Марио Лойола, бивш съветник по отбранителната политика в Пентагона и в Сената на САЩ в статия за авторитетното американско издание "The Atlantic" пише, че според него украинските националисти биха могли да имат политическа независимост или пълна териториална цялост, но не и двете в реалния свят:
Юридическият казус срещу Русия е открит и неоспорим. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. руското правителство призна границите на новата Украйна и допълнително гарантира нейния суверенитет в Будапещенския меморандум от 1994 г. Украйна е суверенна държава, която има право на политическа независимост и териториална цялост. Агресивната война на Русия е явно нарушение на международното право.
Но въпросът е по-сложен от това. Една от най-далечните последици от идеализма на Уилсън е превръщането на всички международни конфликти в предимно правни спорове, в които основният въпрос е кой е прав и кой греши. Проблемът на този подход е, че стратегическите и историческите измерения на тези конфликти са склонни да изчезнат от политическите изчисления с пагубни последици.
Как Украйна стана независимаСуровата истина е следната: границите на Украйна от 1991 г. бяха отчасти уловка на съветската пропаганда и нямаха напълно смисъл за независима държава Украйна. Съдържащи големи части от историческа Русия, милиони етнически руснаци и ключова руска военноморска база в Севастопол на Кримския полуостров (който беше прехвърлен на Украйна едва през 1954 г. и е дом на малко етнически украинци), тези граници всъщност гарантират руската хегемония в краткосрочен план. Те са причината проруските кандидат-президенти да печелят почти всички избори в Украйна от 1991 г. до революцията "Евромайдан" през 2014 г. Всъщност украинските националистически партии управляваха през последното десетилетие отчасти защото електоратът вече не включва жителите на Донбас и Крим - силно руските райони, които или се отцепиха, или бяха анексирани от Русия след свалянето на проруското правителство през 2014 г.
Следователно от гледна точка на Русия ангажиментите от 1991 г. и 1994 г. бяха предимно формални, тъй като Москва очакваше Украйна да остане твърдо в нейната орбита. Но тези гаранции само отприщиха взривоопасна ситуация, защото ако някога възникне силно украинско-националистическо движение, както се случи сега, ориентирано към Европа и стремящо се към независимост от Русия, границите от 1991 г. биха създали фатален конфликт между украинските националисти и това на руснаците от югоизточна Украйна, много от които гледат на Украйна – особено на изток от река Днепър – като на неделима част от Русия.
Русия може да води агресивна война като въпрос на закон, но като въпрос на история и стратегия тя се стреми да предотврати сериозно влошаване на стратегическата си позиция със залози, които са почти толкова екзистенциални за нея, колкото и за Украйна.
Когато САЩ се съгласиха да признаят Украйна през 1991 г., САЩ трябваше да осъзнаят, че границите на Украйна могат да се окажат изключително дестабилизиращи, подобно на ядрените сили и Черноморския флот, които Украйна също случайно наследи и за които САЩ мъдро настояха да бъдат прехвърлени на Русия през 1993-94 г.
САЩ трябваше да разглеждат границите от 1991 г. като временни и да насърчават Русия и Украйна да се споразумеят за мирно коригиране. При положение че Европа процъфтяваше, желанието на украинците за независимост от Русия беше почти сигурно неизбежно. Тъй като украинският национализъм набираше сила, Русия може би щеше да бъде убедена да се съгласи на териториална промяна.
След революцията на Евромайдана Русия смяташе, че няма друг избор, освен да анексира Крим, защото не можеше да рискува да загуби Севастопол. Но Русия все още не анексира Източен Донбас, настоявайки вместо това за реинтеграцията му в Украйна съгласно условията на Минските споразумения от 2014 и 2015 г., които смяташе за жизнено необходими за възстановяване на контрола си над цяла Украйна. По същата причина украинските националисти се възмутиха от Минските споразумения: с тези територии в неизвестност националистите успяха да постигнат степен на независимост, която иначе би била невъзможна.
Празен чек на АмерикаС нарастването на напрежението през 2020 г. и 2021 г. Германия и Франция се стремяха да убедят Украйна да изпълни Минските споразумения, в които всички основни въпроси бяха териториални. Но САЩ подкопаха тези дипломатически усилия, като насърчиха украинците да се окопитят и да предизвикат Русия да направи нещо по въпроса. Това беше косвен празен чек и имаше същия ефект, както когато кайзерът го написа преди век, а именно да примами получателя да рискува катастрофална война с Русия.
Изключително важно е да се разбере опасната роля, която играе Америка. Самият мащаб на американската помощ за Украйна се превърна в решаващ фактор за хода на войната. Не се заблуждавайте от твърденията на президента Джо Байдън, че помагаме на Украйна, без сами да се включваме в конфликта. Дори според нашия собствен наръчник по военно право на Министерството на отбраната, САЩ вече са де факто воюваща страна във войната в Украйна.
Липсата на стратегия зад потока от американски ракети и танкове, които се вливат в Украйна, е плашеща. САЩ оказват на Украйна достатъчно помощ, за да предотвратят руска победа, но заявената цел за освобождаване на цялата територия на Украйна, "колкото и време да е необходимо", не е никак правдоподобна и противоречи на други аспекти на американската политика. Дори връщането към предишното статукво от януари 2022 г. вероятно ще бъде неприемливо за руснаците. Руснаците почти сигурно са готови да загубят - и да убият - милиони хора, преди да се откажат от територията, която имат сега. И тъй като САЩ досега настояваха оръжията, дарени на Украйна, да не се използват на територията на Русия, американската стратегия в момента е оптимизирана така, че войната да продължи възможно най-дълго без решителен резултат.
Нещо повече, дори ако военните цели на Украйна могат да бъдат постигнати, какво би направила Украйна след това? Тя би могла или да реинтегрира руското население и да рискува отново да се превърне в руска марионетка, или да го лиши от права чрез репресии или масово експулсиране и изселване, което, освен че ще наруши международното хуманитарно право, вероятно ще предизвика нова война. Следователно заявената от Украйна цел на войната - пълното освобождаване на нейната територия от 1991 г. - може дори да не е желана от гледна точка на Украйна.
Прекратяване на войнатаГраниците от 1991 г. създадоха болезнена дилема за украинските националисти. Те биха могли да имат политическа независимост или да имат пълна териториална цялост, но не и двете в реалния свят. В годините след разрива през 2014 г. Киев мълчаливо избра политическата независимост пред територията. Русия е изправена пред огледалния образ на тази дилема. Путин иска Украйна да отстъпи територията, която Русия сега окупира, и да обещае, че няма да членува в НАТО. Русия трябва да знае, че не може да получи и двете неща, докато НАТО подкрепя Украйна. С анексирането на Крим, а сега и на Донбас, Русия мълчаливо избра територията пред политически контрол.
Това би трябвало да ни помогне да видим очертанията на един траен мир през мъглата и шума на войната. САЩ трябва да насърчат Украйна да продаде на руснаците територията, която те сега окупират, в замяна на репарации. Много войни са почтено уредени по този начин. Една по-хомогенна украинска държава би била по-стабилна в политическо отношение и би могла един ден да се присъедини към Европейския съюз и може би дори към НАТО.
https://www.theatlantic.com/ideas/archi ... nd/673463/
