ЦСКА създава звезди, Левски - митове
Публикувано: 27 яну 2011 22:04
Емоциите са лично дело, а фактите са универсални.
Във водопада от всевъзможни статистики, паралели и сравнения вчера прочетох едно юношеско есе, в което освен, че се твърдеше, че "армията била репресивният апарат (!?) на тоталитарния режим " (б.а. - подобно "прозрение" не съм чул нито от д-р Желю Желев, нито от Филип Димитров или Иван Костов, които винаги са визирали бившата Държавна сигурност и МВР преди 10 ноември 1989 г.) се прави опит да се изопачат реалностите в българския и международния футбол.
И така, за пореден път се налага да си изясним кой кой е във великата игра. Нека да оставим настрана за миг лични симпатии, легенди и митове от типа "отбор на народа" или "евробоец" и да погледнем към свещените ФАКТИ.
Да се издигнем за малко над инфантилното надприказване по темата кой е по-популярен или по-симпатичен, а да поговорим за това кой как се е реализирал в Европа и света. От тази изходна позиция превъзходството на ЦСКА спрямо Левски е космическо. И тук не става въпрос за трите европейски полуфинала на "червените", които както е известно са единствените на континента, елиминирали три действащи носителя на КЕШ - Аякс, Нотингам и Ливърпул. Извън сметката оставям и нормалните за ЦСКА успехи през годините срещу Интер, Ювентус, Байерн, Монако, Парма, Панатинайкос, Спарта (Прага), Шахтьор (Донецк) и т.н., които са утопия за всеки друг наш отбор.
Най-важното за историята е, че от половин век насам ЦСКА е единствената легитимна българска футболна марка. И това се дължи не на партия или армия, а на таланта и труда на "червените" играчи като се почне от Нако Чакмаков през 1948 г. и се стигне до Владимир Манчев в началото на XXI век.
За тези пет десетилетия и половина светът разбра, че у нас има футбол благодарение на първия класиран в челната десетка за "Златната топка" - Иван Колев, чрез головете на носителя на "Златната обувка" - Петър Жеков, за да се стигне до апотеоза през 1994 г., когато Христо Стоичков се извиси до номер едно в Европа.
Опитите за майтап с историята ме принуждават да припомня спирките , до които се стига от началната гара в Борисовата градина: Георги Димитров и Георги Славков (Сент Етиен), Пламен Марков (Метц), Любо Пенев (Валенсия, Атлетико-Мадрид), Христо Стоичков (Барселона, Парма), Емил Костадинов (Порто, Ла Коруня, Байерн, Фенербахче), Трифон Иванов (Бетис, Рапид-Виена), Данчо Лечков (Хамбургер, Марсилия, Бешикташ), Димитър Бербатов (Леверкузен, Тотнъм, Манчестър Юнайтед), Стилян Петров (Селтик, Астън Вила), Мартин Петров (Волфсбург, Атлетико Мадрид, Манчестър Сити, Болтън), Милен Петков (АЕК), Владимир Манчев (Лил, Леванте)...
И тези блестящи футболисти не просто присъстваха и присъстват на международната галасцена, а по правило са сред главните герои в спектакъла. Неслучайно представителите на ЦСКА имат в сметката си десетина европейски клубни финала.И още нещо от сферата на сухата статистика - 75 процента от головете в официални срещи на националния отбор през последните 15 години са отбелязани от играчи, произлезли или минали през "Армията". Без да се коментира кой и как е класирал България за САЩ-94, Англия-96, Франция-98 и Португалия-2004...
Какво става в същото време с "огледалните образи" от Левски?
Прекрасни "сини" футболисти като Божидар Искренов, Наско Сираков, Николай Илиев, Боби Михайлов получиха шанс да излязат навреме на Запад, но всички до един се провалиха извън "обетованата земя" в Подуене.
Може би заради контузии и малшанс, но може би и заради нещо друго от сферата на клубния ген и манталитет? Същата е съдбата в по-нови времена и на Георги Иванов, който бе поставен в идентични условия с "червения" Манчев, но стана поредната жертва на "синия комплекс" за европейска малоценност.
Единственият играч, тръгнал от Левски и направил международна кариера от А до Я е Мариан Христов (Кайзерслаутерн). Нещо подобно може да се каже и за Даниел Боримиров, въпреки че той прекара половината от деветте си сезона в Мюнхен 1860 на резервната скамейка, както и за достойното, макар и не бляскаво, присъствие на Петър Хубчев (Хамбургер и Ахнтрахт).
В крайна сметка всеки клуб има своя социална среда, корени, традиция, психология и идеология. Именно затова футболът е любимо развлечение на планетата. Когато обаче става дума за факти, емоциите би трябвало да замълчат и да дадат път на разума.За да се разбере веднъж завинаги защо ЦСКА произвежда звезди, а Левски - митове...
Във водопада от всевъзможни статистики, паралели и сравнения вчера прочетох едно юношеско есе, в което освен, че се твърдеше, че "армията била репресивният апарат (!?) на тоталитарния режим " (б.а. - подобно "прозрение" не съм чул нито от д-р Желю Желев, нито от Филип Димитров или Иван Костов, които винаги са визирали бившата Държавна сигурност и МВР преди 10 ноември 1989 г.) се прави опит да се изопачат реалностите в българския и международния футбол.
И така, за пореден път се налага да си изясним кой кой е във великата игра. Нека да оставим настрана за миг лични симпатии, легенди и митове от типа "отбор на народа" или "евробоец" и да погледнем към свещените ФАКТИ.
Да се издигнем за малко над инфантилното надприказване по темата кой е по-популярен или по-симпатичен, а да поговорим за това кой как се е реализирал в Европа и света. От тази изходна позиция превъзходството на ЦСКА спрямо Левски е космическо. И тук не става въпрос за трите европейски полуфинала на "червените", които както е известно са единствените на континента, елиминирали три действащи носителя на КЕШ - Аякс, Нотингам и Ливърпул. Извън сметката оставям и нормалните за ЦСКА успехи през годините срещу Интер, Ювентус, Байерн, Монако, Парма, Панатинайкос, Спарта (Прага), Шахтьор (Донецк) и т.н., които са утопия за всеки друг наш отбор.
Най-важното за историята е, че от половин век насам ЦСКА е единствената легитимна българска футболна марка. И това се дължи не на партия или армия, а на таланта и труда на "червените" играчи като се почне от Нако Чакмаков през 1948 г. и се стигне до Владимир Манчев в началото на XXI век.
За тези пет десетилетия и половина светът разбра, че у нас има футбол благодарение на първия класиран в челната десетка за "Златната топка" - Иван Колев, чрез головете на носителя на "Златната обувка" - Петър Жеков, за да се стигне до апотеоза през 1994 г., когато Христо Стоичков се извиси до номер едно в Европа.
Опитите за майтап с историята ме принуждават да припомня спирките , до които се стига от началната гара в Борисовата градина: Георги Димитров и Георги Славков (Сент Етиен), Пламен Марков (Метц), Любо Пенев (Валенсия, Атлетико-Мадрид), Христо Стоичков (Барселона, Парма), Емил Костадинов (Порто, Ла Коруня, Байерн, Фенербахче), Трифон Иванов (Бетис, Рапид-Виена), Данчо Лечков (Хамбургер, Марсилия, Бешикташ), Димитър Бербатов (Леверкузен, Тотнъм, Манчестър Юнайтед), Стилян Петров (Селтик, Астън Вила), Мартин Петров (Волфсбург, Атлетико Мадрид, Манчестър Сити, Болтън), Милен Петков (АЕК), Владимир Манчев (Лил, Леванте)...
И тези блестящи футболисти не просто присъстваха и присъстват на международната галасцена, а по правило са сред главните герои в спектакъла. Неслучайно представителите на ЦСКА имат в сметката си десетина европейски клубни финала.И още нещо от сферата на сухата статистика - 75 процента от головете в официални срещи на националния отбор през последните 15 години са отбелязани от играчи, произлезли или минали през "Армията". Без да се коментира кой и как е класирал България за САЩ-94, Англия-96, Франция-98 и Португалия-2004...
Какво става в същото време с "огледалните образи" от Левски?
Прекрасни "сини" футболисти като Божидар Искренов, Наско Сираков, Николай Илиев, Боби Михайлов получиха шанс да излязат навреме на Запад, но всички до един се провалиха извън "обетованата земя" в Подуене.
Може би заради контузии и малшанс, но може би и заради нещо друго от сферата на клубния ген и манталитет? Същата е съдбата в по-нови времена и на Георги Иванов, който бе поставен в идентични условия с "червения" Манчев, но стана поредната жертва на "синия комплекс" за европейска малоценност.
Единственият играч, тръгнал от Левски и направил международна кариера от А до Я е Мариан Христов (Кайзерслаутерн). Нещо подобно може да се каже и за Даниел Боримиров, въпреки че той прекара половината от деветте си сезона в Мюнхен 1860 на резервната скамейка, както и за достойното, макар и не бляскаво, присъствие на Петър Хубчев (Хамбургер и Ахнтрахт).
В крайна сметка всеки клуб има своя социална среда, корени, традиция, психология и идеология. Именно затова футболът е любимо развлечение на планетата. Когато обаче става дума за факти, емоциите би трябвало да замълчат и да дадат път на разума.За да се разбере веднъж завинаги защо ЦСКА произвежда звезди, а Левски - митове...