Още от дете, запали моето сърце!
Публикувано: 14 май 2015 14:24
От няколко дни в главата ми се е забила, като пирон в чамова дъска, песента на сектор Г, "Още от дете ...... "
Да си призная с голяма доза срам, онзи ден на мача им с Разград и по-точно в репортажа от него защото и аз както и много други откакто направиха платени мачовете не гледам други освен на любимият ми Левски, я чух тази песен за първи път. Разрових се и се оказа, че тя се пее вече 5 години. Все тая. Срамът си е срам, а времето тече и не спира, затова ще продължа по същество. Та, пея си я аз тази песен вече няколко дни, като на някой определени фрази само си тананикам мелодийката без да казвам думичките щото ще излъжа ако ги изпея. Много хубава песничка. Отново в това отношение моите вечни (не)приятели показаха, че ни превъзхождат. Творци. Още от дете, запали моето сърце. Да. Колко е вярно това изречение. Запали го и то все още гори и едва ли ще изгасне някога, въпреки сълзите с които го обливам вече толкова години. Ето тук се замислих и ми стана толкова мъчно, че реших да ви го опиша. Да ви опиша мъката която ми къса пламтящото сърце на малки парченца. На мен сега ми е много тежко. Любимият отбор е пред колапс. Не играе добре а успехите вече не се помнят. Но какво да кажат истинските, онези непреправените, сто процентните цесекари с който за ме щастие успях да израсна в най-чорбарската част на София, София - Изток. Гледам ги от години но чак сега когато мен ме заболя толкова силно успях да ги видя. Видях ги с онзи тъжен поглед, с отчаянието, с недоверието. Видях ги страдащи. Видях ги непримирими но същевременно и отчаяни. Ако на мен ми е тежко на тях какво ли им е? Това се запитах. Ами онези хилядите спартаклий за които Спартак Варна е същото каквото е Левски за мен. Онези чиито сърца са били запалени като деца за синьо-бяла Варна. Спомних си, че когато бях малък имаше отбори като Спартак Пловдив, Спартак Плевен и Марица, Септември София, Хебър и Етър. Пирин Благоевград беше страшилище на Югозапад, Дунав Русе на Североизток. Няма ги вече тези отбори. Моето сърце плаче за отборът който от дете го запали заедно с милионите запалени и изоставени сърца на милионите излъгани деца. Няма по-лошо нещо от това да разбиеш детското сърце а нашите сърца завинаги ще останат детски запалени от любимият отбор. Не искам да намалявам в никаъв случай всичко което се направи в Ловеч и Разград но не беше ли по-добре да се даде нов живот на два големи отбора с хиляди привърженици отколкото да се строи от нулата. Спомням си Нефтохимик от ранните 90. Сега децата дори не знаят какво е това, отбор ли е или химик от нефтена рафинерия. Спомням си Олимпик и Велбъжд. Големи за малко и после пак в миманса, там където им е мястото. Да, Ловеч се закрепи и вече 20 години е фактор в футболът в България но колкото и да пали сърца, едва ли ще стигне големият Спартак Плевен. За Лудогорец има време да се отсъди защото те са отбор от скоро но и там паленето на детски сърца не минава по-план и за разлика от големият Дунав, този отбор едва ли ще има успехи в това начинание. То и видно от историята му, която за 70 години е показала, че отборът не може да се сравнява с големите.
Толкова ми е мъчно, че отново запявам чорбарската пессен и тананикам на гадните моменти от нея.
Още от дете,
запали моето сърце!
Да си призная с голяма доза срам, онзи ден на мача им с Разград и по-точно в репортажа от него защото и аз както и много други откакто направиха платени мачовете не гледам други освен на любимият ми Левски, я чух тази песен за първи път. Разрових се и се оказа, че тя се пее вече 5 години. Все тая. Срамът си е срам, а времето тече и не спира, затова ще продължа по същество. Та, пея си я аз тази песен вече няколко дни, като на някой определени фрази само си тананикам мелодийката без да казвам думичките щото ще излъжа ако ги изпея. Много хубава песничка. Отново в това отношение моите вечни (не)приятели показаха, че ни превъзхождат. Творци. Още от дете, запали моето сърце. Да. Колко е вярно това изречение. Запали го и то все още гори и едва ли ще изгасне някога, въпреки сълзите с които го обливам вече толкова години. Ето тук се замислих и ми стана толкова мъчно, че реших да ви го опиша. Да ви опиша мъката която ми къса пламтящото сърце на малки парченца. На мен сега ми е много тежко. Любимият отбор е пред колапс. Не играе добре а успехите вече не се помнят. Но какво да кажат истинските, онези непреправените, сто процентните цесекари с който за ме щастие успях да израсна в най-чорбарската част на София, София - Изток. Гледам ги от години но чак сега когато мен ме заболя толкова силно успях да ги видя. Видях ги с онзи тъжен поглед, с отчаянието, с недоверието. Видях ги страдащи. Видях ги непримирими но същевременно и отчаяни. Ако на мен ми е тежко на тях какво ли им е? Това се запитах. Ами онези хилядите спартаклий за които Спартак Варна е същото каквото е Левски за мен. Онези чиито сърца са били запалени като деца за синьо-бяла Варна. Спомних си, че когато бях малък имаше отбори като Спартак Пловдив, Спартак Плевен и Марица, Септември София, Хебър и Етър. Пирин Благоевград беше страшилище на Югозапад, Дунав Русе на Североизток. Няма ги вече тези отбори. Моето сърце плаче за отборът който от дете го запали заедно с милионите запалени и изоставени сърца на милионите излъгани деца. Няма по-лошо нещо от това да разбиеш детското сърце а нашите сърца завинаги ще останат детски запалени от любимият отбор. Не искам да намалявам в никаъв случай всичко което се направи в Ловеч и Разград но не беше ли по-добре да се даде нов живот на два големи отбора с хиляди привърженици отколкото да се строи от нулата. Спомням си Нефтохимик от ранните 90. Сега децата дори не знаят какво е това, отбор ли е или химик от нефтена рафинерия. Спомням си Олимпик и Велбъжд. Големи за малко и после пак в миманса, там където им е мястото. Да, Ловеч се закрепи и вече 20 години е фактор в футболът в България но колкото и да пали сърца, едва ли ще стигне големият Спартак Плевен. За Лудогорец има време да се отсъди защото те са отбор от скоро но и там паленето на детски сърца не минава по-план и за разлика от големият Дунав, този отбор едва ли ще има успехи в това начинание. То и видно от историята му, която за 70 години е показала, че отборът не може да се сравнява с големите.
Толкова ми е мъчно, че отново запявам чорбарската пессен и тананикам на гадните моменти от нея.
Още от дете,
запали моето сърце!