Княз Борис I Михаил
Публикувано: 11 ное 2009 16:00
Той въвежда християнството като религия за всички българи - обща и единствена !!! Безспорно това е едно от най-важните и значими събития в историята на България !!! Неслучайно Борис Първи е обичан от всички българи патриоти !!! Той е отворил нова страница в българската история - една светла страница за българския народ !!! Борис Първи е и канонизиран от църквата за светец .
Борис I Михаил (IX век - 2 май 907) е български владетел,който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и за кратко в 893 г. когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.
След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания понякога е наричан и Борис-Михаил.
Единствените преки свидетелства за титлата, използвана от Борис са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той се нарича с гръцката титла „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“, а през Х-XI век - и като „княз“ . В славянобългарските извори от този период Борис носи титлата „княз“, а от времето на Второто българско царство - и „цар'' .
В съвременната историография Борис е наричан с различни титли. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях преди покръстването той използва титлата хан или кан, а след това - княз или цар. Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на Аспарух.
Според старо предание, синът на хан Пресиан - Борис, приел властта над славянобългарската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония. Някои езиковеди считат, че името му произлиза от старотюркското „бьори“ (вълк), а други от алтайската дума „барс“ (тигър).
Надписът от Балши, свидетелствуващ за покръстването на българитеПредполага се, че заема престола през 852 г. и царува до 889 г. Под тази дата е засвидетелствано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг Немски в Майнц. Изворите не съобщават каква е причината за това пратеничество, но се е наложило мнението, че Борис като наследник на баща си кан Пресиан провожда дипломати, за да потвърдят, че ще се придържа към съществуващия мирен договор между България и Източнофранското кралство.
В началото на Борисовото управление българите влизат във военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боили попада в плен. Тогава от скръб по сина си Борис се вижда принуден да сключи мир.
През 862-863 г. - Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Рим. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско през 863 г. започва война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.
В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започват мирни преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и да приеме християнството от Цариградската патриаршия заедно с народа си.
Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата на народа. В надписа от албанското село Балши се съобщава, че покръстването се е състояло през 6374 г. от сътворението не света, което съответства на периода 1 септември 865 - 31 август 866 г. Българският владетел приема името на своя "духовен отец" - византийския император Михаил III. Приемането на християнството води и до законодателни промени.
Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на 52 недоволни български боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Когато влизат в двора на двореца пред тях се изправят няколко стари хора държащи кръстове. Тогава бунтовниците разбират смисъла на християнството. Борис I потушава бунта и заповядва да бъдат екзекутирани водачите на бунта. Твърдението, че заедно с водачите са избити и целите им родове, е спорно.
Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближение с папата в Рим. Български пратеници занасят списък с 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I - 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски, епископ Павел Популонски и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896.
През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молбата папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи - Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до конкретната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.
На Четвъртия Константинополски събор (869-870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. българският църковен въпрос е решен чрез компромис - учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла "митрополит на Дръстър" (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. само църковникът е сан с български произход.
През 879 г. на патриаршеския престол в Цариград сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална. Начело на българската църква застава Йосиф, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.
По същото време Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий -Наум, Ангеларий и Климент и изпраща Климент Охридски като епископ в Охрид и да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.
След продължително 36-годишно управление през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков. За свой наследник посочва първородния си син Владимир-Расате.
Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за езическа реставрация принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в затвора. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестил възкачването на третия си син Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.
Борис I Михаил (IX век - 2 май 907) е български владетел,който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и за кратко в 893 г. когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.
След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания понякога е наричан и Борис-Михаил.
Единствените преки свидетелства за титлата, използвана от Борис са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той се нарича с гръцката титла „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“, а през Х-XI век - и като „княз“ . В славянобългарските извори от този период Борис носи титлата „княз“, а от времето на Второто българско царство - и „цар'' .
В съвременната историография Борис е наричан с различни титли. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях преди покръстването той използва титлата хан или кан, а след това - княз или цар. Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на Аспарух.
Според старо предание, синът на хан Пресиан - Борис, приел властта над славянобългарската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония. Някои езиковеди считат, че името му произлиза от старотюркското „бьори“ (вълк), а други от алтайската дума „барс“ (тигър).
Надписът от Балши, свидетелствуващ за покръстването на българитеПредполага се, че заема престола през 852 г. и царува до 889 г. Под тази дата е засвидетелствано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг Немски в Майнц. Изворите не съобщават каква е причината за това пратеничество, но се е наложило мнението, че Борис като наследник на баща си кан Пресиан провожда дипломати, за да потвърдят, че ще се придържа към съществуващия мирен договор между България и Източнофранското кралство.
В началото на Борисовото управление българите влизат във военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боили попада в плен. Тогава от скръб по сина си Борис се вижда принуден да сключи мир.
През 862-863 г. - Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Рим. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско през 863 г. започва война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.
В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започват мирни преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и да приеме християнството от Цариградската патриаршия заедно с народа си.
Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата на народа. В надписа от албанското село Балши се съобщава, че покръстването се е състояло през 6374 г. от сътворението не света, което съответства на периода 1 септември 865 - 31 август 866 г. Българският владетел приема името на своя "духовен отец" - византийския император Михаил III. Приемането на християнството води и до законодателни промени.
Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на 52 недоволни български боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Когато влизат в двора на двореца пред тях се изправят няколко стари хора държащи кръстове. Тогава бунтовниците разбират смисъла на християнството. Борис I потушава бунта и заповядва да бъдат екзекутирани водачите на бунта. Твърдението, че заедно с водачите са избити и целите им родове, е спорно.
Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближение с папата в Рим. Български пратеници занасят списък с 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I - 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски, епископ Павел Популонски и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896.
През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молбата папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи - Гримуалд Полимартийски и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до конкретната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.
На Четвъртия Константинополски събор (869-870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. българският църковен въпрос е решен чрез компромис - учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла "митрополит на Дръстър" (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. само църковникът е сан с български произход.
През 879 г. на патриаршеския престол в Цариград сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална. Начело на българската църква застава Йосиф, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.
По същото време Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий -Наум, Ангеларий и Климент и изпраща Климент Охридски като епископ в Охрид и да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.
След продължително 36-годишно управление през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков. За свой наследник посочва първородния си син Владимир-Расате.
Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за езическа реставрация принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в затвора. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестил възкачването на третия си син Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.
