Помни Кралете на пистата

Модератори: MuFc1878, paceto, kartago, SkArY_9, slavia_forever, vaskonti, Madridist

Потребителски аватар
MuFc1878
Мнения: 34752
Регистриран на: 06 фев 2009 11:30
Контакти:

Помни Кралете на пистата

Мнениеот MuFc1878 » 09 сеп 2013 20:45

[center]Най-великите сред най-великите[/center]
[center][wrapimg=]http://offnews.bg/files/uploads/2011/12/formula-1-new.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Емилио Джузепе "Нино" Фарина[/center]
[center]Първият Световен шампион (1950)[/center]
[center][wrapimg=]http://www.universalmotor.es/wp-content/farina.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Роден е на 30 октомври 1906 в Торино; починал - 30 юни 1966 във Франция. Той остава в историята на автомобилните състезания с неговия много копиран стил на каране с изправена ръка и като първия шампион във Формула 1.
Племенник е на известният италиански автомобилен дизайнер Батиста Пининфарина.
[/center]
[center][wrapimg=]https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcQ4p7nOKRKGDxwvKcRzY10PJ-20B7ChFZPR2U5fst_aQbAXDd8n[/wrapimg][/center]
[center]Титли: 1
Отбори: Алфа Ромео, Ферари
Състезания: 34
Победи: 5
Подиуми: 20
[/center]

[center]Норман Греъм Хил[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/2/2d/HillGraham1969Aug.jpg/240px-HillGraham1969Aug.jpg[/wrapimg][/center]
[center]Роден е на 15 февруари 1929 г. в Хампщад, Лондон — Англия.[/center]
[center]Дебютира във Формула едно в Голямата награда на Монако през 1958 г., когато завършва четвърти. През 1962 г. печели титлата с отбора на „Бритиш Рейсинг Мотърс“, печелейки състезанията в Нидерландия, Германия, Италия и ЮАР. През 1964 г. остава втори в крайното класиране след като е избутан от пистата от Лоренцо Бандини. Междувременно си извоюва прякора „Мистър Монако“ като печели Голямата награда на Монако пет пъти в рамките на седем години.
През 1966 г. печели Индианаполис 500.
През 1967 г. се завръща във Формула 1, присъединявайки се към отбора на Лотус. През сезон 1968 печели титлата за втори път. След това печели само още едно състезание — в Монако през следващия сезон. В края на 1969 г. си чупи и двата крака в катастрофа по време на Голямата награда на САЩ, след което никога повече не е толкова добър състезател колкото преди.
Въпреки това печели 24-те часа на Льо Ман. През 1973 г. дава началото на собствен отбор във Формула 1, с който не постига особени успехи.
Загива на 29 ноември 1975 година при самолетна катастрофа
[/center]

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/e2/HillGraham19690801Lotus-Nordkehre.jpg/380px-HillGraham19690801Lotus-Nordkehre.jpg[/wrapimg][/center]
[center]Титли: 2
Отбори: Лотус, БРМ, Брабам
Състезания: 179
Победи: 14
Подиуми: 36
[/center]

[center]Хуан Мануел Фанджо[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8c/Fangio.png/240px-Fangio.png[/wrapimg][/center]
[center]Роден е на 24 юни 1911 година в Балкарса, Аржентина. Умира на 17 юли 1995 година в Париж, на 84 години.
Той е легендарен автомобилен пилот, който за 51 старта има пет световни титли във Формула 1. Известен е и като първият аржентински пилот, който е печелил 4-ри пъти Гран При на Аржентина.
Започва кариерата си в Аржентина през 1934 г., състезавайки се с Форд (модел А 1929). По време на състезанията от Националния шампионат на Аржентина Хуан Мануел Фанджо кара коли Шевролет и става шампион през 1940 и 1941 г. За първи път се състезава в Европа през 1949 г., подпомогнат от Аржентинския автомобилен клуб и Аржентинското правителство.
[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/a6/Fangio-MB-W196-3lMotor-1986.jpg/360px-Fangio-MB-W196-3lMotor-1986.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 5
Отбори: Мазерати, Алфа Ромео, Мерцедес, Ферари
Състезания: 52
Победи: 24
Подиуми: 35
[/center]

[center]Сър Джон Йънг „Джеки“ Стюърт[/center]
[center][wrapimg=]http://i.f1news.ru/Championship/2007/pic/73.jpg[/wrapimg][/center]
[center]Роден е в Милтън, Шотландия на 11 юни 1939 година, в семейство което е тясно свързано с моторните спортове. Неговия баща е собственик на фирмен гараж на Ягуар. Брат му също е бил пилот, но без успехи.
Във Формула 1, Джеки Стюърт започва кариерата си като пилот на БРМ. Сключва договор с мениджъра Кен Тирел.

Става за първи път световен шампион през 1969 година с болид Матра МС 80 с двигател Косуърт. И до днешни дни Джеки Стюарт и Фернандо Алонсо с Рено са единствените пилоти печелили шампионска титла с френски болид.
Става шампион отново през 1971 и 1973 година с болид на Тирел.
През 1973 г. списание „Спорт Илюстрейт“ го обвява за „Спортсмен на годината“.
През 1990, влиза в „Международната Зала на Славата в Моторните Спортове“.
Прекратява активна състезателна дейност, през 1973 г. Става консултант във Форд Мотор Къмпани.
Голямото си завръщане във Формула 1 прави през 1997 година създавайки нов тим „Стюарт Гран При“, заедно със сина си Пол Стюърт и Форд Мотор Къмпани.
Тимът по-късно е преименуван в Ягуар (2000) като става изцяло собственост на Форд.
[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/2/2a/StewartJackie19690801MatraFord.jpg/350px-StewartJackie19690801MatraFord.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 3
Отбори: БРМ, Матра, Марч, Тирел
Състезания: 100
Победи: 27
Подиуми: 43
[/center]

[center]Сър Джон Артър „Джак“ Брабам[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/e7/BrabhamJack1966B.jpg/240px-BrabhamJack1966B.jpg[/wrapimg][/center]
[center]Роден е на 2 април 1926 година в Сидни, Австралия.
Трикратен Световен шампион във Формула 1 — 1959, 1960 и 1966 година.
Роден е в семейство на собственик на магазин за плодове. Прекъсва училище на 15 годишна възраст и започва работа като механик в автосервиз. По време на Втората световна война, служи във военната авиация.
Съвместно с австралийския конструктор — Рон Таурнак, създават собствена компания — „Мотор Рейсинг Девелопментс“, с цел сформиране на екип за самостоятелно участие във Формула 1.
Участва със свой болид — „Брабам BT-13“, в състезанието за Голямата награда на Германия.
Първа победа с болид „Брабам“ носи американския пилот Дан Гърни в старт за Голямата награда на Франция, на 28 юни 1964 година с болид „Брабам BT7“. Самия Джак Брабам прави НБО със скорост 179,775 км/час.
През 1990 година името му е записано в „Международната зала на славата в моторните спортове“
[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/4/4c/BrabhamJack19650801S%C3%BCdkehre.jpg/287px-BrabhamJack19650801S%C3%BCdkehre.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 3
Отбори: Купър, Роб Уокър Рейсинг Тим, Брабам
Състезания: 128
Победи: 14
Подиуми: 31
[/center]

[center]Нелсън Пикет Сото Майор[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9b/Nelson_Piquet_Jr_Road_America_2013.jpg/240px-Nelson_Piquet_Jr_Road_America_2013.jpg[/wrapimg][/center]
[center]Роден е на 17 август 1952 г. в Рио де Жанейро, Бразилия. Първоначално опитва силите си в тениса, но постепенно се преориентира към картинга и впоследствие — към всички моторни спортове.
1977 г. се състезава в Европейския шампионат на Формула-3
и незабавно привлича вниманието на мениджърите от Формула 1.
1978 г. на пистата „Хокенхаймринг“ прави своя дебют във Формула 1.
1979 г. печели трето място в Холандия.
1980 г. става вицешампион във Формула 1 с Брабам — Форд, печелейки три състезания — за Голямата награда на САЩ(запад), Холандия и Италия.
1981 г. вече е Световен шампион във Формула 1, само с една точка пред Карлос Рьотеман и на 4 точки пред Алън Джоунс.
1982 г. се оказва кошмарна за Пикет и за Брабам. Те заменят шампионския си двигател Форд с такъв от БМВ, което се оказва много тежко за тима.
През целия сезон пилотите и механиците се борят с проблемите, но сезона е провален и Нелсън остава на 11-то място в Световния шампионат.
1983 г. Нелсън и Брабам отново са на върха. Шампионата отново е спечелен драматично, само с две точки пред „набиращия скорост“ млад пилот — Ален Прост с Рено.
1984 г. е пети с едва 29 точки.
1985 г. е осми в шампионата, но вече проблемите в Брабам са много сериозни и в края на сезона Нелсън подписва договор с Уилямс.
1986 г. вече е трети в крайното класиране, само на 1 точка след съекипника си Найджъл Менсъл и на 3 точки след шампиона Ален Прост.
1987 г., звездата му отново изгрява печелейки трета Световна титла с цели 12 точки пред Найджъл Менсъл.
1988 г. напуска Уилямс като шампион и преминава в Лотус. Завършва на 6-то място с 22 точки.
1989 г. а е осми с 12 точки.
1990 г. вече е пилот на Бенетон, завършва на 3-то място в шампионата.
1991 г. е последна в неговата бляскава кариера. В края на годината обявява края на своята активна състезателна дейност и напуска Формула 1. На неговото място в Бенетон сяда един млад германски пилот — Михаел Шумахер.
Синът му Нелсиньо Пикет дебютира във Формула 1 през 2008 г. с отбора на Рено.
[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/ec/Piquet_-_Brabham-BMW_BT_54_1985-08-02.jpg/250px-Piquet_-_Brabham-BMW_BT_54_1985-08-02.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 3
Отбори: Инсайн, Макларън, Брабам, Уилямс, Лотус, Бенетон
Състезания: 207
Победи: 23
Подиуми: 60
[/center]

[center]Андреас Николаус „Ники“ Лауда[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/4/49/Lauda%2C_Niki_1973-07-06.jpg/240px-Lauda%2C_Niki_1973-07-06.jpg[/wrapimg][/center]
Започва състезателната си кариера през 1968 г. в рали с автомобил "Мини-Купър", собственост на състезателя с туристически автомобили Фриц Баумгартнер, а по-късно го заменя с "Порше 308", също негов. През 1969 г. се състезава във Формула 3. През 1971 г. след няколко неуспешни опита от страна на Лауда да сключи договор с тим от Формула 1, получава утвърдителен отговор от отбора на "Марч" за участие в световния шампионат срещу 35 000 марки. Във Виена първа Австрийска банка обещава да спонсорира младия пилот, но след като той се завръща в страната, разбира че банката е отказала заема. Баща му и неговият приятел Маутнер Ракхоф (фабрикант на бира), членове на управителния съвет в касата, решили, че е по-добре младият Ники да постъпи в промишлеността, отколкото в прекалено опасния тогава спорт.
Години по-късно в свое интервю австрийският пилот споделя: "Имах само три седмици за изплащане на дълга и се намирах в абсолютна безизходица. В Райфайзен директорът на банката ми заяви, че е лудост да се даде такава сума без покритие. Накрая с мъка успях да получа заем с петгодишен срок, но с много голяма лихва от 6% и то срещу гаранция за моя живот. За целта сключих със Застрахователно дружество "Алианц" застраховка живот. Застрахователната премия обаче беше изнудваческа- 10 000 марки годишно. Бях длъжен да успея, в противен случай щях да потъна в дългове за цял живот".
Дебютът на Ники Лауда във Формула 1, с кола "Марч 711-Форд" е през 1971 г. в Австрия. В края на 1972 г. "Марч" повече не може да финансира отбор във Формула 1. С дългове и без автомобил, Лауда е принуден да се състезава с туристически автомобили и да работи в дискотека. През 1973 г. преминава при Луис Стенли в отбора от Формула 1 "БРМ" ,който често го заплашва, че ако не бъде достатъчно бърз, ще го замени със съотечественика на Лауда - Щупан. Този сезон донася на австриеца първите му две спечелени точки на пистата Спа (Белгия). На Нюрбургринг чупи ръката си, а на Монца претърпява тежка катастрофа.
През 1974 г. сключва договор с отбора на Ферари и заема четвърто място в генералното класиране, а следващата година му донася световната титла. В свое интервю Лауда споделя "През 1974 бях ученик. Учех се от всички мои допуснати глупави грешки. Имах най-добрата кола и през този сезон (1975) бях без особени проблеми, за да достигна до короната на световното първенство". През 1976 г. става вицешампион, само с една точка разлика от световния шампион Джеймс Хънт, след като във Фуджи (Япония), при проливен дъжд веднага след първата обиколка излиза от колата си и се качва на първия самолет за Европа. Екипът на Ферари омаловажава станалото с обяснението за повреда в двигателя. Лауда признава откровено и смело, че се е изплашил "При такива условия не се състезавам". Шест месеца по-рано същата година, разбива своето Ферари в предпазните огради на Нюрбургринг и автомобилът му избухва в пламъци. Пилотът едва се измъква жив от ламарините и получава множество сериозни изгарания по лицето и тялото, след като е останал обгърнат от пламъците в продължение на 55 секунди при температура от 800 градуса. По-късно в болницата през цялото време до австрийския пилот е имало свещеник, който се е молил за неговото оздравяване. Белезите по лицето на световния шампион личат и до днес. "Не минава и ден без да се сещам за този ужасен ден", "Когато свещеникът ми даде последно причастие, изпитвах такава ярост, такава жажда за живот, че реших да се боря, за да оздравея" - коментира Лауда. След завръщането си на пистата Монца същата година завоюва четвърто място. През 1977 г. отношенията на пилота с тима на Ферари значително се влошават. Вторият пилот на отбора – швейцарецът Регацони е заменен от аржентинеца Карлос Ройтеман, а дългогодишният механик на австриеца Ермано Коужи е уволнен. Това окончателно кара пилота да напусне отбора, като отказва и последното състезание в Канада, след като вече е двукратен световен шампион. 1978 г. донася само две сезонни победи на Лауда в Швеция и Италия с отбора на Брабам Алфа Ромео.
През 1979 г. Лауда се сдобива със син. Същата година се отказва от надпреварите като заявява: "Да пилотираш при такива условия не е смелост, а неокачествима глупост". През този период се занимава с частната си авиокомпания. През 1982 г. отново се завръща във Формула 1, като приема чак шестата покана на спортния директор на Макларън Рон Денис за пробни изпитания като гост. За кратко време австрийският пилот отново е завладян от страстта към колите, пистите и скоростта. През този сезон се класира на пето място с отбора на Макларън. Следващата година е несполучлива и Лауда се нарежда едва на осмо място. През 1984 г. в борба със своя съотборник Ален Прост до последния 16-ти старт на пистата Ещорил (Португалия), завоюва шампионската титла само с половин точка пред вицешампиона: "Не съм и мислел че Ален Прост и аз така победоносно ще доминираме. Въпреки това цялата ми мотивация почиваше на една основа - трябва да надвия Прост. Много ме ядоса пресата, която представяше вицешампиона като по-добър пилот от мен. Трябва да е ясно на всички, че в последното съсезание, когато спечелих необходимите ми точки, нямах намерение да атакувам безразсъдно. При финала в Ещорил се молех в последните обиколки така: Мила моя, скапана кола, изкарай докрай!" 1985 г. е неуспешна за трикратния Световен шампиони той печели само 1 победа, завършва в точките общо 3 пъти и има актив от 14 точки. След този злополучен сезон решава, че е време да се откаже окончателно.

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d4/LaudaNiki19760731Ferrari312T2.jpg/300px-LaudaNiki19760731Ferrari312T2.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 3
Отбори: Марч, БРМ, Ферари, Брабам,Макларън
Състезания: 172
Победи: 25
Подиуми: 54
[/center]

[center]Ален Мари Паскал Прост[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9b/Alain_Prost_2009_MEDEF_cropped_.jpg/240px-Alain_Prost_2009_MEDEF_cropped_.jpg[/wrapimg][/center]
Роден е на 24 февруари 1955 в град Сент Шамон, близо до Сент Етиен, Франция. Изключителен пилот, с хладък ум и невероятно бърз на пистата.
През 1980 година дебютира във Формула 1 в Аржентина като пилот на Макларън заедно с опитния пилот Джон Уотсън. На трасето в Буенос Айрес, той завърши 6-ти като записва първите си точки още в първото състезание. Още четири последваха в Интерлагос, Брандс Хеч, и Зандвоорт. Прост завърши на 15-та позиция при пилотите, с 5 точки колкото има Емерсон Фитипалди. Въпреки доброто му начало на кариерата му във Формула 1, французина имаше много инциденти включително и в Киалами където си счупи китката си и в Уоткинс Глен като губейки съзнание по време на квалификациите. Макар че има още две години в контракта му с британския тим Ален реши да напусне отбора в посока Рено, поради многото инциденти в които участвал обвинявайки Макларън за това.
Прост се присъедени във френския тим заедно с Рене Арну за 1981. Найджъл Роебук - писател който се занимава с моторспорт, разказвал отношението между двамата не бе добро в началото на сезона, като Прост чувствително е по-бърз от своя опитен съотборник. Ален не завърши първите две състезания в Лонг Бийч и Жакарепагуа, поради инциденти с Андреа де Чезарис и Дидие Пирони. Последва 3-та позиция в Буенос Айрес, след което още четири отпадания преди да постигне първата си победа в Дижон, финиширайки две секунди пред бившия си съотборник Джон Уотсън. Последва 2-ра позиция в Хокенхаймринг и още две победи в Зандвоорт и Монца и 2-ра позиция в Лас Вегас за да завърши на 5-та позиция при пилотите с 34-точки.
1982[редактиране]
Прост спечели първите две състезания за сезон 1982 в Южна Африка и в Бразилия като последното, бе след като Нелсън Пикет и Кеке Розберг бяха дисквалифицирани след състезанието. Той финишира в точките още четири пъти, но без победа. Макар седемтте отпадания през сезона Ален се оказва предентент за титлата заедно с още трима пилоти, но завърши четвърти с девет точки по-малко. Отношенията между него и Рене Арну още повече се влошиха след ГП на Франция. Също така отношениията с медиите също не бяха добри като разказва че през 1981 журналистите писали добри неща към него а в следващата година бе определен като „лошото момче“.
С напускането на Арну в посока Ферари, американеца Еди Чийвър бе новия съотборник на Прост. Французина поситгна още четири пол-позишъна по време на сезона включително и победи в Пол Рикар, Спа, Силвърстоун и Йостерейхринг. Прост финишира втори при пилотите на две точки от шампиона Нелсън Пикет който заедно с Брабам бяха пред всички останали. Прост се оказа изкупителната жертва от самия френски тим за това че не спечели титлата. Самия Ален бе освободен от тима само два дни след последното състезание. Той реши да се върне при Макларън за 1984 като заедно със семейството си се премести да живее в Швейцария.
1988 и 1989 година са съекипници в Макларън с друга легенда във Формула 1 — Аертон Сена. Целия сезон е радост за всички фенове, защото борбата между двамата пилоти на пистата е невероятно жестока и оспорвана, неповтаряна до днешни дни.
Прост става шампион отново, за трети път, през 1989 година, след края на сезона напуска тима на Макларън, където е спечелил три световни титли.
Най-злочеста за Ален обаче е 1992 година. След конфликт с шефовете на тима, Прост бива изгонен от Ферари и пропуска целия сезон.
През 1993 година печели четвърта световната титла с екипа на Уилямс-Рено, след което напуска Формула 1.

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/f/f8/ProstAlain_McLarenMP4-2B_1985.jpg/250px-ProstAlain_McLarenMP4-2B_1985.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 4
Отбори: Макларън, Рено, Уилямс, Ферари
Състезания: 202
Победи: 51
Подиуми: 106
[/center]
Последна промяна от MuFc1878 на 10 сеп 2013 12:31, променено общо 2 пъти.
[center][wrapimg=]http://alfa.kachi-snimka.info/thumbs-2021/klz1645857647g.jpg[/wrapimg][/center]

Потребителски аватар
MuFc1878
Мнения: 34752
Регистриран на: 06 фев 2009 11:30
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот MuFc1878 » 09 сеп 2013 20:46

[center]Айртон Сена да Силва[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/7b/Ayrton_Senna_8_-_Cropped.jpg/240px-Ayrton_Senna_8_-_Cropped.jpg[/wrapimg][/center]
Роден е на 21 март 1960 в Сао Пауло, Бразилия. Като малък Айртон има проблеми с координацията и този факт подтиква баща му да му даде карт с двигател от косачка с мощност от 1 к.с. , когато Сена е 4-годишен. Тъй като по закон не може да участва в състезания по картинг, докато не навърши 13, печели първото си състезание на 1 юли 1973 г. Последват шампионски титли в картинга през 1977, 1978, 1979, 1980 и 1981.
През зимата на 1980 г. напуска Бразилия, за да отиде във Великобритания, и до август 1981 г. вече участва в два шампионата — Townsend Thorensen и RAC Формула Форд 1600. Освен това възприема моминското име на майка си, Сена, тъй като да Силва е много разпространено в Бразилия, а Сена да Силва твърде дълго за изписване. Тъй като баща му го кара да се откаже от автомобилните спортове, той е принуден да търси спонсори, но тази му идея се проваля и през октомври обявява оттеглянето си. Завръща се обратно в Бразилия, където за кратко опитва да се занимава със строителната фирма на баща си. Там желанието му да се състезава става още по-силно и след като баща му му дава възможност за избор, Сена избира автомобилните спортове.
През февруари 1982 г. той вече се състезава в европейския шампионат, както и в шампионата Pace Petroleum. През 1983 г. се състезава в британската Формула 3 и от 21 състезания, Сена има 13 победи, 15 първи позиции и титла.
Стилът на каране на Сена е безкомпромисен, граничещ с опасен. Според много анализатори, включително от „Би Би Си“, Сена е предефинирал възможностите на болид от Формула 1. [1]
В личния си живот Сена е религиозен, харизматичен. [1]
Айртон Сена е избран за най-великия пилот във Формула 1 за всички времена от 217 бивши и настоящи състезатели във Формула 1. Анкетата е проведена от британското списание „Autosport” през 2009 г.
Дебютът му във Формула 1 е през 1984 г. с екипа на Толеман.
Първият сезон може да се каже доста успешен както за самия него така и за посредствения екип наТолеман. Качва се три пъти на подиума в Монако, Великобритания и Португалия, като състезанието в Монако е спряно заради силен дъжд и много хора казват, че ако състезанието не е било спряно Сена е могъл да го спечели. В крайна сметка бъдещият съотборник на Сена в Макларън французинаАлен Прост печели състезанието. Айртон се качва на подиума с две трети места в Италия и Португалия. Отпада в Бразилия, Франция, Детройт, Далас, Германия, Австрия,Нидерландия и Гран При на Европа, Дисквалифицарин е от Гран При на Сан Марино. В края на сезона Сена е на 9-то място с 13 точки. Шампион става австриеца Ники Лауда с Макларън.
рез 1985 г. е пилот на Лотус, с който взема 7 първи позиции и 2 победи — в Португалия и Белгия.
Първата победа с Лотус печели във второто състезание за тях.
Макларън
Там съотборник му е световният шампион Ален Прост, с когото още от началото не са в добри отношения. Въпреки това Сена успява да спечели 13 първи позиции, 8 Големи награди и да вземе първата си титла във Формула 1.
Кулминацията на неразбирателството с френския му съотборник идва през 1989 г. в Япония, на пистата Сузука. За да спечели титлата, Сена трябва да вземе победи в последните две състезания. Въпреки че стартира от първа позиция, Ален Прост успява да го изпревари на първия завой след старта, но Сена атакува шест обиколки преди края на състезанието. Болидите на двамата пилоти се изравняват, но Прост не отстъпва при влизане в шикана (комбинацията от последните два завоя в обиколката на пистата), което довежда до сблъсъка им и излизането им извън състезателното трасе. Прост спира, но маршалите избутват колата на Сена обратно на пистата и той продължава състезанието и скоро след това си връща лидерската позиция от Алесандро Нанини. По-късно обаче е дисквалифициран заради завръщане на пистата, но на място различно от това, на което я е напуснал и благодарение на това Ален Прост става световен шампион за трети път. За сезон 1990 французинът подписва договор с Ферари.
След 14 състезания на следващата година Сена има 6 победи срещу 5 за Прост. В Голямата награда на Япония Айртон е по-бърз на квалификациите, но това му отрежда да стартира от дясната, по-мръсна част на писта, което дава предимство на Прост, заел втората позиция. След като Сена води разгорещени спорове, се взема решение стартовата решетка да бъде променена, но впоследствие тази договорка се анулира и малко преди началото бразилецът е бесен. Стига дори дотам, че отправя открити заплахи срещу Прост, че дори да бъде атакуван в първия завой, няма да отстъпи позицията си на пистата. На старта Ален наистина е по-бърз, но не достатъчно, за да го изпревари преди първия завой, Сена е с половин дължина на автомобила си по-назад и вдясно от него, и на първия завой двата болида се сблъскват, което означава край на надпреварата за пилотите и втора световна титла за Айртон. Катастрофата е причинена от Сена.
През 1991 г. успява да спечели 7 състезания и третата си световна титла. Спечелвайки титлата в предпоследното състезание в Япония, в последния завой на надпреварата, той подарява победата, на съотборника си Герхард Бергер, като благодарност за подкрепата която получава през целия сезон.
рез 1992 г. обаче Макларън Хонда е изместен от лидерското място в световния шампионат от Уилямс Рено и Сена успява да стигне само до четвъртото място в крайното класиране, а британецът Найджъл Менсъл печели титлата доста преди края на сезона. Спечелва 3 победи — Монако, Унгария и Италия.
През 1993 г. Сена постига договорка с Макларън, според която ще му се заплаща за всяко състезание отделно по 1 млн. долара. Сена продължава успешното си представяне на Голяма награда на Монако, като печели рекордна шеста победа. Последният кръг от шампионата е на пистата Аделаида, където той взема и първа позиция на старта, и победа. Шампион е Ален Прост с Уилямс. Последното му състезание за Макларън ги прави най-успешния отбор с актив от 104 победи, но Сена вече търси нов екип и се договаря за преместване в Уилямс.
По това време Сена е безспорният „Крал на Формула 1“.
Уилямс
1994
Въпреки че автомобилът на Уилямс в началото на 1994 г. е далеч от перфектният състезателен болид, теза, която Айртон многократно споделя със своите най-близки хора, в това число и с бившия си съотборник Герхард Бергер, той взема първи позиции не само в Бразилия и Япония, а също и в Италия. Сена води и рестартираното състезание в Сан Марино, когато изведнъж неговият FW16B получава повреда, не променя посоката си на движение на влизане в завоя Тамбурело и се удря в бетонната стена край него. Айртон получава сериозна мозъчна травма, изпада в кома, а няколко часа по-късно, след като е установено, че липсва мозъчна дейност, семейството му разрешава да бъдат спрени животоподържащите системи. Информацията за обстоятелствата около смъртта му е много бедна, но въпреки това безспорен факт е, че причината за смъртта на пилота е фаталната рана в областта на дясната вежда причинена от пробилият каската носач от предното окачване, счупен следствие на сблъсъка с бетонната стена. Причината за повредата довела до невъзможността на автомобила да завие преди фаталния сблъсък и до днес е спорна. В последното си състезание Сена е взел в болида си австрийския флаг с цел при евентуална победа на финала да го развее в памет на загиналия предишния ден австрийски пилот Роланд Ратценбергер.

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/cf/Mclaren_mp4_5.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 3
Отбори: Толеман, Лотус, Макларън, Уилямс
Състезания: 162
Победи: 41
Подиуми: 80
[/center]

[center]Мика Паули Хакинен [/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/68/Mika4.jpg/240px-Mika4.jpg[/wrapimg][/center]
Мика Хакинен роден на 28 септември 1968 във Вантаа, Финландия е бивш пилот от Формула 1, световен шампион за 1998 и 1999 г.
Започва пътя си на състезател през 1974 г. с картинг и до 1986-а става пет пъти шампион на Финландия. През 1987 г. завоюва шампионските титли на Финландия, Швеция и в скандинавската Формула Форд 1600. Една година по-късно, (1988), печели шампионската титла в европейския шампионат на Формула Опел Лотус, а през 1990 е шампион на английската Формула 3.
От 1993 е пилот на Макларън, където задълго е съотборник с Дейвид Култард.
В първите си години не успява да постигне сериозни успехи, но това до голяма степен се дължи на недостатъчно развития болид, с който разполага.
Преживява и тежка катастрофа, след която много малко хора вярват, че ще успее да се върне на 100% в състезанията. Но въпреки наложилото се скептично мнение, шефът на отбора, Рон Денис, му гласува доверие и скоро Мика се отплаща.
През сезон 1998, когато Макларън доминира очевидно над останалите отбори, Хакинен взема първата си световна титла. Втората идва веднага след това, през 1999-та, макар превъзходството на „сребърните стрели“ да не е толкова силно.
След борба до последното състезание с пилота на Ферари — Еди Ървайн, Мика отново става световен шампион. Следват два разочароващи за класата на Макларън сезона, след които финландецът се оттегля от спорта в края на 2001.
Това решение е продиктувано по-скоро от желание за повече време, което да посвети на семейството си, от колкото от изчерпана страст по високите скорости.

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/98/Hakkinen.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 2
Отбори: Лотус, Макларън
Състезания: 165
Победи: 20
Подиуми: 51
[/center]

[center]Михаел Шумахер[/center]
[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/bb/Schumi_di_GP_Kanada_2011_cropped.jpg/240px-Schumi_di_GP_Kanada_2011_cropped.jpg[/wrapimg][/center]
Роден е на 3 януари 1969 г. в квартал Хермюлхайм на град Хюрт, Германия. Бащата на Михаел е наемател на карт-пистата в Керпен, която е открита от загиналия през 1961 пилот във Формула 1 Граф Берге фон Трипс. Така че Михаел има възможност от рано да се занимава с моторни спортове. В карт-състезания се среща с някои от бъдещите си съперници като Хайнц-Харалд Френцен и Ник Хайдфелд от Мьонхенгладбах и финландците Мика Хакинен и Мика Сало.
Кариерата му в моторните спортове започва през 1987 във Формула Кьониг. 1988 става вицешампион във Формула Форд и се включва в тима на Вили Вебер от Формула 3. През 1989 завършва шампионата на второ място при равен брой точки с Френцен зад шампиона Карл Вендлингер. Михаел Шумахер има брат Ралф Шумахер, който също е пилот във Формула 1. Ралф се състезава последно през 2007 година за тима на Тойота, след което се отказа от спорта.
1990 Шумахер сключва договор с тима на Мерцедес, състезаващ се с коли на Петер Заубер. Негови колеги са Френцен и Вендлингер, а съвети получават от шефа на тима Йохен Неерпаш и ветеранът от Ф1 Йохен Маас.
Младите пилоти се състезават с т. нар. спортни прототипи. Колите са с 900 к.с. и са бързи колкото Ф1-болид от средата на стартовата решетка. Настройките са същите като при Ф1. Затова когато се появяват във Ф1 Шумахер, Френцен и Вендлингер са за широката публика непознати, но са вече пилоти с опит. По това време разликите между времената на тримата са малки.
Паралелно с това Шумахер се състезава в германската Ф3 и става шампион през 1990, печели международното състезание в Макао въпреки сблъсък с Хакинен.
Младите пилоти на Мерцедес са поканени да участват на финалното състезание от ДТМ на Хокенхеймринг, където се решава титлата между пилотите на Мерцедес, БМВ и Ауди. Целта им да подкрепят титулярните пилоти. Най-силно впечатление оставя Михаел, който се сблъсква с пилота на БМВ Джони Чекото, вадейки го по този начин от битката за титлата.
През 1991 Мерцедес продължават със спортната си програма. Тимът на Джордан се включва във Ф1. Скоро тимът се лишава от пилота си Бертран Гашо, който е осъден на 6 месеца затвор, след като е напръскал лондонски таксиджия със сълзотворен газ. Мениджърът на Шумахер, Вили Вебер, прави всичко възможно да уреди тест с Джордан и благодарение на финансовата подкрепа на Мерцедес, Михаел получава този шанс. Прави тестове с болида на отбора на Силвърстоун и дава по-добри времена от титулярните пилоти. Михаел получава кокпита. В първото си състезание на Спа се класира на сензационното 7-мо място, макар че за пръв път кара на тази трудна писта (Вебер преди това лъже Еди Джордан, че Михаел е карал стотици пъти на пистата). Пред него са единствено Айртон Сена, Ален Прост, Найджъл Менсъл, Нелсон Пикет, Жан Алези и Герхард Бергер. Четирима от тях са световни шампиони.
В самото състезание Шумахер се оттегля с повреда в скоростната кутия още в първата обиколка. Веднага след това е нает от тима на Бенетон, където кара трикратният шампион Нелсон Пикет. Шефът на Бенетон Флавио Бриаторе използва съответна клауза в договора на Шумахер с Джордан, която всъщност е там в случай,че Мерцедес се включат във Ф1. В Гран При на Италия Шумахер печели първите си точки за тима. Пикет прекратява кариерата си в края на 1991.
1992 Шумахер е пилотът номер 1 в тима. Качва се за първи път на подиума при третото си място в Мексико. Една година след дебюта си печели и първото си състезание на Спа-Франкоршамп. Той е едва третият немски пилот след Граф Берге фон Трипс и Йохен Маас печелил състезание от Ф1. Завършва сезона на трето място пред Сена. Шампион става Найджъл Менсъл.
1993 Бенетон експериментира твърде много с електрониката и често Шумахер има повреди. В случаите когато завършва винаги е на подиума. Печели в Португалия единственото си състезание пред Ален Прост, който с второто си място си осигурява титлата. Прост прекратява кариерата си с четвърта шампионска титла. Шумахер е четвърти.
1994 ФИА променя правилата, електронните помощи са забранени. Бенетон се справят най-добре с новите условия. Каращият за Уилямс Сена се бори с неочаквани проблеми, докато Шумахер започва с две победи. При третото състезание на Имола се стига до многобройни катастрофи. В тренировките Барикело катастрофира тежко. В квалификациите загива Роланд Ратценбергер. В самото състезание на бързия завой Тамбурело загива Айртон Сена. Отново печели Шумахер, който сега води с голяма преднина в класирането.
От съображения за сигурност набързо се променят правилата (смаляване на еърбокса, дървени платки на пода на колите, допълнителни шикани по пистите и др.). За Бенетон шампионатът е белязан от скандали — дисквалификация за Шумахер на Силвърстоун за незачитане на черен флаг, пожар при зареждане с бензин при Йос Верстапен поради манипулирана система за презареждане, дисквалификация в Белгия заради намалена дебелина на платката на пода, макар на всеки да е ясно, че това е резултат от завъртане върху един от шиканите по време на състезанието. Освен това екипът на Бенетон е заподозрян, че използва тракшън-контрол в колите си.
Благодарение на наказанията срещу Шумахер тимът на Уилямс се съвзема и Деймън Хил отново ги прави конкурентоспособни.
При последното състезание в Австралия водещият само с 1 точка Шумахер прави грешка и поврежда управлението на болида си при лек удар в бетонната стена. Хил веднага се опитва да го изпревари, докато Шумахер с блокирано управление се връща на пистата. Следва сблъсък, Шумахер отпада и счита титлата за загубена, но Хил също трябва скоро да напусне надпреварата, заради повреда в окачването. Така Шумахер печели първата си титла.
За сезона 1995 Бенетон сменят двигателите Форд с по-силните на Рено. Шумахер доминира въпреки по-слабото шаси и инсценираното от пресата съперничество с Хил, който прави много грешки. Печели 9 състезания и шампионата. Бенетон печели титлата при конструкторите.
По настояване на Ники Лауда, работещ като съветник при Ферари, тимът от Маранело търси най-добрия пилот във Ф1. Целта им, естествено, е Михаел Шумахер, на когото Ферари предлагат много приемлив договор. Шумахер отива в Италия, макар че екипът на Ферари изостава значително в областта на техниката и организацията. Ферари сменя традиционния V-12 с V-10. Слабото място обаче е шасито, конструирано от Джон Барнард. Той се придържа строго към регламента, носът на болида е висок, а от двете страни на кокпита има удебеления, които се отразяват катастрофално на аеродинамиката. На дългите прави Шумахер трябва да накланя главата си настрани, за да влиза достатъчно въздух в еърбокса. Впоследствие Густав Брунер бива ангажиран да „ретушира“ болида. Резултатът е модерният „нисък“ нос (за пръв път показан в Канада).
Гафовете в екипа на Ферари нямат край през целия сезон на 1996 поради техническите проблеми понякога куриозни (падащи части от колата, отпадане още в загряващата обиколка). Въпреки това Шумахер печели сензационно 3 състезания и 4 четири пол-позишъна, което допринася много за мотивацията на тима. Шампион през 1996 става Деймън Хил.
1997 Шумахер се завръща изненадващо бързо там, където беше през 1995 – в битката за титлата. По негово настояване в тима идват Рос Браун и Рори Бърни, „мозъците“ от шампионския тим на Бенетон. Колата е значително по-добра. Преди последното състезание Шумахер води в класирането пред главния си съперник Жак Вилньов. На Херес Шумахер се сблъска с Вилньов, за да спре опита му за изпреварване. Този път обаче съперникът му успява да продължи, а Шумахер отпада. Вилньов става шампион, а ФИА изключва Шумахер от класирането в шампионата заради неспортсменство, но запазва всички точки и класирания за статистиката.
За 1998 ФИА отново променя правилата. Колите са широки 180 см., сликовете получават канали. Макларън и доставчикът им на гуми Бриджстоун най-добре се справят с промените и Мика Хакинен е шампион през 1998. Състезанията са напрегнати и с интрига до края, но Шумахер няма късмет.
Едно от възловите състезания през 1998 е Спа. Вали силно, Шумахер води убедително и настига изоставащия Дейвид Култард, който намалява скоростта, за да бъде изпреварен с обиколка, но остава на идеалната линия, правейки ситуацията още по-опасна. Зад него видимостта е нула, Шумахер късно забелязва Макларъна и се удря в него, като предната дясна гума прелита на сантиметри от главата му. Шумахер се добира на 3 гуми в бокса и се отправя бесен към бокса на Макларън. Механиците на двата отбора предотвратяват мелето. При последното състезание в Япония след провален старт Шумахер стартира последен, а след това спуква и гума.
В средата на сезон 1999 Шумахер изостава в класирането зад Хакинен, когато на Силвърстоун катастрофира поради проблем в спирачките, чупи крака си и не може да кара за няколко състезания. Мястото му заема Мика Сало. Бърза да се завърне на пистата, за да подкрепи съотборника си Еди Ървайн, който сега се бори за титлата. При завръщането си на пистата в Малайзия Шумахер подарява победата на Ървайн. След състезанието и двамата са дисквалифицирани заради нередовни коли, но после решението е отменено. В последното състезание Хакинен доминира над двете ферарита и печели титлата, Ферари печели титлата при конструкторите за пръв път след 1983.
През 2000 Ферари е с гуми Бриджстоун. На мястото на Ървайн идва Рубенс Барикело. Шумахер печели 9 състезания и си осигурява титлата при пилотите, с което прекъсва серия от 21 години без нито една титла за Ферари от 1979. Ферари защитава и титлата при конструкторите.
През 2001 Ферари са все така доминантни, Шумахер печели 9 състезания и подобрява рекорда на Ален Прост от 51 победи.
Сезон 2002 е един от най-силните за Ферари с много двойни победи. Гран При на Австрия се превръща във фарс – Барикело подарява победата на Шумахер, въпреки че той води убедително в класирането. Церемонията по награждаването е освиркана от зрителите. 5 състезания предварително Шумахер си осигурява титлата с 11 победи, изравнявайки рекорда на Хуан Мануел Фанджо от 5 титли.
2003 е значително по-трудна и на Шумахер се налага да се бори до края. Правилата за даване на точки са променени, за да бъде надпреварата по-интересна. Шумахер печели 6-та, а Ферари 4-та поредна титла при конструкторите.
През 2004 Ферари отново доминира с 15 победи от 18 състезания. Шумахер завършва сезона с 13 победи, а титлата е защитена още на Спа - 4 състезания преди края.
На 22 октомври 2006 Михаел Шумахер официално прекратява своята състезателна кариера като пилот във Формула 1.
На състезанието за Голямата награда на Бразилия, проведено на 22 октомври 2006 година на пистата Интерлагос, седемкратният световен шампион за последен път пилотира като състезател болида на Ферари. Михаел Шумахер завършва на четвърто място, като прави невероятно състезание (12 изпреварвания). Шумахер остава най-значимият пилот за Формула 1.
В своя сайт Шумахер съобщава, че ще замени контузения Фелипе Маса в отбора на Ферари за Гран при на Европа във Валенсия на 23 август 2009 г. Една седмица по-късно на 10 август 2009 г. Шуми официално обявява, че няма да може да направи своето завръщане във Ф1 поради болки във врата, породени от контузия следствие падане с мотор през месец февруари 2009 г.
През 2010 г. Шумахер подготвя завръщането си, като преговаря за договор с Мерцедес Гранд При. На 23.12.2009 г. Шумахер официално обявява завръщането си за сезон 2010 г. Шумахер се обвързва с новия отбор Мерцедес Гран При за 3 години и заплата от 7млн. евро.

[center][wrapimg=]http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d3/Michael_Schumacher_Ferrari_2004.jpg/400px-Michael_Schumacher_Ferrari_2004.jpg[/wrapimg][/center]

[center]Титли: 7
Отбори: Мерцедес, Бенетон, Ферари
Състезания: 296
Победи: 91
Подиуми: 156
[/center]
[center][wrapimg=]http://alfa.kachi-snimka.info/thumbs-2021/klz1645857647g.jpg[/wrapimg][/center]

Потребителски аватар
Alonso_Massa
Мнения: 9519
Регистриран на: 02 авг 2011 20:51
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот Alonso_Massa » 09 сеп 2013 20:47

Шумахер е най-големия!!!
[wrapimg=]http://1.bp.blogspot.com/-32O3MZ4OU1Q/TrdGFtNTuXI/AAAAAAAAB2w/5WmX_zMJ1t8/s400/Steven++Gerrard+-+Top+Football+Player+soccer.jpg[/wrapimg]

[offtopic][wrapimg=]http://nesncom.files.wordpress.com/2014/01/daniel-sturridge-chip-vs-everton-in-merseyside-derby.gif?w=500&h=280[/wrapimg][/offtopic]
[offtopic][wrapimg=]http://www.finishersforum.com/wp-content/uploads/2013/02/gerrardgoal.gif[/wrapimg][/offtopic]

Потребителски аватар
MaRTo1233
Мнения: 5244
Регистриран на: 08 май 2008 20:07
Skype: Ко?Не!
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот MaRTo1233 » 09 сеп 2013 20:56

[offtopic]Заглавието е малко разнозначно :mrgreen: :mrgreen: с тея Титани .... :lol: :lol:[/offtopic]
[center]ИзображениеИзображениеИзображение[/center]

Потребителски аватар
MCMXIII
Мнения: 12745
Регистриран на: 15 юли 2010 16:17
Местоположение: София
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот MCMXIII » 09 сеп 2013 21:33

Alonso_Massa написа:Шумахер е най-големия!!!

+1913
[center][wrapimg=]http://www.img-share.eu/main/download_image/1913fxPMh3F.jpg[/wrapimg][/center]

Потребителски аватар
GOLEADOR
Мнения: 12743
Регистриран на: 05 апр 2012 00:55

Re: Помни Титаните

Мнениеот GOLEADOR » 09 сеп 2013 21:40

Да споменем и един истински титан от F1! - Найджъл Менсъл! „Британският Лъв“ заслужава да е в топ 10 на тази класация!
Изображение
[center]ДОБРЕ ДОШЛИ В СЕМЕЙСТВОТО НА ЦСКА ![/center]
[center][rimg]http://oi63.tinypic.com/10pwvlu.jpg[/rimg][/center]

Потребителски аватар
Siegfried
Мнения: 7151
Регистриран на: 01 окт 2009 18:56
Местоположение: Челсиландия
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот Siegfried » 09 сеп 2013 22:30

[center]Изображение[/center]

[center]Изображение[/center]

[center]:!: :!: :!: :!: :!: :!: :!: :!:

ТОВА СА ТИТАНИТЕ!!![/center]
[center][wrapimg=]http://www.fm-base.co.uk/forum/attachments/football-manager-2013-manager-stories/294163d1356366440-my-chelsea-fc-reign-banner-chelsea_1.png[/wrapimg][/center]

Потребителски аватар
Niksh0
Мнения: 4103
Регистриран на: 13 сеп 2010 18:33
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот Niksh0 » 09 сеп 2013 22:32

Всички са големи, но най-големият е един - Аертон Сена! Не мисля, че може да бъде оспорено.
Последна промяна от Niksh0 на 09 сеп 2013 22:49, променено общо 1 път.
"If you're losing your soul and you know it, then you've still got a soul left to lose."

Потребителски аватар
Siegfried
Мнения: 7151
Регистриран на: 01 окт 2009 18:56
Местоположение: Челсиландия
Контакти:

ЖИЛ ВИЛНЬОВ

Мнениеот Siegfried » 09 сеп 2013 22:37

[center]Изображение[/center]

[center]Изображение[/center]

[center]Жил Вилньов[/center]

[center]Участия - 68
Победи - 6
Подиуми - 14
Най-бързи обиколки - 8
Точки - 101
[/center]


[center]Жил Вилньов е бивш пилот от Формула 1, роден на 18 януари 1950 г. в Сен-Жан-Сюр-Ришельо, Шамбли — Квебек, Канада. Пълното му име е Joseph Gilles Henri Villeneuve. Баща на световния шампион във Формула 1 за 1997 г. Жак Вилньов.

Най-интересното е, че Жил започва състезателната си дейност в канадския шампионат със сноумобили, където печели титлата през 1973 г. Дебютът му с автомобили е във Формула Форд, след което много бързо се озовава в трудното състезание Формула Атлантик през 1976 година. Там завършва трети. Година по-късно взема участие в състезанието „Три реки“, състезавайки са за отбора на Канада-Марч. Още тогава показва своя талант, побеждавайки опитни пилоти като Джеймс Хънт и Алън Джоунс.

Жил Вилньов става част от света на Формула 1 след решението на Ники Лауда да се откаже от последните два кръга от шампионата през 1977 г. Канадецът заема мястото му във Ферари и кара заедно с Карлос Ройтеман в Гран При на Канада и Япония. Тези състезания се оказват злополучни за него и той дори се сблъсква с Тирел-а на Рони Петерсон. При тази катастрофа на Жил му се налага да катапултира от болида и това става причина за смъртта на няколко зрители.
Жил е седнал върху своето Ферари 312T4 на пистата Аетодромо Енцо и Дино Ферари, 1979 година.

Вилньов бързо се оправя от трагичното събитие и това проличава от представянето му през следващия сезон. През 1978 г. вече е официален втори пилот на Ферари. Успява да спечели първата си победа, и то пред родна публика — на новооткритата писта в Монреал, домакин на Голямата награда на Канада. Понастоящем тази писта носи неговото име.

1979 г. е изключително успешна за Канадеца, който успява да завоюва второто място в шампионата. Съотборник му е Джоди Шектър, който става световен шампион през същата година.

През следващата година твърде много несполуки го преследват и той не успява да влезе в шестицата на генералното класиране. Взема само две 5-ти места в Монако и Канада и две 6-ти в Белгия и ФРГ. Затова пък през 1981 г. си възвръща предишните успехи. Взема победи в Испания и Монако и става 4-ти в Белгия.

Състезанието на пистата Золдер Сиркуит в Белгия се оказва последно за Жил Вилньов. По време на квалификацията за пол позишън на 8 май 1982 година, в третата си бърза обиколка Жил Вилньов се удря с почти максимална скорост в Марч-а на Йохен Мас. От тежкия удар, Жил излита заедно със седалката от кокпита и се забива в предпазната ограда. Почива няколко часа по-късно в болница, без да дойде в съзнание.

Жил Вилньов е голямата слабост на легендата и създателя на Ферари Енцо Ферари, който след смъртта на канадеца е наистина потресен и престава да ходи на пистата.
[/center]

[center]Изображение[/center]

[center]“Ако някой ми беше казал, че ще ми изпълни три желания, то първото би било да се състезавам, второто - това да е във Формула 1, а третото - да карам Ферари....”

Ако има име, което се носи като легенда в заводите на Ферари в Маранело, то това не е Шумахер, Лауда или дори Аскари, а Вилньов. Жил Вилньов. Име, под което в енциклопедията на автомобилния спорт, е отбелязано скорост и непримиримост, победа на всяка цена. Неговото мото е “Do or die” (Всичко или нищо). Цялата философия на човека и спортиста Вилньов може да се открие в известните му думи:

"Никога не мисля, че мога да се нараня, поне не сериозно. Ако вярваш, че това може да ти се случи, как може да се заемаш с подобна работа? Ако никога не си на повече от 80%, или колкото там е необходимо, защото мислиш за катастрофа, то ти не караш толкова бързо, колкото можеш. А ако не правиш това - ти не си пилот. Някои момчета във Формула 1... ами за мен това не са пилоти. Те просто карат състезателни коли."

И продължава:

"Нямам никакъв страх от катастрофа. Никакъв страх. Разбира се, минавайки в завой на пета предавка, с метална стена от външната страна, аз не бих искал да катастрофирам. Все пак не съм луд! Но ако това става в края на квалификацията и ти гониш пол-позишъна, може би, предполагам, можеш да обърнеш гръб на страха".

Канадецът е един от малцината, превърнали се в легенда още приживе, истинско бижу в света на Формула 1. Тих и скромен, той е изцяло отдаден на своя тим и мисълта за победа. В стремежа си към по-високи постижения стига дотам, че кара механиците да монтират по-големи полуоски на Ферари-то, за да може колата да издържи “нечовешкото” натоварване, на което я подлага Вилньов. Може би това му отношение към техниката е отговорно и за сравнително малкия процент победи, но не бива да се забравя, че противници на канадеца са били последните шампионски Лотус-и 78 и 79, отличните Уилямс, Брабъм и Рено от края на 70-те и началото на 80-те години. Жил Вилньов е роден на 18 януари 1950 г. Той обаче винаги твърди, че всъщност годината е 1952, защото се е притеснявал да не би „напредналата” му възраст на повлияе на босовете на тимовете, за които кара. Всички жители на малкия град Бертвил знаят чудесно кога младият Вилньов се движи по улиците: всичко това е съпроводено с рев на бензинов мотор и мирис на изгорели гуми. От това време е и първата му катастрофа: на път за съседния град, където живее приятелката му Джоан, Жил излита от мокрия път с над 150 км/ч, но по чудо се отървава без драскотина.

Голяма школа за него се оказват състезанията с моторни шейни в родната му Канада: "Всяка зима имах поне три или четири падания - говорим за скорости от над 160 км в час. Тези машини доста се хлъзгаха, което ме научи на много неща за контрола. А пък видимостта беше направо ужасна - ако не си пръв не виждаш нищо... Отлично се развиват рефлексите, а и опасенията ми при състезания на дъжд изчезнаха". Вилньов доминира във „Формула Атлантик“ през 1976 година, като печели пол-позишън във всяко едно състезание. Дебютът му в тези серии е през 1974 година, като постоянно Жил се движи на границата на фалита, но въпреки това показва стабилни класирания. Постиженията му зад океана му осигуряват вниманието на отборите от Гран При, особено след като в един от неофициалните кръгове на „Формула Атлантик“ през

През 1976 г. успява да победи гост-съотборника си, фаворита за титлата във Ф1 – Джеймс Хънт. Той подписва договор да кара за МакЛарън в няколко състезания през 1976 г. Дебютът на Вилньов във Формула 1 е на абсолютно непознатата му писта Брандс Хетч за Голямата награда на Великобритания. Свободните тренировки са съпроводени с толкова много завъртания, че специалистите се чудят какво изобщо търси този неизвестен канадец на пистата. В състезанието обаче, макар и след допълнителен питстоп (поради дефектен датчик) старият Макларън М23 с номер 40 завършва на 10 място от общо 41 участници в предварителния списък. Младежът демонстрира качества и се очаква да подпише договор за пълен сезон за 1978 с някой от по-силните отбори. Ферари обаче изпреварва всички, след отказът на МакЛарън да потвърди опцията си и през август те правят на Вилньов "предложение, на което не може да се откаже": да кара за тима в GP на Канада на пистата Моспорт Парк като трета кола. Лично „Ил Комендаторе“ - Енцо Ферари забелязва младежа и споделя, че му напомня за големия шампион Тацио Нуволари. Той се вслушва и в препоръката на бившия си пилот Крис Еймън, който също е харесал младия канадец. Жил застава на старта с номер 21, но вече като втори пилот след сензационния отказ на Лауда да продължава да се състезава за Скудерията. Отпада след завъртане върху маслено петно. Следващото състезание завършва трагично: след сблъсък с Петерсон, Ферари-то излита в публиката и убива двама зрители. През следващия сезон първи пилот за Ферари е бившата звезда на Брабъм Карлос Ройтеман, за Вилньов е отреден статута на втори.

През 1978 нищо не е в състояние да спре дуото Марио Андрети/Рони Петерсон с техните всепобеждаващи Лотус 78 - върхът на технологията на прилепящия ефект. Основно поради проблеми с новите радиални гуми Мишлен Карлос Ройтеман печели само три пъти, а за Жил остава честта за първа победа, и то пред родна публика - на новооткритата писта на острова Нотр Дам до Монреал. 4 години по-късно тя вече ще носи неговото име.

За 1979 във Ферари е привлечен Джоди Шектър, а тимът конструира новото шаси Т4 с 12-цилиндров боксер. Въпреки финалния щурм на пилота на Уилямс Алън Джоунс, който записва 3 поредни победи, пилотите на Ферари заемат първо и второ място, като Вилньов е само на четири точки от Шектър. Жил има малшанса да отпадне 3 пъти, а в GP на Италия завършва втори, на по-малко от половин секунда, стриктно спазвайки заповедите от бокса. Той знае че времето е пред него и не иска да нарушава отборната дисциплина. В негово лице специалистите забелязват един бъдещ световен шампион след трите победи, титаничната му битка с Арну за второто място на пистата Дижон-Преноа и други добри резултати.

През 1980 година обаче Ферари попада в дупка с неособено успешния модел Т5. Вилньов печели едва 6, а Шектър - 2 точки. В края на сезона бившият Световен шампион от Формула 1 напуска Формула 1. На пистата Имола Вилньов катастрофира тежко, като колата се преобръща върху пистата, но канадеца се отървава без контузии.

Следващият сезон, макар и не твърде успешен, е истинско мерило за качествата на канадеца. С новото си, но доста ненадеждно турбо-Ферари 126СК той успява да спечели две победи срещу смазващата конкуренция на Уилямс и Брабъм - в Монако, където никой не успява да си обясни как Вилньов завършва цял след като колата влиза във всеки завой "със задните гуми напред", и в Испания - на пистата Сиркуит де Харама. Показателно е и предпоследното състезание за сезона пред родна публика. В проливния дъжд Жил, който подобно на Аертон Сена и Михаел Шумахер по-късно, е неудържим на дъжд, успява да излезе на 3то място, но с повредено предно крило. Последното се вдига пред него всеки път когато пилотът мине през старт-финалната права. На въпроса дали не се е опасявал от черен флаг, Вилньов чистосърдечно казва, че тъй като не е виждал нищо от изправеното „крило“, едва ли е щял да види и флага.

Идва 1982 година - нови надежди за успех в Италия с новия болид 126С2 с отличен турбо двигател V6. Тя обаче се оказва най-трагичната в новата история на Ферари и може единствено да се сравни с ужасната 1958, когато за шест месеца Ферари губят звездите си Мусо и Колинз и шампиона Майк Хоутърн. Нищо не предвещава подобен развой на събитията в началото на годината. Червените болиди имат проблеми в първите две състезания, но демонстрират огромен потенциал. За Голямата награда на Сан Марино част от тимовете обявяват бойкот, недоволни от някои решения на ФИА, и Ферари са оставени да се състезават със себе си и турбо-пионерите Рено. Имайки предвид проблемите на френските коли, в Скудерията се уговорят да запазят позициите си след отпадането на Рено. Начело излиза Вилньов и до края е необходимо просто да завърши и да пести горивото си. Три обиколки преди края обаче той изненадващо е атакуван от Дидие Пирони. Докрая двете Ферари устройват невероятна гонитба като неколкократно разменят местата си. Колите се докосват няколко пъти - и двамата мъже решени на всичко заради победата. Победител става французина, а обстановката във Ферари рязко се нажежава. Иначе тихият Вилньов не пести упреците си към съотборника си, който му отнема 5 години труд в отбора. Снимката, запечатала почетната стълбичка в Голямата награда на Сан Марино е особено показателна за това, което ще последва. Ферари от своя страна се опитват да замажат положението, което кара канадеца да се чувства крайно засегнат. Вилньов определя отношението си към Дидие Пирони като война, заклева се никога да не проговори на съотборника си и спазва това си обещание по най-страшния начин.
[/center]

[center]Изображение[/center]

[center]Две седмици по-късно на пистата Золдер Вилньов излиза за последната си обиколка в квалификацията за място. Часът е 13,52 местно време. Решен на всяка цена да подобри времето на Пирони, той просто лети по пистата във вече четвърта бърза обиколка. Пред него бавно се движи Марч-ът на Йохен Мас. Немецът се опитва да даде път на Жил, но неволно препречва пътя му. С пълна газ Ферари-то се врязва в другия болид и след няколко салта пада на пистата. Ударът е толкова силен, че пилотът скъсва предпазните колани и е изхвърлен от колата в една от най-страшните катастрофи, заснети някога на лента. Жил Вилньов умира в болницата няколко часа по-късно без да дойде в съзнание. На 8 май 1982 година си отива един голям пилот и човек, който завинаги намира място в сърцата на феновете не само на Ферари, но и на Формула 1. Затова всички със затаен дъх следят синия болид на Уилямс, в който през 1997 година сяда отново пилот на име Вилньов - синът Жак. Великият Енцо Ферари, съкрушен от гибелта на своя пилот, дава воля на чувствата си: "Хората казваха, че един ден той ще напусне Ферари, но аз никога не им повярвах, защото между мен и Жил имаше нещо голямо - ние бяхме като баща и син...Миналото ми е белязано с мъка...баща, майка, брат, сестра, жена...живота ми е изпълнен с тъжни спомени. Поглеждам назад и виждам любимите си хора...и сред тях виждам лицето на този велик човек: Жил Вилньов.”[/center]

[center]Изображение[/center]

[center]8 октомври 1978 Голяма награда на Канада, писта Ил де Нотр Дам Жил Вилньов печели първата си победа за огромна радост на собствената публика.

1 юли 1979 Голяма награда на Франция, писта Дижон-Преноа: В края на състезанието гумите Мишлен на първите три автомобила са крайно износени и им остава просто да завършат. Водят пилотите на Рено Жан-Пиер Жабуи и Рене Арну, следвани от Вилньов. Няколко обиколки преди края канадеца решава, че може да се пребори за нещо повече, настига Арну и го атакува по невероятен начин. Сред дим от блокирани гуми Жил се устремява напред следван от по-бързото Рено. В следващите три обиколки следва изключителна борба, съпроводена с редица изпреварвания и докосвания. По телевизията всичко това е съпроводено и с коментара на легендарния водещ на „ВВС“ Мъри Уокър, който допринася за голямото напрежение. С минимална преднина Вилньов печели второто място и уважението на феновете.

26 август 1979 Голяма награда на Холандия: писта Зеенворд Вилньов настига и изпреварва водача Джоунс в завоя след старт-финалната права, и то от външната страна. При това Ферари-то излиза от завоя странично, превъртайки бясно гуми. За съжаление скоро след това се пука задна дясна гума и Вилньов е в тревата. Без да се колебае той включва задна предавка и се връща на пистата - пълно олицетворение на концепцията "никога не се предавай". С "най-бързата триколка в историята" той се прибира в бокса, но повредите са неотстраними. След 19 години "подвига" му ще повтори Михаел Шумахер след сблъсъка си с Дейвид Култард на пистата Спа-Франкоршамп.

31 май 1981 Голяма награда на Монако С упоритост и перфектни умения Жил записва първа победа за Ферари-турбо по тесните и хлъзгави улици на княжеството.

21 юни 1981 Голяма награда на Испания, писта Харама След невероятен старт от задна редица и грешка на водача Алън Джоунс, Жил успява да задържи преследвачите си цели 80 обиколки благодарение на несъмненото си майсторство по техничните завои и на турбо-мотора на дългата права. Състезанието остава в историята под името "испанския влак" след като на финала Вилньов е следван плътно от няколко болида до самия финал - първите пет коли се събират в 1,25 сек.
[/center]
[center][wrapimg=]http://www.fm-base.co.uk/forum/attachments/football-manager-2013-manager-stories/294163d1356366440-my-chelsea-fc-reign-banner-chelsea_1.png[/wrapimg][/center]

Потребителски аватар
batceko
Мнения: 745
Регистриран на: 08 юни 2008 00:38
Контакти:

Re: Помни Титаните

Мнениеот batceko » 10 сеп 2013 00:15

.. уф .. като го прочетох си помислих за части от секундата , че става дума за Титан и цска ... слава богу , че не е така .... а иначе квото и да говорим Шуми си е номер едно , макар че за мен от малък легендата да е бил Ники Лауда .. още от дъвките БиБит .. хехе .. някой спомня ли си ги дъвките БиБит и ако си ги спомня може ли да ми каже коя кола беше номер едно в серията - нали бях по номера ... не е въпрос за 100 000 лева но все пак ...


Върни се в “Формула 1”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 7 госта