История на България
Модератори: paceto, kartago, SkArY_9, slavia_forever, vaskonti, Madridist
-
Drunken_Master
- Мнения: 22754
- Регистриран на: 30 май 2012 15:50
- Местоположение: TD Garden
- Контакти:
Re: История на България
Забавна история...
THE G.A.M.E написа:Наименованията "булгар", "болгар", "балгар", "бугхар, "блкхар" и подобни, датират още от "преди Христа".
Re: История на България
От Тракийското въстание до преселение в Русия – руската убийствена политика за българите по записки на Георги Раковски
Защо толкова често говорим за Априлското въстание и Руско-турската война? Защо никога не обръщаме внимание и на останалите военни действия? Нима за V века имаме само толкова опити или просто трябва да запомним победата и след това да останем завинаги благодарни на Руската империя – обърнете внимание, че говорим за империя, а не за СССР. Ето защо на вниманието ни попадна историята на добре познатото Тракийско въстание. Именно тук през 1829 г. Русия прави втори опит за нахлуване на Балканския полуостров.
През юни същата година ще открием, че руската армия превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира Тракия. Българските четници се включват веднага в битката и сред тях ще открием Георги Мамарчев, чийто сили ще стигнат до Сливен. Руският генерал Дибич получава и четници от войвода Генчо Къргов.
През Стара Планина са събрани още около 120 души от селата. Крайният резултат на всичко е, че доброволческите отряди ще достигнат дори до Одрин. С наближаването на руските сили, българите в Странджанско-Сакараския край и Сливенско ще въстанат на поробителя. С нейна помощ руските сили успяват да преминат много по-лесно през Стара планина и да използват Айтоския и Върбишкия проход. Следва превземането на днешно Поморие, Айтон, Карнобат, Ямбол – за този военен скок ще открием, че са необходими 1-2 седмици. Решителната битка се води близо до Балдаморския мост на Сливен на 30 юли 1829 г.
Докато руснаците настъпват, българите са успели да се въоражат и да използват изоставеният арсенал на турците. Всеки един град използва бойния арсенал на Османската империя и го обръща срещу тях. В Созопол също има четници, които се ръководят от Стойко Маврудов – неговата задача е да събере българите от Причерноморието. Войниците искат оръжие и помощи, а след това обещават, че ще пометат султана. През лятото на 1829 г. ще открием, че турските власти са били свалени в редица точки на Тракия – от Лозенградско и Созополско до Сливен, Тополовград и Странджа и Сакар.
По това време всички християни и мюсюлмани вече спират да плащат задълженията си към империята и дори започват да определят своя власт. Организира се българска стража и въстанически отряди се разполагат по границите. Войводи като Стоян, Гълъб, Петър и Бойчо ще обикалят Странджа и Сакар, унищожавайки турски отряди, на пътя им се изправят башибозуци и други, които трябвало да доставят оръжие. Решителната битка ще бъде солена за османските сили, които не очаквали да получат такъв отпор. За зла беда, старият арсенал от плануваното Сливенско въстание от 1821 г. не е използвано и сега може да получи бойното си кръщене.
Османците са ударени жестоко и с комбинирани сили на българи и руснаци, противникът е отхвърлен. През август 1829 г. български четници в Малкотърновско ще открият силите на Халил паша. Именно там Халил паша бил зачеркнат като евентуален командващ на Османската армия. Вече няма армия и не е сред живите. Стоян войвода прави същото, като неговите четници са посрещани като герои във всеки един момент, когато освободят село. Въстаниците успяват да превземат и Малък Самоков и на 8 август 1829 г. наследяват и оръжейната фабрика, която може да дава необходимия инструмент за цялостно освобождение.
Заводът за оръжие е като малка крепост и именно местните успяват да помогнат за извършването на символичния преврат и превземането му. На 20 август 1829 г. руски сили влизат в Одрин. Това е първото падане на града от руски сили. Поради бързо разгръщащата се военна сила, султанът бърза да мисли за мир. Същият се подписва на 14 септември 1829 г. Българите отново са оставени сами, този път няма никакви успехи. Капитан Мамарчев се оттегля и започва да събира хора за въстание в Котел, Сливенско, Габровско и Търновско.
Иска от българите там да се обявят за независима България, но именно руското командване не позволява. Мамарчев е арестуван и изпратен в плен. Бойчо войвода и братята му са изпратени в Сибир. Всички искания на българите да направят своя собствена държава са отхвърлени, както от османците, така и от скорошните им партньори – руснаците. Никой не може да каже какво точно обещава султанът.
Истината е, че българите можели да получат амнистия и право да напускат родните си места, но така или иначе след това мнозина са преследвани от закона. Надеждата за свобода ще трябва да почака. Все пак в рамките на няколко месеца се доказва, че Османската империя може да бъде сразена, а българските четници знаят точно как да направят революция. Според 13 точка от Одринския мирен договор, всеки един българин има право да продаде имотите си и да замине в Русия.
Одринският мир дава свобода на Гърция, потвърждава се автономията на Сърбия, Влашко и Молдова, но няма никакви компенсации за българите, те са оставени просто в ръцете на Османската империя. Русия ще си тръгне с 10 милиарда холандски дуката. Разбира се, днес можем да прочетем как Русия се е постарала да запази българите в територията на днешна България и близо до Константинопол и Одрин, защото ще бъдат значително по-добър съюзник, но нека обърнем внимание какво точно споделя Георги Сава Раковски, чийто материал озаглавен „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“.
Интересно е мнението и на Захарий Стоянов, който отново трудно може да бъде променен в историята. Неговите думи наистина са впечатляващи, а записките са написани непосредствено след Тракийското въстание.
„Всеки честен човек, който може да мисли и разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големият ни неприятел днес е официалната Русия. Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейния Гирс и Катков от 6-и септември насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване.
В Цариград ли, в Пирто ли, в Букурещ ли, се засмее и българкия Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонените на българските синове в един прекрасен ден да бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкрявават ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България.
А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? „Желае ни доброто; не ни е забравила“, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. „Вие сте идиоти“, казваме ние.
Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.“ Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руския пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченския манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение.
Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединени да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърдо от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат на всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува се да излизат само из устата му думите: „Так приказано“, „Не разсуждать“, „Воля Его Императорского Величевства такая“, „Ви народ неоптиний“, „вие трябва да слушате и се покорявате“, „има за вас кой да се грижи“ и пр. и пр. А руский консул върви подире му и шепне на ухото: „Прибавате още на тия братушки, че аз като минувавам из пазара, трябва да ми стават на крака, думите ми да не правят на две, името да бъде свят във вестниците им, да се пише с големи букви.
По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбята на гологлавите братушки и казват: „Познахте ли се какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, първишвци, само печелите парички и викате „урра“. А братушките цънфали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.“
През 1860 г. Раковски наблюдава насилственото изселване на българи към в Украйна. То е активирано от руски дипломатически представителства и обхваща Видинско, Белоградчишко и Ломско. Въпреки опитите на Раковски срещу изселването и издаването на въпросния материал, чийто цитати ще откриете в следващите редове, действията продължават. Благодарение на редица други застъпници, този процес стихва, но не прекъсва. Руските агенти от Ломско са прогонвани от български села, докато в Ломско е обкръжено руското консулство, което си иска обратно паспортите, събрани на сила по-рано.
Малцина знаят, че Раковски е превърнат в национален герой на Индия – точно така, българин е герой на Индия. Причината е, че не спира да критикува англичаните за издевателствата в новата перла на короната. Почти 2 века по-късно ще открием, че през 1998 г. тогавашния ни президент Петър Стоянов открива българско училище в Делхи с името „Георги Раковски“. Всички 12 български училища в Индия носят името на Раковски.
„Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труде с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да ни уникави нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който да му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование. Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво блогадарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето на Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обича са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигнали до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат! Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турия, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено си завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!
Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство, защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще ѝ веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.“
Любопитен факт е, че новата идеология на СССР забранява църквата, премахва я като вреден инструмент, който може да подкопава нейният авторитет. Интересна гледна точка на Раковски и още по-остра на Захарий Стоянов. Все още не можем да потвърдим посочената информация, но има твърдения, че именно руският посланик Лобанов-Ростовски е инициатор на заточението на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски в Диарбекир за три години, защото именно те обявяват независимостта на Българската църква.
След това граф Игнатиев продължава да недоволства при присъединяването на македонски епархии към Българската през 1872 г. и отново Иларион Макариополски и приблежени ще бъдат заточени в Измир. Оставаме на вас да помислете защо, ако все още имате някакви съмнения относно написаните редове на Раковски.
„Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и ѝ откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски гради? Де остава и оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните ѝ сенки? Няма веке да видите, неще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да зарабите домородстават си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчидушевно, като ви говорят…“
Съдбата на този труд е веднага конфискувана и Първата Българска легия трябва да се разпусне веднага, като се разрешава преследване на българи. Раковски също трябва да се крие и да напусне днешна Сърбия, за да търси укритие другаде. Разбира се, историята обаче се забравя и това може да се пропусне между редовете, поради простата причина, че не е удобно.
Тогава идва следващият въпрос, кога България се освобождава? С онзи момент, когато султанът не може да заплаща милиарди за територия? Не знаем, не можем да знаем, историята пази отговора, колкото и да е променяна. Разбира се, ако не вярвате на нас, тогава вярвате ли на народните будители, вярвате ли на Раковски? Той също ли е платен коментатор или открихте нещо друго между редовете?
Защо толкова често говорим за Априлското въстание и Руско-турската война? Защо никога не обръщаме внимание и на останалите военни действия? Нима за V века имаме само толкова опити или просто трябва да запомним победата и след това да останем завинаги благодарни на Руската империя – обърнете внимание, че говорим за империя, а не за СССР. Ето защо на вниманието ни попадна историята на добре познатото Тракийско въстание. Именно тук през 1829 г. Русия прави втори опит за нахлуване на Балканския полуостров.
През юни същата година ще открием, че руската армия превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира Тракия. Българските четници се включват веднага в битката и сред тях ще открием Георги Мамарчев, чийто сили ще стигнат до Сливен. Руският генерал Дибич получава и четници от войвода Генчо Къргов.
През Стара Планина са събрани още около 120 души от селата. Крайният резултат на всичко е, че доброволческите отряди ще достигнат дори до Одрин. С наближаването на руските сили, българите в Странджанско-Сакараския край и Сливенско ще въстанат на поробителя. С нейна помощ руските сили успяват да преминат много по-лесно през Стара планина и да използват Айтоския и Върбишкия проход. Следва превземането на днешно Поморие, Айтон, Карнобат, Ямбол – за този военен скок ще открием, че са необходими 1-2 седмици. Решителната битка се води близо до Балдаморския мост на Сливен на 30 юли 1829 г.
Докато руснаците настъпват, българите са успели да се въоражат и да използват изоставеният арсенал на турците. Всеки един град използва бойния арсенал на Османската империя и го обръща срещу тях. В Созопол също има четници, които се ръководят от Стойко Маврудов – неговата задача е да събере българите от Причерноморието. Войниците искат оръжие и помощи, а след това обещават, че ще пометат султана. През лятото на 1829 г. ще открием, че турските власти са били свалени в редица точки на Тракия – от Лозенградско и Созополско до Сливен, Тополовград и Странджа и Сакар.
По това време всички християни и мюсюлмани вече спират да плащат задълженията си към империята и дори започват да определят своя власт. Организира се българска стража и въстанически отряди се разполагат по границите. Войводи като Стоян, Гълъб, Петър и Бойчо ще обикалят Странджа и Сакар, унищожавайки турски отряди, на пътя им се изправят башибозуци и други, които трябвало да доставят оръжие. Решителната битка ще бъде солена за османските сили, които не очаквали да получат такъв отпор. За зла беда, старият арсенал от плануваното Сливенско въстание от 1821 г. не е използвано и сега може да получи бойното си кръщене.
Османците са ударени жестоко и с комбинирани сили на българи и руснаци, противникът е отхвърлен. През август 1829 г. български четници в Малкотърновско ще открият силите на Халил паша. Именно там Халил паша бил зачеркнат като евентуален командващ на Османската армия. Вече няма армия и не е сред живите. Стоян войвода прави същото, като неговите четници са посрещани като герои във всеки един момент, когато освободят село. Въстаниците успяват да превземат и Малък Самоков и на 8 август 1829 г. наследяват и оръжейната фабрика, която може да дава необходимия инструмент за цялостно освобождение.
Заводът за оръжие е като малка крепост и именно местните успяват да помогнат за извършването на символичния преврат и превземането му. На 20 август 1829 г. руски сили влизат в Одрин. Това е първото падане на града от руски сили. Поради бързо разгръщащата се военна сила, султанът бърза да мисли за мир. Същият се подписва на 14 септември 1829 г. Българите отново са оставени сами, този път няма никакви успехи. Капитан Мамарчев се оттегля и започва да събира хора за въстание в Котел, Сливенско, Габровско и Търновско.
Иска от българите там да се обявят за независима България, но именно руското командване не позволява. Мамарчев е арестуван и изпратен в плен. Бойчо войвода и братята му са изпратени в Сибир. Всички искания на българите да направят своя собствена държава са отхвърлени, както от османците, така и от скорошните им партньори – руснаците. Никой не може да каже какво точно обещава султанът.
Истината е, че българите можели да получат амнистия и право да напускат родните си места, но така или иначе след това мнозина са преследвани от закона. Надеждата за свобода ще трябва да почака. Все пак в рамките на няколко месеца се доказва, че Османската империя може да бъде сразена, а българските четници знаят точно как да направят революция. Според 13 точка от Одринския мирен договор, всеки един българин има право да продаде имотите си и да замине в Русия.
Одринският мир дава свобода на Гърция, потвърждава се автономията на Сърбия, Влашко и Молдова, но няма никакви компенсации за българите, те са оставени просто в ръцете на Османската империя. Русия ще си тръгне с 10 милиарда холандски дуката. Разбира се, днес можем да прочетем как Русия се е постарала да запази българите в територията на днешна България и близо до Константинопол и Одрин, защото ще бъдат значително по-добър съюзник, но нека обърнем внимание какво точно споделя Георги Сава Раковски, чийто материал озаглавен „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“.
Интересно е мнението и на Захарий Стоянов, който отново трудно може да бъде променен в историята. Неговите думи наистина са впечатляващи, а записките са написани непосредствено след Тракийското въстание.
„Всеки честен човек, който може да мисли и разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големият ни неприятел днес е официалната Русия. Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейния Гирс и Катков от 6-и септември насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване.
В Цариград ли, в Пирто ли, в Букурещ ли, се засмее и българкия Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонените на българските синове в един прекрасен ден да бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкрявават ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България.
А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? „Желае ни доброто; не ни е забравила“, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. „Вие сте идиоти“, казваме ние.
Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.“ Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руския пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченския манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение.
Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединени да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърдо от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат на всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува се да излизат само из устата му думите: „Так приказано“, „Не разсуждать“, „Воля Его Императорского Величевства такая“, „Ви народ неоптиний“, „вие трябва да слушате и се покорявате“, „има за вас кой да се грижи“ и пр. и пр. А руский консул върви подире му и шепне на ухото: „Прибавате още на тия братушки, че аз като минувавам из пазара, трябва да ми стават на крака, думите ми да не правят на две, името да бъде свят във вестниците им, да се пише с големи букви.
По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбята на гологлавите братушки и казват: „Познахте ли се какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, първишвци, само печелите парички и викате „урра“. А братушките цънфали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.“
През 1860 г. Раковски наблюдава насилственото изселване на българи към в Украйна. То е активирано от руски дипломатически представителства и обхваща Видинско, Белоградчишко и Ломско. Въпреки опитите на Раковски срещу изселването и издаването на въпросния материал, чийто цитати ще откриете в следващите редове, действията продължават. Благодарение на редица други застъпници, този процес стихва, но не прекъсва. Руските агенти от Ломско са прогонвани от български села, докато в Ломско е обкръжено руското консулство, което си иска обратно паспортите, събрани на сила по-рано.
Малцина знаят, че Раковски е превърнат в национален герой на Индия – точно така, българин е герой на Индия. Причината е, че не спира да критикува англичаните за издевателствата в новата перла на короната. Почти 2 века по-късно ще открием, че през 1998 г. тогавашния ни президент Петър Стоянов открива българско училище в Делхи с името „Георги Раковски“. Всички 12 български училища в Индия носят името на Раковски.
„Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труде с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да ни уникави нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който да му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование. Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво блогадарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето на Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обича са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигнали до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат! Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турия, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено си завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!
Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство, защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще ѝ веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.“
Любопитен факт е, че новата идеология на СССР забранява църквата, премахва я като вреден инструмент, който може да подкопава нейният авторитет. Интересна гледна точка на Раковски и още по-остра на Захарий Стоянов. Все още не можем да потвърдим посочената информация, но има твърдения, че именно руският посланик Лобанов-Ростовски е инициатор на заточението на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски в Диарбекир за три години, защото именно те обявяват независимостта на Българската църква.
След това граф Игнатиев продължава да недоволства при присъединяването на македонски епархии към Българската през 1872 г. и отново Иларион Макариополски и приблежени ще бъдат заточени в Измир. Оставаме на вас да помислете защо, ако все още имате някакви съмнения относно написаните редове на Раковски.
„Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и ѝ откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски гради? Де остава и оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните ѝ сенки? Няма веке да видите, неще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да зарабите домородстават си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчидушевно, като ви говорят…“
Съдбата на този труд е веднага конфискувана и Първата Българска легия трябва да се разпусне веднага, като се разрешава преследване на българи. Раковски също трябва да се крие и да напусне днешна Сърбия, за да търси укритие другаде. Разбира се, историята обаче се забравя и това може да се пропусне между редовете, поради простата причина, че не е удобно.
Тогава идва следващият въпрос, кога България се освобождава? С онзи момент, когато султанът не може да заплаща милиарди за територия? Не знаем, не можем да знаем, историята пази отговора, колкото и да е променяна. Разбира се, ако не вярвате на нас, тогава вярвате ли на народните будители, вярвате ли на Раковски? Той също ли е платен коментатор или открихте нещо друго между редовете?
Re: История на България
Drunken_Master написа:Понеже пак ми изтриха коментара, пак да питам, имаш ли представа тия неща, които пляскаш тук, дали са верни?
А ти имаш ли представа нещата, които пляскаш са верни? А цитати са просто цитати
А този цитат е особено травматизиращ за русороби.
4 000 и пак ми задай същия въпрос.
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Drunken_Master написа:а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Drunken_Master написа:България щеше да е 50-60 млн., ако не бяхме под Османско робство.
Re: История на България
Интересно https://www.168chasa.bg/article/15105007
4 000 и пак ми задай същия въпрос.
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Drunken_Master написа:а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Drunken_Master написа:България щеше да е 50-60 млн., ако не бяхме под Османско робство.
Re: История на България
"На Русия й е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т. е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения. Русия е принудена да бъде господар на Константинопол по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт. За трайно опазване на руските интереси и за разрешаване на Източния въпрос заедно с европейските сили друг изход няма. Това може да стане мирно, без опасни сътресения и европейски усложнения, ако ни се удаде да установим изгодни за Русия отношения с турското правителство, подобни на онези, които императорското правителство започна да постига от 1871г. до 1875г. Нашето влияние пред Портата следва да бъде най-значително. Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на единоверните ни и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите, да оставим султаните в Константинопол да доизживеят дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова радикално разрешение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно - влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците. Това би изглеждало най-малко вредно за интересите на Англия, Франция, Италия, Австро-Унгария и Германия. Ако Австрия поиска да се разшири на юг, а английските и въобще европейските интриги да ни отдалечават от султана, продължавайки да превръщат Портата във враждебно оръдие с цел да засилят с турските въоръжени сили броя на нашите европейски врагове, то Русия е длъжна да ги сломи и като непозволява никому да господства над изходите на Средиземно море, да овладее окончателно Цариград и Проливите. За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер.
Расовата особеност на славяните за разлика от германците се състои в стремежа на всяко племе, на всеки клон от едно и също
семейство да запази своята самостоятелност и разновидност, като не се подчиняват едно на друго. Те биха могли да се обединят бавно при общ литературен език (руския език - б. м.) и само под формата на отбранителен съюз, който би обединил военните им сили против общия враг и би ги подчинил на една обща дипломатическа и икономическа насока. Главната спънка за разрешаване на славянския въпрос в руски смисъл и с цел бъдещото съществуване на славяните в качеството им на естествени наши съюзници са поляците с техния католически фанатизъм, западничество и латинска ненавист към православните. Ако Австрия би могла да престане да бъде оръдие на латинската пропаганда и на германската политика на понемчване и обезличаване на славянските народи; ако във Виена начело не стояха маджари, а сред славяните - поляците, тогава щеше да ни бъде лесно да се споразумеем
и да се сближим с правителството на страната, в която численото превъзходство е на страната на еднокръвни ни народи. Старата
Австрия - централистична, стремяща се да запази своето предишно положение в Германия и Италия, лесно би могла да стане наша съюзница.
Но дуалистична Австрия, стремяща се към Егейско море, към създаване на източна империя на Хабсбургите и към заробване на
славянските народи с предоставяне на първо място сред тях на маджарите и поляците, е наш естествен съперник и враг, с когото рано или късно ще ни се наложи да се сразим на смърт заради първенството и целостта на Русия, заради възможността за запазване и развитие на историческото положение, придобито с вековни усилия ипредназначено от всевишния за Русия - представителка на православието и на най-многобройното и могъщо славянско племе. Австрийските и турските славяни трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се съссобствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително.
Тъй като верността на Михаил Сръбски към нас и недоверието му към Австрия не можеха да бъдат
подложени на съмнение, а българите представляваха засега само суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество, то се предполагаше всички сръбско-български земи, които се удадеше да освободим от турско иго, да се съединят отново в границите на сръбско-българска държава под властта на княз Михаил.
Ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно нещата на
Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимопо-вредни за Русия, отколкото сегашното, в края на 1866г., положение на Турция".
Русия яростно се противопоставя на тежненията на българите отвсички краища. С всички позволени и непозволени средства и с
йезуитско коварство тя поддържа фалшивото единство на православието и хегемонията на цариградския патриарх. Далечните
политически цели, които си поставя Русия я карат по всякакъв начин да дискредитира усилията на българите за духовна независимост, дори с открит шантаж и интриги. Действията на граф Н. Игнатиев по църковния спор с фанариотите са оценени като антибългарски още от неговите съвременници. "Когато отидох в Турция като посланик, разпрата вече беше факт. По
"българския въпрос" аз просто се придържах към максимата: "ако нещо трябва да стане, по-добре е то да стане с нас и за нас, отколкото без нас и против нас".
Обирът в Арабаконак е извършен, когато велик везир (от 31.07.1872г.) е Мидхат паша. След известията за случилото се в
Арабаконак нарежданията му към софийските власти са да заловят и накажат всички българи, замесени в обира и в революционните дела. Времето не му стига да се разправи изцяло с българските комити. Мидхат паша е свален бързо от власт след по-малко от три месеца благодарение на безспорните дипломатически умения на "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев. Отзвукът от падането му от власт е описан в дипломатически доклад No 426 от 23.11.1872г. до Берлин на германския консул в Русе д-р М. Калиш: "Вестта за свалянето на Мидхат паша беше приета с ликуване от местните
българи, докато сред всички други тук представени нации тя предизвика голямо недоволство".
На 19.10.1872г. правителството е оглавено от Мехмед Рушди паша. Това е преходен кабинет, от който се очаква да измени проанглийскатаориентация на Мидхат паша, но и да подобри приятелските отношения с Русия. Правителството е по-скоро с русофилски облик и е склонно да приема внушенията на граф Н. Игнатиев.
"Вицеимператорът на Цариград" енергично се захваща с новата възможност да установи доминиращо руско влияние. Той бърза да
вземе "българските работи" в свои ръце. Стреми се да ограничи дейността на Софийската специална правителствена комисия, разследваща заловените българи, която дава предимство на привържениците на Мидхат паша. Граф Н. Игнатиев успява да убеди султана и великия везир, че случаят не бива да се раздухва, че не трябва да се шуми много, защото това не било в интерес на империята, а комисията да продължава работа по-тихо в провинциална малка София, която тогава е център само на санджак, без да се пренася в Русе или Цариград.
Арестите на български революционери спират, не защото Софийският затвор вече е претъпкан, а защото властта няма интерес от провеждане на "дело на века". Тя отлага арестуването на стотици комитетски дейци, които са известни, и хвърля всички сили за залавянето само на един човек - водача на съзаклятието Васил Левски.
Инструкциите до Софийската комисия са плод на компромис между теченията. Те включват строго наказание само на най-изявените ръководители за назидание, а за другите налагане на по-леки присъди. Останалото, т. е. предрешеното убийство на заловения главен бунтовник Васил Левски ще бъде резултат от задкулисното влияние награф Н. Игнатиев, действащ чрез своите поставени лица, личната си квота в Софийската правителствена комисия и надмощието, което от години има над османските управници в Цариград. Тези събития ще останат за десетилетия тема табу в българската историография, натоварила руския посланик граф Н. Игнатиев с прекалено голямо несъществуващо българофилство.
Основният въпрос е защо Васил Левски става неудобен на Русия? За да отговорим на него, най-напред е необходимо да обясним основните принципи в руската политика на Балканите, прилагани в отношенията й към революционните борби на българския народ през Възраждането. За три века от 1396г. (погрешно и до днес считана за годината на
падане на България под османска власт (1) до 1690г. има над 60 документирани български бунтове и въстания.
Тези факти говорят за широкия размах и прояви на българската антиосманска въоръжена съпротива, което разбива мита, че българите са били покорна рая под властта на османския султан. В този период почти няма сръбски или черногорски въстания.
Въпреки това Русия подкрепя тях, а не българите. В антиосманските въоръжени действия на сърби и черногорци се установява закономерност, която се определя от активността на руската дипломация. При активизация на Русия потича злато и оръжие към сърби и черногорци и те се бунтуват. Когато дипломацията на Русия бездейства, те стават кротка турска рая. Докато Русия дава на сърби и черногорци оръжие и злато, на българите предоставя само богослужебни книги и вещи, за да е населена с политически непросветени православни християни, годни за бърза русификация, даващи й постоянни поводи за намеса и "освобождавания".
През XIX век нито едно самостоятелно българско въстание не е подкрепено от Русия! Тя налага на българите крайно неизгодна схема -да участват във въстания и борби на съседите си срещу никаквипридобивки. През XVIII - XIX век принципът, който следва руската дипломация е, че революционните движения и организации наБалканите трябва да бъдат поставени изцяло под руски контрол. Това важи най-вече за българските революционни движения и организации, понеже българските земи са в центъра на балканските провинции на Османската империя и представляват хинтерланд на византийското наследство (Цариград и Проливите), което Русия пази за себе си. "Освобождението" на българите, (появили се доста късно в руските официални документи със собственото си име), от руска гледна точка се разбира като покоряване (поробване). През 1861г. в статия във в.
"Ден" руският публицист Ив. Аксаков, който е един от идеолозите на славянофилството и председател на Московския славянски комитет признава: "Да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел - това еисторическото призвание, нравственото право и задължението на Русия".
Ив. Аксаков е откровен до цинизъм."Могъщият руски орел", за който пише той е византийският орел - символ и държавен герб на
Руската империя от XV век. За българския народ поставането му под сянката на този орел означава самоубийство и сигурна смърт. Не случайно в своя в."Русь" Иван Аксаков заявява: "всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-
ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!"
Важно място в руските балкански планове винаги заема Сърбия. Тя е привилегированата балканска територия на руската покровителствена политика в Османската империя. "Сърбия по силата на обстоятелствата и вследствие на изключителното си положение - се казва в инструкцията на Министерството на външните работи до руския консул в Белград от 27.11.1860г. - стана като че ли център и опорна точка на останалите славянски области на Турция".
"Нужно ни е да се стараем да групираме всички разнородни елементи на славяните в Турция около Сърбия като около център, от който впоследствие, при благоприятни обстоятелства, трябва да възникне главното движение, поддържано в съвкупността си от всички славяни".
В официално писмо на МнВР на Русия от 9.12.1869г. до руския консул в Белград се казва: "Ние силно съдействахме за сближаването на Сърбия с Гърция, на Черна гора с България, без които успехът е невъзможен. Ние отхвърляхме всички опити на тези страни да получат помощ от нас и неизменно насочвахме всички към Сърбия, като по този начин създавахме за нея положение господстващо".
През XIX век Русия изпуска временно контрола над българското революционно движение в две организации: Тайния централен български комитет (ТЦБК) на помощника на Г. Раковски Иван Касабов, възникнал през 1866г. в Румъния и Вътрешната революционна организация (БРЦК) с водач Васил Левски в периода 1869-1873г.
През 1867-1868г. в рамките на изграждането на Балканския съюз руската дипломация и лично граф Н. Игнатиев одобряват споразумения на балканските ни съседи Сърбия, Гърция и Румъния с антибългарска насоченост, в това число тайни сделки за пореден грабеж и съвместен дележ на българските земи. Тогава се предвижда разширение на Сърбия на запад до р. Искър и присъединяване на цяла Тракия до Стара планина към Гърция. Румъния също трябва да участва в разпределението на "българското наследство", като запазва за себе си островите, образуващи делтата на Дунав и земите на север от линията
Русе - Варна.
Реализирането на идеите в мемоара на ТЦБК от 1867г. прави невъзможно руските планове за завладяване на Проливите. Затова
"антируските" идеи и действия на ТЦБК трябва да бъдат пресечени още в зародиш.
Азиатският департамент се заема да неутрализира ТЦБК. Със специална мисия е натоварен Н. Геров, който трябва да работи против сънародниците си. Руският поданик и дипломат е инструктиран от граф Н. Игнатиев да проучи дейността на ТЦБК. Той изпълнява стриктно задачата. Заминава за Румъния и успява да присъства на едно от заседанията на комитета. Не остава обаче с добри впечатления и представя ТЦБК в крайно неблагоприятна светлина пред Азиатския департамент.
Така в отговор на мемоара до султана възниква планът на граф Н. Игнатиев от 1867г. за организиране на малко четническо движение сред българите без да се предизвиква голямо въстание. Ефектът от акцията, изпълнена по личната "рецепта" на руския посланик е поразителен. "Планът на граф Игнатиев ударил точно в целта и с един куршум поразил две цели. От една страна, започналото раздвижване и четническото движение ликвидирали изклинялата роля на ТЦБК, тъйм като една от главните предпоставки и аргументи в неговата мотивировка за политическия дуализъм се крепяла на следното положение на Мемоара: "Тоз народ е дал в течение на вековете неопровергаеми доказателства за своята примерна покорност и мирен характер".
През втората половина на юни 1868г. Ив. Касабов, който вече е самостоятелен редактор и издател на в. "Народност" поставя началото на нова политическа организация в Букурещ, наречена "Българска общество" с орган същия вестник. Тази формация се счита за издънка на ТЦБК. Тъкмо "Българското общество" подготвя и изпраща в България през юли 1868г. голямата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тя носи документите, които са подготвени в основата си и съставени от Ив. Касабов. Това са "Прокламация към българския народ от привеременното правителство в балкана"," Адреса до посланиците на великите сили в Цариград" и "Мемоар до Негово Имп. Величество Султан Абдул Азис Хан". По същество те са в духа на предните искания на ТЦБК, но съчетани с революционни призиви. Настоява се за това, което иска ТЦБК - самостоятелност, т. е. автономия по подобие
на Сърбия и Румъния.
"Българско общество" има кратък живот и скоро прекратява съществуването си. По-радикално настроените му членове по-късно
влизат във Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868г. обслужва руските интереси. Унищожена е цяла група български патриоти революционери, добре обучени във военното дело, (повечето легионери в Белград), които не са русофили. Тежко ударени са "младите" и най-вече издънката на ТЦБК "Българско общество". Така българското революционно движение окончателно е освободено оттози опасен за Русия Таен комитет. Граф Н. Игнатиев може да празнува. Той постига целите си.
През април 1868г. Левски напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство. (92)
Разтурянето на легията е голям удар за него, както и за всички български патриоти. От този акт на Белград Левски прави най-правилен извод - да не очаква и да не се надява на чужди обещания за помощ, особено идващи от Сърбия, докато тя не бъде проявена на дело. Неговото отвращение от чуждите празни обещания го заставя да си спомни думите на Г. Раковски, казани още на 1.08.1862г.: "Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви!Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи".
В края на юни и през юли 1868г. Левски е хвърлен в затвора в Зайчар. Този епизод от живота на Апостола обикновено в българската историография се тълкува в смисъл, че Левски подготвял чета да нахлува в България. Каква е истината?
Отговор дава самият Левски в свое писмо до Д. Хр. Попов на 11.04.1871г.: "...и аз на 68-мо (лето) бяха затворен в Зайчар в
тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за Българщината си, че им е отечество, още че им съм показвал по кой начин да се заемат на оръжие и как да преминат границата щото да не се компрометира Сърбия..."
Следователно той съветвал българите в района на Зайчар да се въоръжават и да отиват да се бият за Отечеството. Това означава, че Левски е поборник за свободата на поробените от сърбите моравски българи, които убеждава да служат на Родината, а не на поробителя си. Тъкмо поради това е арестуван, бит и изтезаван от сърбите. Левски никога не забравя случката в Зайчар. Таи горчив спомен за нея и неслучайно я разказва в писмото си до Д. Хр. Попов три години по-
късно.
Желаейки да работи за освобождението на Отечеството си, на 27.05.1870г. Левски се връща в България, за да продължи изграждането на своята ВРО. В течение на около две години създава една мащабна, стройна и дейна организация. Той изгражда изпълнителната власт на бъдещата българска държава. Изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно и обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация.
При обиколките си Левски действа със широк размах. Помага му много това, че притежава прекрасни лични качества на организатор. В психологически план една от най-важните черти в характера на Левски е неговата комуникативност - връзката и печеленето на хората, при това хора от различни среди, които обединява в името на общата цел -
освобождението на България. Затова, през което селище премине Левски обикновено оставя след себе организиран местен революционен комитет. Скоро името му започва да се превръща в легенда и към неговата организация се присъединяват все нови и нови български патриоти. Засега знаем поименно около 1800 българи - членове на революционни комитети и съмишленици. Ив. х. Пенчович говори, че Левски е имал около 4000 лично вербувани хора, които "властта знаела и можела да ги постави под закона", а вероятно те са и повече.
Критично, даже иронично се отнася Левски и към руския император. Когато войводата Филип Тотю му изпраща през април
1871г. писмо, в което предлага да се направи изложение (петиция) "с 690 подписи от всичко Българско и печати", и да помолят за помощ "негово високо императорско величество", т. е. руския император, Левски му отвръща: "Дай боже, да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт вокната" ("окна" - солници - б. м.).
В отговора си до войводата Ф. Тотю Левски се съмнява в това кои "родолюбци" от Одеса са се заели с тази инициатива, която трябва да ангажира дори руския император. Буквалните думи на Левски са: "кои и отде са, тамкашните ни родолюбци, които дават глас за тоя най-деликатен и важен предмет...", т. е. освобождението.
Личат подозренията на Апостола към одеските дейци. Тези подозрения са основателни, защото Левски си е имал работа с някои от
тях, които вече е уличил и разобличил, че работят срещу България. Точно тогава в писмото си от 18.04.1871г. Апостолът споменава за руските агенти, с които се е сблъскал през 1869г.: "Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажемс всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да
духаме".
Левски припомня на Ф. Тотю този негов сблъсък с препоръчнитему "родолюбци", които обаче са се оказали руски агенти, за да обоснове извода си, че българите не са научили уроците от своето минало. Главният урок е, че са били използвани злонамерено от чужди държави. Затова са се провалили всички четнически акции на емиграцията.
В системните и последователни усилия на руските дипломати да направляват българското революционно движение много важна роля изиграват техните български агенти и сътрудници. През Възраждането в българските земи под османска власт и сред емиграцията гъмжи от стотици руски агенти. Напливът да се служи на Русия е бил толкова голям, че векове наред на руснаците не им се е налагало да търсят свои слуги. Трябвало е единствено да избират по-подходящите. Русия използвала като свои инструменти (твърде успешно при това) българи, възпитаници на руски училища (университети, семинарии), които разпространяват сред българския народ руското влияние, респект и преклонение. Факт е, между впрочем, че почти всички завършили в Русия българи задължително се връщали у нас вече като крайни русофили. Чрез руски духовници векове наред Русия изпраща помощи до българските църкви под форма на книги, свещенически дрехи и утвар. Самите монаси започват да разпространяват слухове’ много удобни за руската имперска политика: ние не сме в състояние да се
освободим сами и не друг, а именно "дядо Иван" (Русия) ще ни освободи - легенда, в която вярвали и на която се надявали и стари, и млади; че имаме основно славянски произход (от антропологична гледна точка нещо отдавна оборено) и че някогашните българи били азиатци-монголи, отдавна "претопени" от славяните. Това възпитавало народа ни в "братска" любов към русите, за да могат техните войски един ден да се прехвърлят тук без каквато и да било опозиция и съпротива. За реализация на тези стратегически цели са били построени и много руски параклиси и храмове на територията ни, за да бъдат центрове на разпространение на руската имперска политика и пропаганда и за да се подготвя населението за предстоящото руско нахлуване. Някои от тези внушения отишли твърде далеч. В средата на XIX в. един русофил Т. Бурмов, който е руски поданик дори разпространява сред емиграцията ни в Букурещ и Браила позив, в който пише, че "нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния" (!?) и,забележете, "ако приемем за официален руския език".
Има достатъчно данни, въз основа на които можем да твърдим, че руските тайни служби са вербували следните българи: Софроний Врачански, Любен Каравелов, Тома Кърджиев, Филип Симидов, Никола Славков, Христо Стоянов, Георги Ранчев, Димитър Костов, войводата Тодор Велков - вербуван още по време на Кримската война (1853-1856), Стою Филипов, Христо Караминков-Бунито, Панайот Хитов, Филип Тотю, игумена на Троянския манастир Макарий, Петко Рачов Славейков, Христо и Евлоги Георгиеви, Григор Начович, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Михаил Греков (руски поданик, наречен от 3. Стоянов "познат шарлатанин в комитетските работи и руски шпионин"), полк. Константин Кесяков, Драган Цанков, Стоян Заимов (женен за рускиня и разобличен още през 1873г. като "предател" и представител на "искариотското племе между българите"), Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), Олимпий Панов (разстрелян като офицер метежник и предател през 1887г.), Найден Геров, Иван Кишелски и много други.
Николай Геров уведомява с официално писмо от 29.11.1872 г. граф Н. Игнатиев за взетите мерки от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет, който съществува само на име, подбужда българите да се готвят за въстание". Н. Геров допълва също, че тайни агенти са разпратени да дирят "В. Левски, бивш дякон", а фотографията му е вече в ръцете на властта.
На 2.12.1872г. Н. Геров пише на Евлоги Георгиев в Букурещ: "...Всичко това (т.е. комитетското дело) е работа на бивший Дякон Василий Лъвский, карловец, който 3-4 години ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява свобождението на българите и е излъгал мнозина да му се поведят".
На 4.12.1872г. Н. Геров изпраща нов доклад до граф Н. Игнатиев, в
допълнение на докладите си от 15 до 29 ноември и дава подробности около обира на пощата "в Орхание" с много сведения: Васил Бояджиев разкрил главния виновник (Д. Общи), в обира, извършен с революционна цел участвували 14 души, а били арестувани 39 души и изпратени в София, за учредената специална комисия, за следствието и за намерените при разследването устав на БРЦК, отпечатан в печатницата на "Свобода", за "фотографическо стъкло" (т. е. негатив) с портрета на В. Левски, "агента на мнимия революционен комитет", от което били направени копия и разпратени из страната за издирването му.
Й. Филаретова: "В този час, като свърших писмото си, научих се, че докарали Левски в един шеркет (покрита каруца), обкован в железа и придружен от няколко заптиета."
На въпроса защо Русия с нищо не е дала знак за несъгласие да бъде обесен Левски и не е оставила доказателство за своята дори плаха загриженост за съдбата на водача на българското национално освободително движение, възможният отговор е само един: за разлика от мнозина други дейци на националната съпротива, които са били изкушавани с пари и обещания от страна на руския шпионаж, Левски категорично е отказал да се продаде и да се постави на руско подчинение. Той не иска, упорства и отказва както подкупите, така и заплахите, за да стане руски агент. С това си е подписал смъртната присъда, издадена фактически в Петербург, но изпълнена от турците в София.
Като политически подсъдим той е имал голям щял да отнесе стандартното заточение и съответно да оживее. Но до съд над него така и не се стига. Провежда се само малък "процес", всъщност анкета в провинциална София с участие на комисия от администратори (чиновници) и военни (офицери) - всички до един зависими както от Високата порта, така и от чужди дипломати, най-вече от "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев, получили от него инструкции тихомълком да се разправят с българския революционер.
Подлата цел на руския дипломат и генерал, изискващ смъртта на Дякона е да обезглави българското националноосвободително
движение и да го подчини на целите на Руската империя, което самите български революционери и най-вече самият Левски не допускаха. В крайна сметка Левски плаща с живота си стореното от него за свободата и независимостта на България, а граф Н. Игнатиев отново може да ликува с победата си. Писмото му от 25.01.1873г. до канцлера А. Гочаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински "българоубиец" изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се
дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".
Плановете на руския император не са включвали създаване на
самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н.
Игнатиев е бил много доволен да види Българския Лъв обесен. С
убийството на Левски той доказва на практика на българските
революционери, че самостоятелните революционни акции са обречени
и няма да бъдат допускани. Българското революционно движение
трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.
Самостоятелно българско въстание не може да има. Русия ще
"освобождава" България тогава, когато реши по своя имперски модел,
"за да ни подчини отново в робство", за което е предупреждавал
Левски.
С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна
приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите -
възвръщане на контрола над българското освободително движение.
Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция,
зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и
Русия, е решен в полза на втората тенденция от граф Н. Игнатиев. Със
смъртта на Васил Левски е отстранено завинаги още едно препятствие
по пътя на Русия към Цариград и Проливите.
Предателят даскал Иван Фурнаджиев, който пръв споменава и описва Левски и се стреми упорито да бъде признат за доносник,
работи след освобождението като полицейски пристав в Орханийски окръг. Неговото предателство остава дълбоко скрито в турските архиви и въобще не му пречи да се порадва на живота като заслужил поборник за българската свобода.
A. поп Хинов, който влиза в остър личен конфликт с Левски е освободен през 1878г. Връща се в България и става заместник-
председател на градския съвет в Плевен, а след това е директор на затворите до 1890г. Официално е признат за "народен поборник". При издаването на свидетелството за това "забравили" подробностите от неговото минало, дори факта, че сам брат му писал за него, че се е отказал "от работата си в светото освободително народно дело". А. поп Хинов умира през 1898г. на 71 години.
Какво става с българите "осъдили" на смърт Левски? Мито Каймакчията е убит от разбойници на връщане от Узунджовския панаир. Пешо Тодоров - Желявеца и хаджи Мано Стоянов умират един след друг през 1894г. и 1895г.
Най-високопоставен от специалната правителствена комисия остава Ив. х. Пенчович. След края на заседанията на комисията Ив. х. Пенчович се прибира в Цариград. Може и да е страдал от фарса в София, в който се е съгласил да участва, но самият факт, че е бил член на специалната комисия, пратила на бесилото Левски остава в неговата биография черно петно за цял живот. Името му е било опозорено завинаги в очите на българите.
Самият Ив. х. Пенчович едва ли е имал някакви притеснения от жестоките и заслужени критики на българския революционен печат. За него над всичко е била кариерата му в Цариград. Съдбата на българските революционери и на Левски не го е интересувала.
След убийството на Левски Ив. х. Пенчович продължава да живее в Цариград като авторитетно високопоставено лице от висшата турска администрация, признат църковен деец и активен член на мирския Екзархийски съвет.
През лятото на 1874г. в съвета отново се възстановяват споровете относно въпроса за седалището на Екзархията. Консерваторите държат то да се премести във вътрешността на страната, а либералите да остане в Цариград. Ив. х. Пенчович и Г. Кръстевич продължават да подкрепят идеята за преместването.
Расовата особеност на славяните за разлика от германците се състои в стремежа на всяко племе, на всеки клон от едно и също
семейство да запази своята самостоятелност и разновидност, като не се подчиняват едно на друго. Те биха могли да се обединят бавно при общ литературен език (руския език - б. м.) и само под формата на отбранителен съюз, който би обединил военните им сили против общия враг и би ги подчинил на една обща дипломатическа и икономическа насока. Главната спънка за разрешаване на славянския въпрос в руски смисъл и с цел бъдещото съществуване на славяните в качеството им на естествени наши съюзници са поляците с техния католически фанатизъм, западничество и латинска ненавист към православните. Ако Австрия би могла да престане да бъде оръдие на латинската пропаганда и на германската политика на понемчване и обезличаване на славянските народи; ако във Виена начело не стояха маджари, а сред славяните - поляците, тогава щеше да ни бъде лесно да се споразумеем
и да се сближим с правителството на страната, в която численото превъзходство е на страната на еднокръвни ни народи. Старата
Австрия - централистична, стремяща се да запази своето предишно положение в Германия и Италия, лесно би могла да стане наша съюзница.
Но дуалистична Австрия, стремяща се към Егейско море, към създаване на източна империя на Хабсбургите и към заробване на
славянските народи с предоставяне на първо място сред тях на маджарите и поляците, е наш естествен съперник и враг, с когото рано или късно ще ни се наложи да се сразим на смърт заради първенството и целостта на Русия, заради възможността за запазване и развитие на историческото положение, придобито с вековни усилия ипредназначено от всевишния за Русия - представителка на православието и на най-многобройното и могъщо славянско племе. Австрийските и турските славяни трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се съссобствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително.
Тъй като верността на Михаил Сръбски към нас и недоверието му към Австрия не можеха да бъдат
подложени на съмнение, а българите представляваха засега само суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество, то се предполагаше всички сръбско-български земи, които се удадеше да освободим от турско иго, да се съединят отново в границите на сръбско-българска държава под властта на княз Михаил.
Ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно нещата на
Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимопо-вредни за Русия, отколкото сегашното, в края на 1866г., положение на Турция".
Русия яростно се противопоставя на тежненията на българите отвсички краища. С всички позволени и непозволени средства и с
йезуитско коварство тя поддържа фалшивото единство на православието и хегемонията на цариградския патриарх. Далечните
политически цели, които си поставя Русия я карат по всякакъв начин да дискредитира усилията на българите за духовна независимост, дори с открит шантаж и интриги. Действията на граф Н. Игнатиев по църковния спор с фанариотите са оценени като антибългарски още от неговите съвременници. "Когато отидох в Турция като посланик, разпрата вече беше факт. По
"българския въпрос" аз просто се придържах към максимата: "ако нещо трябва да стане, по-добре е то да стане с нас и за нас, отколкото без нас и против нас".
Обирът в Арабаконак е извършен, когато велик везир (от 31.07.1872г.) е Мидхат паша. След известията за случилото се в
Арабаконак нарежданията му към софийските власти са да заловят и накажат всички българи, замесени в обира и в революционните дела. Времето не му стига да се разправи изцяло с българските комити. Мидхат паша е свален бързо от власт след по-малко от три месеца благодарение на безспорните дипломатически умения на "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев. Отзвукът от падането му от власт е описан в дипломатически доклад No 426 от 23.11.1872г. до Берлин на германския консул в Русе д-р М. Калиш: "Вестта за свалянето на Мидхат паша беше приета с ликуване от местните
българи, докато сред всички други тук представени нации тя предизвика голямо недоволство".
На 19.10.1872г. правителството е оглавено от Мехмед Рушди паша. Това е преходен кабинет, от който се очаква да измени проанглийскатаориентация на Мидхат паша, но и да подобри приятелските отношения с Русия. Правителството е по-скоро с русофилски облик и е склонно да приема внушенията на граф Н. Игнатиев.
"Вицеимператорът на Цариград" енергично се захваща с новата възможност да установи доминиращо руско влияние. Той бърза да
вземе "българските работи" в свои ръце. Стреми се да ограничи дейността на Софийската специална правителствена комисия, разследваща заловените българи, която дава предимство на привържениците на Мидхат паша. Граф Н. Игнатиев успява да убеди султана и великия везир, че случаят не бива да се раздухва, че не трябва да се шуми много, защото това не било в интерес на империята, а комисията да продължава работа по-тихо в провинциална малка София, която тогава е център само на санджак, без да се пренася в Русе или Цариград.
Арестите на български революционери спират, не защото Софийският затвор вече е претъпкан, а защото властта няма интерес от провеждане на "дело на века". Тя отлага арестуването на стотици комитетски дейци, които са известни, и хвърля всички сили за залавянето само на един човек - водача на съзаклятието Васил Левски.
Инструкциите до Софийската комисия са плод на компромис между теченията. Те включват строго наказание само на най-изявените ръководители за назидание, а за другите налагане на по-леки присъди. Останалото, т. е. предрешеното убийство на заловения главен бунтовник Васил Левски ще бъде резултат от задкулисното влияние награф Н. Игнатиев, действащ чрез своите поставени лица, личната си квота в Софийската правителствена комисия и надмощието, което от години има над османските управници в Цариград. Тези събития ще останат за десетилетия тема табу в българската историография, натоварила руския посланик граф Н. Игнатиев с прекалено голямо несъществуващо българофилство.
Основният въпрос е защо Васил Левски става неудобен на Русия? За да отговорим на него, най-напред е необходимо да обясним основните принципи в руската политика на Балканите, прилагани в отношенията й към революционните борби на българския народ през Възраждането. За три века от 1396г. (погрешно и до днес считана за годината на
падане на България под османска власт (1) до 1690г. има над 60 документирани български бунтове и въстания.
Тези факти говорят за широкия размах и прояви на българската антиосманска въоръжена съпротива, което разбива мита, че българите са били покорна рая под властта на османския султан. В този период почти няма сръбски или черногорски въстания.
Въпреки това Русия подкрепя тях, а не българите. В антиосманските въоръжени действия на сърби и черногорци се установява закономерност, която се определя от активността на руската дипломация. При активизация на Русия потича злато и оръжие към сърби и черногорци и те се бунтуват. Когато дипломацията на Русия бездейства, те стават кротка турска рая. Докато Русия дава на сърби и черногорци оръжие и злато, на българите предоставя само богослужебни книги и вещи, за да е населена с политически непросветени православни християни, годни за бърза русификация, даващи й постоянни поводи за намеса и "освобождавания".
През XIX век нито едно самостоятелно българско въстание не е подкрепено от Русия! Тя налага на българите крайно неизгодна схема -да участват във въстания и борби на съседите си срещу никаквипридобивки. През XVIII - XIX век принципът, който следва руската дипломация е, че революционните движения и организации наБалканите трябва да бъдат поставени изцяло под руски контрол. Това важи най-вече за българските революционни движения и организации, понеже българските земи са в центъра на балканските провинции на Османската империя и представляват хинтерланд на византийското наследство (Цариград и Проливите), което Русия пази за себе си. "Освобождението" на българите, (появили се доста късно в руските официални документи със собственото си име), от руска гледна точка се разбира като покоряване (поробване). През 1861г. в статия във в.
"Ден" руският публицист Ив. Аксаков, който е един от идеолозите на славянофилството и председател на Московския славянски комитет признава: "Да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел - това еисторическото призвание, нравственото право и задължението на Русия".
Ив. Аксаков е откровен до цинизъм."Могъщият руски орел", за който пише той е византийският орел - символ и държавен герб на
Руската империя от XV век. За българския народ поставането му под сянката на този орел означава самоубийство и сигурна смърт. Не случайно в своя в."Русь" Иван Аксаков заявява: "всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-
ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!"
Важно място в руските балкански планове винаги заема Сърбия. Тя е привилегированата балканска територия на руската покровителствена политика в Османската империя. "Сърбия по силата на обстоятелствата и вследствие на изключителното си положение - се казва в инструкцията на Министерството на външните работи до руския консул в Белград от 27.11.1860г. - стана като че ли център и опорна точка на останалите славянски области на Турция".
"Нужно ни е да се стараем да групираме всички разнородни елементи на славяните в Турция около Сърбия като около център, от който впоследствие, при благоприятни обстоятелства, трябва да възникне главното движение, поддържано в съвкупността си от всички славяни".
В официално писмо на МнВР на Русия от 9.12.1869г. до руския консул в Белград се казва: "Ние силно съдействахме за сближаването на Сърбия с Гърция, на Черна гора с България, без които успехът е невъзможен. Ние отхвърляхме всички опити на тези страни да получат помощ от нас и неизменно насочвахме всички към Сърбия, като по този начин създавахме за нея положение господстващо".
През XIX век Русия изпуска временно контрола над българското революционно движение в две организации: Тайния централен български комитет (ТЦБК) на помощника на Г. Раковски Иван Касабов, възникнал през 1866г. в Румъния и Вътрешната революционна организация (БРЦК) с водач Васил Левски в периода 1869-1873г.
През 1867-1868г. в рамките на изграждането на Балканския съюз руската дипломация и лично граф Н. Игнатиев одобряват споразумения на балканските ни съседи Сърбия, Гърция и Румъния с антибългарска насоченост, в това число тайни сделки за пореден грабеж и съвместен дележ на българските земи. Тогава се предвижда разширение на Сърбия на запад до р. Искър и присъединяване на цяла Тракия до Стара планина към Гърция. Румъния също трябва да участва в разпределението на "българското наследство", като запазва за себе си островите, образуващи делтата на Дунав и земите на север от линията
Русе - Варна.
Реализирането на идеите в мемоара на ТЦБК от 1867г. прави невъзможно руските планове за завладяване на Проливите. Затова
"антируските" идеи и действия на ТЦБК трябва да бъдат пресечени още в зародиш.
Азиатският департамент се заема да неутрализира ТЦБК. Със специална мисия е натоварен Н. Геров, който трябва да работи против сънародниците си. Руският поданик и дипломат е инструктиран от граф Н. Игнатиев да проучи дейността на ТЦБК. Той изпълнява стриктно задачата. Заминава за Румъния и успява да присъства на едно от заседанията на комитета. Не остава обаче с добри впечатления и представя ТЦБК в крайно неблагоприятна светлина пред Азиатския департамент.
Така в отговор на мемоара до султана възниква планът на граф Н. Игнатиев от 1867г. за организиране на малко четническо движение сред българите без да се предизвиква голямо въстание. Ефектът от акцията, изпълнена по личната "рецепта" на руския посланик е поразителен. "Планът на граф Игнатиев ударил точно в целта и с един куршум поразил две цели. От една страна, започналото раздвижване и четническото движение ликвидирали изклинялата роля на ТЦБК, тъйм като една от главните предпоставки и аргументи в неговата мотивировка за политическия дуализъм се крепяла на следното положение на Мемоара: "Тоз народ е дал в течение на вековете неопровергаеми доказателства за своята примерна покорност и мирен характер".
През втората половина на юни 1868г. Ив. Касабов, който вече е самостоятелен редактор и издател на в. "Народност" поставя началото на нова политическа организация в Букурещ, наречена "Българска общество" с орган същия вестник. Тази формация се счита за издънка на ТЦБК. Тъкмо "Българското общество" подготвя и изпраща в България през юли 1868г. голямата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Тя носи документите, които са подготвени в основата си и съставени от Ив. Касабов. Това са "Прокламация към българския народ от привеременното правителство в балкана"," Адреса до посланиците на великите сили в Цариград" и "Мемоар до Негово Имп. Величество Султан Абдул Азис Хан". По същество те са в духа на предните искания на ТЦБК, но съчетани с революционни призиви. Настоява се за това, което иска ТЦБК - самостоятелност, т. е. автономия по подобие
на Сърбия и Румъния.
"Българско общество" има кратък живот и скоро прекратява съществуването си. По-радикално настроените му членове по-късно
влизат във Вътрешната революционна организация на Васил Левски. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868г. обслужва руските интереси. Унищожена е цяла група български патриоти революционери, добре обучени във военното дело, (повечето легионери в Белград), които не са русофили. Тежко ударени са "младите" и най-вече издънката на ТЦБК "Българско общество". Така българското революционно движение окончателно е освободено оттози опасен за Русия Таен комитет. Граф Н. Игнатиев може да празнува. Той постига целите си.
През април 1868г. Левски напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство. (92)
Разтурянето на легията е голям удар за него, както и за всички български патриоти. От този акт на Белград Левски прави най-правилен извод - да не очаква и да не се надява на чужди обещания за помощ, особено идващи от Сърбия, докато тя не бъде проявена на дело. Неговото отвращение от чуждите празни обещания го заставя да си спомни думите на Г. Раковски, казани още на 1.08.1862г.: "Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви!Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи".
В края на юни и през юли 1868г. Левски е хвърлен в затвора в Зайчар. Този епизод от живота на Апостола обикновено в българската историография се тълкува в смисъл, че Левски подготвял чета да нахлува в България. Каква е истината?
Отговор дава самият Левски в свое писмо до Д. Хр. Попов на 11.04.1871г.: "...и аз на 68-мо (лето) бяха затворен в Зайчар в
тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за Българщината си, че им е отечество, още че им съм показвал по кой начин да се заемат на оръжие и как да преминат границата щото да не се компрометира Сърбия..."
Следователно той съветвал българите в района на Зайчар да се въоръжават и да отиват да се бият за Отечеството. Това означава, че Левски е поборник за свободата на поробените от сърбите моравски българи, които убеждава да служат на Родината, а не на поробителя си. Тъкмо поради това е арестуван, бит и изтезаван от сърбите. Левски никога не забравя случката в Зайчар. Таи горчив спомен за нея и неслучайно я разказва в писмото си до Д. Хр. Попов три години по-
късно.
Желаейки да работи за освобождението на Отечеството си, на 27.05.1870г. Левски се връща в България, за да продължи изграждането на своята ВРО. В течение на около две години създава една мащабна, стройна и дейна организация. Той изгражда изпълнителната власт на бъдещата българска държава. Изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно и обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация.
При обиколките си Левски действа със широк размах. Помага му много това, че притежава прекрасни лични качества на организатор. В психологически план една от най-важните черти в характера на Левски е неговата комуникативност - връзката и печеленето на хората, при това хора от различни среди, които обединява в името на общата цел -
освобождението на България. Затова, през което селище премине Левски обикновено оставя след себе организиран местен революционен комитет. Скоро името му започва да се превръща в легенда и към неговата организация се присъединяват все нови и нови български патриоти. Засега знаем поименно около 1800 българи - членове на революционни комитети и съмишленици. Ив. х. Пенчович говори, че Левски е имал около 4000 лично вербувани хора, които "властта знаела и можела да ги постави под закона", а вероятно те са и повече.
Критично, даже иронично се отнася Левски и към руския император. Когато войводата Филип Тотю му изпраща през април
1871г. писмо, в което предлага да се направи изложение (петиция) "с 690 подписи от всичко Българско и печати", и да помолят за помощ "негово високо императорско величество", т. е. руския император, Левски му отвръща: "Дай боже, да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт вокната" ("окна" - солници - б. м.).
В отговора си до войводата Ф. Тотю Левски се съмнява в това кои "родолюбци" от Одеса са се заели с тази инициатива, която трябва да ангажира дори руския император. Буквалните думи на Левски са: "кои и отде са, тамкашните ни родолюбци, които дават глас за тоя най-деликатен и важен предмет...", т. е. освобождението.
Личат подозренията на Апостола към одеските дейци. Тези подозрения са основателни, защото Левски си е имал работа с някои от
тях, които вече е уличил и разобличил, че работят срещу България. Точно тогава в писмото си от 18.04.1871г. Апостолът споменава за руските агенти, с които се е сблъскал през 1869г.: "Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажемс всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да
духаме".
Левски припомня на Ф. Тотю този негов сблъсък с препоръчнитему "родолюбци", които обаче са се оказали руски агенти, за да обоснове извода си, че българите не са научили уроците от своето минало. Главният урок е, че са били използвани злонамерено от чужди държави. Затова са се провалили всички четнически акции на емиграцията.
В системните и последователни усилия на руските дипломати да направляват българското революционно движение много важна роля изиграват техните български агенти и сътрудници. През Възраждането в българските земи под османска власт и сред емиграцията гъмжи от стотици руски агенти. Напливът да се служи на Русия е бил толкова голям, че векове наред на руснаците не им се е налагало да търсят свои слуги. Трябвало е единствено да избират по-подходящите. Русия използвала като свои инструменти (твърде успешно при това) българи, възпитаници на руски училища (университети, семинарии), които разпространяват сред българския народ руското влияние, респект и преклонение. Факт е, между впрочем, че почти всички завършили в Русия българи задължително се връщали у нас вече като крайни русофили. Чрез руски духовници векове наред Русия изпраща помощи до българските църкви под форма на книги, свещенически дрехи и утвар. Самите монаси започват да разпространяват слухове’ много удобни за руската имперска политика: ние не сме в състояние да се
освободим сами и не друг, а именно "дядо Иван" (Русия) ще ни освободи - легенда, в която вярвали и на която се надявали и стари, и млади; че имаме основно славянски произход (от антропологична гледна точка нещо отдавна оборено) и че някогашните българи били азиатци-монголи, отдавна "претопени" от славяните. Това възпитавало народа ни в "братска" любов към русите, за да могат техните войски един ден да се прехвърлят тук без каквато и да било опозиция и съпротива. За реализация на тези стратегически цели са били построени и много руски параклиси и храмове на територията ни, за да бъдат центрове на разпространение на руската имперска политика и пропаганда и за да се подготвя населението за предстоящото руско нахлуване. Някои от тези внушения отишли твърде далеч. В средата на XIX в. един русофил Т. Бурмов, който е руски поданик дори разпространява сред емиграцията ни в Букурещ и Браила позив, в който пише, че "нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния" (!?) и,забележете, "ако приемем за официален руския език".
Има достатъчно данни, въз основа на които можем да твърдим, че руските тайни служби са вербували следните българи: Софроний Врачански, Любен Каравелов, Тома Кърджиев, Филип Симидов, Никола Славков, Христо Стоянов, Георги Ранчев, Димитър Костов, войводата Тодор Велков - вербуван още по време на Кримската война (1853-1856), Стою Филипов, Христо Караминков-Бунито, Панайот Хитов, Филип Тотю, игумена на Троянския манастир Макарий, Петко Рачов Славейков, Христо и Евлоги Георгиеви, Григор Начович, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Михаил Греков (руски поданик, наречен от 3. Стоянов "познат шарлатанин в комитетските работи и руски шпионин"), полк. Константин Кесяков, Драган Цанков, Стоян Заимов (женен за рускиня и разобличен още през 1873г. като "предател" и представител на "искариотското племе между българите"), Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), Олимпий Панов (разстрелян като офицер метежник и предател през 1887г.), Найден Геров, Иван Кишелски и много други.
Николай Геров уведомява с официално писмо от 29.11.1872 г. граф Н. Игнатиев за взетите мерки от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет, който съществува само на име, подбужда българите да се готвят за въстание". Н. Геров допълва също, че тайни агенти са разпратени да дирят "В. Левски, бивш дякон", а фотографията му е вече в ръцете на властта.
На 2.12.1872г. Н. Геров пише на Евлоги Георгиев в Букурещ: "...Всичко това (т.е. комитетското дело) е работа на бивший Дякон Василий Лъвский, карловец, който 3-4 години ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява свобождението на българите и е излъгал мнозина да му се поведят".
На 4.12.1872г. Н. Геров изпраща нов доклад до граф Н. Игнатиев, в
допълнение на докладите си от 15 до 29 ноември и дава подробности около обира на пощата "в Орхание" с много сведения: Васил Бояджиев разкрил главния виновник (Д. Общи), в обира, извършен с революционна цел участвували 14 души, а били арестувани 39 души и изпратени в София, за учредената специална комисия, за следствието и за намерените при разследването устав на БРЦК, отпечатан в печатницата на "Свобода", за "фотографическо стъкло" (т. е. негатив) с портрета на В. Левски, "агента на мнимия революционен комитет", от което били направени копия и разпратени из страната за издирването му.
Й. Филаретова: "В този час, като свърших писмото си, научих се, че докарали Левски в един шеркет (покрита каруца), обкован в железа и придружен от няколко заптиета."
На въпроса защо Русия с нищо не е дала знак за несъгласие да бъде обесен Левски и не е оставила доказателство за своята дори плаха загриженост за съдбата на водача на българското национално освободително движение, възможният отговор е само един: за разлика от мнозина други дейци на националната съпротива, които са били изкушавани с пари и обещания от страна на руския шпионаж, Левски категорично е отказал да се продаде и да се постави на руско подчинение. Той не иска, упорства и отказва както подкупите, така и заплахите, за да стане руски агент. С това си е подписал смъртната присъда, издадена фактически в Петербург, но изпълнена от турците в София.
Като политически подсъдим той е имал голям щял да отнесе стандартното заточение и съответно да оживее. Но до съд над него така и не се стига. Провежда се само малък "процес", всъщност анкета в провинциална София с участие на комисия от администратори (чиновници) и военни (офицери) - всички до един зависими както от Високата порта, така и от чужди дипломати, най-вече от "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев, получили от него инструкции тихомълком да се разправят с българския революционер.
Подлата цел на руския дипломат и генерал, изискващ смъртта на Дякона е да обезглави българското националноосвободително
движение и да го подчини на целите на Руската империя, което самите български революционери и най-вече самият Левски не допускаха. В крайна сметка Левски плаща с живота си стореното от него за свободата и независимостта на България, а граф Н. Игнатиев отново може да ликува с победата си. Писмото му от 25.01.1873г. до канцлера А. Гочаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински "българоубиец" изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се
дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".
Плановете на руския император не са включвали създаване на
самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н.
Игнатиев е бил много доволен да види Българския Лъв обесен. С
убийството на Левски той доказва на практика на българските
революционери, че самостоятелните революционни акции са обречени
и няма да бъдат допускани. Българското революционно движение
трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.
Самостоятелно българско въстание не може да има. Русия ще
"освобождава" България тогава, когато реши по своя имперски модел,
"за да ни подчини отново в робство", за което е предупреждавал
Левски.
С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна
приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите -
възвръщане на контрола над българското освободително движение.
Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция,
зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и
Русия, е решен в полза на втората тенденция от граф Н. Игнатиев. Със
смъртта на Васил Левски е отстранено завинаги още едно препятствие
по пътя на Русия към Цариград и Проливите.
Предателят даскал Иван Фурнаджиев, който пръв споменава и описва Левски и се стреми упорито да бъде признат за доносник,
работи след освобождението като полицейски пристав в Орханийски окръг. Неговото предателство остава дълбоко скрито в турските архиви и въобще не му пречи да се порадва на живота като заслужил поборник за българската свобода.
A. поп Хинов, който влиза в остър личен конфликт с Левски е освободен през 1878г. Връща се в България и става заместник-
председател на градския съвет в Плевен, а след това е директор на затворите до 1890г. Официално е признат за "народен поборник". При издаването на свидетелството за това "забравили" подробностите от неговото минало, дори факта, че сам брат му писал за него, че се е отказал "от работата си в светото освободително народно дело". А. поп Хинов умира през 1898г. на 71 години.
Какво става с българите "осъдили" на смърт Левски? Мито Каймакчията е убит от разбойници на връщане от Узунджовския панаир. Пешо Тодоров - Желявеца и хаджи Мано Стоянов умират един след друг през 1894г. и 1895г.
Най-високопоставен от специалната правителствена комисия остава Ив. х. Пенчович. След края на заседанията на комисията Ив. х. Пенчович се прибира в Цариград. Може и да е страдал от фарса в София, в който се е съгласил да участва, но самият факт, че е бил член на специалната комисия, пратила на бесилото Левски остава в неговата биография черно петно за цял живот. Името му е било опозорено завинаги в очите на българите.
Самият Ив. х. Пенчович едва ли е имал някакви притеснения от жестоките и заслужени критики на българския революционен печат. За него над всичко е била кариерата му в Цариград. Съдбата на българските революционери и на Левски не го е интересувала.
След убийството на Левски Ив. х. Пенчович продължава да живее в Цариград като авторитетно високопоставено лице от висшата турска администрация, признат църковен деец и активен член на мирския Екзархийски съвет.
През лятото на 1874г. в съвета отново се възстановяват споровете относно въпроса за седалището на Екзархията. Консерваторите държат то да се премести във вътрешността на страната, а либералите да остане в Цариград. Ив. х. Пенчович и Г. Кръстевич продължават да подкрепят идеята за преместването.
4 000 и пак ми задай същия въпрос.
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Drunken_Master написа:а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Drunken_Master написа:България щеше да е 50-60 млн., ако не бяхме под Османско робство.
Re: История на България
"Трудът на затворниците освен че беше робски, беше и напълно безсмислен", из българския социализъм
4 000 и пак ми задай същия въпрос.
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Drunken_Master написа:а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Drunken_Master написа:България щеше да е 50-60 млн., ако не бяхме под Османско робство.
-
THE G.A.M.E
- Мнения: 50949
- Регистриран на: 02 авг 2008 22:59
- Skype: За к'во ми е ?
- Местоположение: Сливен
Re: История на България
Добре е, че сме "направили Държава със славяните".
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=wghMaIpksd4[/youtube]
Арабски автор:Българите използваха славяните за роби, и търгуваха с тях
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=wghMaIpksd4[/youtube]
Дарвин е в грешка !
Човекът не е произлязал от маймуната !
Oт маймуната човек, никога не е ставало... Но за обратното, никога не е късно !
Човекът не е произлязал от маймуната !
Oт маймуната човек, никога не е ставало... Но за обратното, никога не е късно !
Re: История на България
Недей така, че някой "славяни" и "роби" ще си сложат въжето
Тука вече е с тризнаци Сиса :lol:
Drunken_Master написа:SSS написа:Ти сам натъртваше,че си адски сериозния човек с тризнаци и си управител на гурме ресторан
това е от един друг форум,момчето тръгва да звъни на бившето ми работно място "за да докаже нещо"...
-
Drunken_Master
- Мнения: 22754
- Регистриран на: 30 май 2012 15:50
- Местоположение: TD Garden
- Контакти:
Re: История на България
Дъ Гейм пак сцепва...
THE G.A.M.E написа:Наименованията "булгар", "болгар", "балгар", "бугхар, "блкхар" и подобни, датират още от "преди Христа".
-
Grande_Puyol
- Мнения: 52
- Регистриран на: 18 ное 2023 21:27
Re: История на България
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=35JfBGtw5v4[/youtube]
Разликата между ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ и комунистическата антибългарска кочина (1944-1989), сравнения от живи очевидци на двете епохи.
Николай Русев - интервюта с хора живели преди и след 1944г
Разликата между ЦАРСКА БЪЛГАРИЯ и комунистическата антибългарска кочина (1944-1989), сравнения от живи очевидци на двете епохи.
Николай Русев - интервюта с хора живели преди и след 1944г
Барса и Лудогорец але, алеее...
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 6 госта