forum.gong.bg

Позовавайки се на някои многообещаващи предварителни изследвания на животни, кинезиологът Джей Тимъти Лайтфут и екипът му от Университета на Северна Каролина твърдят, че гените наистина може да предразполагат някои от нас към мързел. Изследвайки специално отгледани мишки, подбрани според нивото им на активност, Лайтфут разграничил 20 различни участъка от генома им, които работели заедно, за да направляват активността им, особено когато животните започвали да тичат. Екипът на Лайтфут е първият, който идентифицира тези участъци от гените и първият, който разбира, че те работят в синхрон. Изследователите твърдят, че откритите участъци в генома на мишките най-вероятно имат аналог и при хората, а екипът се готви да направи подобно изследване при мъже и жени. „Вече направихме пълна генетична карта на участъците, които са свързани с регулацията на физическата активност,” казва Лайтфут, публикувал изследването си в най-новия брой на Journal of Heredity.

В началото Лайтфут просто искал да научи колегите си да играят баскетбол, а самият той бил страстен спортист. Оказало се обаче, че въпреки че всички били наясно с невероятните предимства на заниманията със спорт, много от тях предпочели да не спортуват. И ученият поискал да разбере защо е така. Моментът на просветлението дошъл по време на лекция в Университета “Джон Хопкинс” за генетиката и заболяванията на белите дробове, а Лайтфут решил да изследва гените като основен двигател на човешкото тяло. За целите на изследването ученият и екипът му отгледали два вида мишки – активни и неактивни. След това те кръстосали две поколения на активни и неактивни мишки, като накрая получили група от 310 мишки със смесени гени. На възраст от девет седмици всяка от тях била поставена в отделна клетка и получила колело за упражнения. В продължение на три седмици изследователите засичали колко често, колко дълго и колко бързо бягат животните, а след това определили генотипа на всяка мишка.

Мишките, които обичали да се движат, бягали по 5 до 8 мили на ден (което се равнява на 40-50 мили при човека). Мързеливите мишки изминавали само по 0,3 мили. И докато при енергичните мишки колелото се въртяло цяла нощ, някои от мързеливите измисляли остроумни начини да избягват движението. Една натрупала стърготини около колелото и го превърнала в легло, друга го използвала като тоалетна, а трета се изкатервала върху него само за да разгледа по-добре сензорите, които трябвало да отчитат движенията й.

Въпреки че нивата на активност на животните не може да бъдат приписани изцяло на гените, изследователите изчислили, че наследствеността е първостепенна за близо 50 на сто от разликите в активността. Те открили също, че гените, които ни карат да се движим, били доминантни при 75 на сто от мишките, които обичали упражненията. (Учените все още не знаят колко често би се срещал генотипът, който предразполага към движения; според Лайтфут в 30 от тестваните мишки той открил различни нива на активност – от свръхактивни до ниско активни). „Досега, когато говорихме за енергичността, обсъждахме дали хората искат да са активни,” казва той. „Сега е ясно, че има вътрешен двигател, който определя желанието ни за движение.”

Как точно работи този двигател в тялото обаче все още е мистерия. Съществуват две теории: гените може да влияят или на начина на работа на мускулите (като може би ги карат да използват енергията по-ефективно и да предотвратяват изтощението) или влияят на специалните биохимични вериги в мозъка като например нивата на невротрансмитерите допамин или серотонин. Учените тествали мускулната тъкан на мишките в изследването, а предварителните резултати показват, че няма разлика във функционирането им.
Затова сега най-доброто предположение е, че желанието за движение поне частично се влияе от химичните вещества в мозъка – смислена хипотеза, като се има предвид, че домапинът или серотонинът играят значителна роля в много човешки стремежи и действия – включително гладът, пристрастяването, настроението и смущения в двигателната активност като болестта Паркинсон.

Разбира се, химията не е съдба. Лайтфут се надява да използва изследването си, за да определи кой пациент има нужда от по-голям подтик, за да започне да се движи – той смята, че по-строгото наблюдение от треньор или стимулите след тренировки ще насърчат генетичните „мързеливци” да тръгнат към фитнеса и към стадионите. И може би някой ден ще се появи и лекарство, което ще компенсира това, което гените не ни дават. Лекарство, което ще ни накара да обичаме движението? Е, това е хапче, което си заслужава да изпием.

metodito написа:Браво, човек! Много хубаво написано... не ми е кеф да го призная, но ... вярно.
Аз самият като гледах "Големият Лебовски" му се чудих на тоя за какъв мързел се смята, та той бе супер активен. Изпитвах един вид гордост даже, че съм многократно по-мързюелив от него . Ма то не е за хвалба.
Аз мога да кажа, че съм развил своя мързел до едно своеобразно изкуство и съм убеден, че една професура защитавам одма.

maximalniq написа:Ако става въпрос за футбол, аз съм работохолик, но иначе съм голям мързел. Трябва да си направите живота така, че да изкарвате пари като правите това, което ви харесва. Единстеното нещо което трябва да направите насила е да учите... Айнщайн е казал, че е безпредметно да се работи непрекъснато, човек трябва да спре и да има време да съзерцава природата и да мисли.

crap написа:Много дълго бе, МЪРЗИ МЕ! Някой може ли да го запише в аудио формат?