Сега е момента да си спомним началото...
Публикувано: 26 юни 2013 20:26
Не се гаси, туй що не гасне...
Из спомените на Нако Чакмаков:
"...
През 1948 г. направиха ЦСКА
Клубовете на Коньовица се обединиха в "Септември". Към нас се присъедини и "Спортист" от Хаджи Димитър. Новият отбор стана армейски. И се нарече "Септември" при ЦДВ.
Преобладавахме коньовичарите. Всички бяхме много бедни. Бащата на Пижо Миланов си вадеше хляба като клисар. Майката на вратаря Геренски прислужваше в едно училище.
В началото военните не си поставиха бомбастични цели. Нямаха стремеж да правят някакъв футболен гранд.
Избраха ме за капитан
Стана от само себе си. Бях образован и добър футболист. И най-възрастен, отговорен и сериозен.
Божков беше доста по-малък и нямаше претенции. А и дойде при нас само един месеци преди финалите. Дотогава учеше медицина в Кладно. Пристигна със скъсан бедрен мускул. Но ние решихме да го пуснем. Преценихме, че ще го пазят поне двама левскари. Така и стана.
В последния момент към нас се присъедини и Футеков, играл в АС 23.
"Левски" не беше отбор на народа, а на властта
Част от футболистите му се водеха на щат в МВР, друга - в Министерството на външните работи.
Спонсори им бяха най-големите фабриканти у нас като Карадочев. "Сините" си създадоха по-народна публика чак щом отидоха на "Герена". Още нямаше "А" група.
Играеше се на елиминиране. Ние достигнахме финала като шампиони на Северна България, а "Левски" на Южна.
Не ни брояха за противник
Тогава при тях ритаха най-големите играчи на България: Поцо Соколов, Немски, Насо Свинята, Чори Петров, Боби Петров, Мистри Хранов, Чугуна Пачеджиев, Валяка Спасов, Жук.
Минаваха за непобедими. Обаче ние имахме за треньор един боксьор - Замората. Той не разбираше нищо от футбол. Но беше цар на физическата подготовка. Играхме два финала.
Първият беше на 2 септември 1948-ма. Съпротивлявахме се, доколкото можем. Паднахме с 2:1. След мача ние продължихме с кросовете.
А левскарите - да ядат и да пият. Празнуваха предварително титлата.
Колко познато! В парка ме срещна унгарският треньор Шомой.
Като видя как тренираме, той каза на развален български: "Нако, вие добър отбор. Вие ще биете!" Аз му благодарих. Но не му повярвах.
Преди финала ни събраха във военния клуб
В една от залите на ЦДНА сложиха двайсетина войнишки кревата. Там спяхме, там пърдяхме. Всичко там правехме.
Вторият мач беше на девети септември. В четири сутринта циганите почнаха да мият с маркучи булеварда и ме събудиха. Аз се канех да спя до девет. Помислих, че на терена ще бъда като парцал. А то ни вървя като по вода. Никой не искаше от нас да ставаме шампиони. Всички ни тупаха по рамото, че стигнахме до финала.
Искахме да загубим достойно. Казахме си: така и така ще падаме. Какво толкова да се преобличаме? И тръгнахме по екипи за "Юнак". Бутонките си ги носехме в ръка. Гащите ни бяха горе-долу. А фланелките - гола вода. Като от хартия. Но други нямахме.
"Юнак" беше препълнен
Имаше към 35 000 зрители. Повечето викаха за нас. Коньовица и "Хаджи Димитър" ни подкрепяха масово.
Ние поведохме. "Левски" изравни. После Пижо Миланов вкара втори гол за нас. Ние продължихме спокойно. Казахме си, че ще има трети мач. Но противниците не очакваше такава съпротива.
Аз играх срещу звездата им Валяка Спасов. Веднъж го оставих да спре топката. Но с поглед му показах, че през мен няма да мине. Той го разбра. И изрита топката с боц в слабините ми. Нарочно!
Аз пак не трепнах. Тогава Валяка ми се извини: Каза, че не е искал да ме изташачи. Прави му чест.
Заклах ги в последната минута
Пижо Миланов проби отдясно. Центрира много дълго. Картофчето, един нисичък съотборник понечи да шутира. Но аз му извиках да ми я върне. И бих страхотен ждроб. От 30 метра, под ъгъл.
Без да я спирам! Поцо Соколов плонжира и отби топката. Но тя се удари в дирека, мина зад гърба му и влезе в мрежата.
Стадионът млъкна. Съдията свирна края на мача. Той беше варненец и не се огъна. Публиката нахлу на терена и ме понесе на ръце.
Левскарите дойдоха като аслани, а си тръгнаха като насрани
Дори не останаха за връчването на купата. Не намериха сили да ни поздравят. Набързо напуснаха терена и се скриха като мишки в тяхното игрище. То беше ограда до ограда с "Юнак".
Генерал Владимир Стойчев ми връчи купата. Аз благодарих на публиката и на моите съиграчи.
После пак по екип се прибрахме в ЦДНА. Аз крачех с купата. Един милиционер от затвора с мотор ни разчистваше път.
Тълпата не искаше да се разотива
Изкараха ме на балкона на ЦДНА. Половин час държах нова реч. За победата ни дадоха 20 лева. Хрумна ми да отпразнуваме в махалата. Отидохме до ресторанта на къпалня "Чайка". Цяла Коньовица се стече да ни се радва. Към десет и половина вечерта ни поднесоха едни студени кюфтета и кебапчета. Ние не можахме да ги изядем.
Като затвориха, аз предложих да не се разотиваме. А да се върнем в стаята си в ЦДНА, където спахме. И всички се съгласиха.
От щастие не мигнахме до сутринта. Нито пихме, нито нищо. Цяла нощ си говорихме как бихме "Левски" и как им вкарахме головете.
..."
Толкова за указа, за "народния отбор" и за другите комплексарски брътвежи.
Из спомените на Нако Чакмаков:
"...
През 1948 г. направиха ЦСКА
Клубовете на Коньовица се обединиха в "Септември". Към нас се присъедини и "Спортист" от Хаджи Димитър. Новият отбор стана армейски. И се нарече "Септември" при ЦДВ.
Преобладавахме коньовичарите. Всички бяхме много бедни. Бащата на Пижо Миланов си вадеше хляба като клисар. Майката на вратаря Геренски прислужваше в едно училище.
В началото военните не си поставиха бомбастични цели. Нямаха стремеж да правят някакъв футболен гранд.
Избраха ме за капитан
Стана от само себе си. Бях образован и добър футболист. И най-възрастен, отговорен и сериозен.
Божков беше доста по-малък и нямаше претенции. А и дойде при нас само един месеци преди финалите. Дотогава учеше медицина в Кладно. Пристигна със скъсан бедрен мускул. Но ние решихме да го пуснем. Преценихме, че ще го пазят поне двама левскари. Така и стана.
В последния момент към нас се присъедини и Футеков, играл в АС 23.
"Левски" не беше отбор на народа, а на властта
Част от футболистите му се водеха на щат в МВР, друга - в Министерството на външните работи.
Спонсори им бяха най-големите фабриканти у нас като Карадочев. "Сините" си създадоха по-народна публика чак щом отидоха на "Герена". Още нямаше "А" група.
Играеше се на елиминиране. Ние достигнахме финала като шампиони на Северна България, а "Левски" на Южна.
Не ни брояха за противник
Тогава при тях ритаха най-големите играчи на България: Поцо Соколов, Немски, Насо Свинята, Чори Петров, Боби Петров, Мистри Хранов, Чугуна Пачеджиев, Валяка Спасов, Жук.
Минаваха за непобедими. Обаче ние имахме за треньор един боксьор - Замората. Той не разбираше нищо от футбол. Но беше цар на физическата подготовка. Играхме два финала.
Първият беше на 2 септември 1948-ма. Съпротивлявахме се, доколкото можем. Паднахме с 2:1. След мача ние продължихме с кросовете.
А левскарите - да ядат и да пият. Празнуваха предварително титлата.
Колко познато! В парка ме срещна унгарският треньор Шомой. Като видя как тренираме, той каза на развален български: "Нако, вие добър отбор. Вие ще биете!" Аз му благодарих. Но не му повярвах.
Преди финала ни събраха във военния клуб
В една от залите на ЦДНА сложиха двайсетина войнишки кревата. Там спяхме, там пърдяхме. Всичко там правехме.
Вторият мач беше на девети септември. В четири сутринта циганите почнаха да мият с маркучи булеварда и ме събудиха. Аз се канех да спя до девет. Помислих, че на терена ще бъда като парцал. А то ни вървя като по вода. Никой не искаше от нас да ставаме шампиони. Всички ни тупаха по рамото, че стигнахме до финала.
Искахме да загубим достойно. Казахме си: така и така ще падаме. Какво толкова да се преобличаме? И тръгнахме по екипи за "Юнак". Бутонките си ги носехме в ръка. Гащите ни бяха горе-долу. А фланелките - гола вода. Като от хартия. Но други нямахме.
"Юнак" беше препълнен
Имаше към 35 000 зрители. Повечето викаха за нас. Коньовица и "Хаджи Димитър" ни подкрепяха масово.
Ние поведохме. "Левски" изравни. После Пижо Миланов вкара втори гол за нас. Ние продължихме спокойно. Казахме си, че ще има трети мач. Но противниците не очакваше такава съпротива.
Аз играх срещу звездата им Валяка Спасов. Веднъж го оставих да спре топката. Но с поглед му показах, че през мен няма да мине. Той го разбра. И изрита топката с боц в слабините ми. Нарочно!
Аз пак не трепнах. Тогава Валяка ми се извини: Каза, че не е искал да ме изташачи. Прави му чест.
Заклах ги в последната минута
Пижо Миланов проби отдясно. Центрира много дълго. Картофчето, един нисичък съотборник понечи да шутира. Но аз му извиках да ми я върне. И бих страхотен ждроб. От 30 метра, под ъгъл.
Без да я спирам! Поцо Соколов плонжира и отби топката. Но тя се удари в дирека, мина зад гърба му и влезе в мрежата.
Стадионът млъкна. Съдията свирна края на мача. Той беше варненец и не се огъна. Публиката нахлу на терена и ме понесе на ръце.
Левскарите дойдоха като аслани, а си тръгнаха като насрани
Дори не останаха за връчването на купата. Не намериха сили да ни поздравят. Набързо напуснаха терена и се скриха като мишки в тяхното игрище. То беше ограда до ограда с "Юнак".
Генерал Владимир Стойчев ми връчи купата. Аз благодарих на публиката и на моите съиграчи.
После пак по екип се прибрахме в ЦДНА. Аз крачех с купата. Един милиционер от затвора с мотор ни разчистваше път.
Тълпата не искаше да се разотива
Изкараха ме на балкона на ЦДНА. Половин час държах нова реч. За победата ни дадоха 20 лева. Хрумна ми да отпразнуваме в махалата. Отидохме до ресторанта на къпалня "Чайка". Цяла Коньовица се стече да ни се радва. Към десет и половина вечерта ни поднесоха едни студени кюфтета и кебапчета. Ние не можахме да ги изядем.
Като затвориха, аз предложих да не се разотиваме. А да се върнем в стаята си в ЦДНА, където спахме. И всички се съгласиха.
От щастие не мигнахме до сутринта. Нито пихме, нито нищо. Цяла нощ си говорихме как бихме "Левски" и как им вкарахме головете.
..."
Толкова за указа, за "народния отбор" и за другите комплексарски брътвежи.
