаги е мечтаел да бъде звезда в синия клуб от града, на който фенове са хората от цялото му семейство. Всъщност Глазгоу винаги ще бъде разделен - Селтик срещу Рейнджърс. Талантът на Кени обаче не е видян от Рейнджърс, а от другият тим в града - Селтик. Годината, в която Далглиш отива при „детелините" е свързана с европейските триумфи - 1967. Тогава Селтик става първият британски тим, който триумфира в КЕШ, а Джок Стийн го взима при себе си. Най-трудно обаче за момчето е да съобщи новината за преминаването си в този клуб на ... баща си.Далглиш изкарва 10 години в Селтик, става и национал на Шотландия и пропуска само заради контузия възможността да стане единствения човек от тази държава, който е бил на четири световни първенства, заради травма (това е през 1986 година, когато мениджър на националния състав е Фъргюсън). Томи Дохърти, който е мениджър на Шотландия, когато Далглиш дебютира твърди, че най-важното в играта на този футболист е, че въпреки головете винаги е играл повече за отбора, отколкото за себе си. В Селтик Далглиш печели всичко, което шотландският футбол изобщо може да предложи. И решава да опита както е традицията по онова време живота на юг от границата - в английския елит.
Ерата в Ливърпул като играч
Интересното е, че по онова време Ливърпул се разделя с Кевин Кигън, който също подобно на Далглиш решава, че иска нещо ново като предизвикателство и напуска „Анфилд", за да отиде в Европа. Имам съмнение, че точно заради тази си постъпка, той така и не е долюбван от феновете в Копа. В крайна сметка къде можеш да отидеш по-нагоре, мислят те, от Ливърпул. Същото години по-късно се случва и със Стив Макманамън и отношението към него е подобно. Боб Пейсли е мениджър на Ливърпул във втората половина на 70-те и той успява да убеди Далглиш, че трябва да дойде на „Анфилд".Това, което малцина знаят е, че Далглиш е бил на „Анфилд" като 15-годишен хлапак. Бил е на проби, това поне твърди Йън Сейнт Джон в едно интервю. Това е една от грешките на Шенкли - той е имал Далглиш при себе си, но така и не е припознал в него гениалния футболист. Когато Шенкли осъзнава, че това се е случило (става след рекордния на Великобритания трансфер от Селтик в Ливърпул) направо полудява. По някакъв начин момчето от работническия квартал в Глазгоу преминава в работническия Ливърпул, но продължава да се чувства у дома. Казва, че е отишъл на „Анфилд", защото е бил като червените - спечелил много отличия, но винаги гладен за още. Денис Лоу твърди още преди Далглиш да изиграе и една минута, че този футболист е 10 пъти по-добър отколкото някога ще бъде Кевин Кигън.За чисто моралните качества на Далглиш обаче може да се съди по един друг случай. Почти по едно и също време той и Кигън са махнати от националните отбори на страните си - съответно Шотландия и Англия. Разликата идва от реакциите им - Кигън казва, че никога повече няма да играе за Англия, а Далглиш твърди, че сега трябва да се върне на терена и да покаже, че Шотландия още има нужда от него. Джордж Бест твърди в интервю, че има двама играчи, които за него са били от световна класа и са на върха - Ди Стефано (защото той е харесвал Реал Мадрид като дете) и Кени Далглиш. Двамата са били най-завършените нападатели, които той е виждал.Далглиш става по-добър с годините, защото базира играта си не само на уменията, но и на мисълта, ума и усещането за футбола. Вкарал е повече от 100 гола в Шотландия и над 100 в Англия (точната бройка е малко повече и в двата случая - 112 и 118).През 1985 година става играещ мениджър на Ливърпул. По онова време тази идея вече набира скорост на Острова. Между другото мнозина сега твърдят, че Карагър има същите качества. Това се оказва наистина огромно предизвикателство, защото той вече не е един от отбора, а е човекът, който определя кой ще играе и кой не. Това е различна и доста трудна задача. Едно от нещата, които той си поставя за цел през 80-те, когато става мениджър е да обърне сериозно внимание на младежите в клуба. Защото това е бъдещето. Може би и сега ще се случи нещо подобно.Всички казват, че много рядко големите футболисти стават и големи мениджъри. В това е и силата на Далглиш - той беше, а и е, и двете. Шест пъти шампион на Англия като играч и 3 пъти като мениджър на Ливърпул (при това в рамките на 14 години), а има и една титла с Блекбърн. ФА Къп взима веднъж като играч и два пъти като наставник. Купата на Лигата е печелил 4 пъти като играч. Има три КЕШ-а като футболист, кой знае колко щяха да са като мениджър, ако не бе онова наказание през 1985 година. Далглиш е много тих и спокоен като човек, рядко излиза на публично място и изобщо се стреми да е верен на семейството си.Има безкрайно много случаи с интригуващи действия на Далглиш, които да покажат как работи той. Ще разкажа за началото на му на мениджърския пост в Ливърпул. Първият сезон на шотландецът начело на отбора е 1985-1986. Това е точно след трагедията на Хейзъл и тогава мърсисайдци решават, че той е най-добрият избор. Още през 1986 година е уговорен трансфера на Ръш от Ливърпул в Ювентус, а самата сделка се изпълнява година по-късно. За това време Далглиш умело преценява от какви футболисти има нужда, за да възроди Ливърпул. И купува три момчета - Джон Барнс (от Уотфорд за 900 000 паунда), Джон Олдрич (от Оксфорд за 750 хиляди паунда), Питър Биърдсли (от Нюкасъл за 1 900 000 паунда). Сумата платена за Ръш от Ювентус е 3 милиона и 200 хиляди паунда. Почти за същите пари са взети другите трима. Само да вметна, че по времето на Далглиш са привлечени футболисти като Стив Макман, Стив Стоунтън, Рей Хаутън. Истината е, че нещата се получават лесно и просто и Ливърпул е невероятен отбор.Истината е, че сегашното назначаване на Далглиш е доста интересно от всяка гледна точка. От една страна клубът си купува спокойствие поне до края на сезона. Каквото и да стане феновете ще са зад отбора при положение, че Кени Далглиш е на пейката. Освен това сезонът вече е задраскан, въпреки че според мен не би следвало да е така. Ако мърсисайдци се доберат по някакъв начин до четворката, Далглиш ще спечели необходимото доверие на борда и ще остане и за следващия сезон. Просто няма как да бъде махнат при подобно стечение на обстоятелствата. Шотландецът, ако изобщо е амбициран да води тима дългосрочно има чудесната възможност в Лига Европа и първенството да покаже какво може да направи от този тим. Нека не забравяме, че трансферния прозорец едва сега започва. И Далглиш може да вземе двама или трима футболисти според своите разбирания, така че да направи тима по-близък до това, което той очаква.На практика Ливърпул си купи надежда и доверие на феновете за 6 месеца с това назначение. Това е от онези ситуации, в които всички казват, че не може да има губещи. Ако Ливърпул влезе в четворката - ок, Далглиш ще си е заслужил нов договор за по-дълъг период от време. Ако пък не - тогава той е идеалният човек, който да преведе мърсисайдци през този тежък 6-месечен период и да поразчисти емоционално съзнанието на привържениците преди да дойде следващия наставник. Но аз поне залагам на Далглиш. Не бих могъл да не го направя.Винаги съм казвал, че в последните 40 години има само един човек, който може да спори с Фъргюсън за величие в Британската игра и той се казва Кени Далглиш. Вече въпрос на лично мнение е кой от двамата е по-високо в йерархията. Всеки може да си има своя теза. Но Кени Далглиш е нещо невероятно. Има и само още един детайл, който е от значение. Далглиш е представител на старата школа. И ако той не успее сега, ми се струва, че ще е доста трудно на друг човек от неговото поколение (а то е и това на Ходжсън) да се върне отново на най-високо ниво.Така че мога да завърша само с едно - Come on! С Далглиш английският футбол винаги ще е по-интересен. Да не говорим, че той ще донесе много повече енергия и на останалите си съперници. За играта на Острова в събота се случи нещо прекрасно.

[kacho1914]

Да видим след колко месеца ще го замените с друг

[CTAHKO]

Ако не друго,поне днес се видя,че има позитивизъм в самите футболисти на Ливърпул.И мога само да кажа,че победата на МЮ изобщо не изглеждаше сигурна до изгонването на Джерард.А този позитивизъм дали се дължи на Далглиш само времето ще покаже

[optimistik]

Само не ми е ясно едно,кога някои "велики" коментатори ще се научат да произнасят фамилията му правилно.Освен това,че е велик велик е Кени ДАлглиш,но като футболист,като тренер все още нищо не можем да кажем със сигурност.Дано Ливърпул се изправят,пожелавам им го,но само с Кени не става,трябват и играчи

[Liverpool forever_95]

Естествено. Кени Далглиш си има своето място в историята на Английския футбол. Аз мисля, че все пак ще му трябва малко време, да сглоби отбора и да ги накара да играят така, като той иска. И не мисля, че вече като махнахме Рой всичко се е оправило и мисля, че мачът с Блекпул ще завърши наравно. Лично мнение. Не очаквам коренна промяна. Та той е мениджър на Ливърпул от събота. В понеделник и вторник ще може да направи първите си тренировки с отбора. И така трудните ни гостувания ще ни мъчат май още малко.

[SuperSpurs]

Голяма личност. Спомням си, че някъде из нас се търкаля една видеокасета (от 1989 или 1990година...той треньор, но в отбора Ръш, Биърдсли, Стоунтън, Джони Барнс и т.н.) и Ливърпул се смили над Ман.Ю. с победа само с 4:0 . Като малък я гледах през ден...все пак мача беше пресен пресен. Желая му успех и се надявам да не го окалпазанят футболистите с представянето му. За мен Кени не трябваше да се съгласява да поема Ливърпул.

[paskal40]

finnan браво за публикацията...много хубаво си го написал чак като го прочетох не разбрах кога свърши ,а по принцип не чета такива романи... Успех на Ливърпуул. Отбора го заслужава заради великата си история!

[Leooo]

За сметка на това , Испанският футбол е голяма скука !

[Nives]

Само не ми е ясно едно,кога някои "велики" коментатори ще се научат да произнасят фамилията му правилно.Освен това,че е велик велик е Кени ДАлглиш,но като футболист,като тренер все още нищо не можем да кажем със сигурност.Дано Ливърпул се изправят,пожелавам им го,но само с Кени не става,трябват и играчи

Managerial honours
Liverpool

* Football League First Division (3)
o 1986, 1988, 1990
* FA Cup (2)
o 1986, 1989
* Charity Shield (2)
o 1988, 1989

Blackburn Rovers

* FA Premier League (1)
o 1995
* Football League Second Division Play Off (1)
o 1992

Celtic

* Scottish League Cup (1)
o Winner: 2000

[bobo03]

80-те години

Роден съм през 1974 и съответно английският футбол започна да присъства в живота ми през 80-те. В началото не беше осъзнато чувство, но за момче, което гледаше международни мачове два пъти в годината и обичайно това бяха финали на КЕШ и Купата на УЕФА в началото на онова десетилетие, английските тимове бяха нещо изключително. И онзи Ливърпул беше невероятен. С годините започнах да се интересувам все повече от тази игра, по-късно се влюбих в отбора на сърцето си, но Ливърпул бе едно от олицетворенията на английската мощ и магия в онези години. Една от основните причини изобщо да се влюбя в британската игра сигурно е бил точно този тим и най-вече стилът „пас енд муув". После дойдоха вече феновете, отношението към всеки мач на Острова, качеството на футбола и всичко останало. Но няма да е съвсем несправедливо (или поне това ще е така само към Нотингам Форест и Евертън) да кажа, че Ливърпул бе в основата на моята любов към тази АФИ. Разказвам всичко това, защото Кени Далглиш е част от онези години и то по невероятно ярък начин. И завръщането му ме върна в тази епоха, когато английският футбол за мен, а и за голяма част от хората от моето поколение, бе много повече емоция и радиопредавания, отколкото реална представа. Гледахме два мача на сезон, обичайно доставени с голямо закъснение, попивахме цялата налична информация, която не бе и толкова много и се надявахме да зърнем във „Всяка неделя" репортаж от нашия тим. Десет секунди, които правеха цялата следваща седмица вълшебна. По коридорите на училището показвахме головете както сме ги видели и ги преживявахме отново. Всеки си имаше любим играч и това продължи дълго - докато навлезе Скай Спортс и у нас.
Далглиш в Селтик
Няма да се отклонявам повече. Но описанието би следвало да ви даде представа какво влияние върху младежите по онова време имаха големите звезди. А Кени Далглиш бе точно такава. Истината е, че неговата лична съдба е също толкова вълнуваща. Момче от работническата класа, израснало точно до оградата на тренировъчната база на Рейнджърс в Глазгоу. Живеел е на втория етаж в един блок, който много напомня тези панелни чудовища от по 16-18 етажа, които имаме в софийските квартали. Винаги е мечтаел да бъде звезда в синия клуб от града, на който фенове са хората от цялото му семейство. Всъщност Глазгоу винаги ще бъде разделен - Селтик срещу Рейнджърс. Талантът на Кени обаче не е видян от Рейнджърс, а от другият тим в града - Селтик. Годината, в която Далглиш отива при „детелините" е свързана с европейските триумфи - 1967. Тогава Селтик става първият британски тим, който триумфира в КЕШ, а Джок Стийн го взима при себе си. Най-трудно обаче за момчето е да съобщи новината за преминаването си в този клуб на ... баща си.Далглиш изкарва 10 години в Селтик, става и национал на Шотландия и пропуска само заради контузия възможността да стане единствения човек от тази държава, който е бил на четири световни първенства, заради травма (това е през 1986 година, когато мениджър на националния състав е Фъргюсън). Томи Дохърти, който е мениджър на Шотландия, когато Далглиш дебютира твърди, че най-важното в играта на този футболист е, че въпреки головете винаги е играл повече за отбора, отколкото за себе си. В Селтик Далглиш печели всичко, което шотландският футбол изобщо може да предложи. И решава да опита както е традицията по онова време живота на юг от границата - в английския елит.
Ерата в Ливърпул като играч
Интересното е, че по онова време Ливърпул се разделя с Кевин Кигън, който също подобно на Далглиш решава, че иска нещо ново като предизвикателство и напуска „Анфилд", за да отиде в Европа. Имам съмнение, че точно заради тази си постъпка, той така и не е долюбван от феновете в Копа. В крайна сметка къде можеш да отидеш по-нагоре, мислят те, от Ливърпул. Същото години по-късно се случва и със Стив Макманамън и отношението към него е подобно. Боб Пейсли е мениджър на Ливърпул във втората половина на 70-те и той успява да убеди Далглиш, че трябва да дойде на „Анфилд".Това, което малцина знаят е, че Далглиш е бил на „Анфилд" като 15-годишен хлапак. Бил е на проби, това поне твърди Йън Сейнт Джон в едно интервю. Това е една от грешките на Шенкли - той е имал Далглиш при себе си, но така и не е припознал в него гениалния футболист. Когато Шенкли осъзнава, че това се е случило (става след рекордния на Великобритания трансфер от Селтик в Ливърпул) направо полудява. По някакъв начин момчето от работническия квартал в Глазгоу преминава в работническия Ливърпул, но продължава да се чувства у дома. Казва, че е отишъл на „Анфилд", защото е бил като червените - спечелил много отличия, но винаги гладен за още. Денис Лоу твърди още преди Далглиш да изиграе и една минута, че този футболист е 10 пъти по-добър отколкото някога ще бъде Кевин Кигън.За чисто моралните качества на Далглиш обаче може да се съди по един друг случай. Почти по едно и също време той и Кигън са махнати от националните отбори на страните си - съответно Шотландия и Англия. Разликата идва от реакциите им - Кигън казва, че никога повече няма да играе за Англия, а Далглиш твърди, че сега трябва да се върне на терена и да покаже, че Шотландия още има нужда от него. Джордж Бест твърди в интервю, че има двама играчи, които за него са били от световна класа и са на върха - Ди Стефано (защото той е харесвал Реал Мадрид като дете) и Кени Далглиш. Двамата са били най-завършените нападатели, които той е виждал.Далглиш става по-добър с годините, защото базира играта си не само на уменията, но и на мисълта, ума и усещането за футбола. Вкарал е повече от 100 гола в Шотландия и над 100 в Англия (точната бройка е малко повече и в двата случая - 112 и 118).През 1985 година става играещ мениджър на Ливърпул. По онова време тази идея вече набира скорост на Острова. Между другото мнозина сега твърдят, че Карагър има същите качества. Това се оказва наистина огромно предизвикателство, защото той вече не е един от отбора, а е човекът, който определя кой ще играе и кой не. Това е различна и доста трудна задача. Едно от нещата, които той си поставя за цел през 80-те, когато става мениджър е да обърне сериозно внимание на младежите в клуба. Защото това е бъдещето. Може би и сега ще се случи нещо подобно.Всички казват, че много рядко големите футболисти стават и големи мениджъри. В това е и силата на Далглиш - той беше, а и е, и двете. Шест пъти шампион на Англия като играч и 3 пъти като мениджър на Ливърпул (при това в рамките на 14 години), а има и една титла с Блекбърн. ФА Къп взима веднъж като играч и два пъти като наставник. Купата на Лигата е печелил 4 пъти като играч. Има три КЕШ-а като футболист, кой знае колко щяха да са като мениджър, ако не бе онова наказание през 1985 година. Далглиш е много тих и спокоен като човек, рядко излиза на публично място и изобщо се стреми да е верен на семейството си.Има безкрайно много случаи с интригуващи действия на Далглиш, които да покажат как работи той. Ще разкажа за началото на му на мениджърския пост в Ливърпул. Първият сезон на шотландецът начело на отбора е 1985-1986. Това е точно след трагедията на Хейзъл и тогава мърсисайдци решават, че той е най-добрият избор. Още през 1986 година е уговорен трансфера на Ръш от Ливърпул в Ювентус, а самата сделка се изпълнява година по-късно. За това време Далглиш умело преценява от какви футболисти има нужда, за да възроди Ливърпул. И купува три момчета - Джон Барнс (от Уотфорд за 900 000 паунда), Джон Олдрич (от Оксфорд за 750 хиляди паунда), Питър Биърдсли (от Нюкасъл за 1 900 000 паунда). Сумата платена за Ръш от Ювентус е 3 милиона и 200 хиляди паунда. Почти за същите пари са взети другите трима. Само да вметна, че по времето на Далглиш са привлечени футболисти като Стив Макман, Стив Стоунтън, Рей Хаутън. Истината е, че нещата се получават лесно и просто и Ливърпул е невероятен отбор.Истината е, че сегашното назначаване на Далглиш е доста интересно от всяка гледна точка. От една страна клубът си купува спокойствие поне до края на сезона. Каквото и да стане феновете ще са зад отбора при положение, че Кени Далглиш е на пейката. Освен това сезонът вече е задраскан, въпреки че според мен не би следвало да е така. Ако мърсисайдци се доберат по някакъв начин до четворката, Далглиш ще спечели необходимото доверие на борда и ще остане и за следващия сезон. Просто няма как да бъде махнат при подобно стечение на обстоятелствата. Шотландецът, ако изобщо е амбициран да води тима дългосрочно има чудесната възможност в Лига Европа и първенството да покаже какво може да направи от този тим. Нека не забравяме, че трансферния прозорец едва сега започва. И Далглиш може да вземе двама или трима футболисти според своите разбирания, така че да направи тима по-близък до това, което той очаква.На практика Ливърпул си купи надежда и доверие на феновете за 6 месеца с това назначение. Това е от онези ситуации, в които всички казват, че не може да има губещи. Ако Ливърпул влезе в четворката - ок, Далглиш ще си е заслужил нов договор за по-дълъг период от време. Ако пък не - тогава той е идеалният човек, който да преведе мърсисайдци през този тежък 6-месечен период и да поразчисти емоционално съзнанието на привържениците преди да дойде следващия наставник. Но аз поне залагам на Далглиш. Не бих могъл да не го направя.Винаги съм казвал, че в последните 40 години има само един човек, който може да спори с Фъргюсън за величие в Британската игра и той се казва Кени Далглиш. Вече въпрос на лично мнение е кой от двамата е по-високо в йерархията. Всеки може да си има своя теза. Но Кени Далглиш е нещо невероятно. Има и само още един детайл, който е от значение. Далглиш е представител на старата школа. И ако той не успее сега, ми се струва, че ще е доста трудно на друг човек от неговото поколение (а то е и това на Ходжсън) да се върне отново на най-високо ниво.Така че мога да завърша само с едно - Come on! С Далглиш английският футбол винаги ще е по-интересен. Да не говорим, че той ще донесе много повече енергия и на останалите си съперници. За играта на Острова в събота се случи нещо прекрасно.

Адмирации за статията. За мен Далглиш си остава номер едно и е човекът, който ме накара да се влюбя в английския футбол. Съмнявам се да остане за постоянно в Ливърпул, но му пожелавам успех докато е мениджър на клуба! Успех Крал Кени!