Съединението на България в спомените на генерал Данаил Николаев
„След петвековно робство България, освободена от агарянското иго с помощта на великодушна царска Русия, аз с трепетно вълнение на душа преживях всичките перипетии на великата Освободителна война, като взех участие във всички боеве, в качеството ми на офицер в Българското опълчение.
Санстефанският договор от 19 февруари (3 март н. ст. – бел.ред.) създаде една велика България, в границите на която българското племе видя осъществени своите въжделени копнежи за свобода и независимост. За наше злощастие обаче, тая велика радост не бе за дълго. Зла съдба и коварни народи наскоро разкъсаха хубавата снага на майка България на пет части с прочутия Берлински договор от юлий 1878 г. От тях само Северна България има щастие да бъде напълно освободена и независима, а Южна България бе оставена турска автономна област под владичеството на султана, комуто се даваше право да държи турски гарнизони на Балканите.
Този факт на първо време огорчи дълбоко душата на всички истински родолюбиви българи. Пред свършения факт временно всички преклонихме глави, но при още по-дълбоко пламенно вътрешно желание час по-скоро да освободим Южна България от султанската власт.
Под владичеството на тия патриотични чувства и пориви, още от първите дни на създаването на автономната област Източна Румелия, се зароди и идеята за бъдещото съединение на Северна и Южна България. Все за осъществяването на идеята за съединението, по-късно се образува и политическа партия с такова наименование, а след туй се почна издаването на вестник „Съединение“, образуваха се партийни групировки, под формата на гимнастически дружества и пр.
Майор Данаил Николаев (1852-1942)
Около средата на месец юлий 1885 г. в село Дермендере (дн. Първенец – бел.ред.) до Пловдив се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията между другите лица са били Захарий Стоянов, майор Паница и др. Тук, в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз, компанията провъзгласява съединението, и в общия възторг дават няколко изстрела, с което привличат вниманието на властта, полицията узнава за това, разгонва компанията от селото и всичко временно затихва.
В това време пишещият настоящите редове бях дружинен командир на 2-ра пловдивска дружина. Няколко дни след веселото събитие в с. Дермендере, идва при мене най-напред майор Паница, а по-късно д-р Георги Странски, които като ми обясниха станалото и като се убедили, че големи съдбоносни събития не могат да имат успех ако нямат подкрепата на военните, поискаха моето съдействие да взема участие в свалянето на правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. На това им искане аз заявих, че не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да свали правителството, но че съм готов да способствам с всички мои сили за изпълнението на един по-възвишен и патриотичен идеал – премахването правителството на Източна Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяване съединението на Южна България със Северна. Добавих им, че за подобна акция потребно е да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет, като временно трябва да се мирува и колкото е възможно по-малко да се манифестира това, което има да се върши. Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене, като българин патриот и военачалник, в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.
Членове на Тайния революционен комитет за Съединението от Станимака (Асеновград), от ляво надясно, прави: Никола Кръстев – председател, Атанас Богоев, Панайот Сребров, Георги Ковачев. Седящи: Костадин Балтов (учител), поп Ангел Чолаков, Герасим Старчев, Станимака 1885 г.
В Източна Румелия всяка година през месец септемврий се привикваше първото опълчение на обучение. През 1885 г. по неизследваните пътища на Божия Промисъл, който винаги покровителства добрите дела, се реши през месец септемврий да има маневри с всички войскови части на Източна Румелия. По проекта от щаба на милицията, маневрите трябваше да се произведат около Стара Загора, с два отряда – Източен и Западен. За началник на Западния отряд бях определен аз.
Друго едно важно събитие иде да посочи Божия Пръст в делото на Съединението: ежегодно край град Пловдив се събираше сборен лагер на милицията, и за началник на лагера със заповед от началника на милицията се назначаваше един от старшите офицери. Нея 1885 г. се падна щастието и моя ред да бъда назначен за началник на лагера, а следователно и началник на всички войскови части, събрани в сборния лагер. Това ми качество обезпечи половината от успеха на Съединението.
За сигурността на делото ми липсваха сведения от провинцията, каквито нямаше и в тайния комитет за съединението. За тая цел аз лично и тайно по свой почин изпратих капитан Стефов, мой доверен човек, да обиколи гарнизоните, от мое име да узнае духа и настроението за предстоящата велика акция. Докладът на капитан Стефов бе насърчителен – провинцията била готова и чака първия зов да изпълни своя патриотически дълг.
Писах поверително писмо на майор Муткуров, за да тръгне веднага за Шумен, гдето се произвеждаха големи маневри и гдето се намираше и Княз Александър Батенберг. В писмото си нареждах на майор Муткуров да се яви лично пред Княза, да му изложи положението на Източна Румелия, да му съобщи това, което се готви и да иска неговото мнение за тоя съдбоносен за българския народ акт. Майорът изпълни моето нареждане, среща лично Княза, излага подробно всичко, обаче не получи положително обещание, а само един уклончив отговор.
Сава Муткуров (1852-1891)
На 25 август получих нареждане, като командващ отряда, да дам заповед до всички войскови части, да бъдат готови по местата си съгласно плана за маневрите, начален ден за почването на които се фиксираше датата 6 септемврий 1885 г. Ето по какъв начин се определи датата на Съединението от самите обстоятелства.
Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий. Събрах всички офицери в лагера и им съобщих предстоящето събитие, със заповед да бъдат истински патриоти и изпълнят докрай своя войнишки дълг при всички евентуалности, които могат да се случат. Всички с радост посрещнаха съдбоносния акт и останаха цялата нощ в частите си.
Точно в 4 ч. сутринта на 6 септември заповядах да бият тревога в сборния лагер. Всички части се построиха в най-голям порядък, точност и бързина. Всички началстващи лица са по местата си. Поздравих ги и гръмогласно им известих, че те по Божие провидение като български войници са повикани да извършат велик и патриотически акт Съединението на Южна със Северна България. Това съобщение се посрещна с възторг и небивало въодушевление от всички войскови чинове.
Под владичеството на патриотически подем и изблика на войнишки чувства, аз поведох смело войсковите части за град Пловдив.
Марашката чета - формирана на 5 срещу 6 септември 1885 г. в квартал Мараша в Пловдив, състояла се от 70-100 души, командвана от Тодор Гатев - член на Българския таен революционен комитет, Пловдив 1885 г.
Около село Коматево получих писмо по един жандарм, със заповед от началника на милицията, генерал фон Драгалски, да изпроводя една войскова част навън от града към Кършияка, за да разпръсне бунтовниците голямоконарци, които на тълпи идели към Пловдив. Тоя факт показва тайната на Съединението така, че дори началникът на милицията до сутринта не е знаел какво става. На писмото му, разбира се, никакъв ход не дадох.
Съмваше се вече, когато аз начело на войниците влезнах в Пловдив и лично разпоредих да се обкръжи конака-резиденцията на генерал-губернатора. Едвам това изпълнено, съобщиха ми, че генерал фон Драгалски иде откъм Градската градина, по направление на конака, обаче войсковата част, поставена за охрана на улицата го спира. Това щом узнах, заповядах да го пуснат и той дойде при мене, много сърдит, и с негодувание ми направи бележка, че офицерите и войниците не само не го допущали, но и не му отдали чест. Отговорих му да се примири с положението си, че от тая сутрин тия войници не са султански, а български народни войници, извършвайки акта на Съединението, и като така, той престава да им бъде началник. Помолих го веднага да си отиде в квартирата и там да чака развитието на събитията и моите последующи нареждания. Генерал фон Драгалски крайно смутен от това що вижда, изпълни заповедта ми и се прибра у дома.
В тоя момент ми се донесе, че се е появил подполковник Чичагов – руски военен аташе в Пловдив и се отправил към охраната. Аз веднага пристигнах при него и той се обърна към мене с думите: „Майор, това не е волята на Царя“. Аз го пресякох и му отговорих нервно: „Подполковник, пред фронта на наредените революционни войски, вие не можете да ми говорите с тоя език“, и го помолих да си отиде у дома. Той схвана положението и изпълни моето искане.
Веднага подир това, отидох на главната врата на конака, и заповядах да повикат полицмейстора Користильов и му заповядах да отвори вратата. Той отговори, че ключовете са у портиера и отиде уж да го търси. Предположих, че не искат да ми отворят вратата, затова заповядах повторно и енергично на полицмейстора или веднага да отвори, или ще дам заповед на артилерията да стреля и разруши вратата и оградата, което не е желателно.
В тоя момент е вече достатъчно светло, и аз видях в двора на конака да се строяват трите роти от Първа Пловдивска дружина под командата на капитан Рачо Николаев (Шопчето) . Тези три роти са били привлечени в конака за охрана и като видях, че началстващите лица в конака се надяват на тях и не отварят вратата, тогава аз се обръщам към войниците от ротите, поздравих ги със Съединението и че те вече са български, а не султански войници. Те ми отговориха с възторжено „Ура!“, и ефектът беше чародеен – вратите на конака се отвориха!
Веднага влязох в конака с ротата, която беше до вратата. В тоя момент се чу силно „Ура!“ откъм източната врата на конака, отгдето влезоха конарци. Малко след това се яви при мене Антон Каблешков, а подир него и Иван Андонов, член на комитета на Съединението, комуто заповядах да влезе при генерал-губернатора и да му съобщи за извършеното по Съединението и за неговото детрониране. Андонов влезе, обаче дълго време се мина и губернаторът не се явява, затова изпратих моя доверен офицер капитан Стефов да види защо се бавят и да съобщи на генерал-губернатора да не се страхува, защото съм взел мерки за запазване живота му.
Гаврил Кръстевич (1817-1898) генерал-губернатор на Източна Румелия по време на Съединението, арестуван от съединистите и предал доброволно ключа на град Пловдив, Пловдив около 1885 г.
Най-после се яви и Захарий Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт. Заповядах му веднага да се вземат мерки и да се публикува манифест към българския народ, с който да му се извести великия акт на Съединението, като същевременно се избере привременното правителство.
След тези нареждания, виждам да излиза генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, който веднага се качи на приготвения негов файтон, заедно с назначения да го придружава офицер, поручик Ганю Атанасов. В тая суматоха, при бързината да давам заповеди по всички направления, аз не забелязах кога на капрата при файтонджията се е качила учителката Недялка Шилева – годеница на Чардафон, облечена във войнишки дрехи. Файтонът се отправя за Голямо Конаре без други инциденти, а оттам под охрана – за София.
След заминаването на генерал-губернатора, взех мерки за запазване реда и спокойствието на града. За началник на пощите и телеграфите бе назначен дядо Райчо Николов – майор, началник на жандармерията в Пловдив. Той се явил при началника на пощите и телеграфите Тодоров и поискал да му предаде канцеларията. Тодоров не само отказва да предаде поста си, но гърми в гърдите на дядо Райчо и го убива. Тодоров излиза от канцеларията на площада Джумая, обаче народът се спуща върху него и го линчува ужасно. И само с тия две случайни убийства се извърши великият акт по Съединението.
От конака разпоредих войските да идат по местата си, а аз се отправих към градския съвет, гдето намерих събрани д-р Чомаков, д-р Георги Странски, Захарий Стоянов, Антон Каблешков, майор Сава Муткуров, майор Филов и др. Пристъпи се към избор на временно правителство и се избра за председател д-р Чомаков, но той се отказа и вместо него се избра д-р Странски.
Получих покана да ида в руското консулство. Там ме посрещнаха управляващият консулството Г. Егелщром и подполковник Чичагов. Те ме поздравиха най-сърдечно с успеха на делото, видимо бяха много доволни за станалото.
Тук написах депеша до Княз Александър Батенберг, с която, като му съобщавах извършения патриотически акт на Съединението, молех го да дойде веднага в Южна България, и да поеме святото дело под своята десница. Получих бърз отговор, че Князът тръгва през Балкана за Пловдив, и до неговото пристигане да продължавам успешното командване на войските.
Още същия ден временното правителство по мое нареждане обяви обща мобилизация на всички от 18 до 55 години в цялата област. До вечерта на първия ден на Съединението се получиха депеши от цяла България, за възторга и въодушевлението, с които се посрещна великият акт на Съединението.
На 17 септемврий 1885 г. Н.В. Княз Александър Батенберг, придружен от Петко Каравелов и Стефан Стамболов, тръгна за Южна България. Цялото пътуване е било триумфално шествие, възторжено посрещан и изпращан от населението. На границата на Южна България той беше посрещнат от властите на временното правителство. Вън от гр. Пловдив го посрещнах лично аз, с подробен рапорт за извършения акт. Влизането на Княза в града беше велико тържество.“
Ген. Данаил Николаев, в-к "Отечество", септември 1925 г.
lostbulgaria, glasove
Навечерието е по-велико от самия празник 
Как така не си пуснал тема за обявената на от Русия война на България 05.09 
