От „Армията“ си тръгна един истински мъж, човек, футболист, идол… Той наистина заслужи любовта на феновете! Той спечели своето място в историята на ЦСКА…
Има моменти, които трудно се описват. Има периоди, които не се забравят. Има имена, които пишат историята, а има и такива, които са преминали границата на обикновеното. Има мигове, които се правят от такива имена и които е още по-трудно да забравиш. А когато става дума за футбол, може да пуснеш и една сълза, въпреки че си сънен, но се страхуваш да заспиш, за да не изпуснея нещо от случващото се с него. Е, вече можем да кажем „Край“. Той си тръгна.
Когато стана дума за Бразилия и за футбол, обикновено помним само псевдонимите на героите, защо преди това има цяла върволица от имена, които в произволна последователност звучат нещо от рода на Карлош Соуза де Мария де Иванка зе Жаноария и т.н.
Той едва ли прави сериозно изключение. Едва ли мнозина ще го запомнят като Алусио Чавес Рибейро Мораес Джуниор. Но едва ли скоро просто Мораес ще бъде забравен.
Сигурен съм, че сълзите на хиляди привърженици на ЦСКА сега могат да доведат до наводнение, но преди това те го удавиха в любовта си. Любов, която той напълно заслужи.
Животът му в последната година и половина бе като в приказка. Или по точно като тази за „Пепеляшка“. Да, онази мацка, която през деня слугувала на мащехата си, а вечер ходела да танцува издокарана като принцеса. И така докато не дошъл принца и не й нахлузил златната обувка…
Мораес обаче сам си я обу. И показа неща, които рядко сме виждали по българските терени. А в началото той дори нямаше право да играе, заради някакъв спор между Металург Донецк и Глория Бистрица.
След това обаче се превърна в Идол. Засенчи Зику, прати спомена за Ней в миманса… Хората скандираха името му и единственото, което ги интересуваше бе дали Мораес ще е на терена. Простиха му пропуснатите дузпи срещу Ботев Враца и Миньор, които можеха да донесат титлата. Никой не правеше тази аритметика, защото ЦСКА бе в борбата за титлата до последно точно, заради него… Той бе движещата сила, вдъхновението, емоцията… Той бе всичко. Както Роби Баджо за Италия през 94-та. На такива хора не можеш да се разсърдиш. На тях всичко е простено. За тях единственото, което можеш да кажеш е „Благодаря!“.
Той казваше, че иска феновете на ЦСКА да видят още по-добри игри и изпълнения от него. Това не кореспондираше с поведението на повечето чужденци, които са акостирали в България. Да ги изброяваме ли? Лима и Соуса, които дойдоха със статута на звезди и едва ходеха по терена; Рабех, който след 2-3 добри мача реши, че футболът е до колене и опита да пресуши баровете в Студентски град, а после си го изкара на невинните таксиметрови шофьори; Гарсес, който стреляше, но предимно по руси мадами; Мукаси, който след като вкара 2 гола на Левски се пренесе да живее в „Биад“, а Стойчо Младенов ежедневно слушаше за болежките му; секс-символът Неи; Дембеле, чиито изцепки изкараха тлъсти хонорари на цяла плеяда адвокати, подчинени на Тодор Батков…
За съжаление никой в управата на клуба не се съобрази с любовта на феновете. Никой не попита Мораес „Искаш ли да отидеш в Донецк“. Пращаха го, връщаше се, докато трансферът не стана факт. Бразилецът обаче остана мъж докрай. „Ако парите са толкова важни за клуба – ще отида“. Е, отиде! Вече го няма. С него си замина и надеждата. И прекрасният спомен. За момчето, което оставяше на терена цялото си сърце. Нападателят, за който вкарването на голове бе изкуство. Професионалистът, за който нито веднъж не разбрахме, че е нарушил режима и нормите.
Той бе пример за всички! Той бе сърцето на отбора! Той бе Идолът!
Затова остава да му кажем само: Благодарям Мораес! Ще го помним завинаги – Pre sempre Moraes!.
Obrigado! Благодарим ти искрено!