[offtopic]Имах емоционален ден и за това още ме боли главата, а факта, че напоследък повече нямам глас отколкото го имам започва да ме плаши. Скоро ще се стряскам от себе си, когато изрека нещо в унисон с пълния си комплект гласни струни.[/offtopic]
Нашият форумен формат пътува с организирания от "Сините бригади" транспорт. Седемнадесет местно бусче Мерцедес с традиционно издяланите форми за такъв тип возила отпреди двадесетина години. Това возило, обаче предложи сносен комфорт и добро ниво на оборудване - стегнати завеси, класическа дамаска, барово осветление с димер за корекция на осветеността, багажно отделение в пасажерската кабина, което смея да твърдя беше по-удобно от тези на повечето самолети, собственост на ниско-тарифни авиокомпании, възможности за поддържане на скорост от 120 км./час ( където можеше де), добър саунд с пръснати тонколони за оптимална акустика и липса на скърцащи или дрънкащи елементи по купето на "немецът"... Това го написах, като въведение, защото в тази машинка си разхождахме дух и тяло близо 12 часа. Не е, като да е без значение. Но...
По-важното беше - компанията. С тази компания и на волска каруца теглена от волове с афинитет по-скоро към кланица, отколкото за впряг пак щях да пътувам до София. Компанията ни беше толкова разнородна, колкото цветята на "Флора - Бургас". Разнородна, като възраст, характер, семейно и социално положение, но пък с един интерес. Интерес, който заклати общия ни фес за това пътуване. И пътуването започна: Вързахме си шалчетата по завесите ( не ги ползвахме по предназначение - беше облачно) на автобуса, постлахме един шал на ФК Левски пред входната врата - да си го тъпчим на слизане и влизане в бусчето - ей тъй - за назидание. Тошко беше осигурил диск с песни на Черноморец Бургас и ги запяхме дружно преди колелата на Мерцедесче-то да направят един пълен оборот. Така пеейки изминахме първите си 50 км. Следващите 100 км.ги изминахме със скандирания за смазване на синхрон и самочувствие докато не спряхме на едно крайпътно заведение за да можем ние дъртите от Олд-а да поемем чудна боб - чорба, сътворена с много майсторлък и любов. Събирахме сили докато младите бригадири " припикаваха" територии със спрей в ръка. Изсушихме съдържанието в купичките си и, като кметски наместници след Гергьовденски събор се затътрихме към бусчето, като не забравихме да си изтрием краката в шалчето на пода. Потеглихме до следващата дистинация, която беше толкова спонтанна, колкото утрото и нощта. Причината да спрем на едно ОМВ беше намаления капацитет на пикочните ни мехури и усещането, че по-скоро се "пльокаме" на седалките отколкото се возим. Внезапното влечение към двете нули ни направи забързани и вглъбени в очите на тамошния персонал. Не успяхме дори да си покажем, като хората манекенските одежди, но след, като се облекчихме аристократично изгледахме стоката по рафтовете, купихме си кафе и минерална вода и зачакахме сподвижниците ни от "Сините акули". Те пътуваха в автобус боядисан с цвета на тучен райграс и точно този цвят ни асоциира нещо, което " неблагоразумието" ни подтикна да скандираме задружно без постановка - ей, така от чисти чувства, но - грешка. Бяхме неразбрани и в същия момент се почувствахме самотни на магистралата, подобно на жрица без сводник. Поехме си по пътя, пак пяхме, пак спряхме за последното източване на телесни течности преди да встъпим в София-та. Там ни чакаха най-добрите полицаи на света. Без свян и забава се съгласиха да ни ескортират до стадиона без да дочакваме основната група. Бързахме. Трябваше да ни проверяват за "атомни бомби"
пред входа на Герена. Мен ме пребъркаха 3 пъти, след, което като зърнех униформен сам се "предлагах" за опипване ...за да не губим време. 
Тук вече трябва да напиша нещо, което се явява, като становище: Поне два пъти полицаи пред дверите на гостуващия сектор Г ми казваха: " Ти изглеждаш разумен. Наглеждай ги да не правят глупости" 
Което ме кара да си мисля, че съм с досие сред Софийските полицаи или съм бил прицел на вербуване за организация близка до ДС. Така завърши първия ни етап от пътуването, но за сметка на това започна нЯщото, за което бихме път. Футболния мач започна при сухо време, но след 25 минута от мача небето се разтвори, а водата от него не заваля, а започна да се излива. Предвидливо бяхме оставени сами насред природата и нейната ухота да мокри всичко, което се движи около и на Герена. Този път нямахме късмета и домашния уют да киризим мач под козирка. Навлякохме си дъждобраните, пристегнахме се с коланчетата в кръстовете и "придобихме" странни геометрични форми според това, на къде духаше вятъра и как се бяхме препасали. Другарчето от ляво до мен заприлича на ромб с форми доближаващи се до научната фантастика, другарчето ми от дясно пък заприлича повече на тетраедър, но пък много спонтанно се получи, когато при изравнителния ни гол всички си задигнахме дъждобраните подобно на баба Вуна фустата ( вариант Краси Радков)и хуквахме към оградите на терена. защо го правихме и аз не моЙ ви кажа, но пък нещо ни теглеше към зеления квадрат в момент на буйна радост. След този втори гол се бяхме хубаво напоили и , когато се прегръщахме подивели от кеф между найлоните ни се чуваше нещо, като пльоооок и пляяяс. Если задържиш прегръдката се превръщаш в санитарна вендуза.
Но нямаше значение това. Важно беше да изживеем миговете на лудо щастие заедно. Кефа да "чуеш" безмълвния стадион на Герена е голям. мачът завърши, а ние се отпрвихме към втората част на пътуването, т.е прибирането ни към Бургас...И точно тук вече нямам нито сили, нито време да пиша. В резултата на втората част от пътуването аз имам и мускулна треска на коремните мускули, имам и частично схващане на лявата скула, а докато през деня оставях сам със себе си съм се смял сам. Молех се никой да не ме види...Малки бригадииии. Големи сте. Лека нощ другари и другарки лягам да спя.
[/center]
