Мнениеот pomiqrat » 14 май 2025 20:58
Ако бях умен, можех да напиша 500 страници, но уви :lol: Не мога да напиша края :lol: Какво мислите, читанки
Дните се нижеха един след друг. Сиви, монотонни, безцветни. Работех. Спях. Сънувах. Най-вече сънувах.
Събуждах се посред нощ - без аларма, без звук, без причина. Безсънните нощи се нижеха една след друга. Не помнех кога започна всичко.
Сънищата ми бяха по-ярки от живота. Сънищата бяха моето убежище. Бяха по-истински. Имах само усещането, че някой ме вика. Не някой, а тя. Появяваше се всеки път в съня ми, усмихваше се и изчезваше - без лице, без тяло - само усещане. Само топлина.
Усмивка, която никога не бях виждал, но която караше стомаха ми да се свива на кълбо, гърдите ми да се стягат, а сърцето ми да трепти. Усмивка, способна да разтопи целия свят. И светът се беше разтопил. Или просто аз вече не принадлежах на него. Nе бях същият. Чувствах празнота. Бях останка. Отломък от нещо, което е било.
И за пореден път се събудих в три часа. Просто станах. Оставих всичко. Зарязах всичко и тръгнах да я търся. Без план. Без посока. Само с чувството, че трябва да я намеря. С празен сак, но с пълно сърце. Воден не от разум, а от паметта на душата.
Не знаех къде отивам - знаех само, че трябва. Че вече съм бил там с нея преди. И знаех, че някога, някъде, още преди светът да бъде, съм те избрал.
Не знаех името ѝ. Не знаех къде да търся. Не знаех дори как изглежда. Но знаех, че е някъде там и ме чака.
Скитах се из градове и села, воден от нещо, което не разбирах. Улици, по които сърцето ми се разплакваше от неясна носталгия. Разпознавах местата. Всяко ъгълче, всяка пейка, всяка улична лампа — сякаш вече съм бил там с нея. Сякаш някога сме вървели хванати за ръка и сме се смели точно тук. В друг живот. Или в сън. А може би е едно и също.
Някакво чувство ме водеше към глас, който не чувах, но усещах. Стъпките ми следваха път, който не разбирах, но който помнех. Някакво чувство ме водеше към нея, която беше там, дори когато не я виждах.
Не помнех как стигнах до морето. Беше три часа през нощта. Вълните се разбиваха в студените скали, пръски вода докосваха лицето ми, а вятърът ме пронизваше с ледени пръсти. И все пак не чувствах студ. Бях там за нея. Взирах се в хоризонта. Търсех я. Сърцето ми шепнеше, че тя е тук.
Бях минал през толкова много места. Места, които не познавах, но помнех. Сякаш в друг живот съм бил там с нея и в друга история.
Чух писък. Забелязах жена в близост до скалите. Бореше се с вълните. Без да се замисля се хвърлих в морето. Малко преди да доплувам до нея тя потъна. Гмурнах се.
Студената вода ме обгърна като ледена прегръдка. Очите ми пареха, но не спирах. Тъмнината беше плътна, но усетих движение. Протегнах ръка и пръстите ми я докоснаха. Хванах я и с всичка сила я издърпах нагоре.
Изплувахме. Тя не мърдаше. Тялото ѝ беше отпуснато, лицето - бледо. Вълните се опитваха да ни разделят, но аз я държах. Заплувах обратно към брега, краката ми сякаш се превърнаха в олово. Когато най-после стъпих на пясъка, паднах на колене. Положих я внимателно, наклоних главата ѝ назад и започнах да я реанимирам. Минута. Две. Цяла вечност.
И тогава тя изкашля. Водата се стичаше от устата ѝ, а тя пое дълбоко въздух. Очите ѝ се отвориха - дълбоки, пълни с живот.
— Ти... - прошепна тя, гласът ѝ беше слаб. Усмихна се.
Сърцето ми заби лудо. Не можех да сбъркам усмивката ѝ. Познавах този поглед. Знаех тези очи.
— Намерих те - прошепнах аз, а светът изчезна.
Нощта ни обгръщаше с тишина. Вълните се разбиваха в далечината, а студеният вятър танцуваше около нас. Тя лежеше в ръцете ми, още отпаднала, но с отворени очи, в които блестеше топлината на живот. Не можех да откъсна поглед от нея - страхувах се, че ако мигна, ще изчезне отново.
— Коя си ти? - прошепнах, едновременно изпълнен с облекчение и страх.
— Трябваше да ме намериш... - прошепна тя. Гласът ѝ беше слаб, но всяка дума носеше тежест. — Трябваше да ме намериш, както и преди.
— Преди? - сърцето ми прескочи. — Кога преди?
— Винаги — отвърна тя и пръстите ѝ докоснаха бузата ми. — Всеки път. Всеки живот. Всеки сън.
Вече не усещах студ. Само топлината на усмивката ѝ.
— Ти... – започнах, но тя се усмихна. Усмивката, която ме бе преследвала. Усмивката, която усешах в сънищата си. Но сега беше тук, жива, истинска.
— Не е време да питаш. Време е да помниш - прошепна тя и клепачите ѝ натежаха. — Време е да не ме изгубиш отново.
Очите ѝ се затвориха, но дишането ѝ остана равно. Беше изтощена, но жива. Вдигнах я и я понесох към малката рибарска колиба на брега. Нямаше време за въпроси. Нямаше място за съмнение. Бях я намерил. Но знаех, че това е само началото.
С един ритник разбих вратата на рибарската колиба. Вътре миришеше на прах и солена влага, но имаше старо легло. Внимателно я поставих на него. Съблякох я. Завих я с одеало от скрина. Легнах върху нея, за да я стопля и се взрях в лицето ѝ. Усетих как нещо дълбоко в мен се пробужда. Спомени, които не разбирах. Чувства, които ме заливаха като вълни. Тя беше тук. Вече знаех едно - нямаше да я пусна.
Светът изглеждаше застинал в тази малка рибарска колиба. Дъждът танцуваше навън, шептеше върху листата на дърветата. Седях върху нея и очите ми не се отделяха от нейното лице. Дишането ѝ бе спокойно, но тя потръпваше на сън. Пръстите ѝ леко се свиваха, сякаш хващаше нещо невидимо. Очите ѝ потрепнаха и бавно ги отвори. За миг се вгледа в мен и се усмихна.
— Ти... и аз отново заедно. — Гласът ѝ бе слаб, но топъл.
— И няма да си тръгна.
Целуна ме с най-меките и топли устни, които някога са ме докосвали. Светът спря. Тя потръпна, лицето ѝ засия. Мравки полазиха тялото ми. Сляхме се в едно. Тази нощ се опознахме.
Радостта ми бе кратка.
— Те няма да спрат. Те никога не спират... - започна тя. — Аз... Аз се опитах да избягам, но те винаги ме намират. Винаги намират двама ни.
— Кои са те? - бях объркан. — И защо ни преследват?
— Наричат ги Пазителите на спомените. - тя се надигна леко, сякаш всяка дума я изцеждаше. — Те пазят онова, което не трябва да бъде помнено. А аз... аз съм една от онези, които могат да си спомнят.
Змръзнах. Нещо в думите ѝ отекна в съзнанието ми като далечно ехо.
— Спомняш си? Какво? — прошепна той.
— Нас - усмивката ѝ беше тъжна. — Нашите животи. Всички тях. Всяко прераждане, всяка среща. Всеки път, когато сме се намирали и губили. И всеки път, когато те губех... - очите ѝ блеснаха. — Аз си спомнях. А те не искаха това. Знам тайните на света...
Сърцето ми заби лудо. Думите ѝ звучаха налудничево. Исках да извикам, че това е невъзможно. Но в дълбините на душата си знаех, че тя казва истината.
— И сега какво? - прошепна той. — Ще ни намерят ли отново?
Тя се усмихна с тъжна увереност.
— Винаги ни намират. Но този път... Може би този път можем да избягаме. Може би този път ще ги победим.
Отвън нощта сякаш потъмня още повече. Вятърът зашумя сред листата, а в далечината светнаха две слаби светлини — фарове, приближаващи се бавно към рибарската колиба.
Стиснах ръката ѝ.
— Бягаме.
Фаровете се приближаваха, лъчите им прорязваха мрака като остриета. Извадих стари оръфани дрехи от гардероба. Облякохме ги набързо. Сграбчих ръката ѝ, а топлината ѝ сякаш ме изпълни със сила.
— Можеш ли да бягаш? — прошепнах, поглеждайки я в очите.
— Ако си с мен — прошепна тя в отговор, усмивката ѝ беше слаба, но решителна.
Стрелнахме се през задния прозорец. Дърветата се извисяваха йар=то мрачни гиганти. Храстите ни посрещнаха със студени капки дъжд, клоните драскаха лицата и ръцете ни, но не можехме да спрем. Знаех, че няма връщане назад. Тъмнината беше гъста, вятърът виеше между листата, а дъждът ставаше по-силен.
Фаровете спряха пред бунгалото, вратата на черния джип се отвори и тежки стъпки затънаха в мокрия пясък.
— Тук са! - извика груб глас. — Не ги изпускайте!
Втурнаха се след нас.
Рязко завихме наляво, след което се снишихме зад паднало дърво. Листата ни покриха като пелерина. Тежките стъпки на преследвачите преминаха покрай нас, светлината на фенерчета проблясваше като кинжали в мрака.
— Видя ли ги? — попита първият глас.
— Минаха нататък! — отвърна втори.
Светлината се отдалечи, но знаех, че имаме малко време.
— Познаваш ли ги? — прошепнах аз.
— Да... те са Пазителите - прошепна тя. — Те не помнят, но имат мисия. Да заличат спомените. И да заличат нас.
— Но защо? — прошепна той. — Защо ти? Защо нас?
Тя го погледна с дълбока тъга в очите.
— Защото си спомням. Всичко. Всеки наш живот. Ние сме парадокс във времето...
В този миг клоните над нас се раздвижиха и тежка сянка се спусна. Дръпнах я рязко назад, а нещо тежко се стовари върху падналото дърво, разпръсвайки пръски кал и листа.
Мъж в черни дрехи и с черна маска ни гледаше със студени очи. В ръката му проблесна острие.
— Краят на пътя - изсъска той. — Бягство ви приключи.
Тя пристъпи напред, очите ѝ се изпълниха с гняв.
— Винаги казвате това. Винаги мислите, че можете да ни заличите. Но всеки път се връщаме. - Гласът ѝ беше твърд като стомана.
Мъжът замахна към нея, но аз се хвърлих напред, удряйки нападателя в гърдите. Острието проблесна покрай лицето ми, но го избих с рязко движение.
— Бягай! - извиках, но тя не помръдна. Вместо това вдигна ръце и прошепна нещо, нещо на някакъв неразбираем език. В този миг вятърът се засили, светкавица проряза небето и нападателят замръзна.
Тя се вгледа в мен с очакване.
— Спомни си. Моля те, спомни си. Само тогава можем да ги победим.
— Да си спомня какво? — извиках.
— Животите ни. Тези, които живяхме. Тези, които загубихме.
Викът на другите преследвачи отекна зад нас. Отново се втурнахме в бягство, а гората сякаш се свиваше около нас. Усещах как в главата ми се блъскат картини, спомени, които не бяха мои, но които усещах като част от себе си.
— Ти беше... Ти беше онази жена на пазара. Ти беше до мен, когато умирах. Ти беше...
— Винаги съм била до теб. Но винаги сме се губили. - Гласът ѝ трепереше. — Но този път... този път няма да се изгубим.
— Но защо? Защо тези Пазители искат да те унищожат?
— Защото ако си спомниш всичко, ще разбереш истината. И тогава техният свят ще рухне.
Продължихме да тичаме, докато гората пред нас започна да се разрежда. В далечината проблясваше светлина - малко село, спасение. Но зад нас стъпките на преследвачите ставаха все по-близки.
— Давай! - извиках. — Почти стигнахме!
Но точно когато се хвърлихме към откритото, иззад дърветата се появиха още Пазители. Обградиха ни, вдигнали оръжия, студени и безмилостни.
Хвана ме за ръката и ме погледна с очи, пълни с отчаяние и надежда.
— Спомни си... И тогава можем да ги победим.
Бялата светлина обгърна съзнанието ми. Всичко изчезна - гората, вятърът, виковете на преследвачите. Само тя остана - нейният глас, нейните очи, които ме молеха.
„Спомни си.“
Паднах в безкрайна пустота, но не изпитвах страх. Вместо това видях образи — хиляди, преплитащи се като нишки в безкраен гоблен. Всяка нишка бе живот. Всеки живот бе история.
Бях в древен град, по тесни калдъръмени улички, тя бе с пламтящи кестеняви коси и очи като злато. Бягахме заедно, гонени от войници. Защотавах я с меч, а тя ми се усмихваше, дори сред хаоса.
Образът се разпадна и видях себе си като моряк, изгубен в бурно море. Тя беше вълшебница на брега, която ме зовеше с песни.
После бяхме във викторианска бална зала, тя в ослепителна рокля, а аз в униформа. Погледите ни се срещнаха и светът изчезна.
Още спомени нахлуваха като река:
Бяхме в окопите на Първата световна война, споделящи едно одеяло под проливен дъжд. Бяхме художници в Париж. Бяхме бежанци, които се криеха в мрака на войната, но тя винаги намираше начин да ми се усмихне. Бяхме двама влюбени на потъващ кораб, прегърнати в последния си миг.
И всеки път, всеки живот, тя се намирахме. И винаги се губихме
Но имаше нещо повече. Във всеки от тези животи имаше сенки - Пазителите. Те винаги ни преследваха, винаги се опитваха да ни разделят, да изтрият спомените ни, да ни заличат.
„Те не искат да помним. Не искат да знаем. Защото истината е опасна.“
Видях онова, което винаги бе било скрито. Светлината отново ме заслепи. „Любовта е памет. А паметта е свобода. Бъдели заличена любовта и те останем в капана на времето.“
Светлината угасна и отворих очи. Стоях на същото място в гората, но всичко беше тихо. Тя беше до мен, вкопчена в ръката ми, а около нас нямаше никой.
Погледнах я.
— Аз... аз си спомням - очите ми блестяха със светлина, която никога досега не бях усещал. — Спомням си всичко.
Тя се усмихна.
— Тогава имаме шанс.
Но в този миг сенките на дърветата се раздвижиха. Пазителите не бяха изчезнали. Те чакаха.
Пристъпих напред, чувството на страх бе изместено от ярост.
— Стига. Повече няма да бягаме.
Сенките се приближиха. Гледах ги с увереност. Всяка частица от мен гореше със спомени. Бях войн, рицар, магьосник, поет, моряк, художник. Бях всеки мъж, който някога е обичала. А тя беше всяка жена, която някога съм обичал.
4 000 и пак ми задай същия въпрос.
Става въпрос за 1989 г. :lol: :oops: :lol:
Drunken_Master написа:а доходът на глава от населението - 7500 долара годишно (повече, отколкото през 2011 г.)
Drunken_Master написа:България щеше да е 50-60 млн., ако не бяхме под Османско робство.
