Минути за лична поезия
Публикувано: 18 авг 2009 14:00
След 1989
Привет от държавата на педерасите
излезте и ги вижте хора от терасите.
Парите, колите, големите пишки
знам, че обичате тези неща всички!
Заповядайте, господа депутати
изкарайте от наркотрафик заплати;
отсядайте в петзвездни хотели,
докато ние се бъхтим като умрели;
вечеряйте в луксозни ресторанти,
ние ще пестим като не светваме лампи!
Возите се в Мерцедеси и BMW-та,
докато някой ходи бос по цимента.
Парламента шибан тука да го духа
Всички вие тъпаци сте за боклука
Оставихте ни родина без роднина
Цял един народ от тук си замина.
Но такава е съдбата на един народ
примерен с жалкия си начин на живот
БОЛКА
Излязъл обвит в пламъци от дълбините на Ада;
дошъл е момента от оковите вековни момчето да избяга.
Години самотни прекарани в дни обвити от страдание;
дума не изрекъл, като че ли дал е обет за мълчание.
Душата му черна, сърцето му изпълнено със злоба,
по пътя си мачка, готов е да зарови всеки го в гроба.
Време е да вдигне глава и да продължи нагоре.
От съдбата белязан, от Господ ръкопомазан той е.
Незнаеше какво го очаква когато стъпи на земята,
ще успее ли да си пробие път през тъмнината?
Няма връщане назад. Какво ли горе го очакваше?
За любов, приятелство и радост се надяваше.
Престъпи крачка напред и се озова на повърхността,
а там не го очакваше нито любов, нито пък светлина.
Като че ли хората бяха създадени от лед и камък,
сякаш бяха готови да убиват за единия къс залък.
Действителността с очакванията му не се оправдаха,
хора безсърдечни и нечовечни пред него стояха.
Земята бе в кръв пропита, кръвта като река течеше,
дете на улицата, захвърлено мъртво лежеше.
Навсякъде около него нещастно протегнати ръце,
които се молят болката най – накрая да спре.
Във въздуха се усещаше смръдта на смъртта,
гарвани кръжаха, за да вкусят от черните сърца,
Дявола си беше устроил сред хората царство,
а те убиваха и грабеха в знак на благодарство.
Продължи пътя си изпълнен с болка и страдание:
земята бе покрита от омраза, гняв и отчаяние.
Около него беше пълно със зверове по - лошо - хора,
а те не живееха с въздух, вода и храна, а със злоба!
Видя какво се случва и сърцето му се погуби.
Частицата надежда за щастие в него се изгуби.
На земята имаше светлина, но обградена от тъмнина.
Какво става? Те бяха захвърлили радостта на страна!
Господи, помогни ми. Кажи ми, как с живота да се справя?
Как, Господи път през окървавената пътека да си поправя?
Господи, прости им, те не знаят какво вършат!
Бяха мъртви преди живота им да свърши.
Имаха всичкото време и облаги на света,
не го осъзнаваха и го проиляваха с лека ръка.
Подяволите, какво наоколо става? – се запита
Отговор не получи . Това бе загадка в мистерия обвита.
Отмъщение
Всеки път когато на земята падам,
на пук на теб гордо ще се изправям
Без капка свян напред ще продължа,
твоите слова всеки ден ще руша
Искаш да съм вечно твой смирен роб?
Забрави, ще съм за тебе твоя Бог.
Какво си мислиш, драги, ми кажи
цяла вечност ще управляваш с лъжи!
Очакваше да съм душа смирена,
от милосърдната ти ръка склонена;
очакваше молба за милосърдие,
но остана само с моето безмълвие
За прошка вече няма да те моля
оттук нататък аз ще беся аз ще коля,
защото в твоите ръце закона
е като за мен Бургота икона
Какво? Усещам недоволство!
Не си доволен от моето упорство!
Едната буза искаш да ми шибнеш,
после главата гордо да си вдигнеш;
добре и другата смирено ще ти дам,
ризата ще си смъкна как не те е срам
Не вдигайте към небето ръце
Господ нищо нивга не ще ви даде
Защо
Защо когато някой се катери нагоре
друг по пътя му трябва да го спре?
Защо сме народ като стадо овце
чакащо овчар на паш да го изведе?
Защо сме към живота безразлични
хора лъжливи, бездушни, цинични?
Защо чакаме с лъжичка да ни нахранят?
Вместо нас за работа да се захванат.
Защо гледаме на другия да му е зле,
а не се грижим на нас да ни е добре?
Защо когато заживяхме в демокрация
хората изпаднаха в невиждана екзелтация?
Защо никой не се запита от тук нататък накъде
и чакахме щастието само да падне в нашите ръце?
Защо държавата от вътре всекедневно се изяжда;
всеки срещу друг компромат изважда?
Защо не можем или не искаме да се обичаме?
Или трудно ни е с мили думи да се наричаме.
Защо всичко около нас е мрачно и черно?
Псуваме, обвиняваме света ежедневно.
Защо сме такива нещастни и безразлични?
Само за пари, за това плямпаме всички.
Защо обичаме всичко да ни е на вересия?
Народ сме алчен с тежка орисия.
Защо не започнем пътя си сами да градим
всебе си духът на победител да съживим?
Краят на дните
Момчето няма сили да продължи,
проклина то черните си дни.
Животът му премина неусетно
всичко му се струваше така нелепо.
До него нямаше ни жена, ни деца,
два се крепеше на своите крака.
Погледна се в огледалото... Що да види?
Той беше старец останал без сили.
Къде е пропилял своите дни?
Къде останаха неговите мечти?
Къде е този мъж така силен и голям?
Къде е? И аз питам, но не знам!
Катастрофа
Пролетта проби си път през натрупалия сняг;
животът за всички на чисто започваше пак;
слънцето погали всички с нежните си лъчи;
животът започна отново с пълни сили да кипи;
усещаше се уханието на разцъфнали цветя
мечките пробудиха се в близката планина.
Хората излязоха да се радват на хубавия ден
светът към ново светло време беше устремен.
Две деца безгрижни, на воля играеха навред
Докато пред тях не се появи един тъмен силует
Човекът беше снажен, умислен, грубоват;
заговри ги и върху тях стовари се целият свят.
Децата стояха безмълвни, угрижени, вкаменени;
мислите им напълно бяха от главите отлетели
Мъжът с треперещ глас историята им разказа
Малкото момче не издържа и с глас проплака
Сестричката му го прегърна и го утеши.
Господи защо децата и от баща им ги лиши!
Сълзите капеха неуморимо по неговото лице
Този път болката едвали някога щеше да спре.
Те бяха загубили и майка си през есента
а сега оставяха и без своя мил, любящ баща.
Той бързаше вкъщи при тях да се прибере,
но пътят му на друго място щеше да го отведе.
Смъртта почука днес на неговата врата
глупака отвори и тя посече неговата глава.
Той лежеше на земята безпомощен окървавен,
зачуди се на кого оставя децата си в този ден.
На кому беше нужно с такава скорост да лети,
Не обрича ли на мъка така две човешки съдби?
...............................................................................
Две деца отписали живота преди да се родят
едва успяваха на краката си да се задържат,.
живееха без майка и баща и проклинаха света.
колко тежка им се струваше тяхната съдба.
Две деца са там където майка и баща лежат
съзерцявайки пръстта без дума да промълвят
Те бяха застинали също като тези два гроба,
но очите им огряха щом погледнаха небосвода.
Преди минути навън валеше като изведро.
и те се бяха скрили от дъжда под едно дърво.
Сега небето е обляно от палитра цветове
Дали тази радост нов живот щеше да им донесе?
Борба
Господ ме попита през смях. Готов ли си момче?За какво да съм готов? - отвърнах му наивно аз.
Как за какво? Не знаеш ли? Краят ти настъпи вече. Невъзможно. Животът е пред мен – казах без глас.
Пътят ти беше до днес. От тук на сетне си само мой. Всяка нощ се молеше да се изправим очи в очи,
Нима забрави този неистов, силен призив свой?Бъдещето ти единствено на милостта ми ти се крепи.
Кажи какво толкова силно от години те терзае? Ако реша, че е редно ще ти отговоря то се знае
Ти. Време да си платиш за всичко дошло е. Душата ми от кръвта ти черна силно се нуждае.
Посегнах към сърцето му със скрития нож зад гърба ми да го промуша и всичко да приключи,
Ала той взе го, усмихна се и през смях ми рече. Планът ти дребно човече не сполучи
Урок ще ти дам, който няма нивга да забравиш.. Цяла вечност душата и тялото ти на земята да бродят.
Ще разбереш що е мъка, що е правда. Накрая когато ядрата на земята се разстресат и се отворят,
на всички мои рожби прошка ще и им дам, а ти чедо мое ще си останеш тук невидим и вечно сам.
Останах тук и през вековете бродих. Като Сатана , Луцифер или Дявол, а Бог на небето от себе си обладан
Не разбра, че грешка стори и, че той без поклоници започна да остава, докото моите се множаха.
Не спираха кръв да проливат, да лъжат, крадат и убиват. Така всички пред мен се кълняха
Господ реши никога чедата си при себе си да прибира, а при мен да ги остави
За него те бяха мръсни и явно някогашнита слова за прошка ги забрави
Колко
Колко пъти оставах сам?
Колко ли пъти не знам?
Колко дълго се борех?
Колко дълго се молех?
Колко търсех любовта?
Колко търсех изгрева?
Колко тънех в самота?
Колко тънех в нещеита?
Колко чаках светлина?
Колко чаках любовта?
Колко разбити мечти?
Колко разбити съдби?
Колко исках да живея?
Колко исках да се смея?
Колко много омраза?
Колко много мразя?
Колко се молех на Бога?
Колко се молех да е в гроба?
Привет от държавата на педерасите
излезте и ги вижте хора от терасите.
Парите, колите, големите пишки
знам, че обичате тези неща всички!
Заповядайте, господа депутати
изкарайте от наркотрафик заплати;
отсядайте в петзвездни хотели,
докато ние се бъхтим като умрели;
вечеряйте в луксозни ресторанти,
ние ще пестим като не светваме лампи!
Возите се в Мерцедеси и BMW-та,
докато някой ходи бос по цимента.
Парламента шибан тука да го духа
Всички вие тъпаци сте за боклука
Оставихте ни родина без роднина
Цял един народ от тук си замина.
Но такава е съдбата на един народ
примерен с жалкия си начин на живот
БОЛКА
Излязъл обвит в пламъци от дълбините на Ада;
дошъл е момента от оковите вековни момчето да избяга.
Години самотни прекарани в дни обвити от страдание;
дума не изрекъл, като че ли дал е обет за мълчание.
Душата му черна, сърцето му изпълнено със злоба,
по пътя си мачка, готов е да зарови всеки го в гроба.
Време е да вдигне глава и да продължи нагоре.
От съдбата белязан, от Господ ръкопомазан той е.
Незнаеше какво го очаква когато стъпи на земята,
ще успее ли да си пробие път през тъмнината?
Няма връщане назад. Какво ли горе го очакваше?
За любов, приятелство и радост се надяваше.
Престъпи крачка напред и се озова на повърхността,
а там не го очакваше нито любов, нито пък светлина.
Като че ли хората бяха създадени от лед и камък,
сякаш бяха готови да убиват за единия къс залък.
Действителността с очакванията му не се оправдаха,
хора безсърдечни и нечовечни пред него стояха.
Земята бе в кръв пропита, кръвта като река течеше,
дете на улицата, захвърлено мъртво лежеше.
Навсякъде около него нещастно протегнати ръце,
които се молят болката най – накрая да спре.
Във въздуха се усещаше смръдта на смъртта,
гарвани кръжаха, за да вкусят от черните сърца,
Дявола си беше устроил сред хората царство,
а те убиваха и грабеха в знак на благодарство.
Продължи пътя си изпълнен с болка и страдание:
земята бе покрита от омраза, гняв и отчаяние.
Около него беше пълно със зверове по - лошо - хора,
а те не живееха с въздух, вода и храна, а със злоба!
Видя какво се случва и сърцето му се погуби.
Частицата надежда за щастие в него се изгуби.
На земята имаше светлина, но обградена от тъмнина.
Какво става? Те бяха захвърлили радостта на страна!
Господи, помогни ми. Кажи ми, как с живота да се справя?
Как, Господи път през окървавената пътека да си поправя?
Господи, прости им, те не знаят какво вършат!
Бяха мъртви преди живота им да свърши.
Имаха всичкото време и облаги на света,
не го осъзнаваха и го проиляваха с лека ръка.
Подяволите, какво наоколо става? – се запита
Отговор не получи . Това бе загадка в мистерия обвита.
Отмъщение
Всеки път когато на земята падам,
на пук на теб гордо ще се изправям
Без капка свян напред ще продължа,
твоите слова всеки ден ще руша
Искаш да съм вечно твой смирен роб?
Забрави, ще съм за тебе твоя Бог.
Какво си мислиш, драги, ми кажи
цяла вечност ще управляваш с лъжи!
Очакваше да съм душа смирена,
от милосърдната ти ръка склонена;
очакваше молба за милосърдие,
но остана само с моето безмълвие
За прошка вече няма да те моля
оттук нататък аз ще беся аз ще коля,
защото в твоите ръце закона
е като за мен Бургота икона
Какво? Усещам недоволство!
Не си доволен от моето упорство!
Едната буза искаш да ми шибнеш,
после главата гордо да си вдигнеш;
добре и другата смирено ще ти дам,
ризата ще си смъкна как не те е срам
Не вдигайте към небето ръце
Господ нищо нивга не ще ви даде
Защо
Защо когато някой се катери нагоре
друг по пътя му трябва да го спре?
Защо сме народ като стадо овце
чакащо овчар на паш да го изведе?
Защо сме към живота безразлични
хора лъжливи, бездушни, цинични?
Защо чакаме с лъжичка да ни нахранят?
Вместо нас за работа да се захванат.
Защо гледаме на другия да му е зле,
а не се грижим на нас да ни е добре?
Защо когато заживяхме в демокрация
хората изпаднаха в невиждана екзелтация?
Защо никой не се запита от тук нататък накъде
и чакахме щастието само да падне в нашите ръце?
Защо държавата от вътре всекедневно се изяжда;
всеки срещу друг компромат изважда?
Защо не можем или не искаме да се обичаме?
Или трудно ни е с мили думи да се наричаме.
Защо всичко около нас е мрачно и черно?
Псуваме, обвиняваме света ежедневно.
Защо сме такива нещастни и безразлични?
Само за пари, за това плямпаме всички.
Защо обичаме всичко да ни е на вересия?
Народ сме алчен с тежка орисия.
Защо не започнем пътя си сами да градим
всебе си духът на победител да съживим?
Краят на дните
Момчето няма сили да продължи,
проклина то черните си дни.
Животът му премина неусетно
всичко му се струваше така нелепо.
До него нямаше ни жена, ни деца,
два се крепеше на своите крака.
Погледна се в огледалото... Що да види?
Той беше старец останал без сили.
Къде е пропилял своите дни?
Къде останаха неговите мечти?
Къде е този мъж така силен и голям?
Къде е? И аз питам, но не знам!
Катастрофа
Пролетта проби си път през натрупалия сняг;
животът за всички на чисто започваше пак;
слънцето погали всички с нежните си лъчи;
животът започна отново с пълни сили да кипи;
усещаше се уханието на разцъфнали цветя
мечките пробудиха се в близката планина.
Хората излязоха да се радват на хубавия ден
светът към ново светло време беше устремен.
Две деца безгрижни, на воля играеха навред
Докато пред тях не се появи един тъмен силует
Човекът беше снажен, умислен, грубоват;
заговри ги и върху тях стовари се целият свят.
Децата стояха безмълвни, угрижени, вкаменени;
мислите им напълно бяха от главите отлетели
Мъжът с треперещ глас историята им разказа
Малкото момче не издържа и с глас проплака
Сестричката му го прегърна и го утеши.
Господи защо децата и от баща им ги лиши!
Сълзите капеха неуморимо по неговото лице
Този път болката едвали някога щеше да спре.
Те бяха загубили и майка си през есента
а сега оставяха и без своя мил, любящ баща.
Той бързаше вкъщи при тях да се прибере,
но пътят му на друго място щеше да го отведе.
Смъртта почука днес на неговата врата
глупака отвори и тя посече неговата глава.
Той лежеше на земята безпомощен окървавен,
зачуди се на кого оставя децата си в този ден.
На кому беше нужно с такава скорост да лети,
Не обрича ли на мъка така две човешки съдби?
...............................................................................
Две деца отписали живота преди да се родят
едва успяваха на краката си да се задържат,.
живееха без майка и баща и проклинаха света.
колко тежка им се струваше тяхната съдба.
Две деца са там където майка и баща лежат
съзерцявайки пръстта без дума да промълвят
Те бяха застинали също като тези два гроба,
но очите им огряха щом погледнаха небосвода.
Преди минути навън валеше като изведро.
и те се бяха скрили от дъжда под едно дърво.
Сега небето е обляно от палитра цветове
Дали тази радост нов живот щеше да им донесе?
Борба
Господ ме попита през смях. Готов ли си момче?За какво да съм готов? - отвърнах му наивно аз.
Как за какво? Не знаеш ли? Краят ти настъпи вече. Невъзможно. Животът е пред мен – казах без глас.
Пътят ти беше до днес. От тук на сетне си само мой. Всяка нощ се молеше да се изправим очи в очи,
Нима забрави този неистов, силен призив свой?Бъдещето ти единствено на милостта ми ти се крепи.
Кажи какво толкова силно от години те терзае? Ако реша, че е редно ще ти отговоря то се знае
Ти. Време да си платиш за всичко дошло е. Душата ми от кръвта ти черна силно се нуждае.
Посегнах към сърцето му със скрития нож зад гърба ми да го промуша и всичко да приключи,
Ала той взе го, усмихна се и през смях ми рече. Планът ти дребно човече не сполучи
Урок ще ти дам, който няма нивга да забравиш.. Цяла вечност душата и тялото ти на земята да бродят.
Ще разбереш що е мъка, що е правда. Накрая когато ядрата на земята се разстресат и се отворят,
на всички мои рожби прошка ще и им дам, а ти чедо мое ще си останеш тук невидим и вечно сам.
Останах тук и през вековете бродих. Като Сатана , Луцифер или Дявол, а Бог на небето от себе си обладан
Не разбра, че грешка стори и, че той без поклоници започна да остава, докото моите се множаха.
Не спираха кръв да проливат, да лъжат, крадат и убиват. Така всички пред мен се кълняха
Господ реши никога чедата си при себе си да прибира, а при мен да ги остави
За него те бяха мръсни и явно някогашнита слова за прошка ги забрави
Колко
Колко пъти оставах сам?
Колко ли пъти не знам?
Колко дълго се борех?
Колко дълго се молех?
Колко търсех любовта?
Колко търсех изгрева?
Колко тънех в самота?
Колко тънех в нещеита?
Колко чаках светлина?
Колко чаках любовта?
Колко разбити мечти?
Колко разбити съдби?
Колко исках да живея?
Колко исках да се смея?
Колко много омраза?
Колко много мразя?
Колко се молех на Бога?
Колко се молех да е в гроба?
На това му викам обич! 
ако авторът е от този форум да ми пише на лична или скайп 
