По-високо и от 209 см или кой ни заблуди, че имаме и ...
Публикувано: 26 окт 2009 12:16
По-високо и от 209 см или кой ни заблуди, че имаме и сме имали силен футбол
На 30 август 1987 година Стефка Костадинова поставя един феноменален рекорд в скока на височина, който вече 22 години е непобедим. Колко ли спористи са прекланяли глава пред този недостижим рекорд? На 16 юли 1994 година българският национален отбор по футбол завършва на четвърто място на световното първенство по футбол в САЩ 1994 година и летвата е вдигната до небесата.
Фенове и журналисти се самозабравиха и решиха, че сме световна сила във футбола. Същия този отбор със същите играчи представи страната ни за първи път на европейско първенство и въпреки страхотното си представяне и четирите спечелени точки беше разпнат на кръст. И тогава червената лампичка светна. Представата за реалността беше изгубена. Същите тези футболисти и треньор, които ни донесоха толкова много радости бяха принизени с тревата и българина показа една отвратителна черта от характера си, а именно неблагодарността си.
Как България стигна до световното до САЩ? Едно благоприятно стечение на място, време и хора. Птичето на щастието кацна на рамото ни в последната минута и ние го хванахме. Така както птичката кацна на рамото на Хърватска 1998 година, на Турция 2002 и на Гърция 2004 година. Истината е, че никога не сме имали кой знае какъв национален отбор по футбол и почти винаги се е представял посредствено в квалификации и световни първенства. Толкова прехваленото поколение на Гунди, Котков, Жеков, Дерменджиев, Бонев, Вуцов, Пенев какво съществено постигнаха с националния отбор? Да не са играли полуфинал или финал на световно или пък да са се класирали на европейско?
След златното ни поколение, което по скоро беше сребърно (че дори и такова не беше) дойдоха едни нови момчета, които бързо почнаха да бъдат сравнявани с батковците си и им лепнаха едно тежко бреме. Още ненавършили 20 години трябваше да мачкат наред и да се класират на големи форуми и, ако може на полуфинали и финали да играят. Едни огромни очаквания, които и така не се сбъднаха. Но не са виновни Марто, Бербатов, Стенли. Да не би поколението от 1994 да беше съставено само от трима футболисти. Стоичков, Лечков, Балъков, Емил Костадинов. Зад тях стояха Трифон Иванов, Златко Янков, Цанко Цветанов, Петър Хубчев все футболисти, на високо ниво.
На базата на какво са днешните ни очаквания? Футболът ни е трагичен. А преди 1989 г. вътрешния ни шамипонат е бил по-добър по простата причина, че силните футболисти са седели тук докато завършат кариерата си по независими от тях причини. Впрочем всяка област в страната е трагедия. В страните около нас вливат десетки милиони евро във футбола, а някои стотици, а ние сме тръгнали с първенство с бюджет равен на Фенербахче да имаме претенции. Къде си тръгнал бе народе? Първо дай,после искай.
Загубихме от Кипър с 4:1 и станахме за резил! След 10 поредни победи срещу тях дойде най-нормалното. Най-накрая ни победиха. В живота и във футбола винаги всичко все някога свършва и този момент дойде. Далеч по иминити съперници са си тръгвали с наведени глави от там.Трагедията не е, че сме паднали, а това делене на сини и червени. Кой по грешен? Едните се нахвърлят върху червения, другите въrху синия, а не виждат, че почти всички са трагедия. Какво да направи Бербатов? Да поеме топката от нашето наказателно поле и да нахлуе сам в чуждото и да отбележе. Веднъж може и да се случи, но два пъти? Вместо да стои на върха на атаката пак и пак му се налагаше да се връща назад, за да поема топката и да я раздава на тези, които трябва да го извеждат в предни позиции. Той стои в центъра, обикаля, а останалите го гледат скрити зад кипърските си колеги и не знаят какво се иска от тях. В атака ли да тръгнат, да вземат да се открият ли? Явно най-приятно им беше да стоят зад гъзовете, опа извинявам се гърбовете на кипърците и да се отъркват в тях. Какво е виновен Марто, че е викнат в националния въпреки, че за една година е изиграл един мач като титуляр. Ако вземе пък да откаже повиквателна всички се нахвърлят какъв предател е. Няма угодия.
Този Мъри. Милия, толкова безхарактерен човек няма! Гледа мача отстрани все едно е на театър и чака да свърши, за да си изгледа записа на спокойствие. После гледаш разбрал къде са му грешките. Агрешките трябва да ги оправя в хода на срещата, но кой ли да му каже. Наско ли? Глупости. За не го е по - вайно да вкара този или онзи играч в отбора и после, ако може да го продаде и да изкара някой лев от мениджерските агенции. Мъри, той вкъщи вероятно не знае как да си подреди сервиза за кафе, че футболисти ли ще го караме да реди?
Футболът е така веднъж падаш, друг път побеждаваш. Ние бяхме свикнали повече да падаме до 1994 година, но след това тялото ни се обърка, хормоните забушуваха и заочаквахме недостижимото. Истината е, че трябва да имаме кадърни играчи на всеки пост, които да се родят в горе-долу един отрязък от време, за да направиш от тях отбор, но преди това да сложиш точния селекционер-психолог, който да ги развеселява, да им вдъхва уважение, да ги обедини, да ги сложи на правилните им места. А не да заявява с цялата си наглост използвайки речите на сръбските скари: "играхме добре, но нямахме шанс".
На 30 август 1987 година Стефка Костадинова поставя един феноменален рекорд в скока на височина, който вече 22 години е непобедим. Колко ли спористи са прекланяли глава пред този недостижим рекорд? На 16 юли 1994 година българският национален отбор по футбол завършва на четвърто място на световното първенство по футбол в САЩ 1994 година и летвата е вдигната до небесата.
Фенове и журналисти се самозабравиха и решиха, че сме световна сила във футбола. Същия този отбор със същите играчи представи страната ни за първи път на европейско първенство и въпреки страхотното си представяне и четирите спечелени точки беше разпнат на кръст. И тогава червената лампичка светна. Представата за реалността беше изгубена. Същите тези футболисти и треньор, които ни донесоха толкова много радости бяха принизени с тревата и българина показа една отвратителна черта от характера си, а именно неблагодарността си.
Как България стигна до световното до САЩ? Едно благоприятно стечение на място, време и хора. Птичето на щастието кацна на рамото ни в последната минута и ние го хванахме. Така както птичката кацна на рамото на Хърватска 1998 година, на Турция 2002 и на Гърция 2004 година. Истината е, че никога не сме имали кой знае какъв национален отбор по футбол и почти винаги се е представял посредствено в квалификации и световни първенства. Толкова прехваленото поколение на Гунди, Котков, Жеков, Дерменджиев, Бонев, Вуцов, Пенев какво съществено постигнаха с националния отбор? Да не са играли полуфинал или финал на световно или пък да са се класирали на европейско?
След златното ни поколение, което по скоро беше сребърно (че дори и такова не беше) дойдоха едни нови момчета, които бързо почнаха да бъдат сравнявани с батковците си и им лепнаха едно тежко бреме. Още ненавършили 20 години трябваше да мачкат наред и да се класират на големи форуми и, ако може на полуфинали и финали да играят. Едни огромни очаквания, които и така не се сбъднаха. Но не са виновни Марто, Бербатов, Стенли. Да не би поколението от 1994 да беше съставено само от трима футболисти. Стоичков, Лечков, Балъков, Емил Костадинов. Зад тях стояха Трифон Иванов, Златко Янков, Цанко Цветанов, Петър Хубчев все футболисти, на високо ниво.
На базата на какво са днешните ни очаквания? Футболът ни е трагичен. А преди 1989 г. вътрешния ни шамипонат е бил по-добър по простата причина, че силните футболисти са седели тук докато завършат кариерата си по независими от тях причини. Впрочем всяка област в страната е трагедия. В страните около нас вливат десетки милиони евро във футбола, а някои стотици, а ние сме тръгнали с първенство с бюджет равен на Фенербахче да имаме претенции. Къде си тръгнал бе народе? Първо дай,после искай.
Загубихме от Кипър с 4:1 и станахме за резил! След 10 поредни победи срещу тях дойде най-нормалното. Най-накрая ни победиха. В живота и във футбола винаги всичко все някога свършва и този момент дойде. Далеч по иминити съперници са си тръгвали с наведени глави от там.Трагедията не е, че сме паднали, а това делене на сини и червени. Кой по грешен? Едните се нахвърлят върху червения, другите въrху синия, а не виждат, че почти всички са трагедия. Какво да направи Бербатов? Да поеме топката от нашето наказателно поле и да нахлуе сам в чуждото и да отбележе. Веднъж може и да се случи, но два пъти? Вместо да стои на върха на атаката пак и пак му се налагаше да се връща назад, за да поема топката и да я раздава на тези, които трябва да го извеждат в предни позиции. Той стои в центъра, обикаля, а останалите го гледат скрити зад кипърските си колеги и не знаят какво се иска от тях. В атака ли да тръгнат, да вземат да се открият ли? Явно най-приятно им беше да стоят зад гъзовете, опа извинявам се гърбовете на кипърците и да се отъркват в тях. Какво е виновен Марто, че е викнат в националния въпреки, че за една година е изиграл един мач като титуляр. Ако вземе пък да откаже повиквателна всички се нахвърлят какъв предател е. Няма угодия.
Този Мъри. Милия, толкова безхарактерен човек няма! Гледа мача отстрани все едно е на театър и чака да свърши, за да си изгледа записа на спокойствие. После гледаш разбрал къде са му грешките. Агрешките трябва да ги оправя в хода на срещата, но кой ли да му каже. Наско ли? Глупости. За не го е по - вайно да вкара този или онзи играч в отбора и после, ако може да го продаде и да изкара някой лев от мениджерските агенции. Мъри, той вкъщи вероятно не знае как да си подреди сервиза за кафе, че футболисти ли ще го караме да реди?
Футболът е така веднъж падаш, друг път побеждаваш. Ние бяхме свикнали повече да падаме до 1994 година, но след това тялото ни се обърка, хормоните забушуваха и заочаквахме недостижимото. Истината е, че трябва да имаме кадърни играчи на всеки пост, които да се родят в горе-долу един отрязък от време, за да направиш от тях отбор, но преди това да сложиш точния селекционер-психолог, който да ги развеселява, да им вдъхва уважение, да ги обедини, да ги сложи на правилните им места. А не да заявява с цялата си наглост използвайки речите на сръбските скари: "играхме добре, но нямахме шанс".
