Ще вали ли, няма ли да вали?
Публикувано: 05 май 2011 23:45
Сигурно ще разбунтувам някой и друг млад „ултрас” каквото и да значи това според италианските гамени но какво да се прави, такъв е живота. Не винаги получаваш това което искаш. Обратно, почти винаги получаваш това което най-малко желаеш, дори това което въобще не искаш да получиш. И днес ще дам на онези „верните” порция от натуралният реализъм за по кратко наричан живот.
Ще вали ли или няма да вали в неделя. Ако вали няма да ходя. Ако не вали може и да отида, а може и да не отида. Какво ще стане ако не отида? Нищо. Същото ще стане и ако съм там. Ще взема да отида, стига да не вали. Ще отида напук. Напук на себе си. Не ми се ходи. Въобще не ми се стъпва там. Последния път когато се изкачих най-горе и погледах към най-долу, сърцето ми се сви. Видях го.Той пак е там. Стои, ръкомаха, подвиква. Въздишам но без да почуствам облекчение. Голяма работа. Та да не играе той за да се притеснявам, като ученик забравил да си напише домашното за часа при Директора. Не може да ми докара инфаркт. Все още съм млад за такъв край. Знам че пред инфаркта всички са равни, няма млади и стари но поне шанса да не ме завлече в забравата не е голям, нали? Пък, какво като стане. Ще му тежа на съвестта. Съвест. Дали той има съвест? Не мога да го попитам. Влиза и излиза през един тунел, крие се, като полско мишле от погледа на ястреба. Как да го попитам? Да викна. Ще ме чуе ли? Сигурно. Ще ме погедне ли? Може би. Ще ми отговори ли? Едва ли.
Какво да правя ако в неделя не вали? Да ходя ли или да не ходя? Имам ли избор? Да. Мога да си стоя в къщи. Нали е неделя. Неделя вечер, девет часа. След няма и десет часа отново ще полагам усилия за да може детето ми, аз и жена ми да живеем. Много е трудно да живееш. Ако знаех може би нямаше да искам да се раждам., но човек обикновенно получава това което най-малко иска, нали?. Дали да се лиша от три часа почивка, необходима ми за да мога да продължа да се боря с живота? Ако не го направя какво ще стане? Нищо. Ако го направя дали няма да съжалявам, утре когато усетя тежеста на умората. Ако бием ще съм уморен но някак не толкова, но има ли гаранция.
Не мога да реша. Като, че ли няма да отида. Ще гледам телевизия. Ако падаме ще си легна. Имам други по-важни неща да свърша утре. Не трябва да се ядосвам за глупости. Не трябва, но го правя. Защо го правя? Защото толкова дълго съм си внушавал, че това е важно за мен. А всъщност какво ще стане ако спра да вярвам, че това е толкова важно? Нищо. Занчи мога да порасна и да спра да страдам заради нещо на което крайния резултат всъщност е нищо. Та нима няма по-истински неща за които да се тревожа. Няма ли по-важни неща които да ме тревожат? Има и то колкото искаш.
Дали ще вали в неделя? Кой да ти каже? Едни казват – да със сигурност, а други може би. Може да вали може и да не вали. Ако вали ще си остана в къщи. Имам три дни да почина преди отново да се събудя в понеделник. Имам три дни преди да плисна студената вода в лицето си, да заключа врата и да скоча в „мелницата” на живота. Седмица след седмица, месец след месец, година след година. Дааааа. Това е живота. Изгреви и залези. Приливи и отливи. Дъжд и слънце. Започваш като бебе и завършваш като бебе, а посредата те очаква „мелницата”. Пораснах безгрижно, неусетно. До скоро не знаех как е станало така. Не знаех докато не погледнах с очите на голям в очите на майка и татко. Сега разбрах. Разбрах защо аз съм бил безгрижен. Разбрах къде са се трупали и живели моите грижи. Но разбрах и още нещо. Вече няма място за тях там. Вече е пълно, а отвън около мен се трупат нови и нови. Трябва да си ги прибера. Нали са си мой, а и е време и аз да започна да прибирам грижите на моето дете. И то заслужава безгрижно детство. Дано успея.
Дали ще вали в неделя. Дано вали. Така няма да ми се налага да решавам дали да ходя или да не ходя. Така ще има една моя грижа по-малко. Така ще дам на дъщеря се още един безгрижен ден.
Никога не казвайте на хората, че не обичат нещо без да ги погледнете в очите.
Ще вали ли или няма да вали в неделя. Ако вали няма да ходя. Ако не вали може и да отида, а може и да не отида. Какво ще стане ако не отида? Нищо. Същото ще стане и ако съм там. Ще взема да отида, стига да не вали. Ще отида напук. Напук на себе си. Не ми се ходи. Въобще не ми се стъпва там. Последния път когато се изкачих най-горе и погледах към най-долу, сърцето ми се сви. Видях го.Той пак е там. Стои, ръкомаха, подвиква. Въздишам но без да почуствам облекчение. Голяма работа. Та да не играе той за да се притеснявам, като ученик забравил да си напише домашното за часа при Директора. Не може да ми докара инфаркт. Все още съм млад за такъв край. Знам че пред инфаркта всички са равни, няма млади и стари но поне шанса да не ме завлече в забравата не е голям, нали? Пък, какво като стане. Ще му тежа на съвестта. Съвест. Дали той има съвест? Не мога да го попитам. Влиза и излиза през един тунел, крие се, като полско мишле от погледа на ястреба. Как да го попитам? Да викна. Ще ме чуе ли? Сигурно. Ще ме погедне ли? Може би. Ще ми отговори ли? Едва ли.
Какво да правя ако в неделя не вали? Да ходя ли или да не ходя? Имам ли избор? Да. Мога да си стоя в къщи. Нали е неделя. Неделя вечер, девет часа. След няма и десет часа отново ще полагам усилия за да може детето ми, аз и жена ми да живеем. Много е трудно да живееш. Ако знаех може би нямаше да искам да се раждам., но човек обикновенно получава това което най-малко иска, нали?. Дали да се лиша от три часа почивка, необходима ми за да мога да продължа да се боря с живота? Ако не го направя какво ще стане? Нищо. Ако го направя дали няма да съжалявам, утре когато усетя тежеста на умората. Ако бием ще съм уморен но някак не толкова, но има ли гаранция.
Не мога да реша. Като, че ли няма да отида. Ще гледам телевизия. Ако падаме ще си легна. Имам други по-важни неща да свърша утре. Не трябва да се ядосвам за глупости. Не трябва, но го правя. Защо го правя? Защото толкова дълго съм си внушавал, че това е важно за мен. А всъщност какво ще стане ако спра да вярвам, че това е толкова важно? Нищо. Занчи мога да порасна и да спра да страдам заради нещо на което крайния резултат всъщност е нищо. Та нима няма по-истински неща за които да се тревожа. Няма ли по-важни неща които да ме тревожат? Има и то колкото искаш.
Дали ще вали в неделя? Кой да ти каже? Едни казват – да със сигурност, а други може би. Може да вали може и да не вали. Ако вали ще си остана в къщи. Имам три дни да почина преди отново да се събудя в понеделник. Имам три дни преди да плисна студената вода в лицето си, да заключа врата и да скоча в „мелницата” на живота. Седмица след седмица, месец след месец, година след година. Дааааа. Това е живота. Изгреви и залези. Приливи и отливи. Дъжд и слънце. Започваш като бебе и завършваш като бебе, а посредата те очаква „мелницата”. Пораснах безгрижно, неусетно. До скоро не знаех как е станало така. Не знаех докато не погледнах с очите на голям в очите на майка и татко. Сега разбрах. Разбрах защо аз съм бил безгрижен. Разбрах къде са се трупали и живели моите грижи. Но разбрах и още нещо. Вече няма място за тях там. Вече е пълно, а отвън около мен се трупат нови и нови. Трябва да си ги прибера. Нали са си мой, а и е време и аз да започна да прибирам грижите на моето дете. И то заслужава безгрижно детство. Дано успея.
Дали ще вали в неделя. Дано вали. Така няма да ми се налага да решавам дали да ходя или да не ходя. Така ще има една моя грижа по-малко. Така ще дам на дъщеря се още един безгрижен ден.
Никога не казвайте на хората, че не обичат нещо без да ги погледнете в очите.
Дано вали! 
