Бяхме малко над 300 човека ( барабар с ония от ВиП залата, които гледаха мача залепнали на прозорците с кюфтееетата в ръка) на стадиона. Гледах хората. Познах много "чичковци" ( сега дядовци на преклонна възраст) от детските ми спомени на стадион 9-ти септември. Имаше и млади хора, но общото между всички беше любовта им към футбола. Безпрекословна и безкористна такава. Аз "издишам" пред тези хора. Издишам не за друго, а защото притесненията ми да не бъда излъган на стадиона явно са по-големи от доверието ми към Черноморец. Не ми е безразлично. Напротив. Но вярата ми, че мачът ще се играе започна да се топи в тон с букмейкърските "презумпции"...Което ще каже само едно - станал съм ( със сигурност и още хиляди ) жертва на съвременната ни футболна мнителност. Отчитам го, като грешен помисъл дори. Обичам отбора, въпреки, че все по- трудно преживявам загубите. Страдам ги и си мислех, че не съм в ред. До в събота - вечерта, когато видях другото лице на футболната страст...
В събота вечер в моменти на тягост от развитието на мача ( през първото полувреме) оглеждах хората различни от нашето обкръжение и тези, които стояха близко до нас и видях:
Един човек на видима възраст 62-65 години беше на мача с пакет мокри кърпички. И си ги ползваше, като си пребърсваше дланите , а през втората част и главата.
Напрежението в този човечец беше неистово. Потеше се повече от играчите на терена, а очите му щяха да изплуват от орбита си. Така преживяваше мача, че видът му напомняше...удавник хванал се за сламка. Наблюдавахме го с Николина и се притеснявахме за здравето му.Други пък гледаха мача вглъбени и следящи случващото се на терена, като граничарски кучета. Грък пък ни показа що е да се обича ЦерномореЦ. Група руснаци ( идващи редовно на мачовете и явно живеещи тук) пък "чувстваха" и усещаха Черноморец повече и от самите нас. Веско пък всички го знаете. Оня, който пътува с влак за гостуванията. Той трепти с отбора и диша чрез него. Компания му правеха други подобни. Това бяха хората около мен/нас. Взирах се само в тях, но съм убеден за "картинката" и в страни от нас. Оставам настрана радостта от головете след, които всите 300 на стадиона може да кажем, че ВЕЧЕ сме се и...прегръщали помежду си.
. Абе чарът на малкото публика е такъв, че виждаш истинските футболни хора в града и си даваш сметка за тяхната любов и привързаност. Чуваш и мислите им дори. Усещаш ги . Споменах за 85 годишния дядо, който е правил поне 3-4 часов преход до стадиона в едната посока само и само за да гледа този мач. Човечецът ходи по мачове от 1953 година и ако беше живял само в среда на сегашната конюнктура и съвремие щеше да е намразил вече...себе си. Дядото е изживял толкова трансформации, сливания и преименувания в бургаския футбол, а странно как е съхранил интерес и хъс за да гледа мач на стадиона до наближаващия край на земните му дни...Може би по-младите момченца пръкнали се с "историята" на футболът в града ни ще знаят по-добре, 
но пък никога няма да имат душата на този и подобни простосмъртни. И аз я нямам. Все още.Евалла на такива хора. Те не признават стадния инстинкт за да бъдат силни сред многото, където има фойерверки, димки, факли. Те са далеч от показността, не броят хората по стадиона, а и не забелязват нищо друго около себе си освен случващото се там долу. ...Или, както този 85 годишен дядо сподели: "Болестта по футбола не признава другите ми болести". Ей този образ на истинския запален фен ( запалянко ) вече е на изчезване в БГ. Останаха само летописците, преброителите и трибунските "шоу-мени"...
Иначе аз още се чувствам гузно при мисълта, че Светльо ( груд) ме "изкара" от дома ми с всичките ми там "съмнения" буквално два часа преди мача. Явно ще ми трябва още един живот за да бъда, като ония, за които писах по-горе. Сега само ще се уча и ще знам, че дори и ония 20 двадесет (с които сме известни
) са свещени и ценни повече от всички ония 20 000, които идват/ха на стадиона заради еуфорията, безплатното, "шоуто" и запълването на свободното време.
[/center]
[/center]
[/center]
[/center]
