История на България

[pomiqrat]

На 2 октомври 1552г., след 40 дневна обсада, царят на Русия, руският варварин Иван Грозни превзема столицата на Волжка България - град Казан.
Иван Грозни избива повече от 180 хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели. Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат , че не са българи, а татари, руси, за да останат живи. За да се оправдае пред Европа за избиването на над 700 000 волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Грозни срива българския град Казан и се провъзгласява за "цар на Българи и Руси". По-късно в България се развива култ към "бате Иван", който уж цял да ни спаси от Турция. Но как може Българоубиец, да спаси българи... не може! Това е един от многото случаи, в които българи са избирали за герой, своят палач. Един от руснаците обсаждали Казан казва:
"Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди българи... Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха в домовете, или в ямите, вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана, но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви... тела се носеха по реката..."
Обсадата на Казан продължила 40 дни като града паднал на 2 октомври 1552г. След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В "Казанска история" говорят за 16 кораба злато, а самите руснаци само споменават несметни богатства.
"Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите... къщите бяха красиви и богати... в тях имаше скъпоценности... пленяваха само жените и децата"
В историята е останало името на последната Българска царица - Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю - любов. Приставката Бике просто означава Жена, Госпожа, Дама. Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на сина ѝ. В летописа "Казанска история", написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна Духовна Опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае:
"Досега аз бях ханска съпруга - ридае тя, а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача - сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!"
Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: "О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!"
Всъщност днес историята ни я представят много лаконично. Опитват се ако може да я подминат. Да кажат само с едно изречение "тогава и тогава, великият Иван Грозни, смачка нищожните българи...". Да ама не! И макар руснаците да се оправдават с това че: "Българските Канове са направили 40 последователни атаки над Руски Територии, главно в регионите Нижни Новгород, Владимир, Вятка, Кострома и Галиш, в първата половина на 16 век", това е просто една бегъл опит да се оправдае варварското избиване на населението на многолюден град и търговски център. Докато човек разгръща страниците на книгата "Пълна колекция на руските хроники", може да се удиви от небивалиците. В своите бълнувания се стига дотам че се твърди че Иван Грозни е нападнал Казанското Канство, не заради имперска политика, а защото "българите предвождани от Крал Мохамед Гирай пленили 150 000 роби". От това човек би заключил че половината население на тези северни земи е отишло в плен на Българите. Някак си не се връзва.
За съжаление, съдбата на българите е вечно да се сблъскват с брутален примитивизъм и както Българските така и Волжките Българи градят историята си върху низ от войни с народи на ниско цивилизационно равнище, за което знанието е по-низшо от Златото. За това свидетелства и изгарянето на Казанската Библиотека. Явно че на Руският владетел книги и мъдрост не са му трябвали... но Злато - винаги.

Асен Виденов

[pomiqrat]

Когато имахме държава. Когато имахме армия. Когато храната беше истинска. Когато чест и морал не бяха просто - думи.



След това дойде тоя и ни съсипа...

[pomiqrat]

Някой от историците знае ли дали е достоверно???

С 300 000 златни лева родният Рокфелер откупува Южна България в Ньой

Пенчо Семов цял живот строил сиропиталища, болници и старчески домове. Уговорил Чърчил да не бомбардира Габрово.

Дарение от 300 000 златни лева, платени от родолюбив българин на двама католически свещеници, за да лобират в наша полза, става причина България да не бъде разпокъсана след края на Първата световна война.

Тази заслуга се приписва на габровеца Пенчо Семов, необикновена личност, който заради огромната си благотворителна дейност си спечелва прозвището Българския Рокфелер.

След края на Първата световна война, през злокобната за народа ни 1919 година, се подготвя подписването на мирен договор.

Слабостта на победена България се използва безмилостно от нейните съседи.

Претенциите им са толкова големи, че поставят под въпрос самото съществуване на българската държава.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата във френската столица.

В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България. Така бихме загубили обща площ над 13 000 кв. км,

която включва градовете Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич, и население от половин милион души.

В крайна сметка на 27 ноември е подписан Ньойският договор, който безмилостно разпокъсва българското етническо землище. Въпреки че представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, никой не ги чува. България завинаги губи беломорския си излаз, румънската окупация на Добруджа е потвърдена, Македония също остава под чужда власт, а Западните покрайнини са погълнати от Кралството на сърби, хървати и словенци. Стотици хиляди българи бягат в пределите на свободна България, но все пак старите граници от преди Балканските войни остават непокътнати. Голяма заслуга за това има предприемачът Пенчо Семов.

Парите са дадени от Семов на Жерве Кенар, директор на колежа “Св. Августин” в Пловдив, и на Херман Гислер, който е преподавал там. Бащата на Гислер е бил влиятелен политик в Италия, а средствата, подарени от индустриалеца, са били използвани за разноските на двамата католически свещеници

при пътуванията им из Европа в защита на българската кауза – обяснява Чолакова пред “168 часа”. – Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната заедно с градове като Пловдив, Стара Загора и Горна Джумая, са щели да станат гръцки. Заради тяхната успешна работа в полза на българските интереси цар Борис ІІІ след години ги нарича “забравените защитници на България”.

Известно е, че католиците съдействат за смекчаването на клаузите на Ньойския диктат спрямо България. Директорът на колежа “Св. Августин” Жерве Кенар започва мощна пробългарска кампания в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор. Тя изиграва решаваща роля и за намаляването на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка. “Въпреки че днес не е достатъчно отразена в историческата наука, тази заслуга на директора на колежа “Св. Августин” навремето е била призната от българската общественост и многократно е изнасяна по страниците на печата”, пише в своя труд “Католиците в България” историкът проф. Светлозар Елдъров.

[ReBorn1982]

Това са пълни глупости.

[JimBeam]

Когато шумкарите убиваха българи!

НА 27 СЕПТЕМВРИ 1944 Г., Е УБИТ ВАРВАРСКИ, ГЕНЕРАЛ ГЕОРГИ ТАНОВСКИ. ГРОБЪТ МУ НЕ СЕ ЗНАЕ. 81 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ГЕРОЯ, КОЙТО ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ БОРИ С НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА И КОЙТО НИ ЗАВЕЩА :

"КОМАНДИРЪТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ГОТОВ ДА УМРЕ ЗА ВОЙНИЦИТЕ СИ, ТЕ ЗА НЕГО, А ВСИЧКИ ЗАЕДНО – ЗА РОДИНАТА!"

Генерал Георги Тановски е пример за жертвоготовността, с която няколко поколения в следосвобожденска България изнесоха на плещите си епопеята на войните за национално обединение.
ТОЙ КАЗВА: "АКО ТРЯБВА ДА ИЗБИРАМ МЕЖДУ ОТЕЧЕСТВОТО И СЕМЕЙСТВОТО, ЩЕ ИЗБЕРА ОТЕЧЕСТВОТО!"
Роден на 15 юни 1883 г. в софийското село Макоцево, Георги Атанасов Тановски расте като будно и любознателно дете. Научава се да пише и чете още преди да тръгне на училище. Впечатлява учителите с ученолюбието си и те препоръчват на баща му Атанас Тановски да направи всичко възможно, за да го изучи.
Бащата, неук и много беден човек, с много лишения успява да изпълни заръката - момчето учи в родното си село, после в с. Новоселци, а от 1898 г. е в Първа софийска мъжка гимназия. Завършва я с добър успех. След това учителства около 8 месеца през 1903 г. и тогава за пръв път се сблъсква с грозното явление корупция. За да бъде назначен на учителското място в едно софийско село, кметът на селото му иска рушвет. Тановски отказва, влиза в открит конфликт с него и си спечелва враг. Тази непримиримост ще стане най-отличителната черта от характера на бъдещия генерал. Цял живот ще се бори с несправедливостта.
През 1903 г. Георги Тановски постъпва в Школата за запасни офицери в София. Ротният му командир, кап. Лазаров, оценява характера и качествата на младежа, насърчава го да учи във Военното училище и сам му написва атестация. Георги е приет в клона на Военното училище, намиращ се тогава в Княжево.
Военната професия става негова съдба, призвание и смисъл на живота му. Той е сред първите по успех и старание. На едно от полските занятия отново е пръв в изпълнението на учебно задание, но напрежението взема своето - за известно време трябва да се лекува от наченки на туберкулоза.
Завършва Военното училище през 1908 г. На 15 октомври е произведен в чин подпоручик. Изпратен е в град Самоков, в тамошния 22 пехотен Тракийски полк, в редовете на който ще извърви дълъг и славен боен път.
Назначен е за командир на взвод, а скоро след това е изпратен за началник на граничен участък на границата с Турция, в района от Белово до Рилския манастир, където тогава минава граничната линия. С чувството си за дълг и с грижите за бита на подчинените си, бързо печели уважението им. Веднага му прави впечатление разкошното здание на турската застава, докато нашата е мизерна колиба.
А когато научава, че солидната сграда е построена с помощта на наш генерал, търгуващ с дървен материал през границата, изказва открито негодуванието си от недостойното поведение на този висш офицер, а след това прави нещо дръзко и нечувано - подпалва тайно турската сграда със своите войници. Много скоро, през 1909 г., въпросният офицер е уволнен от армията и преведен в запаса.
При обявяването на Балканската война от 1912 - 1913 г. Георги Тановски, вече поручик (от 27 октомври 1911 г.), отказва предложената му длъжност бригаден адютант и поема командването на 7-а рота от 22 пехотен Тракийски полк. Полкът му е в състава на 7 пехотна Рилска дивизия, която е единствената българска бойна единица, действаща в Македония през Балканската война 1912-1913 г.
Още в първите дни на военните действия срещу Турция, Тановски се проявява като смел и инициативен командир, умеещ да взема правилни решения на бойното поле, допринасяйки за успешния изход на боя и спечелването на победата. Със стремителните си действия ротата му спомага за бързото овладяване на първите населени места при навлизането в района на Царево село (дн. гр. Делчево в Република Македония).
Дружината, в състава на която влиза и неговата рота, е изпратена към Кресненското дефиле, където да помогне за изтласкването на турските части, задържащи движението на нашите войски по дефилето в района на с. Крупник, Горноджумайско. Там младият поручик е изненадан от бездействието и нерешителността на някои свои началници в най-важния момент. Изказва открито критичното си мнение за това и за назидание е изпратен на опасна разузнавателна мисия. Той обаче изпълнява бляскаво задачата - открива, че противникът е отстъпил по течението на р. Струма на юг и по този начин пътят за движението на нашите части е открит. В нощен бой на 23 октомври 1912 г. ротата му със стремителна атака овладява железопътния мост при гр. Демир Хисар, което осигурява преминаването на частите на 3-та бригада от 7 пехотна Рилска дивизия и артилерията.
В епичните Булаирски сражения на Галиполския полуостров на 29 януари 1913 г., турците планират да излязат в гръб на българската армия тъкмо при позициите на 22 полк. Силите са неравни - две пехотни дивизии и части от опълчението срещу близо 6 турски дивизии.
В един критичен момент, когато нашите флангове се огъват под натиска, поручик Тановски събира около себе си група от около 50-60 отчаяни смелчаци, и с възглас "Който обича България - след мен!" и "На нож!", се хвърля в самоубийствена атака. Примерът му е заразителен, повдига духа на разколебаните защитници и внася смущение и хаос сред неприятеля.
Вражеската атака е отбита, настъпателният устрем на противника отслабва и позициите на полка са спасени. В ръкопашния бой Тановски е тежко ранен от куршум в устата - избити са му 18 зъба, челюстта е счупена, езикът виси откъснат наполовина. Паднал в несвяст и облян в кръв, той е сметнат за мъртъв и ротата се оттегля без него.
Щастлива случайност спасява живота му - спонтанна конвулсия, когато фелдфебелът се връща да вземе чантата му, показва, че е жив и той бива отнесен от подчинените си назад. Лекува се в руска болница в гр. Любимец. Пуснат е в домашен отпуск с не напълно заздравяла рана и поради бавно заздравяващата счупена челюст се храни почти единствено с мляко.
Когато на 16 юни 1913 г. избухва Междусъюзническата война, поручикът прекратява доброволно отпуска си и още недоизлекуван се завръща в своята част. Поема командването на ротата си в особено критичен момент.
Сръбските и гръцките армии настъпват към старите предели на България с цел да диктуват условията на мира в София. 22 пехотен Тракийски полк заема позиции в района на Калиманското плато, което държи пътищата за Кюстендил и София. Боевете, които предстоят, ще останат записани в златните страници на историята на българската бойна слава като "Втората българска Шипка".
В най-драматичните моменти на боя поручик Тановски е непрестанно в окопите сред бойците си, окуражава ги, пеейки патриотични песни. Защитниците успяват с точен огън да отблъснат многобройните атаки на четирикратно превъзхождащия противник. Самият той стреля по врага с пушката на убит войник.
В един особено напрегнат момент на боя на 6 юли 1913 г. при поручик Георги Тановски идва командира на единствената батарея, действаща в позициите на 22 пехотен Тракийски полк поручик Владимир Заимов с молба да прикрие батареята му, която също е в предните окопи и е останала без пехотно прикритие. Тановски заявява:

"СЪРБИТЕ ЩЕ ВЗЕМАТ ОРЪДИЯТА НИ САМО ПРЕЗ МОЯ ТРУП И ТРУПОВЕТЕ НА МОИТЕ ЮНАЦИ!".

Оръдията са спасени. Макар срещу неговия 22 полк да настъпват две дивизии, той спира сръбското настъпление към Радомир. За проявената изключителна храброст, инициативност и самопожертвувателност, проявени в Калиманските боеве, Георги Тановски е награден с два ордена - "За храброст" III-а степен и "Народен орден за военна заслуга". Заедно с Владимир Заимов и други командири е предложен за предсрочно повишение в звание "капитан".
По време на Първата световна война Георги Тановски, вече капитан, командва отново рота в 22 пехотин Тракийски полк. Отличава се с изключителна храброст и инициативност в боевете за гр. Велес в Македония на 23 октомври 1915 г. Когато силен картечен огън от здраво окопали се сръбски части прегражда пътя на нашите полкове, капитанът проучва чрез местен селянин тясна скрита пътека към вражеските позиции и ги изненадва със своите 250 войника, всеки с ръчна граната в ръка.
Паниката в сръбските окопи дава възможност на нашите полкове да се вдигнат и настъпят. За тая постъпка дружинният му командир иска даването му под съд "за своеволие и неподчинение", но това остава без последствия.
В периода 1916-1917 г. 22 пехотен Тракийски полк заема отбранителни позиции срещу англичаните по долното течение на р. Струма, южно от гр. Серес. Ротата му изгражда образцови отбранителни укрепления, сочени от командването като пример за извършването на фортификационните работи. И тук Георги Тановски остава верен на принципите си да полага ежедневни грижи за бита на своите войници.
В близост до ротните позиции изгражда баня за ротата си, каквато в другите участъци на позицията няма, организира малко стопанство в тила, където се обработва зеленчукова градина, там има и една млечна крава, млякото на която се използва за храна на болни войници.
През лятото на 1918 г. капитан Георги Тановски е назначен за командир на дружина в 57 пехотен полк, влизащ в състава на 9 пехотна Плевенска дивизия. Така съдбата предоставя възможност на Тановски да вземе участие в историческите боеве през м. септември 1918 г. при Дойран, наречени "Дойранската епопея", където 9 пехотна Плевенска дивизия нанася едно от най-големите поражения на британската армия през Първата световна война. По време на боевете капитанът и командваната от него дружина не допускат атакуващия противник да извърши пробив в позициите на участъка, който отбранява.
На някои места съзнателно допуска първите вериги от атакуващи англичани да се вмъкнат в окопите на изнесената предна позиция и подава сигнал до артилерията за откриването на убийствен преграден огън. Ефектът от стрелбата е унищожителен. Малцина от атакуващите успяват да се оттеглят назад.
След края на Първата световна война Георги Тановски е сред командирите, които остават в редовете на българската армия - значително съкратена по численост от постановленията на Ньойския мирен договор от 1919 г. Участва с други патриотично настроени офицери в укриване на оръжие и снаряжение от съглашенските комисии, пристигнали в България след края на войната, за да контролират изпълнението на клаузите на мирния договор.
Последователно е командир отново на 1-а рота от 22 пехотен полк, домакин на 40 пехотен полк, командир на дружина в 6 пехотен полк. През май 1919 г. е произведен в чин майор.
През 1920-1921 г. Георги Тановски е назначен за командир на граничен участък в района на с. Земен (сега град). Това става в момент, когато там се определя новата сръбско-българска граница. Той е в състава на смесената сръбско-българска комисия, която трябва на място да прокара граничната линия в неговия участък.
В района на българското село Ресен е предвидено граничната линия да се прокара така, че да остави водоизточниците, от които селото се снабдява с вода за пиене и за добитъка, в сръбска територия. Майорът успява да се пребори да останат в нашенско.
По време на тази си служба Георги Тановски се запознава с бъдещата си съпруга Радка Харизанова от Босилеград. От нейния род е поетът Емануил Попдимитров. Семейството има трима сина - Любомир, Атанас и Владимир.
През 1922-1923 г. Тановски е началник на бюро за записване на доброволци за българската войска, тъй като според клаузите на Ньойския договор наборната система в българската армия е премахната и е въведена платена военна служба.
Сред инициаторите е за построяване на дом-паметник читалище в чест на победите на полка във войните за национално обединение. Решава по един оригинален начин да накара много богат самоковски гражданин да внесе известна сума в бюджета на самоковската община за подпомагане на бедните. До семейството на този гражданин е изпратено анонимно писмо, писано на машина в щаба на полка, където с ултимативен тон се поставя искането за внасяне на въпросната сума. Макар че впоследствие инициаторът и авторите на писмото стават известни на командването на дивизията, резултатът е постигнат.
След комунистическия метеж от септември 1923 г. в много райони на страната върлуват т. нар. политически чети. Тановски се включва в борбата срещу тях, като по собствено желание прекратява отпуска си и поема командването на частта си, която действа в района на Панагюрско.
През 1928 г. е преведен в Щаба на армията, където е началник на секция по бойната подготовка. На следващата 1929 г. е назначен за командир на 6 пехотен Търновски полк. От 1931 г., вече полковник, награден през 1930 г. с ордена "Св. Александър", е назначен за комендант на столицата.
В края на 1931 г. е открита и пусната жп линията София - Макоцево. Реализацията на този проект, важен за населението от района, е и с участието на Георги Тановски, който никога не забравя родния си край и полага грижи за неговото стопанско и културно въздигане.
По време на акцията от 19 май 1934 г., с който Военният съюз поставя на власт правителство начело с Кимон Георгиев, Георги Тановски е водач на Военния съюз в софийския гарнизон (той е член на съюза още като командир на 22 пехотен Тракийски полк в Самоков). Твърдо отстоява независимостта на Военния съюз и се противопоставя на всякакви опити офицерската организация да бъде подчинена на политически кръгове или на Двореца. Обграден от доносници и интриганти, скоро става неудобен, следен е от политическата полиция.
След разпадането на Военния съюз в края на 1935 г., дните на Георги Тановски в армията са преброени. Той е освободен от длъжността командир на 1 пехотна Софийска дивизия и изпратен в Стара Загора, където поема командването на 8 пехотна Тунджанска дивизия.
През 1936 г., след 28-годишна вярна служба, той напуска войската, но без да прояви и най-малка следа от обида и огорчение. С излизането си в запаса полковник Георги Тановски е произведен в чин генерал-майор.
Отпуснатата му пенсия не стига за изхранване на семейството му и той отваря книжарница на ъгъла на бул. "Дондуков" и ул. "Г. С. Раковски". Но си остава същата "луда глава". В немското училище, където учи най-малкият му син Владимир, вижда изложена на витрина германска карта, на която новоосвободените територии във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини са означени като "земи под българско управление", а не като част от държавата ни. Генералът от запаса чупи стъклото на витрината и пред погледите на немски офицери и гестаповци скъсва картата на парчета.
При англоамериканските бомбардировки на София през зимата на 1944 г. къщата му на ул. "Кадин връх" № 1 е разрушена и семейството се евакуира в родното му село Макоцево.
Идва 9 септември 1944 г. Тановски посреща спокойно събитията и смята, че няма за какво да се безпокои - не е вършил престъпления, не е участвал в преследването на нелегални, нито в братоубийствата. Но изглежда за него се сещат враговете му, останали засегнати от честната му и принципна позиция преди години. Сега те виждат удобен момент за разправа с героя от 3 войни, кавалера на 5 ордена за храброст и активен деец на Военния съюз.
На 27 септември 1944 г., о.з. генерал Георги Тановски е повикан с измама в V полицейски (вече милиционерски) участък, където е арестуван и повече не се завръща у дома. Същата нощ е откаран в района на гр. Елин Пелин - Вакарел и жестоко убит с други задържани. Убити са жестоко - с топори, секири, чукове и лопати. Физическите убийци са от партизанската бригада "Чавдар".
На 10 декември 1945 г. цинично е обявен от Софийския областен съд за "безследно изчезнал". Гробът на генерал Георги Тановски и до днес остава неизвестен.

Ами ето поредното зверство на червените боклуци. Герой от 3 войни при идването на боклуците го арестуват и пребиват като куче, а дори и гробът му не се знае къде. Долни червени комунистически отрепки.

[pomiqrat]

Често си мисля за българите от първите 30 години след Освобождението и българите от първите 30 години на демокрацията. Опитвам се да сравня едните и другите и да си отговоря на въпроса какво се е объркало.
След 1878-а, само за няколко десетилетия България от нищото се превръща в модерна държава. По онова време са построени Университетът, Народния театър, сградата на Парламента, Военният клуб. Основани са Художествената Академия, Българското книжовно дружество, Народната библиотека.
След 1991-а са построени предимно кръчми и бардаци.
Това е положението.
След 1878-а в Народното събрание работят личности като Захарий Стоянов, Петко Каравелов, Константин Величков, Васил Друмев.
Сега в Народното събрание мишкуват някакви анонимници, назначени от партийните си вождове.
Това е положението.
След 1878-а творят поети и писатели като Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Кирил Христов.
След 1991-а поетите и писателите само се ослушват към коя партийна групировка да се прикачат, с надеждата да им подхвърлят някой кокал.
Това е положението.
През войните за национално обединение десетки хиляди млади български момчета загиват за отечеството си.
Сега битките са предимно за поредната промоция на евтино олио в хипермаркетите.
Това е положението.
Защо днешните българи нямаме нищо общо с онези българи от първите десетилетия след Освобождението?
Защото най-светлите умове и най-ярките личности са били мачкани и безмилостно избивани.
Синовете на Райна Княгиня, славни български генерали, герои от войните за национално обединение, загиват в комунистическите лагери на смъртта.
Родът на Иван Вазов е разселен и паметта за подвизите на Владимир Вазов, на Георги Вазов съзнателно заличавана. Най-малкият брат – Борис Вазов умира в мизерия и унижения през 1957 година. Пенсията му е отнета.
Унищожавана е паметта за големите герои от Първата световна война – генералите Иван Колев и Стефан Тошев.
Защото за да защитят родината си са разгромили руснаците в Добруджа.
Саможертвата на поручик Димитър Списаревски е изтрита от учебниците. Спасителят на София от американските бомби е обявен за „фашистки“ летец!
Светлият карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев е измъчван и пребит до смърт. Убиецът му дълги години след това е депутат, даже кръщават улица на негово име.
Това е положението.
Големите българи са избити и забравени.
Останали са само малките.

[pomiqrat]

На 8 октомври 1946 година, националният предател, комунистически престъпник и първа подлога на Москва - Георги Димитров предава на югославския вожд Тито, костите на легендарния български революционер и национален герой - Гоце Делчев или Апостола на поробена, българска Македония. Това е един от най-срамните и позорни актове на антибългарския, комунистически палач.

История на тленните останки на Гоце Делчев :

След като на турската потеря е забранено от Тефиков да се гаврят с труповете им, останките на Делчев и Димитър Гущанов за кратко са изпратени в Сер и разпознати от местната власт. След това те са погребани в общ гроб в село Баница. Междувременно през Междусъюзническата война от 1913 година родния град на Гоце Делчев Кукуш и лобното му място – Баница, са опожарени от гръцката армия, а населението им е прогонено в България. Костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков, като първоначално са в Ксанти, после в Пловдив, а накрая са транспортирани в София. До 1946 година те се пазят в урна от „Илинденската организация“.
По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България, е възстановен. На 3 май 1943 г., върху общ гроб в окрайнините на село Баница, видни общественици, заедно със сестрите на Гоце – Ружа, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина-България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с. Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе – Свобода или смърт!“. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск от ФНР Югославия и директно на СССР, БРП (к) предава костите на Гоце Делчев на Скопие по време на започналата Културна автономия на Пиринска Македония. Въпреки че първоначално премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „...един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Народна република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас", където са и днес.“.
След 1948 година България постепенно започва да се връща към старата си теза, че македонците са българи, но в Югославия историографията вече приема Гоце Делчев за македонски национален герой, като същевременно в Скопие се внушава, че Гоце Делчев е убит не без политическата намеса на България.

Асен Виденов