България през очите на един съвременник. 2 част
Публикувано: 06 ное 2014 14:20
продължение
И преди, както и сега, хората празнуваха рожденните си дни. През 80-те години обичайно празненствата по този и други подобни случай събираха големи тълпи гости в малките панелни кутийки. Лелите от Надежда, бабата и дядото от село, братовчедите от Симитли и няколко приятели от блока. Всички нагласени, с прически, кокове, шалове и по чорапи. Има неща с които трудно се свиква и неща с които не може да се свикне. Зависи, колко са противни и колко натрапчив е придобитият навик. Аз например трудно, но свикнах да се събувам, когато влизам от вън в нас. Събувам се също когато ходя на гости при родителите ми или при близки приятели. Заради това събуване спрях да ходя на гости при хора, които не познавам добре и това не защото ми миришат чорапите. Има нещо ужасно в това да се събуеш. Странно но факт. В източните култури ходенето бос в къщите е задължително и влизането с обути крака се приема като огромно неуважение и обида. Само на нинджите в Япония им е позволено да влизат обути и то само ако са на работа. Вероятно влизането с обувки в къщите прието за нормално в Европа и Америка се дължи на факта, че човек със съмнителни хигиенни навици е по-добре да държи на затворено и тъмно място, онова което не трябва да се пуска на свобода, за доброто на останалите. Мога да разделя историята, която съм започнал да ви разказвам на два периода. Период първи, така нареченият „обут“ период, последван от съвременните боси времена. В днешното ни съвремие е много опасно да стоиш с обувките си в собствената си къща. Без да разбереш откъде ще завъдиш някоя кучешка тения или група глисти ще си разположат бивака в червата ти. Наличието на десетки хиляди акащи където им се ака създания, като кучета, котки, цигани и невъзпитани Българи увеличава неимоверно шанса да си донесеш преработена храна от вън заедно с чакащ да се пресели в рая, паразит. Бавното но сигурно изчезване на тротоарите, през последните години и прогресивното нарастване на калните маси в големите градове, прави от петнадесет минутната разходка навън, истински крос в пресечена местност. Ако чуете по новините, че българите са водеща нация в мото-кроса, една от причините вероятно е наличието на десетки натуралните терени за тренировки на разположение на всеки проекто спортист. Кал, лайна и боклуци. С това се зари моят град и отриване скоро не се очертава. Тези три неща по-горе, ме принудиха да започна да се събувам на вратата. През 80-те години на миналият век, в началото на моята история, само някой хора се събуваха в къщи и ако тогава това ми се е виждало странно то сега, вече ги разбирам. Сега когато града е по-мръсен от селото започна да ми става ясно защо когато ходих на гости у съседчето, трябваше да си оставям обувките в коридора, при купчината чужди патъци. Съвсем нормално е когато си работил цял ден на калната нива когато се прибереш да си свалиш на прага на къщата изкаляните налъми. Това обаче стои в безтегловност в добре почистена градска среда.
През 80-те улиците се миеха, често. Тротоарите се метяха. Хората не хвърляха боклуци по земята и нямаше бездомни кучета. Да, нямаше го „Белият зъб“спящ спокойно в подлеза на Плиска. Нямаше стада проскубани болонки махащи с обезкосмените си опашки като махалото на метроном, пред входа на баничарниците. Нямаше бездомни кучета, никакви. Често за липсата на този див животински вид бяха обвинявани виетнамските племена заселени насред „красната поляна“ в столицата. Дали виетнамците са обогатявали скромните си трапези с пудели и добермани, не може да се докаже, но факт беше, че децата можеха да играят спокойно сами на вън без родителите да ги е страх, че от някой храст може да излезе прегладнял звяр, кръстоска между пит бул и санбернар, който да задоволи нуждите си от протеини с тяхното дете.
Ако на улицата е чисто, защо трябва да се събуваш когато влизаш в къщи? Ако за децата е нормално да седнат на земята за да се обуят, то за възрастните хора това е проблем. Да се върнем на описанието от преди малко на рожденият ден на Митко. Митко беше мой съсед в блока ни в Младост. През 85-та на 6-ти Май, точно в 11:30 позвъних на митковата врата. На златна табелка залепена на десет сантиметра от шпионката с черни букви пишеше:
„Семейство Йорданка и Кънчо Атанасови“
Звънецът иззвъня стандартно и след секунди от вътре се чу силен женски глас:„Димитре, оди си срещай гостите, мама. Децата ке додат а ти оти се моташ“След още миг, Митето отвори вратата и видимо щастлив от факта, че ще получава подаръци беше направил онази щастлива детска физиономия, която никой възрастен не може да докара изразяваща пълно и чисто щастие. Получил не вербалният сигнал, веднага подадох пликчето което държах в ръка и заедно с това поздравих
„Честит рожден ден, Митко. Да си жив и здрав още дълги години. Да слушаш вашите и да имаш само шестици в училище“ Тъмо щях да кажа и пожеланието си за пионерството, когато майка му, леля Данче, се показа на вратата.
„О-о-о, Сашко, влизай моето момче, влизай. Събуй се ей там и влизайте в стаята на Митко.“ На такива големи празници, чехлите в една селска къща не стигат за всички боси крака. По близките роднини се уреждат с по чифт, а останалите са принудени да прехвърлят бос крак върху крак под масата през целият ден. Важното е накрая на тържеството в тесният коридор да намерят своите си обувки сред купчините. Хората където и да живеят, го правят по-начин по-който са научени, въпреки че понякога това е нелепо.
И преди, както и сега, хората празнуваха рожденните си дни. През 80-те години обичайно празненствата по този и други подобни случай събираха големи тълпи гости в малките панелни кутийки. Лелите от Надежда, бабата и дядото от село, братовчедите от Симитли и няколко приятели от блока. Всички нагласени, с прически, кокове, шалове и по чорапи. Има неща с които трудно се свиква и неща с които не може да се свикне. Зависи, колко са противни и колко натрапчив е придобитият навик. Аз например трудно, но свикнах да се събувам, когато влизам от вън в нас. Събувам се също когато ходя на гости при родителите ми или при близки приятели. Заради това събуване спрях да ходя на гости при хора, които не познавам добре и това не защото ми миришат чорапите. Има нещо ужасно в това да се събуеш. Странно но факт. В източните култури ходенето бос в къщите е задължително и влизането с обути крака се приема като огромно неуважение и обида. Само на нинджите в Япония им е позволено да влизат обути и то само ако са на работа. Вероятно влизането с обувки в къщите прието за нормално в Европа и Америка се дължи на факта, че човек със съмнителни хигиенни навици е по-добре да държи на затворено и тъмно място, онова което не трябва да се пуска на свобода, за доброто на останалите. Мога да разделя историята, която съм започнал да ви разказвам на два периода. Период първи, така нареченият „обут“ период, последван от съвременните боси времена. В днешното ни съвремие е много опасно да стоиш с обувките си в собствената си къща. Без да разбереш откъде ще завъдиш някоя кучешка тения или група глисти ще си разположат бивака в червата ти. Наличието на десетки хиляди акащи където им се ака създания, като кучета, котки, цигани и невъзпитани Българи увеличава неимоверно шанса да си донесеш преработена храна от вън заедно с чакащ да се пресели в рая, паразит. Бавното но сигурно изчезване на тротоарите, през последните години и прогресивното нарастване на калните маси в големите градове, прави от петнадесет минутната разходка навън, истински крос в пресечена местност. Ако чуете по новините, че българите са водеща нация в мото-кроса, една от причините вероятно е наличието на десетки натуралните терени за тренировки на разположение на всеки проекто спортист. Кал, лайна и боклуци. С това се зари моят град и отриване скоро не се очертава. Тези три неща по-горе, ме принудиха да започна да се събувам на вратата. През 80-те години на миналият век, в началото на моята история, само някой хора се събуваха в къщи и ако тогава това ми се е виждало странно то сега, вече ги разбирам. Сега когато града е по-мръсен от селото започна да ми става ясно защо когато ходих на гости у съседчето, трябваше да си оставям обувките в коридора, при купчината чужди патъци. Съвсем нормално е когато си работил цял ден на калната нива когато се прибереш да си свалиш на прага на къщата изкаляните налъми. Това обаче стои в безтегловност в добре почистена градска среда.
През 80-те улиците се миеха, често. Тротоарите се метяха. Хората не хвърляха боклуци по земята и нямаше бездомни кучета. Да, нямаше го „Белият зъб“спящ спокойно в подлеза на Плиска. Нямаше стада проскубани болонки махащи с обезкосмените си опашки като махалото на метроном, пред входа на баничарниците. Нямаше бездомни кучета, никакви. Често за липсата на този див животински вид бяха обвинявани виетнамските племена заселени насред „красната поляна“ в столицата. Дали виетнамците са обогатявали скромните си трапези с пудели и добермани, не може да се докаже, но факт беше, че децата можеха да играят спокойно сами на вън без родителите да ги е страх, че от някой храст може да излезе прегладнял звяр, кръстоска между пит бул и санбернар, който да задоволи нуждите си от протеини с тяхното дете.
Ако на улицата е чисто, защо трябва да се събуваш когато влизаш в къщи? Ако за децата е нормално да седнат на земята за да се обуят, то за възрастните хора това е проблем. Да се върнем на описанието от преди малко на рожденият ден на Митко. Митко беше мой съсед в блока ни в Младост. През 85-та на 6-ти Май, точно в 11:30 позвъних на митковата врата. На златна табелка залепена на десет сантиметра от шпионката с черни букви пишеше:
„Семейство Йорданка и Кънчо Атанасови“
Звънецът иззвъня стандартно и след секунди от вътре се чу силен женски глас:„Димитре, оди си срещай гостите, мама. Децата ке додат а ти оти се моташ“След още миг, Митето отвори вратата и видимо щастлив от факта, че ще получава подаръци беше направил онази щастлива детска физиономия, която никой възрастен не може да докара изразяваща пълно и чисто щастие. Получил не вербалният сигнал, веднага подадох пликчето което държах в ръка и заедно с това поздравих
„Честит рожден ден, Митко. Да си жив и здрав още дълги години. Да слушаш вашите и да имаш само шестици в училище“ Тъмо щях да кажа и пожеланието си за пионерството, когато майка му, леля Данче, се показа на вратата.
„О-о-о, Сашко, влизай моето момче, влизай. Събуй се ей там и влизайте в стаята на Митко.“ На такива големи празници, чехлите в една селска къща не стигат за всички боси крака. По близките роднини се уреждат с по чифт, а останалите са принудени да прехвърлят бос крак върху крак под масата през целият ден. Важното е накрая на тържеството в тесният коридор да намерят своите си обувки сред купчините. Хората където и да живеят, го правят по-начин по-който са научени, въпреки че понякога това е нелепо.
)))))))))))))))))))))))))