icko65 написа:icko65 написа:v.r.s. написа:alexveselinov написа:Alexx написа:meteorit написа:Трябвало е да изградим Българска църква, която не е нито източна, нито западна.
П.С. Тази седмица църквата стигна ново дъно, като обяви масонското изчадие Симеон за цар на българите, а и се готви да даде ранг на върлия българофоб Борисов.
Българите преди Борис са били ариани, но арианството е унищожено както от Рим така и от Константинопол. Защото противоречи и на двете догми. Други течения които биват унищожавани от двата християнски центъра са несторианство и монофизитство.
И къде са доказателствата , че българите са ариани?
Готите са били ариани, не българите.
Остави това, ама как така хем са били ариани, които са ерес на Християнството, т.е. са християни, хем са били езичници и са покръстени насила.
А ако го питаш как така са унищожени тези ереси, сигурно също няма да може да даде логичен отговор.
А това, че е по-добре, че сме приели Православието, а не Католицизма е също абсурд, тъй като по времето на Цар Борис-Михаил, (отново ще го нарека с титлата с която се почита, независимо, че формално е княз и не получава царска титла от Константинопол) Църквата е една и не е разделена на Православни и Католици, което се случва през 1054 година.
Понякога трябва да се мисли преди да се пише, но...
Глупости!
Добре, глупости са, но е добре и да се аргументираш.
4 Конст.събор за Правосл.църква-869г. а за Католическата 10г. по-късно.Оттогава се счита разделението което е процес продължил около 200 г.Затова и Борис се е колебаел в избора си.[/quote]
Това са поместни събори, каквито двата центъра са провеждали, но Църквата е била единна. А и самото Покръстване е няколко години преди тези два събора, който даваш за пример. А схизмата в Църквата става факт през 1054 година.
Борис просто се стреми да получи признание на Цар и Самостойна Българска Църква и заради това води разговори с Константинопол и Рим, опитвайки се да постигне тези си цели, тъй като признанието може да бъде направено и от двата центъра.
"Едновременно с византийските проповедници в България пристигат и различни самозванци – гърци, арменци и др., които започват безразборно да покръстват народа; идват и арабски проповедници, които предлагат на българския владетел да разпространяват исляма. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане и устройство на самостойна държавна църква, която да препятства разпространяването на други религии в страната. Уреждането на самостойна българска църква с ранг на патриаршия има според княза и друго предимство - да се ограничи възможността от разширяване на византйското политическо влияние, чиито проводници са изпратените от Константинопол духовници.
Искрените стремежи на княз Борис не са разбрани във византийската столица. Защитниците на пентархията (идеята за предимството на петте архиепископи /респективно – патриарси/ на петте най-големи древни катедри в Църквата: Йерусалим, Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол) не допускат дори възможността България да има автономна църква, камо ли самостоятелна патриаршия. Ето защо България възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Римската църква. През лятото на 865г. за Рим заминава българска делегация, която представя на папа Николай I списък от 115 въпроса, които засягат уреждането на църковно-религиозния живот, традициите и обичаите на българите, чиито корени водят до далечното езическо минало.
През есента на същата 865г. нарочна папска делегация, ръководена от епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски донася “Отговорите на папа Николай по допитванията на българите” (Responsa papae Nikolai Primi ad consulta Bulgarorum). Тези отговори са един изключително важен документ, в който се откриват най-наболелите проблеми на наскоро християнизираното българско общество. Обаче по един от основните въпроси - за самостойната българска църква, възглавявана от патриарх, папата отговаря, че не може да вземе становище, докато не научи от своите пратеници за състоянието на християнската проповед и съществуващото устройство на Църквата.
Връзките със Западната църква на практика означават изгонване на византийското духовенство и вкарване на папски мисионери. Княз Борис одобрява епископ Формоза и поисква от папата да го постави за български архиепископ. Новият римски папа Адриан II отказва да стори това под предлог, че Формоза има своя епархия в Италия. Последният наскоро е отзован и на негово място са изпратени епископите Доминик Тривизийски и Гримоалд Полимартийски. Княз Борис тогава поисква дякон Мартин или някой кардинал “достоен по мъдрост и живот” за българската архиепископска катедра, но отново получава отказ. Вместо това е изпратен иподякон Силвестър и неколцина други духовници, които Борис отказва да приеме и подновява искането си за епископ Формоза. Папата категорично отговаря, че той ще избере и посочи бъдещия български духовен глава.
Тригодишните безплодни преговори с Рим карат княз Борис отново да обърне поглед към Константинопол. Още в самото начало на преговорите става ясно, че този път Византия е много по-сговорчива и склонна на отстъпки. По това време в нейната столица заседава църковен събор (869/870), който обсъжда спорни въпроси между Византийската и Римската църкви. В Константинопол пристига българска делегация, ръководена от видния сановник Петър, която заедно с немската делегация е поканена на последното, заключително заседание (28 февруари 870г.). Три дена след закриването на събора император Василий I свиква в двореца на 4 март 870г. извънредно заседание, на което взимат участие представителите на папа АдрианII и на източните патриаршии, както и българската делегация. Съвсем изненадващо за папските легати започва дискусия за юрисдикцията на българската църква, от която става ясно, че земите на българската държава по-рано се числят към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последва решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явява осма по ред в общността на източно-християнските църкви през 9 в".
Както се вижда на събора от 869-870 година, който даваш като пример, присъстват както представители на Източната Църква, така и на папски легати от Западната. А също така, че Църквата е една, говори и факта, че и Светите братя защитават делото си в Рим, пред папа Адриан втори, като са обявени за светии, както в Източната, така и в Западната Църква и днес се почитат като такива и от двете.