Училищната институция е душевно болна - тя няма съвест
Публикувано: 01 сеп 2015 16:10
Изцяло всичко се препокрива с моето мнение.
За него казват, че е „най-смелият учител на света". Джон Гатоу не се страхува да нарича фактите с истинските им имена. Ето част от неговата реч, произнесена на 31 януари 1990 г. по повод награждаването му като „Учител на годината на Ню Йорк" – чест от сената на щата Ню Йорк /включена в книгата му: „Затъпяване – скритата цел на държавното образование"/.;
Приемам тази награда от името на всички прекрасни учители, които познавам. Без да се оплакват, те упорито търсят начини да са почтени с децата и неуморно се трудят да дадат ново определение на думата „образование". Учителят на годината не е най-добрият учител, (те са твърде тихи, за да бъдат забелязани лесно) но е човекът, който носи знамето. Той е представител на всички безименни учители, които прекарват живота си в радостна служба на децата без каквато и да било показност. Тази награда е колкото за мен, толкова и за тях.
Свидетели сме на тежка криза в училището, свързана с още по-тежка криза в обществото. Нацията ни се нарежда на последно място по четене, писане и математика сред деветнайсет индустриални държави. На последно място! Ненаситната световна икономика зависи от консумацията на тази стока; ако не купувахме толкова много напудрени мечти, търговията щеше се срине, а училищата са важни пазари. Процентът на самоубийства сред тийнейджърите у нас е най-висок в света, при положение, че става въпрос главно за богати, не за бедни деца. Седемдесет процента от браковете в Манхатън траят по-малко от пет години. Така че определено има нещо, което не е наред.
Тежката криза в нашите училища е преплетена с още по-тежка криза в обществото. Изглежда сме изгубили идентичността си. Децата и възрастните са затворени подобно на добитък и изолирани от делата на света до безпрецедентна степен. Днес никой не разговаря с тях. Пътищата на децата и възрастните не се пресичат в ежедневието, а в такова общество няма нито бъдеще, нито минало, само безконечно настояще.
През трийсетте години, прекарани в преподавателска дейност, съм забелязал един феномен: училищата и училищното образование са все по-неадекватни по отношение на сериозните аспекти на човешката дейност. Днес едва ли някой вярва, че се става учен в часовете по наука, политик в часовете по гражданска култура и поет в часовете по английски.
Истината е, че училищата не преподават нищо друго, освен как да се подчиняваш на заповеди. Не мога да си обясня защо се получава така при положение, че там като учители, помощници и администратори работят хиляди човечни, внимателни, грижовни хора. Въпреки това абстрактната логика на институцията неутрализира личния им принос. Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна – тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.
Не мисля, че ще се отървем от училищата скоро; поне не докато съм жив. Ако искаме да се справим с невежеството, което придобива характер на бедствие, трябва да осъзнаем, че училищната институция „школува" децата много добре, но не ги „образова" – системата е създадена именно с тази цел. Проблемът не е в лошите учители или липсата на средства. Просто школуването и образованието са несъвместими.
Идеята за създаване на училища принадлежи на Хорас Ман, Сиърс и Харпър от Чикагския университет, Торндайк от Колумбийския педагогически колеж и още няколко човека. Те са замислени като инструмент за управление на големи маси хора чрез научни методи. Предназначението на училищата е да произвеждат по шаблон човешки същества с предсказуемо поведение, които са податливи на контрол.
Доскоро училищата правеха това с голям успех. Днес обаче се наблюдава все по-голямо разпокъсване на връзките в обществото. Единствените „успели" хора в него са тези, които разчитат на себе си и са независими, уверени и индивидуалисти (защото общностите, които защитават зависимите и слабите, са отмрели и хората са свързани само в мрежи). В подобно общество продуктът на училището – добре школуваните хора – са неадекватни. Те могат само да продават ножчета за бръснене, да зареждат принтера с хартия и да говорят по телефона или пък да се взират с празен поглед в мигащи монитори. В качеството си на човешки същества те са напълно безполезни както за околните, така и за себе си.
Според мен мизерията, която се шири днес, се дължи до голяма степен на това, че – по думите на Пол Гудман отпреди трийсет години – насилваме децата да израснат по абсурден начин. Реформата на училището трябва да се занимае именно с неговите абсурди.
Абсурдно и противно на живота е да си част от система, която те задължава да седиш на стол, затворен единствено с хора на същата възраст и от същата социална класа. Тази система ограбва децата от невероятното разнообразие в живота и синергията в него. Тя ги откъсва от собственото им минало и бъдеще, застопорявайки ги в безконечното настояще, точно както прави и телевизията.
Абсурдно и напълно противно на живота е да се придвижваш от килия в килия по подаден с гонг сигнал; да правиш това всеки ден от буйната си жизнена младост в институция, която не ти дава право на личен живот и те следва дори в храма на дома ти, изисквайки да вършиш нейното „домашно".
Цялата статия тук: http://webstage.bg/roditelstvo/1952-uch ... gatou.html
За него казват, че е „най-смелият учител на света". Джон Гатоу не се страхува да нарича фактите с истинските им имена. Ето част от неговата реч, произнесена на 31 януари 1990 г. по повод награждаването му като „Учител на годината на Ню Йорк" – чест от сената на щата Ню Йорк /включена в книгата му: „Затъпяване – скритата цел на държавното образование"/.;
Приемам тази награда от името на всички прекрасни учители, които познавам. Без да се оплакват, те упорито търсят начини да са почтени с децата и неуморно се трудят да дадат ново определение на думата „образование". Учителят на годината не е най-добрият учител, (те са твърде тихи, за да бъдат забелязани лесно) но е човекът, който носи знамето. Той е представител на всички безименни учители, които прекарват живота си в радостна служба на децата без каквато и да било показност. Тази награда е колкото за мен, толкова и за тях.
Свидетели сме на тежка криза в училището, свързана с още по-тежка криза в обществото. Нацията ни се нарежда на последно място по четене, писане и математика сред деветнайсет индустриални държави. На последно място! Ненаситната световна икономика зависи от консумацията на тази стока; ако не купувахме толкова много напудрени мечти, търговията щеше се срине, а училищата са важни пазари. Процентът на самоубийства сред тийнейджърите у нас е най-висок в света, при положение, че става въпрос главно за богати, не за бедни деца. Седемдесет процента от браковете в Манхатън траят по-малко от пет години. Така че определено има нещо, което не е наред.
Тежката криза в нашите училища е преплетена с още по-тежка криза в обществото. Изглежда сме изгубили идентичността си. Децата и възрастните са затворени подобно на добитък и изолирани от делата на света до безпрецедентна степен. Днес никой не разговаря с тях. Пътищата на децата и възрастните не се пресичат в ежедневието, а в такова общество няма нито бъдеще, нито минало, само безконечно настояще.
През трийсетте години, прекарани в преподавателска дейност, съм забелязал един феномен: училищата и училищното образование са все по-неадекватни по отношение на сериозните аспекти на човешката дейност. Днес едва ли някой вярва, че се става учен в часовете по наука, политик в часовете по гражданска култура и поет в часовете по английски.
Истината е, че училищата не преподават нищо друго, освен как да се подчиняваш на заповеди. Не мога да си обясня защо се получава така при положение, че там като учители, помощници и администратори работят хиляди човечни, внимателни, грижовни хора. Въпреки това абстрактната логика на институцията неутрализира личния им принос. Макар че учителите не са безразлични и полагат големи, наистина големи усилия, институцията е душевно болна – тя няма съвест. Тя бие звънеца и юношата, потънал в писането на поема, трябва да скочи, да затвори тетрадката и да се придвижи към друга килия, където да зазубри, че хората и маймуните имат общ предшественик.
Не мисля, че ще се отървем от училищата скоро; поне не докато съм жив. Ако искаме да се справим с невежеството, което придобива характер на бедствие, трябва да осъзнаем, че училищната институция „школува" децата много добре, но не ги „образова" – системата е създадена именно с тази цел. Проблемът не е в лошите учители или липсата на средства. Просто школуването и образованието са несъвместими.
Идеята за създаване на училища принадлежи на Хорас Ман, Сиърс и Харпър от Чикагския университет, Торндайк от Колумбийския педагогически колеж и още няколко човека. Те са замислени като инструмент за управление на големи маси хора чрез научни методи. Предназначението на училищата е да произвеждат по шаблон човешки същества с предсказуемо поведение, които са податливи на контрол.
Доскоро училищата правеха това с голям успех. Днес обаче се наблюдава все по-голямо разпокъсване на връзките в обществото. Единствените „успели" хора в него са тези, които разчитат на себе си и са независими, уверени и индивидуалисти (защото общностите, които защитават зависимите и слабите, са отмрели и хората са свързани само в мрежи). В подобно общество продуктът на училището – добре школуваните хора – са неадекватни. Те могат само да продават ножчета за бръснене, да зареждат принтера с хартия и да говорят по телефона или пък да се взират с празен поглед в мигащи монитори. В качеството си на човешки същества те са напълно безполезни както за околните, така и за себе си.
Според мен мизерията, която се шири днес, се дължи до голяма степен на това, че – по думите на Пол Гудман отпреди трийсет години – насилваме децата да израснат по абсурден начин. Реформата на училището трябва да се занимае именно с неговите абсурди.
Абсурдно и противно на живота е да си част от система, която те задължава да седиш на стол, затворен единствено с хора на същата възраст и от същата социална класа. Тази система ограбва децата от невероятното разнообразие в живота и синергията в него. Тя ги откъсва от собственото им минало и бъдеще, застопорявайки ги в безконечното настояще, точно както прави и телевизията.
Абсурдно и напълно противно на живота е да се придвижваш от килия в килия по подаден с гонг сигнал; да правиш това всеки ден от буйната си жизнена младост в институция, която не ти дава право на личен живот и те следва дори в храма на дома ти, изисквайки да вършиш нейното „домашно".
Цялата статия тук: http://webstage.bg/roditelstvo/1952-uch ... gatou.html