ВЯРАТА ДАДЕ „ЛА ДЕСИМА“ НА РЕАЛ
Десетата трябваше да бъде специална, и стана точно така. Тя не можеше да бъде просто още една купа, не можеше да дойде след рутинна победа, а радостта от постигането и трябваше да бъде несравнима...
Неизмеримата радост и еуфория е смесена с абсолютната депресия на другата част от Мадрид, феновете на Атлетико, наши близки, комшии или колеги.
Героизмът на белите, които не спряха да вярват в успеха до последната секунда на редовното време, се превръща в безкрайна жестокост, погледната от перспективата на фен на Атлетико.
Атлетико бяха шампион за 56 минути от мача. И загубиха точно както преди 40 години. Точно когато вече се виждаха като шампиони, когато целият свят, с изключение на футболистите на Реал, го приемаше за факт, се случи отново, 2 минути преди края.
Лисабон вече завинаги ще бъде специално място за мадридизма, нещо като продължение на Кастеяна /улицата на която се намира „Сантяго Бернабеу“/. От тук нататък няма да говорим за стадион „Луж“/светлина/, оттук нататък стадионът се казва „Бяла светлина“ /божественост/!
В идните години ще бъде обичайна гледка, да виждаме по уличките около стадиона в Лисабон влюбени двойки мадридисти, прегърнати под светлината на уличната лампа, а кавалерът ще разказва на любимата си:
„ По улицата имаше много фенове на Атлетико, но аз виждах само теб, изпъкваща и сияеща с бялата си тениска на Реал… любов от пръв поглед. Случи се и беше незабравимо.“
Пиша статията си, докато гледам как половината ми колеги в редакцията скачат като луди от радост, а другата половина са потънали неутешимо в столовете си. Казват ми, че това е нищо в сравнение с това, което става навън в града. Там хората се смеят и радват безспирно или пък плачат. До момента, феновете са за пример. Не са редки гледките, където фен на Атлетико рони сълзи на рамото на другарчето си мадридист, доста двойки дори ще легнат да спят довечера в семейното легло. Единият щастлив, другият нещастен. Такъв е живота!
Който твърди, че не може винаги да се побеждава НЕ е прав, Реал печели почти винаги, по точно от всеки 6 Купи на Европа, 1 е негова.
Този финал бе важен момент в кариерата на 29-годишния Роналдо. Първи финал с Реал след дълго чакане от 5 години, след трансфера си от Англия. Цифрите му през този период, като на истински гений, трябваше да бъдат подплатени с титла, която да украси още повече легендата. Не можеше да стане на по-добро място, на собствена земя-Португалия, на терена на Бенфика, кръвния враг на отборът от който Кристиано тръгна към големия футбол- Спортинг Лисабон. Роналдо игра доста дискретно, извън форма след дългата контузия която го мъчи от над месец, но все пак отбеляза и на финала.
Иначе, мача започна както се очакваше. Първото полувреме се игра като в къпинак, невъзможно бе футболистите да не се издерат и пуснат кръв. Игра с много нарушения, чист средновековен футбол: всяко повеждане на топката беше предпоставка за физически сблъсък. Нищо футболно за отбелязване, само инциденти. До 8-мата минута Диего Коща вече беше заменен, а до 10-тата Кристиано вече бе проснат 2-3 пъти на тревата, с доста груби влизания от защитата на Атлетико.
Защитата на дюшекчиите беше изтеглена доста назад, за да се избегне риск от контраатака на белите. Няколко километра по-напред бяха Вия и Адриан, които бяха търсени с дълги топки. Само пробивите на Хуанфран внасяха някаква опасност. Реал изнасяше топката до наказателното поле на Атлетико, но там „блокираше“. Халфовете на Реал центрираха безброй топки към Сантиляна /легендарен нападател на Реал от 70-те и 80-те години, известен с уникалната си игра с глава/, докато разберат че той всъщност не играе в този мач. Ди Мария беше единственият който носеше опасност с включванията си.
Голът на Годин беше толкова грозен, колкото беше и мачът до този момент. След избита топка от корнер, Тиаго върна топката в наказателното поле, а Годин изпревари Кедира и игра с глава, с гръб към вратата. Касияс тръгна да излиза, но беше хванат по средата на нищото, нито на вратата, нито близо до центрираната топка. След това той се опита да поправи грешката си, но топката вече беше влезнала във вратата. В този момент си помислихме, че ангелът-пазител на Икер, който няма загубен финал в кариерата си, днес отсъства. Подценихме го.
През второто полувреме Атлетико започна отрано да пази резултата. Прибираше се, метър след метър, все по-близо до Куртоа. Реал затваряше съперника все повече и повече в наказателното им поле, а агонията нарастваше с всяка изминала минута. Започна една поредица от „кралски“ положения, две на Иско и две на Бейл. С приближаването на края на мача, Атлетико вече беше притискан не само от белият си градски съперник, но и от един дух с 13 букви,13 ... Schwarzenbeck /Шварценбек/. Германският звяр лиши Атлетико от титлата преди 40 години с невъзможен гол 2 минути преди края, а Серхио Рамос повтори това геройство в добавеното време. Кристиано и Бейл придърпаха към себе си тежко въоръжените бранители на Атлетико към себе си, и освободиха пространство за Рамос, който отигра с глава като по учебник. Груба грешка на Атлетико, Реал не е безпомощната при високи топки Барса.
В продълженията, Атлетико усети липсата на похабената в началото на мача смяна /Адриан за Коща/. Към моралният удар от изравняването в края се прибави и физическата умора, и така колективния срив бе неизбежен. Въпреки това, дюшекчиите оцеляха през първото продължение.
Издържаха до 110-тата минута, когато Ди Мария разкъса защитата на Атлетико отляво, излезна срещу Куртоа и стреля, а избитата топка бе достигната от Бейл, който отбеляза. Въпреки, че след това вкараха Марсело и Роналдо, мача свърши с гола на Бейл. Имплозия от мъка за Атлетико и експлозия от мадридистка радост.
„Ла Десима“ е мадридистка!,
Хуанма Труеба, в.Ас
....... първо Реал освен парите, които дава за трансфери, също така и получава такива ..... ( било то от приходи от билети, реклами, спонсорства, продажба на фланелки, аксесоари, ТВ права и т.н. ). Щом отбора може да си позволи този си лукс, не виждам защо да не го прави!!! Ми Атлетико като нямат парите на Реал искате да ми кажете, че не са се хвърлили да спечелят ли или какво?
