Звездата на Славия, която ИЗЧЕЗВА след 9-ти септември 1944г.
Публикувано: 03 окт 2014 23:02
[wrapimg=]http://img2.sportal.bg/uploads/news/2013_35/images/00444400.jpg[/wrapimg]
"Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 16:10 часа следобед на 16 септември 1944". Така започва репортажът на американския журналист Чарлс Ланиус , публикуван в щатската преса на 22 октомври 1945 г. Сега за кратко и ние ще се върнем в онези времена. Там, в прашната София, покрай датата 9 септември. Разбира се, идването на власт на правителството на Отечествения фронт няма как да е централна тема в рубриката, но то има отношение към днешния разказ. Ще стане дума за изчезналия футболист на Славия Димитър Зографов. Няма съмнение, че ако търсим футболен клуб у нас, който най-малко да се е ползвал с привилегии в периода 1944 - 1989 г., това е Славия. "Белите" нямат лоби в Политбюро, с каквото в различни периоди могат да се похвалят най-популярните клубове Левски и ЦСКА, зачислени към най-силните министерства в тоталитарната държава - на вътрешните работи и на отбраната. В същото време славистите не разполагат с протекциите от страна на провинциалните партийни секретари на окръжните комитети, всеки от които малко или много дава рамо на съответния отбор от съответния окръг. На всичко отгоре на Славия се носи славата на буржоазен клуб, върху който тегне сянката на Царска България. В мелницата на времето, завъртяла не една и две човешки съдби през есента на 1944 г., попада и защитникът на "белите" Димитър Зографов - Бомбата. Викали са му така заради изключително силния удар, с който е разполагал. Случвало се по време на мачовете на стадион "Юнак" Бомбата така да изчисти топката, че тя се озовавала директно в Перловската река. Зографов е четирикратен шампион и двукратен носител на Купата на България със Славия. Има и шест мача за националния отбор между 1938 и 1942 г. Иначе футболистът работи на щат в полицията и вероятно оттам идват проблемите му с новата власт. Фатални проблеми. По това време обвиненията към този или онзи славист валят - кой е заклеймен като сътрудник на РО-1 (б.а. - отделение за външно разузнаване към Разузнавателния отдел на щаба на войската), кой като сътрудник на РО-3 (б.а. - отделение за контраразузнаване към същия отдел), кой като човек на Гестапо и т.н. През октомври 1944 г. Бомбата получава повиквателна за фронта. Бедата настъпва, когато на гара "Захарна фабрика" е свален от влака и откаран в Трети столичен участък на милицията. Оттам насетне следите му се губят. По-късно бившият полузащитник на Славия Христо Минковски - Мути твърди, че някогашният му съотборник в "белия" отбор се е укрил, но бил предаден на Народния съд от футболист на Ботев. И до момента не се знае какво се е случило с Димитър Зографов - убит ли е, защо е убит, кой го е убил, къде е станало това, къде е погребан. Помните ли думите от филма "Гладиатор", че "смъртните сме само сенки и прах"? През 1944 г. в праха на наскоро бомбардираната София своя край намират кариерата и животът на Бомбата. Мистерията едва ли някога ще бъде разкрита. Днес името на Зографов може да бъде видяно при мемориала на жертвите на комунизма пред НДК в столицата.
Източник
Това е само една капка в морето на погре*баните от комунистическото робство, невинни жертви на червения ботуш.
Няколко играчи са убити за сътрудничество с полицията и Гестапо, други са жестоко преследвани
В няколко броя „Новинар” ще ви запознае със събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са си влияели един на друг и взаимно са се променяли.
Четирикратен шампион на България и първият голям вратар в историята на българския национален отбор са може би най-известните “дисиденти” във футбола ни след 09.09.1944 г. Дисиденти – значи репресирани. Това са Димитър Зографов-Бомбата и Тодор Дермонски, играчи съответно на „Славия” и „АС-23”. Вторият е и балкански шампион от 1932 г. – най-голямото постижение на националния ни отбор от 1924 г. до класирането му за олимпийските игри през 1956 г.
И за двамата отечественофронтовската, а след това и комунистическата власт имат формални поводи да им потърсят отговорност. Съдбата на Зографов е трагична. След 09.09.1944 г. изчезва безследно и след време се приема, че е убит. Причината за убедителността в това твърдение е, че преди съветската военна инвазия Бомбата служи в полицията, в РО 3. Това разказва Христо Минковски-Мути, който твърди, че Бомбата се е укрил, но е бил предаден от играч на „Ботев”. Дермонски е „виновен” по същия параграф – преди Девети от „АС-23” му намират работа в полицията, твърди се, че е сътрудничил на чуждо разузнаване. Съпругата му Люба разказва, че е обвинен в мъчение на арестанти, както и в други недоказани деяния. Осъден е на 15 години затвор, а жена му е изселена от София за 8 месеца. Дермонски лежи 3 години, след което е помилван и работи като строител. Броени месеци не му стигат, за да доживее демокрацията през 1989 г. В затвора с обвинения от политически характер лежат също Георги Янков-Гьоцмана и Александър Белокапов. Двамата също са играчи на „Славия” – „отборът на средните класи” преди Девети, а мъченията засягат здравето им и впоследствие умират млади. Убит е и Здравко Минчев („Славия” и националния тим). През войната е собственик на бар „Етоал”, жени се за унгарка, а впоследствие е обвинен, че е бил агент на Гестапо. Веднага след Девети безследно изчезват още трима футболисти - Ради Мазников, Коста Жеков и Кирил Цветков (и тримата от „Левски”).
От друга страна, изглежда новата власт е имала все пак някакви причини да пролее кръвта на някои футболисти, защото други, също техни врагове, остават живи. Като например синът на вътрешния министър през 1943-1944 г. Дочо Христов – Милчо („Славия”). Семейството е изселено, а Милчо дълги години работи като бояджия, след което успява да завърши инженерство и отива в "Софстрой". Любомир Стамболиев, също служител в полицията през войната, е съден, но оправдан. Тежка е съдбата и на други. Крум Стоичков („Борислав”, „ФК-13”), чийто баща е бил градинар в Двореца, а самият той – царски офицер, е подложен на унижения, на побои в полицията и е лишен от храна при купонната система. Никола Савов-Коко, също бивш офицер, е изключен от университета и изкарва няколко месеца в лагерите Куциян и Богданов дол. Десет години в затвора лежи Тодор Наумов („Шипка”), който е завършил висше икономическо образование във Франция. Той бил поканен в тайна военна организация, но въпреки че отказва да участва в дейността й, след нейното разкриване е обявен за виновен, защото не ги е издал. Любомир Хранов-Мистри („Левски”) пък го отнася, задето сестра му е работила в Двореца, както и за антипатия към бригадирското движение. Изхвърлен е от националния отбор преди турне в чужбина и е низвергнат. Друг левскар – Амедео Клева, е осъден за шпионаж и въпреки че е изпратен в затвора с лек режим, излиза с разклатено здраве. Умира в старчески приют в родната Италия. Ганчо Василев става шампион с ЦСКА през 1951 г., след като преди това е депортиран от Чехия, където е бил студент и тикнат в ареста за 3 месеца без обвинение. Причината – през войната е живял в Германия. ЦСКА го картотекира и го военизира. Той е един от малкото щастливи „виновници”, заедно с Александър Иванов - Врабчо, който оспорва методите на някаква първа секретарка на БКП и впоследствие успява да емигрира. Вълната от насилие, избухнала след 09.09.1944 г., е породена от предишната, виновни за която са царският режим на Борис III и регентският период след смъртта му. Тогава също има насилие и убийства на футболисти по политически причини, тъй като в онези години повечето спортисти не са били от привилегированите класи и по естествен път са прегръщали левите политически идеи. Историята помни и цял един клуб, репресиран преди Девети – “Бенковски” (Перник). През 1940 г. той е разтурен от полицията, защото в него има ремсисти. Част от членовете и играчите стават партизани, други са арестувани. Разтурянето е стар похват за периода между двете световни войни и започва да се прилага още след септемврийския метеж през 1923 г. Дейността на друг клуб – “Шипка” (София), почти замира след 1941 г., тъй като част от шефовете, играчите и деятелите прегръщат левите идеи и минават в нелегалност. Сред избягалите в планината е и капитанът на отбора - бъдещият генерал Величко Георгиев. Други са с откровено трагична съдба. Един от основателите на “Ботев” (Ихтиман) Борис Новански е убит от полицаи. Братята Георги и Генади Никифорови, играчи на “Славия”, които на Великден 1944 г. хващат гората, по-късно са застреляни от жандармерията, а друг футболист – Борис Дуков-Дучето, твърди, че е бил свидетел на гибелта им. Халфът на “Левски” (Дупница) Желю Демиревски-Ганке, партизанин в Рилския отряд, е умъртвен току преди девети септември край село Добърско, Разложко. Докато се случват тези трагични събития, най-големият може би късметлия сред футболистите левичари в онези години Борис Шаранков снове в нелегалност, след като се е върнал от СССР. Бившият играч на “Славия” и кавалерийски офицер заминава по време на Гражданската война, след като у нас е участвал в железничарската стачка. Там пък става командир на полк в Първа конна армия на Будьони и бори контрареволюцията. След повторна емиграция в Съветския съюз той се връща окончателно у нас след 09.09.1944 г. А междувременно е умъртвен и Димитър Бурков. Ремсист, нелегален и с досие, той е намерен обесен в Шуменския затвор, но никой и не си помисля, че може да е самоубийство. Стадионът на отбора, в който е играл – “Светкавица” (Търговище), и до днес носи неговото име. Ленин Мишев от ЖСК (Плевен) и също член на РМС е застрелян, след като е обграден в къща край Гулянци през 1942 г. От засада е убит и Ангел Георгиев от “Тракийска слава”, позволил си да окачи на видно място червено знаме в Стара Загора. Бенжамин Астург от „АС-23” е изхвърлен от футбола във военните години заради еврейския си произход и се укрива извън столицата. А отборът на борческото пернишко село Ярджиловци и днес се казва “Партизан”. Както и един друг от Белград, между другото. Ех, а покойната легенда на ЦСКА от 50-те години Иван Колев – страшно буйна глава и вечна опозиция срещу който и да е на власт, обичаше да се тюхка, че късно се е родил за партизанин...
Тъй или иначе времето не връща нито тези, които са били репресирани преди 09.09.1944 г., нито онези след това.
Източници
“50 години футбол в България”, Л. Аврамов, Р. Олянов, Ас. Павлов, Ал. Николов, Ст. Боцев, 1960
“Футболът в България", Кл. Симеонов, 1984
“Футболната романтика на България”, С. Милчев, I – III том, 1998-2000 г.
Вестник “Славия”
Източник 2
"Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 16:10 часа следобед на 16 септември 1944". Така започва репортажът на американския журналист Чарлс Ланиус , публикуван в щатската преса на 22 октомври 1945 г. Сега за кратко и ние ще се върнем в онези времена. Там, в прашната София, покрай датата 9 септември. Разбира се, идването на власт на правителството на Отечествения фронт няма как да е централна тема в рубриката, но то има отношение към днешния разказ. Ще стане дума за изчезналия футболист на Славия Димитър Зографов. Няма съмнение, че ако търсим футболен клуб у нас, който най-малко да се е ползвал с привилегии в периода 1944 - 1989 г., това е Славия. "Белите" нямат лоби в Политбюро, с каквото в различни периоди могат да се похвалят най-популярните клубове Левски и ЦСКА, зачислени към най-силните министерства в тоталитарната държава - на вътрешните работи и на отбраната. В същото време славистите не разполагат с протекциите от страна на провинциалните партийни секретари на окръжните комитети, всеки от които малко или много дава рамо на съответния отбор от съответния окръг. На всичко отгоре на Славия се носи славата на буржоазен клуб, върху който тегне сянката на Царска България. В мелницата на времето, завъртяла не една и две човешки съдби през есента на 1944 г., попада и защитникът на "белите" Димитър Зографов - Бомбата. Викали са му така заради изключително силния удар, с който е разполагал. Случвало се по време на мачовете на стадион "Юнак" Бомбата така да изчисти топката, че тя се озовавала директно в Перловската река. Зографов е четирикратен шампион и двукратен носител на Купата на България със Славия. Има и шест мача за националния отбор между 1938 и 1942 г. Иначе футболистът работи на щат в полицията и вероятно оттам идват проблемите му с новата власт. Фатални проблеми. По това време обвиненията към този или онзи славист валят - кой е заклеймен като сътрудник на РО-1 (б.а. - отделение за външно разузнаване към Разузнавателния отдел на щаба на войската), кой като сътрудник на РО-3 (б.а. - отделение за контраразузнаване към същия отдел), кой като човек на Гестапо и т.н. През октомври 1944 г. Бомбата получава повиквателна за фронта. Бедата настъпва, когато на гара "Захарна фабрика" е свален от влака и откаран в Трети столичен участък на милицията. Оттам насетне следите му се губят. По-късно бившият полузащитник на Славия Христо Минковски - Мути твърди, че някогашният му съотборник в "белия" отбор се е укрил, но бил предаден на Народния съд от футболист на Ботев. И до момента не се знае какво се е случило с Димитър Зографов - убит ли е, защо е убит, кой го е убил, къде е станало това, къде е погребан. Помните ли думите от филма "Гладиатор", че "смъртните сме само сенки и прах"? През 1944 г. в праха на наскоро бомбардираната София своя край намират кариерата и животът на Бомбата. Мистерията едва ли някога ще бъде разкрита. Днес името на Зографов може да бъде видяно при мемориала на жертвите на комунизма пред НДК в столицата.
Източник
Това е само една капка в морето на погре*баните от комунистическото робство, невинни жертви на червения ботуш.
Няколко играчи са убити за сътрудничество с полицията и Гестапо, други са жестоко преследвани
В няколко броя „Новинар” ще ви запознае със събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са си влияели един на друг и взаимно са се променяли.
Четирикратен шампион на България и първият голям вратар в историята на българския национален отбор са може би най-известните “дисиденти” във футбола ни след 09.09.1944 г. Дисиденти – значи репресирани. Това са Димитър Зографов-Бомбата и Тодор Дермонски, играчи съответно на „Славия” и „АС-23”. Вторият е и балкански шампион от 1932 г. – най-голямото постижение на националния ни отбор от 1924 г. до класирането му за олимпийските игри през 1956 г.
И за двамата отечественофронтовската, а след това и комунистическата власт имат формални поводи да им потърсят отговорност. Съдбата на Зографов е трагична. След 09.09.1944 г. изчезва безследно и след време се приема, че е убит. Причината за убедителността в това твърдение е, че преди съветската военна инвазия Бомбата служи в полицията, в РО 3. Това разказва Христо Минковски-Мути, който твърди, че Бомбата се е укрил, но е бил предаден от играч на „Ботев”. Дермонски е „виновен” по същия параграф – преди Девети от „АС-23” му намират работа в полицията, твърди се, че е сътрудничил на чуждо разузнаване. Съпругата му Люба разказва, че е обвинен в мъчение на арестанти, както и в други недоказани деяния. Осъден е на 15 години затвор, а жена му е изселена от София за 8 месеца. Дермонски лежи 3 години, след което е помилван и работи като строител. Броени месеци не му стигат, за да доживее демокрацията през 1989 г. В затвора с обвинения от политически характер лежат също Георги Янков-Гьоцмана и Александър Белокапов. Двамата също са играчи на „Славия” – „отборът на средните класи” преди Девети, а мъченията засягат здравето им и впоследствие умират млади. Убит е и Здравко Минчев („Славия” и националния тим). През войната е собственик на бар „Етоал”, жени се за унгарка, а впоследствие е обвинен, че е бил агент на Гестапо. Веднага след Девети безследно изчезват още трима футболисти - Ради Мазников, Коста Жеков и Кирил Цветков (и тримата от „Левски”).
От друга страна, изглежда новата власт е имала все пак някакви причини да пролее кръвта на някои футболисти, защото други, също техни врагове, остават живи. Като например синът на вътрешния министър през 1943-1944 г. Дочо Христов – Милчо („Славия”). Семейството е изселено, а Милчо дълги години работи като бояджия, след което успява да завърши инженерство и отива в "Софстрой". Любомир Стамболиев, също служител в полицията през войната, е съден, но оправдан. Тежка е съдбата и на други. Крум Стоичков („Борислав”, „ФК-13”), чийто баща е бил градинар в Двореца, а самият той – царски офицер, е подложен на унижения, на побои в полицията и е лишен от храна при купонната система. Никола Савов-Коко, също бивш офицер, е изключен от университета и изкарва няколко месеца в лагерите Куциян и Богданов дол. Десет години в затвора лежи Тодор Наумов („Шипка”), който е завършил висше икономическо образование във Франция. Той бил поканен в тайна военна организация, но въпреки че отказва да участва в дейността й, след нейното разкриване е обявен за виновен, защото не ги е издал. Любомир Хранов-Мистри („Левски”) пък го отнася, задето сестра му е работила в Двореца, както и за антипатия към бригадирското движение. Изхвърлен е от националния отбор преди турне в чужбина и е низвергнат. Друг левскар – Амедео Клева, е осъден за шпионаж и въпреки че е изпратен в затвора с лек режим, излиза с разклатено здраве. Умира в старчески приют в родната Италия. Ганчо Василев става шампион с ЦСКА през 1951 г., след като преди това е депортиран от Чехия, където е бил студент и тикнат в ареста за 3 месеца без обвинение. Причината – през войната е живял в Германия. ЦСКА го картотекира и го военизира. Той е един от малкото щастливи „виновници”, заедно с Александър Иванов - Врабчо, който оспорва методите на някаква първа секретарка на БКП и впоследствие успява да емигрира. Вълната от насилие, избухнала след 09.09.1944 г., е породена от предишната, виновни за която са царският режим на Борис III и регентският период след смъртта му. Тогава също има насилие и убийства на футболисти по политически причини, тъй като в онези години повечето спортисти не са били от привилегированите класи и по естествен път са прегръщали левите политически идеи. Историята помни и цял един клуб, репресиран преди Девети – “Бенковски” (Перник). През 1940 г. той е разтурен от полицията, защото в него има ремсисти. Част от членовете и играчите стават партизани, други са арестувани. Разтурянето е стар похват за периода между двете световни войни и започва да се прилага още след септемврийския метеж през 1923 г. Дейността на друг клуб – “Шипка” (София), почти замира след 1941 г., тъй като част от шефовете, играчите и деятелите прегръщат левите идеи и минават в нелегалност. Сред избягалите в планината е и капитанът на отбора - бъдещият генерал Величко Георгиев. Други са с откровено трагична съдба. Един от основателите на “Ботев” (Ихтиман) Борис Новански е убит от полицаи. Братята Георги и Генади Никифорови, играчи на “Славия”, които на Великден 1944 г. хващат гората, по-късно са застреляни от жандармерията, а друг футболист – Борис Дуков-Дучето, твърди, че е бил свидетел на гибелта им. Халфът на “Левски” (Дупница) Желю Демиревски-Ганке, партизанин в Рилския отряд, е умъртвен току преди девети септември край село Добърско, Разложко. Докато се случват тези трагични събития, най-големият може би късметлия сред футболистите левичари в онези години Борис Шаранков снове в нелегалност, след като се е върнал от СССР. Бившият играч на “Славия” и кавалерийски офицер заминава по време на Гражданската война, след като у нас е участвал в железничарската стачка. Там пък става командир на полк в Първа конна армия на Будьони и бори контрареволюцията. След повторна емиграция в Съветския съюз той се връща окончателно у нас след 09.09.1944 г. А междувременно е умъртвен и Димитър Бурков. Ремсист, нелегален и с досие, той е намерен обесен в Шуменския затвор, но никой и не си помисля, че може да е самоубийство. Стадионът на отбора, в който е играл – “Светкавица” (Търговище), и до днес носи неговото име. Ленин Мишев от ЖСК (Плевен) и също член на РМС е застрелян, след като е обграден в къща край Гулянци през 1942 г. От засада е убит и Ангел Георгиев от “Тракийска слава”, позволил си да окачи на видно място червено знаме в Стара Загора. Бенжамин Астург от „АС-23” е изхвърлен от футбола във военните години заради еврейския си произход и се укрива извън столицата. А отборът на борческото пернишко село Ярджиловци и днес се казва “Партизан”. Както и един друг от Белград, между другото. Ех, а покойната легенда на ЦСКА от 50-те години Иван Колев – страшно буйна глава и вечна опозиция срещу който и да е на власт, обичаше да се тюхка, че късно се е родил за партизанин...
Тъй или иначе времето не връща нито тези, които са били репресирани преди 09.09.1944 г., нито онези след това.
Източници
“50 години футбол в България”, Л. Аврамов, Р. Олянов, Ас. Павлов, Ал. Николов, Ст. Боцев, 1960
“Футболът в България", Кл. Симеонов, 1984
“Футболната романтика на България”, С. Милчев, I – III том, 1998-2000 г.
Вестник “Славия”
Източник 2
...)