bnboris0v написа:Интересно защо Борислав празнува след като името няма нищо общо с Борис
Борислав-славянска - от „борба“ и „слава“ - тоест, този „който се бори за слава“ или „слава в борбата“; "слава в битката"
да не говорим че Борис май не е православно име , но това е друг спор
Дано не се измислят именни дни на Чавдар, Момчил, Борил ,Страхил и т.н.
По тъпо изказване едва ли има.Колкото по неграмотен, толкова по нагъл и "компетентен"
Княз Борис-Михаил (852 - 889, 2 май 907 г.) или ... "осмият от Светите Седмочисленици"
В средата на ІХ в. България се приобщава към християнската цивилизация. Тази радикална духовна промяна утвърждава съзряването на българското общество и челното място на страната в тогавашния свят. В решителна степен това се дължи на един велик български владетел, чиято памет Българската Православна църква отбелязва на 2 май - денят на неговото успение, денят на светия цар Борис, както е титулуват той по традиция още от Средновековието.
Процесът на централизация на българската държава и консолидация на народа й, на нарастване на нейния международен престиж намират висша идейна санкция в приемането на християнството (864 г.). Водени от даровит владетел, българите правят своя исторически избор: християнството - религията, която формира цялостния етнокултурен облик на нашия народ; духовната сила, която го води и през епохи на величие, и през съдбовни изпитания.
През 853 г. Борис в съюз с Великоморавия води неуспешна война с немците. Две години по-късно в съюз с тях той воюва с Византия, но без успех. По същото време българите влизат в конфликт и с хърватите. Идеята за приемане на Христовата вяра все повече занимава владетеля, който, за разлика от своите предци (вкл. и от баща си Пресиан), осъзнава безсилието на езическата вяра. Първоначално Борис търси съдействието на Германската империя и Рим. Политическата ситуация налага друг път - през 863 г. България и Германия, от една страна, и Византия и Великоморавия, от друга, са отново във война. Българите търпят поражение от византийците, съпътствано от земетресение и други "знаци на съдбата". Борис се съгласява покръстването да бъде извършено от Цариградската патриаршия – първо владетелят и близките му (864), последвани от целия народ (вероятно до 866 г.). Борис приема християнското име Михаил в чест на своя “кръстник” - византийския император Михаил ІІІ. Консервативните среди се обявяват против "лошия закон" и вдигат бунт (865), но с верните си войски Борис-Михаил потушава метежа. Петдесет и два боилски рода са изтребени. Няма съмнение обаче, че прабългарският елит стои зад владетеля – десетилетия редом с него са видни за времето си личности като брат му Докс, кавхан Петър, ичиргу-боил Стазис, багатур Сондоке, комитите Таридин и Домета (в днешна Македония), бори-тарканът Радислав (в Белград) и др. Решимостта на княз Борис І да утвърди новата вяра намира широк отзвук в християнска Европа.
Християнството има позиции в Мизия, Тракия и Македония още от I-II в. сл. Хр., но сред VІІ в. доминира езичеството на новите заселници. Въпреки това Христовата вяра има своето място и при прабългарите, и при славяните. Нещо повече, християнството е прието от такива забележителни владетели като Кубрат и Тервел, независимо, че това не води до християнизация на елита и обикновения народ. Дори и при ревностните езичници Крум и Омуртаг в страната и столицата Плиска има християни. Сестрата на Крум е женена за византиеца Константин Пацик, християнин, който е сред най-приближените на “страшния” хан. Гоненията срещу византийските пленници-християни в България са предимно на политическа основа. Династията дава на България нейния пръв мъченик за Христа - Енравота-Боян, първородния син на Омуртаг. Той е лишен от правото да наследи престола и по-късно е съсечен по заповед на брат си хан Маламир. Християнизацията е резултат от вътрешната еволюция на водещите социални сили начело с владетеля, а от друга страна, приобщаването към Христовото учение е закономерно следствие от мащабните обществени промени и реформите през IX в. Новата вяра сплотява в един народ българи и славяни, а в международен план утвърждава авторитета на България в Югоизточна и Централна Европа.
Християнизацията води в България византийско духовенство, чието присъствие буди недоверие. Самочувствието на България като една от трите европейски "велики сили" през IX в. диктува необходимост от своя църква и богослужебен език. Борис І решава този сложен казус, използвайки традиционното съперничество между Константинопол и Рим. Специалното послание на патриарх Фотий до българския княз (преведено по-късно на латински и старобългарски и четено векове наред от монарсите от Русия до Франция) съдържа ценни съвети за християнския владетел, но отбягва чакания отговор за статута на църквата. Нежеланието на Византия да даде ход на подобно решение води до усилен диалог с Римската курия (866-869), отразен в "Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите". Папството също протака очакваното от Борис І решение. В крайна сметка князът постига църковна самостоятелност като използва умело т. нар. съборно начало във все още единната църква. На заключителното извънредно заседание на VIII Вселенски събор в Константинопол (4 март 870 г.) е решено българският църковен диоцез да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но като автоке фална архиепископия. Първият български архиепископ е Йосиф (Стефан). Съборът през 879 г. утвърждава това положение. След 886 - 893 г., свързвайки християнизацията с делото на св.св. Кирил и Методий, България получава и свой богослужебен език.
В духа на новата вяра (може би страдащ и от болест?) Борис-Михаил се оттегля в манастир (889). Както личи от развитието на събитията обаче той си запазва върховната власт, като зорко следи събитията и взема участие в тях до самия край на живота си. Владимир-Расате (889-893), най-големият син на Борис, се опитва да промени политическия курс - влиза във връзка с Немското кралство, което има антивизантийски подтекст. Действията на Владимир са схващани като подкопаване на позициите на вярата, макар да няма преки доказателства, че е съществувала “езическа реакция” – показателно е, че византийските извори не засягат този въпрос. Привързаността към “старото време” вероятно сближава княза с онези консервативни среди, които са имали резерви към политиката на неговия баща. Борис напуска манастира и с верните си хора сваля и ослепява Владимир. Короната е дадена на Симеон, а столицата е преместена от Плиска във Велики Преслав. Това окончателно скъсване с езическото минало става по решение на "народен събор" в Преслав през 893 г. Приема се, че на този събор е било решено в администрацията и църквата да бъде официално въведен старобългарският език. Старият княз се завръща в манастира, където остава до смъртта си (2 май 907 г.). Борис І-Михаил е първият български владетел, канонизиран от църквата.
През миналата година се отбелязаха 1150-годишнина от Моравската мисия на Светите братя Кирил и Методий. Трябва да се помни обаче, че значението на Моравската мисия и Кирило-Методиевото дело за европейската цивилизация се дължи на ... България – могъщото средновековно царство, в което разпилените от историческите превратности семена на една византийска мисия раждат нова цивилизация! Българската държава и нейните владетели, на първо място св. Борис – Михаил Покръстител и неговият син Симен Велики не само приютяват учениците на Светите братя, но превръщат делото им в приоритет на държавата и нейната млада християнска църква.
Световноизвестният британски историк Стивън Рънсиман подчертава: „Голямата заслуга на България към Европа е готовността ú да приеме и развие наследството на Кирил и Методий, така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело е било поставено в Константинопол и е значително подпомогнато от патриарх Фотий и император Василий, с онази своеобразна смесица от филантропия и политическо коварство, присъща на Византия... То обаче е било доведено докрай от българина Борис, който така превърнал целия Балкански полуостров и русите в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации, съответствуващи на интересите им, които са подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи завоеватели и иноверци...“
