Игра на тронове – осми сезон
Това ще е кратък текст, не виждам за необходимо на фона на всички видео есета и анализи, които вече заливат интернет пространството, някой да философства в български кино сайт за недъзите и проблемите на финалния сезон на „Игра на тронове“. Наясно съм, че някои от вас са харесали завършека на историята и въпреки че на този етап ми е невъзможно да приема тази гледна точка, е редно да уточня, че направих всичко възможно през изминалите седмици да оправдая и харесам изборите на сценаристите по време на шестте епизода. Така че това не е хейт, бях с вас, вълнувах се и считах „Троновете“ за телевизионното събитие на XXI век. Поне докато колелото (на разума) не се счупи.
Пробойни в драматургията се усетиха още в момента, когато сериалът напусна територията на книгите, някъде около пети сезон. Появиха се пълнежи, героите започнаха да тъпчат на място или да залитат в странни посоки, често без задоволителен край. Колкото и писането на Джордж Р. Р. Мартин да не е някаква поразителна литература, опитът му с навързването на сюжети и изграждането на свят, населен с интересни герои с превъзходно изпипани арки, явно е незаменим, защото без основата на книгите, Дейвид Бениоф и Дейвид Уайз доказаха, че са крайно неориентирани и некомпетентни.
Основната грешка, подобно на непоносимия „Последните джедаи“ на Райън Джонсън бе настървеното преследване очакванията на зрителите да бъдат обърнати с главата надолу. Втора по критичност бе космическата скорост, с която се препускаше през сцените, в търсене на шокиращ завършек, като по този начин се наруши тъканта на историята и междуличностните отношения. В последния епизод например, в рамките на час и малко, емоцията премина от геноцид, убийство на любим човек и стигна до подреждане на столове и неуместни шеги. Преобладаващо в епизодите на осми сезон материал за две-три серии бе наблъскан в час и половина. Дали поради глад за други проекти или от незаинтересованост Бениоф и Уайз вдигнаха ръце от „Игра на тронове“ и избраха да претупат историята в осем, вместо в десет или повече сезона, като по този начин забиха нож в гърба на феновете. Резултатите, както личи от оценката на зрителите, вече са налице.
Джон Сноу бе може би най-осакатеният персонаж в новия сезон. Обещаният (възкръснал) Азор Ахай, кралят, който не иска да владее, защото е избрал пътя на обикновения човек, пазителят на доброто, правдата и т.н бе сведен до страхлив, хлипащ слабак, който до самия край не е сигурен дали е взел правилното решение. И още по-обидна, наистина като плесница, е неговата липса на активност в разрешаването на конфликта. Подхвърлян от обстоятелствата Сноу нито успява да убие Нощния крал в трети епизод, нито има смелостта да се бори/откаже от Железния трон, защото е пленен от Сивия червей и неговите неопетнени. Дори убийството на Денерис е жалко и прикрито, напълно извън персонажа му. И колко обърнати са очакванията на зрителите впоследствие, когато наследникът на Регар се завръща на Вала като затворник, потънал в самосъжаления. За какво беше цялото разкритие, че е Таргариен и към какво трябва да води завръщането му на север, съпроводено от епична музика? Безславен финал, потънал в тишина и тропане на прибори в закусвалнята на Нощната стража.
Проблемът, предполагам, изхожда от някаква промяна в моралните цели. Създателите решават да обърнат нещата така, че посланието да бъде – няма значение каква е кръвната линия, всеки може да бъде крал. Но при положение, че идеята за демокрация, вкарана непохватно с хумористичната сцена със Самюел Тарли, получава единствено присмех, а мотивацията за избора на владетел опира, според Тирион, до онзи с най-добра история. Защо бе нужно това прехвърляне на властта? Толкова ли би било трудно Джон да бъде оправдан от Сивия червей и неопетнените? Или още по-добре, колко по-величаво би било Сноу да използва Дрогон, за да валидира властта си, установявайки временно управление с цел възстановяване на града. Варианти колкото искате и всички звучат по-добре от това, което бе представено.
Защото в крайна сметка какво по-задоволително от това този, който възкръсна от мъртвите, законният наследник, човекът, за когото Варис разпрати писма до всички краища на света, да седне на Железния трон и да управлява седемте кралства. Или, пак казвам, – поне! сам да се откаже от тази отговорност и да отстъпи короната. Защо му бе отнета тази възможност, защо бе нужно трагичното осакатяване на образа в последния момент, в полза на един от най-апатичните и пасивни персонажи в целия сериал, който на всичкото отгоре стана още по-неприятен с божественото си дистанциране по време на битката за Зимен хребет. Освен ако всъщност Бран не е най-злият гений и манипулатор? Колкото и наивно да звучи, има и такива теории.
Всъщност хлапето Бран, което в първи сезон стана жертва на любопитството си, започна като интересен герой. Виденията му, неговата нарастваща способност да вижда сцени от миналото, го поставиха в интересната позиция на пророк, на духовна личност, която стои извън света, наблюдава и само в краен случай се намесва в делата на хората. Как и защо в последните минути на сериала Тирион решава, че това е най-подходящият владетел на света? Това е все едно в „Завръщането на краля“ Гимли да реши, че Гандалф трябва да седне на трона в Минас Тирит.
Отново се стига до наивната представа, че обръщането на очакванията е нещо добро и желателно. Би бил оправдан такъв избор, ако в предходните сезони е имало интелигентно изграждане в тази посока. Колко хора във Вестерос изобщо са наясно с премеждията на Бран отвъд Вала, каква гаранция имат за неговите способности? Самият той с нищо не е засвидетелствал, че ще бъде добър управник. Умението му да вижда в миналото, което така или иначе не използва в битката за Зимен хребет, едва ли е достатъчно за адекватното управление на шест кралства. Дори в последната сцена с новия съвет Бран е напълно излишен и отстъпва на останалите да решат проблемите на Кралски чертог. Но това са подробности, никой не би се замислил дори за тях, защото самият избор чисто интуитивно стои грешно.
Смъртта на Денерис и нейното глупашки изиграно падение също си печели място в пантеона на тъпотиите, които Бениоф и Уайз измислиха в шестте епизода. Липсата на съветници, предателството на Варис и убийството на Мисандей със сигурност не са достатъчна причина за геноцида, който видяхме в пети епизод. Както в това видео* (линка долу) прекрасно е обяснено, foreshadowing-ът не е развитие на персонаж. Още повече, че Денерис в ключови сцени е акцентирала, че не би наранила невинни и дори в миналото е стигала до крайни мерки и жертви това да не се случи. Категоричното решение според сценаристите е мотивирано от желание да покажат, че преследването на власт на всяка цена води до лудост. Защо тогава Санса се еманципира и запази контрол над севера? Нещо, което сурово преследва от два сезона. В крайна сметка дори моралното послание, което не би следвало да има място в сериал като „Игра на тронове“, е объркано и противоречиво.
Убийството на Нощния крал от Аря Старк, разбира се, не може да бъде подминато, тъй като бе най-големият WTF момент в сериала. Споменатото счупване по-горе, може би се случи именно там, в трети епизод изведнъж всичко рухна. Освен стратегическите и тактически недомислици по време на битката, епизодът завърши с това как Аря, която е повече топка от нерви, отколкото пълнокръвен персонаж, спаси света от най-голямото зло, а Джон Сноу не успя да стигне, поради… логистични причини. Този завършек след осемгодишна заплаха влиза в историята като един от най-разочароващите моменти в историята на телевизията. Както и самият Мартин обяснява отлично – това, че феновете са предусетили накъде вървят нещата, не означава, че трябва историята да се пренапише и произволен герой да извърши подвига, подкопавайки структурата на произведението. Учудващи са титаничните грешки на Бениоф и Уайз, които сега могат да огледат хубаво, подобно на Денерис в Кралски чертог, руините на собственото си творение.
Ще оставя на вас да коментирате съдбата на Джейми и Церсей, които имаха незадоволително екранно време и оставиха впечатление, че нямат особено значение за историята (то пък какво ли има), въпреки огромното си присъствие в предните седем сезона. Редно е да се отбележи, че пророчеството, отправено към Церсей, че ще бъде погубена от един от по-малките си братя, също не се изпълни. Юрон, разбира се, дори не заслужава да бъде споменат – тази обида за феновете на луциферския герой от книгите, този пернишки гамен, който уби дракон и почти довърши Джейми Ланистър, е редно да бъде дигитално заличен от бъдещите Blu-ray издания на сериала. Как стана така, че от превъзходно високомерни поддържащи екземпляри като Оберин Мартел се стигна до това селяндурско ниво?
В заключение се опитвам да направя равносметка на всички провалени очаквания. Джон Сноу възкръсна без никаква причина, същото важи и за незначителното разкритие за произхода му. Отговорът на най-големия въпрос, заложен в ядрото на историята – коя всъщност е майка му, остана без никаква тежест. Бран се превърна в триоката врана – отново, без сериозни последствия. Аря се научи да променя лицето си без да довърши списъка си. Денерис постепенно се учеше да бъде справедлив управник пет сезона, само, за да се провали на самия край. И в случай, че някой се опита да защити тезата, че „Игра на тронове“ винаги е шокирал и обръщал очакванията, бих искал да напомня обезглавяването на Нед Старк, което освен изненадващо, бе дълбоко мотивирано и логично, предвид характера на героя и обстоятелствата, уточнени в епизодите преди и след това. Същото важи и за кръвопролитието по време на Червената сватба. Въобще в първите четири сезона трудно можете да откриете произвол, поне що се отнася до големите обрати.
Пиша това в понеделник, малко след финала на сериала, който считах за любим и си припомням как преди да започне настоящия сезон, нямах търпение да се върна в началото на дългия път, който героите изминаха от Зимен хребет на Нед и Кейтлин Старк досега. За съжаление вече не само че не искам да си причинявам това пътуване, но и бих желал по-бързо да го забравя. Надявам се по някакъв чудодеен начин Джордж Р. Р. Мартин да заобиколи капаните, в които Д и Д паднаха и да представи задоволителен край на историята. Ако ли пък не, ще трябва да почакаме за следващото голямо телевизионно събитие. Чудно между впрочем кой изобщо би имал интерес към петте предистории, които готвят от HBO. За мен песента за огън и лед заглъхна безславно и оттук нататък дълго не бих обръщал поглед към разочарованията във Вестерос.
П.П. Радващо е, че петицията, която феновете подписват за презаснемане на сезона, вече достига милион и половина гласа. Никой не си прави илюзии, че HBO биха обмислили подобни действия, но самият факт, че не си сам в разочарованието си, носи някаква утеха. Поне до следващия път, когато отново вдигнем високо очакванията си.
*[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=2mlNyqhnc1M[/youtube]
