forum.gong.bg

Много ми е интересно колко от хората във форума имат спомени и по-точно какви от лятото на 1994 г....аз съм бил на 2 години и нищо не помня, слушал съм и са ми разкавали как след мачовете с Германия и Мексико всичко е излизало по улицата....представям си какво е било....давам си и сметка, че нашето поколение няма да има шанса да изживее такива емоции...футболът ни става все по-зле и шансът в близкия половин век да минем групите на голямо първенство е нулев...то да се класираме също клони към 0, особено на световните...но се тая мисълта ми е, че тези, дето си спомнят това лято и са изживели тези емоции са късметлии, а тези от моето поколение сигурно ги е яд като мене, ама кво да се прави...смисъла на темата е да разкажете как сте преживели това лято и как е било по време на мачовете и след тях, просто ми е любопитно....може би и покрай погребението на Туньо се сетих за такава тема и реших да пусна да се обсъжда...

Аз имам ясен спомен .Набор 82 съм .
Тогава бях на 14г и бях на село за летната ваканция .Дядо ми който беше запален футболен фен ме будеше посред нощ да гледаме мачовете .
Като бихме германците си спомням всички бяха на вън .Много добитък тогава отиде курбан .

През онова лято бях студент в сесия... Всички мачове гледахме на тавана на един приятел, а между тях ходехме да ритаме във френската. Това ми беше най-щастливото лято в живота! След мачовете на нашите тичахме до аптека и после с тълпите обикаляхме и викахме Ицо Стоичков - президент, президент!

Иначе мача с Нигерия беше голям ужас, направо ни пребиха...май цяла България се беше предала, едва ли някой е очаквал, че ще се вдигнем

И аз имам спомен, още си спомням като бял ден оная черна маймуна от първият мач как се радваше в нашата врата като ни разкостиха Нигерия.
Но след това започна приказката която бе развалена от оня френски педераСТин.
Голям отбор си бяхме.

Голяма еуфория беше, мисля че още след мача с Аржентина, може би спонтанно хората почнаха да излизат по улиците Нямаше непознати тогава, всеки със всеки говореше, поздравяваха се хората, пееха, клаксони от коли, усмихнати, щастливи, ведри, пияни, въобще едно такова събитие като световното и този отбор успя макар и за малко да обедини нацията. Така си мисля сега, тогава бях само на 12 години, но си беше изживяване, което остана в съзнанието ми. :D

Разбира се, че имам спомени. Бях само 7 годишен, но ясно си спомням всеки един мач. Заедно със съседите се събирахме в нас да ги гледаме. А на следващия ден навън с приятели се разделяхме на два отбора и всеки се правеше на някой от играчите.

Пожелавам на всеки един да изживее поне 10% от това, което изживяхме не само през лятото на 1994, а в периода 1993 - 1996, защото, както се развиват нещата у нас опасността е огромна да си отиде едно цяло поколение без да усетят тази емоция и тръпка. Минаха 22 години, като минат още 22 и ще си стане почти половин век.

Brannik82 написа:Голяма еуфория беше, мисля че още след мача с Аржентина, може би спонтанно хората почнаха да излизат по улиците Нямаше непознати тогава, всеки със всеки говореше, поздравяваха се хората, пееха, клаксони от коли, усмихнати, щастливи, ведри, пияни, ...

Така беше! Просто апартаментите ни станаха тясни за радостта и емоциите, които изпитвахме. Искаше ми се да викам, да скачам, бе...да се разцепя от кеф.
Лудо лято си беше, мамка му, искам пак
На 23г. бях тогава, а го помня като вчера.

Спомени за мачовете нямам,не защото съм ходел прав под масата а защото не гледам футбол,но виж за пияниците по улиците дерящи се като ненормални по малките часове на нощта имам колкото искаш.

Спомням си всеки мач, първият който бяхме разбити и пресата, както и хората, бяхме меко казана критични след него, както и останалите след които еуфорията и изживяването бяха неописуеми. Мача с Гърция мина спокойно и еуфорията я нямаше, тъй като Гърция тогава не бяха класен отбор, но постигнахме първа победа на Световно първенство. След това дойде мача с Аржентина, преди който беше наказан Марадона. За мача с Мексико бях на работа и го изгледах първото продължение, след което се стигна до скандал с диспечера и се наложи да отида в участъка, докато вървях се ослушвах дали няма да чуя гърмежи, което да подскаже, че сме победили, но такива не долавях и вече мислех, че явно сме загубили, докато в един момент не се почнаха и разбрах, че сме победили. На другият ден гледах повторението, но вече тръпката не беше същата. А като се замисля може би е било за добре, че се случи така, защото при дузпите можеше и да получа инфаркт. Мача с Германия си бях вкъщи, мина през много перипети, от радостта от добрата игра, до отчаянието когато ни вкараха гол и до избухването при двата наши гола, след това треперене около 15 минути и при последният сигнал се намерих стъпил на прозореца на апартамента и крещящ от радост и след това еуфорията в центъра на Перник. Започна очакването на мача с Италия и надеждата за финал, тъй като никой тогава не говореше за загуба, а само за победа над Италия, дори се пуснаха слухове, че Ванга била казала, че вижда двете Б-та на финала и т.н. Тогава отново ми се падна да съм на работа, но този път се смених с един колега, който не гледа футбол. Мача започна, вкараха ни два гола и вече се виждаше, че сме до тук, върнахме един преди почивката, след това изравнихме играта и мача беше добър, помня ръката на Костакурта и затварянето на очите от страна на страничният и главният съдия и накрая разочарованието от загубата. След това всеки беше като попарен с дни, никой не можеше да приеме, че сме загубили, толкова високо беше вдигната вече летвата. След това дойде мача с Швеция, тръпката вече не беше толкова голяма, а и самата мотивация на отбора падна, тъй като явно и за самите футболисти финала беше станал единствената цел. Шведите ни смачкаха и с игра и с голове, но това по-скоро беше излишен мач, тъй като и двата отбора взимаха бронз. След това си спомням посрещането, пълните улици на София и националният стадион, които посрещнаха героите от САЩ 94, които отидоха за първа победа на Световно първенство, а се върнаха с медали.