Бледите спомени дойдоха и доведоха с тях носталгията
Публикувано: 31 авг 2013 01:45
Повече от три часа се ровя в нета и разглеждам снимани предмети от 80-те и 90-те години на миналият век. Ох. Колко хубаво ми беше тогава. Колко хубави моменти изживях. Сега, точно сега плачейки над клавишите спомените започнаха да идват все по-ясни и по-ясни и вече всичко е пред очите ми.
Карам синьото Балканче, което нашите ми подариха за 10-тия ми рожден. До тогава нямах колело. Карах когато някой от приятелите ми ми даваше. Много се зарадвах когато баща ми дойде пред блока бутайки колелото. Знаех, че е за мен. Интуиция. Та нали точно този ден имах рожден ден. Колко хубаво колело беше. Тъмно синьо със кръгла рамка. Досега не бях виждал колело с кръгла рамка. Всички стари колела бяха с плоска. А какъв цвят само беше. Металик. Невероятно. Ох,отново заревах, като баба пред "Пътеводна светлина" но отново нахлуха спомени.
По цял ден не слизахме от колелата. Сутрин се събирахме пред блока, врътвахме дружно едно-две кръгчета на улицата и после през пазара, през Халите, през Окръжна болница и Плиска, чак до езерото Ариана. На отиване беше ОК, ама на връщане голям зор, който е карал Балканче с една скорост, знае за какво говоря. А тя каква скорост беше. Двойно крачна с повдигане на изкачването. Това е фитнес уред. Съвършен. А когато се прибирахме, тогава беше време за зареждане на батериите или с други думи беше време за течен шоколад от будката на последната спирка. 36 стинки и чашка с крем и лъжичка стават твоето зарядно. А после. Сметанов сладолед за 38 стотинки или шоколадов за 42, и докато си ядях шоколадовия чакайки да докарат ПИФА на РеПа, с така желаната играчка, все си мислих за това, как да накарам майка ми да ми даде пари, за да и купя Жената днес, която да прочете за 10 мин и после да ми я даде, да я нарежа на стотици листчета за фунийки. Понякога в големите кризи се налагаше да режа от ПИФА и сърцето ми се късаше на малки парченца но уви, трябваше да имам муниции за важните битки. Фунийки, топчета, кър, ластик, колело а после и по малко сварка. През ваканцията от 08:00 до 22:00 на улицата. Всеки божи ден. Дори и да вали пак сме на вън, в беседката отстрани на блока. Всички бяхме кльощави и ребрата ни се брояха. Бяхме рошави и мръсни. Бяхме истински деца.
Искам да затворя очи и да се върна пак там, там назад във времето и да остана, защото това сега не е истинско. Знам, че не мога но с ваша помощ ще се опитам да забравя сега и да си спомня още и още хубави моменти, а те са хиляди.
Кажете вие спомняте ли си ....................................................
Карам синьото Балканче, което нашите ми подариха за 10-тия ми рожден. До тогава нямах колело. Карах когато някой от приятелите ми ми даваше. Много се зарадвах когато баща ми дойде пред блока бутайки колелото. Знаех, че е за мен. Интуиция. Та нали точно този ден имах рожден ден. Колко хубаво колело беше. Тъмно синьо със кръгла рамка. Досега не бях виждал колело с кръгла рамка. Всички стари колела бяха с плоска. А какъв цвят само беше. Металик. Невероятно. Ох,отново заревах, като баба пред "Пътеводна светлина" но отново нахлуха спомени.
По цял ден не слизахме от колелата. Сутрин се събирахме пред блока, врътвахме дружно едно-две кръгчета на улицата и после през пазара, през Халите, през Окръжна болница и Плиска, чак до езерото Ариана. На отиване беше ОК, ама на връщане голям зор, който е карал Балканче с една скорост, знае за какво говоря. А тя каква скорост беше. Двойно крачна с повдигане на изкачването. Това е фитнес уред. Съвършен. А когато се прибирахме, тогава беше време за зареждане на батериите или с други думи беше време за течен шоколад от будката на последната спирка. 36 стинки и чашка с крем и лъжичка стават твоето зарядно. А после. Сметанов сладолед за 38 стотинки или шоколадов за 42, и докато си ядях шоколадовия чакайки да докарат ПИФА на РеПа, с така желаната играчка, все си мислих за това, как да накарам майка ми да ми даде пари, за да и купя Жената днес, която да прочете за 10 мин и после да ми я даде, да я нарежа на стотици листчета за фунийки. Понякога в големите кризи се налагаше да режа от ПИФА и сърцето ми се късаше на малки парченца но уви, трябваше да имам муниции за важните битки. Фунийки, топчета, кър, ластик, колело а после и по малко сварка. През ваканцията от 08:00 до 22:00 на улицата. Всеки божи ден. Дори и да вали пак сме на вън, в беседката отстрани на блока. Всички бяхме кльощави и ребрата ни се брояха. Бяхме рошави и мръсни. Бяхме истински деца.
Искам да затворя очи и да се върна пак там, там назад във времето и да остана, защото това сега не е истинско. Знам, че не мога но с ваша помощ ще се опитам да забравя сега и да си спомня още и още хубави моменти, а те са хиляди.
Кажете вие спомняте ли си ....................................................