9-и Септември е.

[ЕМИЛ]

Чудя се този ли е най-черният ден в историята на България, или онзи в който сме паднали под турско робство...

и двата са еднакво черни

[MaX]

Мерси Днес имам рожден ден. Другото не ме интересува

[MAЙOPA]

ека изкажем съболезнованията си за всички жертви на комунизма

[Безкомпромисен]

Поклон пред всички достойни българи убити от тези психично болни изчадия на сатаната комунистите! Като Ген. Христо Луков , Цар Борис Трети и много други достойни българи! На днешния ден преди 69 години Бълагрия от едно свободно и независимо Царство се превърна във филиал на СССР! Комунистите нямат нищо общо с България, тяхната родина е СССР , само са родени тук!

[Niksh0]

Тая тема трябва да бъде заключена, защото ще стане мазало и авторът и дружките да бъдат изметени от форума. Колко малоумен трбява да си, аз да наречеп този ден празник...

[meteorit]

Модераторите да сменят заглавието, защото това е празник само за антибългари. Мръсни комунисти, развъдници на цигани и нихилизъм, смърт за вас.

[Безкомпромисен]

ВСЕКИ, ПРАЗНУВАЩ ДНЕШНИЯ ДЕН, Е ИЗРОД, ПРЕСТЪПНИК, ПРЕДАТЕЛ НА ВСИЧКО БЪЛГАРСКО И АБСОЛЮТНО НИЩОЖЕСТВО!
НЕКА ДНЕС СЕ ПРЕКЛОНИМ ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ВСИЧКИ ЗВЕРСКИ ИЗБИТИ ДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ ОТ КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ГЛАВОРЕЗИ!

[Siegfried]

Остров Персин, най-големият концлагер в България

Източник: http://bg.altermedia.info/?p=448





Между градовете Никопол и Свищов река Дунав се разделя и отново съединява няколко пъти. От 12-те острова, образували се от двата клона на реката, три се появяват само през лятото, три периодично биват наводнявани, а само шест остават постоянно над водното ниво, въпреки че площта им се променя постоянно. Най-големите острови са Остров на блажените, Градина, Подкова, Бураня и Персин. Всички са образувани от глина, пясък и обрасли с гори. Принадлежат на съседните общини, които използват дървения материал, а през летните месеци служат за пасища. Нестабилните пластове на тези острови причиняват падини, които след спадане нивото на реката през лятото остават пълни с вода. Водата в тях застоява, мирише и става развъдник на маларични комари, поради което островите са много нездравословни, въпреки плодородността на почвата.



Комунистическият режим започна да използва ресурсите им преди 10 години и постигна отлични резултати в култивирането на островите, започвайки от остров Градина. През 1949 г. о-в Персин бе предоставен на общините Белене, Вардом и Ореш за превръщането му в държавно земеделско стопанство, наречено ДЗС „Сталин”, а след смъртта на Сталин преименувано на „Вълко Червенков”. Присвояването на островите предизвика недоволство сред засегнатото население, защото някои села загубиха пасищата си и добива на дърва за огрев. Тези хора отказаха да работят в новообразуваното държавно стопанство, което беше една от причините местните власти да прибегнат към системата на принудителен труд, която вече беше въведена в България.



Остров Персин има 74 000 декара площ и е огромно селскостопанско предприятие, където могат да работят 10 000 души. През същата година, когато стопанството започна работа, бяха създадени два лагера за принудителен труд на острова с около 3000 души, всички интернирани поради лошо политическо поведение и нелоялност към режима. През 1950 г. броят им достигна 6000, като сред тях мнозина имаха присъди за обикновени нарушения. През 1949 г. българските концентрационни лагери бяха официално закрити с министерска заповед и затворниците бяха „освободени” само, за да се върнат по-късно в затвора за излежаване остатъка на присъдите си. Поради това през април 1954 г. остров Персин бе трансформиран в затвор за политически затворници, които бяха разположени в система от трудови лагери на самия остров и околността.



Държавно земеделско стопанство „Вълко Червенков”



Обработваемата земя на това стопанство се намира на о-в Персин, три съседни островчета и 12000 декара възстановена земя между селата Белене, Бяла вода и Драгаш войвода. Общо възлиза на около 100 000 декара, главно оризови ниви, зеленчукови градини и пасища за 8000 овце и 500 крави. Има и свинеферми североизточно от село Белене, както и птицеферма на самия о-в Персин.



Най-важният строеж, който се вижда на острова, е дигата, изградена около него за предпазване от наводнения. Тя е дълга 48 км и има допълнителен насип, направени от сбита пръст. Изграждането й се извършва с много примитивни методи и въпреки че се предвижда да работят 3000 работници в продължение на седем години, малко вероятно е да бъде завършена в срок, особено след като през 1954 г. придошлите води отнесоха значителна част от вече построеното.



Главните печалби на стопанството са от отглеждането на коноп и просо, които винаги дават отлична реколта, докато от пшеницата и царевицата добивът не винаги е задоволителен. 5000 политически затворници са работната ръка в това стопанство. Разпределени са на три категории според престъпленията, заради които са осъдени. Около 3000 са бивши комунистически служители, осъдени за измама. Около 1500 души са от предишния концентрационен лагер, които решили „спонтанно и доброволно” да работят в Белене и в лагера за превъзпитание. Политическите затворници работят в лагера Белене 2 и се занимават с отглеждане на добитъка. Други затворници и политически затворници, излежаващи присъди от под 6 месеца, са в лагерите Белене 1, Белене 3 и Белене 4 и в свинефермата.



Администрация



Първите затворници, изпратени в Персин през 1949 г., са били обикновени нарушители, осъдени на затвор за дребни кражби. В продължение на пет години островът е бил смесица от затвор и принудителен трудов лагер и броят на затворниците бързо се увеличавал. Когато концлагерите били закрити, островът се трансформирал в огромен затвор (каторга), където са затворени 8000 души от цяла България. Според коменданта на лагера броят им трябва да достигне 12 000 до 1955 г., за да се изпълни планът на правителството. За постигане на този брой няколко други затвори са били закрити и хората докарани в Персин. Затворниците често биват откарвани от подсъдимата скамейка направо в Белене.



Началник на затвора е майор Хатджийски (първо име неизвестно), куц с единия крак. Преди е бил комендант на принудителния трудов лагер Богданов дол. Други членове на ръководството са: Николов (първо име неизвестно) заместник-комендант, капитан от милицията, Борис Митев надзирател, лейтенант от вътрешни войски, с прякор „Кръвопиеца”, Гюров (първо име неизвестно), лейтенант от милицията, Владо Митрев, също лейтенант от милицията. Има още около 50 души, занимаващи се с вътрешния ред в различните лагери.



Условия на живеене



Затворниците са настанени в бараки, землянки и временни колиби от дървета и кал. Помещенията са пренаселени до такава степен, че затворниците трябва да лягат и стават от леглата на смени. Никой затворник няма право да излиза от спалното помещение нощем, а тоалетните кофи са недостатъчни за нуждите на мъжете. Кофите преливат и образувалата се на пръстения под кал е особено зловонна през лятото. Малко от постройките имат прозорци и когато има болни затворници на легло е забранено да се отварят съществуващите прозорци. Помещенията гъмжат от хлебарки и други паразити, които не могат да бъдат унищожени поради пълната липса на елементарна хигиена. В целия лагер има една-единствена баня. През лятото затворниците могат да се къпят без сапун в студените води на Дунава, но през зимата нямат никаква възможност за къпане. По-голямата част от питейната вода се взема от Дунав и не се дезинфекцира. Дрехите се перат също в реката. Никой затворник няма право да притежава бръснач, гребен или огледало. На затворниците се дават една затворническа униформа и два комплекта бельо годишно.



Храната е много лоша и затворници, които не успяват да изпълнят дневната си норма, са лишавани от дажбата им. Дневната дажба е: 500 г. хляб, 150 г. картофи, 200 г. зеле, 10 г. свинска мас и 5 г. сол. За тази храна се удържат по 2.36 лева на ден от заплатата на затворника.



Принудителен труд



Всички затворници в Белене са принуждавани да работят всеки ден. Болните трябва да остават на легло. Затворниците са разделени на групи от по 300 до 1800 души, подразделени на работни бригади по около 50 души. Всяка бригада има надзирател, който е подпомаган от затворник-отговорник. Надзирателят отговаря за работата на бригадата всеки ден и проверява списъците всяка вечер. Двама началници на бригадата (единият цивилен служител, другият затворник) ръководят действителната работа и имат право да докладват за провинения на управлението на лагера. Всеки затворник трябва да изпълнява определена норма, но не може да си почива, след като я изпълни, а трябва да продължава да работи до края на деня.



Охранителна система



Охраняването на лагера е както следва:

Външна охрана: в ръцете на Вътрешни войски със спомагателен патрул моторни лодки. Вътрешна охрана: изпълнявана от специални милиционерски отряди на Държавна сигурност. Работни охранителни патрули: от обикновени милиционери, подпомагани от доверени криминални затворници, известни като „тайна милиция”.



Лагерът се управлява с желязна ръка и милицията не се колебае да стреля в случай на сериозно нарушаване на правилата. Пет политически затворници и един обикновен нарушител бяха застреляни през 1954 г., защото бяха навлезли в забранена зона. Целият остров е покрит с пътепоказатели за насочване на затворниците по пътя им за отиване и връщане от работа и посочващи работните площи и зоните, където е забранено влизането. Поставени са стотици знаци: „Минаването забранено! Стреля се без предупреждение!” Понякога затворници, които искат да се самоубият, нарочно преминават с надежда да бъдат убити по този начин. Всеки затворник, заловен при опит за бягство, е застрелван в присъствието на другите. За недопускане на бунтове целият лагер е разделен на секции с мрежи от бодлива тел, така че контактът между затворниците е ограничен.



Наказания



Често се налагат наказания за неизпълнение на работните норми. Най-лекото наказание е лишаване от дажбата храна за един ден или забрана за получаване писма или колети отвън. Затворници, които редовно не успяват да покриват работните си норми, ги затварят в специални наказателни килии за един до 15 дни, но въпреки това трябва да работят на полето през деня. „Непоправими саботьори” – тези, които подбуждат другите да не работят или редовно са се бунтували, се затварят в „наказателни отделения”, разположени под земята, каквито има във всички лагери.



Поради ниското ниво на терена тези килии обикновено са влажни и след силни дъждове водата в тях се покачва до 80 см, принуждавайки затворниците да се струпват на горните нарове през целия ден и цялата нощ. Няма тоалетни и хората трябва да ходят по нужда в килиите. Натрупалите се екскременти се отстраняват само веднъж месечно, което затворниците трябва да правят с голи ръце. Затворници, прекарали един месец при такива условия, се разболяват сериозно и свършват дните си в някой друг затвор.



През нощта на 15 март 1954 г. Дунав покачи нивото си с 3 метра над нормалното и заля остров Персин. Единствената част, останала ненаводнена, беше малката площ, където е разположен лагер 2. Надзирателите и началниците изоставиха затворниците на съдбата им. Следващата нощ водата се покачи с още 2 метра. В продължение на дни затворниците стояха по покривите на затворническите сгради, докато накрая бяха откарани с лодки и настанени в свинските кочини на село Белене, където останаха струпани при непоносими условия три дни.

[Siegfried]

Комунистическите зверства в периода 1945 – 1952 г.

Източник: http://bg.altermedia.info/?p=8469




В периода 1945-1952 г., стегнато смъртоносно за „гушата” от висши представители на Сталинската агентура, внедрена в органите на следствието, на Държавна сигурност и на военното армейско контраразузнаване, българското правосъдие се превърна в покорна месомелачка на живота, честта и имуществото на хиляди честни, почтени и трудолюбиви български граждани – земеделски работници, интелигенти, духовници, интелектуалци, военнослужещи. Периодът 1949-1953 г. е на монтираните процеси - най-черната и отвратително престъпна страница в цялата история на българското правосъдие!



2285 сталински „съветници” вече здраво окопани във всички правителствени и административни институции на законодателната и изпълнителната власт в България, провеждаха най-безпрепятствено „мъдрите” решения на „великия баща на народите” – кръволока Сосе Джугашвили, самозабравилия се Сталин.



Именно в този период на „монтираните процеси” сталинското „правосъдие” подчини българската правораздавателна система, показа напълно кървавия си и чудовищно уродлив лик на крайно репресивна институция, провеждащ системен политически и социален геноцид над огромната част от обеднелия, ограбен и измъчен български народ!



Кървавата „увертюра” започва от шестнадесетия пленум на ЦК на БКП, проведен и ръководен от Вълко Червенков (Г. Димитров е вече „болен”, а В. Коларов е на „инструктаж” в Кремъл). На пленума се снема решението на „великия бащица” (Сталин) за чистка в българската войска, за борба с враговете с партиен билет, за по-настойчиво „колхозиране” на българската земя! „Немедленно” се създават три основни комисии, които заработват с „революционна жар, бдителност и суровост”!



1. Комисия за прочистване на българската армия от „царски офицери” под ръководството на бившия служител от съветското армейско контраразузнаване генерал Атанас Атанасов.



2. Комисия за прочистване от „враговете с партиен билет” във висшия ешелон на БКП - под ръководството лично на В. Червенков – бивш сътрудник на сталинското ГПУ.



3. Комисия за активизирането на национализацията на българските земеделски земи – под личното ръководство на министъра на вътрешните работи Антон Югов (Марсилеца) – кадрови разузнавач от международен мащаб.



След като „народният съд” изби голяма част от най-ярките представители на българската интелигенция, започна разправата с българските офицери. Много от тях бяха наградени с ордени „За храброст” и за мъжество, проявени по време на Втората световна война срещу националсоциалистическа Германия. За благодарност повечето от тях бяха изхвърлени „в интерес на службата” от армията, а много от тях съдени по монтирани процеси срещу „вражески” организации, като „Хан Крум”, „Хан Омуртаг”, „Таен съюз на НВ”, „Хан Аспарух”, „Католическата афера”, „Заговор от протестантските свещеници” (укриващи се царски офицери) и т.н.



На 19 февруари 1949 г. в заседателната зала на Министерството на вътрешните работи в София се провежда разширено „суперсекретно” съвещание – инструктаж от официалните сталински съветници на МВР и МНО – генералите А. Филатов и В. Емелянов и съветника към българската главна следствена служба полковник Л. Мишчербековски. На съвещанието присъства целият подбран елит на МВР и МНО – генералите, министри от МВР Руси Христозов и Георги Цанков, зам.-министрите Георги Кумбилиев и Апостол Колчев, генералите, министри от МНО – Георги Дамянов и Петър Панчевски, началникът на ВКР ген. Григор Илиев, зам.-началникът на ВКР полк. Пенчо Стоилов, зам.-началникът на следствието полковник Никола Дворянов, функционерите от ДС и следователи – зам.-началникът на ДС полк. Иван Райков, майор Васил Джананов, майор Христо Христов, к-н Иван Нейков, к-н Христо Русев, полк. Георги Ачанов, началници на ДС от София, Русе, Бургас, Варна, Стара Загора, Враца и т.н. – общо 110 висши и средни офицерски чинове и юристи – специалисти по „монтираните следствени дела”.



Основната тема на инструктажа е разчистване на българската армия от „враговете на народа” - определени царски офицери и други такива с партиен билет. С разпореждане: Специализираната за тази цел през 1948 г. централна комисия при ЦК на БКП, оглавявана от ген. Атанас Атанасов да започне незабавно работа. Натоварените функционери от ДС – Държавна сигурност, ВКР – военното контраразузнаване, и следствения апарат започнаха незабавно работа, използвайки целия арсенал за инквизиции, зает от българските полицаи от септември 1934 г. и българските жандарми от септември 1943 г.:



Снемане на „самопризнания” чрез горещи въглени под седалището, горещи яйца под мишниците, вкарване на бензин във вените, железни скоби за стягане на черепа и чупене на крайниците, жестоки побои с пясъчни торби, принудителен глад, жажда, студ… до усъвършенстваните: с електрически машинки химически препарати и медикаменти, специални опиати, светлинни хипнози, „профилактични” промивки на вътрешностите, шумови стресове и т.н. Успехите на определените функционери от ДС и следствието бяха завидни. Всички обвиняеми подписаха „самопризнанията” си „доброволно”.



За съдебната процедура оставаше най-лекото – само да „закръгли” работата, да опозори и осъди „народния враг”. В този ужасен за българските офицери период на безкомпромисна чистка бяха опозорени и унищожени физически общо 6967 старши и младши чинове, репресирани бяха 12 850 действащи и запасни офицери със семействата, уволнени от работа и оставени без пенсии 7233 старши и младши чинове. Особено трагично се оказа положението с офицерите от българския военноморски флот, който трябваше да бъде обезглавен, унищожен и… отново създаден, но в пълно подчинение на „бащицата Сталин”. Не случайно по това време шепа бандити и блюдолизци, окупирали управлението във Варна, преименуваха древния град от Варна на името на един кръвопиец, световен престъпник и убиец – Сталин!



Автор: Ц. Цанински

[Siegfried]

…Ний идем волни партизани – народни верни синове…

Източник: http://bg.altermedia.info/?p=8469




Повод за тази статия е една друга статия написана от небезизвестния блогър Мариан Карагьозов, в която се възхвалява Денят на победата и „подвизите” на шумкарите. Държим да подчертаем, че зачитаме правото му на мнение, но изпитваме съжаление, че все още много млади хора продължават да се заблуждават от комунистическата пропаганда относно броят и въобще действията на т.нар. български антифашисти. Тези „борци за свобода” действащи уж в „името на народа” и борещи се срещу несъществуващата фашистка власт в България, извършиха най-кървавия атентат в Европа за 20 в. – взривяването на църквата Св. Неделя („Кой казваше, че съпротива е имало само през септември 1944 г.?” – Мариан Карагьозов). Те са тези, които предадоха България и българския народ, като донесоха само разруха и смърт след 9 септември 1944 г.



Понеже г-н Карагьозов споменава в своята статия партизанския отряд „Антон Иванов”, който носи името на безродника Антон Иванов, в следващите редове ще прочетете една покъртителна история за „подвизите” на тази мародерска банда. Банда, чието създаване бе почетено миналата година от „социалистите” от БСП, БАС и БСМ.



В следващите редове са изложени спомените на Атанас Узунов и Крум Стефанов от с. Равногор, които са записани от Надежда Любенова.



През лятото на 1943 г. Ангел Цветков (Агата) и брат му Кръстьо от Равногор отиват на хармана в местността Осеново над Сухото дере, на 7-8 км от селото. Излизат рано сутринта с кучето и го пускат на лов за зайци зад къшлата. Отнякъде се стреля и Кръстьо пада, ранен в ръката. Брат му Ангел, голям стрелец, заляга на земята и наблюдава да разбере откъде се стреля. Вижда зад един бук насочена цев на пушка и глава на човек. Прицелва се и го убива на място. Оказва се шумкар, чиято цел е била да ги убие и да им вземе оръжието, дрехите и храната. Това е обикновена практика на партизаните. Агата раздира ризата си, превързва ръката на брат си и се връщат в селото. Кръстьо остава сакат за цял живот.



Най-голямата дъскорезница на Балканите се намира тогава в горското стопанство „Кьошка” близо до Равногор. Една зимна нощ през 1943 г. шумкари от отряд „Антон Иванов” нападат и обират магазина и хранителните продукти от стола на работниците и напълват раниците си. Отнемат единадесетте коня на каракачаните и ги натоварват с фасул, брашно, макарони, кашкавал, сирене, салам и пр., запалват дъскорезницата и тръгват към лагера си. Преди да потеглят, изкарват всички служители и работници навън, дръпват им кратка реч „в името на народа” и поемат. На другия ден по следите на конете жандармерията разбира къде горе-долу се намира бърлогата им „Техеран” и докладва на директора на полицията Ив. Гешев. Той прибира сведенията, засекретява ги и чака да падне големият сняг. Гешев има свои агенти в партизанските чети, чиято задача е да ги обединят в един отряд, за да бъдат ликвидирани.



Ловните дружини и жандармерията в Батак чакат удобен момент и заповед за обсада. На 1 март 1944 г. пада големият сняг. Заповедта е дадена. Войската подгонва партизаните от землянката „Техеран”. Отрядът наброява 153-ма души. Насочват се към гръцката граница, но Девинският полк ги пресреща и обгражда. Завързва се бой в Сухото дере. Командирът на отряда Георги Ликин от с. Кръстевич, Панагюрско, с партизанско име Дед, е един от подводничарите, обучен за чекист в Съветска Русия. Той дава заповед всички да вървят заедно, никой да не се отделя от отряда, да не се пръскат. В разгара на боя пада убит. Страхливите се отцепват от отряда, за да спасят собствения си живот, успяват да се промъкнат през обсадата на Чепинския и Девинския полк и така 10-13 души оцеляват. Насочват се към село Фотен. Хващат за водачи неколцина овчари от къшлите край селото и едно шестнадесетгодишно турче на име Реза.



Целта им е да преминат пълноводната река Въча и да заличат следите си. Наближавайки местността Буквик, землище на Равногор, те избиват възрастните водачи и продължават с турчето. Нахлуват в къшлата на Шикови. Вътре са двамата братя Васил и Димитър със синовете си Атанас и Стефан, 15-16-годишни. Грижат се за овцете си. С насочено оръжие командирът заповядва да съблекат дрехите си и да им ги предадат, а с вълнените си навуща и цървулите да обуят партизаните. Изплашените стопани изпълняват заповедта. След като вземат дрехите и оскъдната им храна командирът кимва на един от шумкарите: „Трепи ги!” „Защо да ги убиваме бе, Пашка, всичко им взехме?!”, възразява оня. Тогава Пашката (Георги Серкеджиев от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума, стреля. Жената партизанка (Нонка Серкеджиева) му помага. Васил и двете момчета падат убити. Димитър успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите. От Буквик шумкарите се отправят към местността Форцово. Стигат до къшлата на Петър Казаков, също от Равногор. Обират и него, заколват кравата му, обръщат кошерите му в снега, преяждат с мед и някои умират. Останалите прибират питите с меда в раниците си и отново потеглят, като вземат със себе си и Петър Казаков. Пътьом арестуват и Крум Марганов, равногорец. Продължават към къшлите в местността Лявовето (Тикленицата).



На пътя им се изпречва колибата на Тодор и Софка Томови. Жената е бременна в шестия месец. Зимата тук е по-мека и те прекарват с овцете си. Бандитите вземат и техните дрехи, навуща, бедната храна и подкарват и Тодор за водач. Жената се разплаква и моли да го оставят. Това вбесява садистите и те я насилват, разпарят корема й, изваждат нероденото, отрязват гърците и подкарват мъжа й. С окървавени ръце продължават пътя си. Главен герой в този сатанизъм е Георги Серкеджиев – Пашката. Партизаните решават да се отърват от Резата, свидетел на убийствата. Притискат врата му между габъров чатал, халосват го с брадва по главата, то не мръдва и те го мислят за умрял. Продължавайки, срещат дядо Димитър Пунчев от Равногор, арестуват и него. Реката е дълбока и пълноводна. Бандитите заставят хората да ги пренесат на гръб на отсрещния бряг. Също, както е било през турско. Пренасят ги. След няколко дена водачите се връщат по домовете си, но мълчат, стресирани, и никому дума не казват. Тодор не се връща. Той е убит. В разградения двор на старото училище са положени единадесет полуголи тела на избитите селяни от Равногор, някои са от съседните села. Турчето Реза е спасено от равногорци, дошли да приберат убитите си. То на пресекулки разказва какво е видяло и преживяло. Картината не подлежи на описание!



След погребението на дъщеря си Софка и зет си Георги Тонев тръгва с коня и по-малката си дъщеря Кера, шестнадесетгодишна, за къшлата, за да прибере добитъка. На края на селото патрулите го въоръжават с пушка „Маузер” за самозащита, както и всички стопани, които отиват по нивите и при добитъка си. Наближавайки колибата, Георги дочува отвътре разговор. Шумкари! Заповядва на Кера да се отбие встрани от пътеката и да легне на земята, издърпва и коня. Сам той доближава и предпазливо бута вратата отстрани. Моментално отвътре изтрещяват изстрели, куршумите пронизват вратата и изсвистяват над главата на момичето.



Георги е смел и опитен стрелец. Гръмогласно изрича команди: „Първи взвод – вляво! Втори взвод- вдясно! Картечен взвод – огън!”



Бандитите, уплашени, отварят вратата и хукват да бягат. Той стреля и убива четирима. Патроните свършват и докато зареди нова пачка, петият – Никола от с. Мътеница, Пловдивско, ранен в ухото, успява да се скрие в гората.



След преврата на 9 септември 1944 г. е произведен полковник и става командир на пожарната. Георги Тонев е арестуван заедно с Ангел Цветков, братята Иван и Стоил Славови и Васил Грудев и след зверски инквизиции са зарити полуживи в торище в с. Голямо Конаре. Преди няколко години червен кмет на Равногор угоднически подарява на сина и снахата (Мария Серкеджиева от Пазарджик, зам.-министър на правосъдието) на самозвания генерал Георги Серкеджиев (Пашката) общинско място да си построят вила.