Котката на Шрьодингер или стига вече с "94"!
Публикувано: 11 сеп 2009 22:18
Сума приказки се изказаха и изписаха за прословутия мач в Италия, пратил в миналото Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов. За едни - манекени и глезльовци, за други - световни звезди, за трети - просто едно от поколенията футболисти. Тези трима мъже станаха символи на синдромът "94" - период, в който смятахме, че ни е в правото и ни се полага да сме в Топ 4 на света.
Упорито наслагваните и налагани от медиите клишета, напънът на т.нар. "пишеща гилдия" да ни направи повече от това, което сме, ни доведе до там, че вече гледаме на всеки мач като на "мачът на годината", "драмата на сезона". От това губим всички, печелят само спортните медии и "некои отговорни" функционери с изкуствени коси. Постоянното наливане на "Златното поколение", "четвъртите в света", свръхочакванията, в повечето случаи доказани и оправдани само с гол национализъм, привлекателен за масите, поставиха българския футбол в един свой, собствен паралелен свят. Кутията, в която бе затворен, бе вапцана в националните цветове, излъскана до блясък. Ситуацията безумно заприлича на парадоксът, наречен "Котката на Шрьодингер". Футболът ни, затворен в кутията, беше или жив, или умрял, но медийната опаковка не ни позволяваше да изясним парадокса. Е, сега вече кутията е отворена и е видимо, че "котката" на българския футбол не само е умряла, ами се е и поразложила вече...
Простата истина е, че когато сме излизали без натоварване и психясване, винаги сме се справяли по-добре. Срещу който и да е отбор. По времето на Златния период на нашия национален отбор по футбол всички ние, феновете, въобще не се и надявахме на нещо. Ноември, 1993-а, за мача с Франция, се замина с мисълта "Ех, още едно поколение се размина". В един от двата си силни мача за национала Емил Костадинов ни класира за САЩ 94 след един мач, в който нямаше особена драма - мач на равностойни противници, с лек превес от страна на домакините. Дори и на Световното никой нямаше "план-максимум" - полуфинал. В САЩ се отиде за първа победа - по-малките фенове на футбола може и да не знаят, или да са забравили, но до мача с Гърция ние бяхме най-слабата страна-участник на Световни финали.
Още по темата...
Упорито наслагваните и налагани от медиите клишета, напънът на т.нар. "пишеща гилдия" да ни направи повече от това, което сме, ни доведе до там, че вече гледаме на всеки мач като на "мачът на годината", "драмата на сезона". От това губим всички, печелят само спортните медии и "некои отговорни" функционери с изкуствени коси. Постоянното наливане на "Златното поколение", "четвъртите в света", свръхочакванията, в повечето случаи доказани и оправдани само с гол национализъм, привлекателен за масите, поставиха българския футбол в един свой, собствен паралелен свят. Кутията, в която бе затворен, бе вапцана в националните цветове, излъскана до блясък. Ситуацията безумно заприлича на парадоксът, наречен "Котката на Шрьодингер". Футболът ни, затворен в кутията, беше или жив, или умрял, но медийната опаковка не ни позволяваше да изясним парадокса. Е, сега вече кутията е отворена и е видимо, че "котката" на българския футбол не само е умряла, ами се е и поразложила вече...
Простата истина е, че когато сме излизали без натоварване и психясване, винаги сме се справяли по-добре. Срещу който и да е отбор. По времето на Златния период на нашия национален отбор по футбол всички ние, феновете, въобще не се и надявахме на нещо. Ноември, 1993-а, за мача с Франция, се замина с мисълта "Ех, още едно поколение се размина". В един от двата си силни мача за национала Емил Костадинов ни класира за САЩ 94 след един мач, в който нямаше особена драма - мач на равностойни противници, с лек превес от страна на домакините. Дори и на Световното никой нямаше "план-максимум" - полуфинал. В САЩ се отиде за първа победа - по-малките фенове на футбола може и да не знаят, или да са забравили, но до мача с Гърция ние бяхме най-слабата страна-участник на Световни финали.
Още по темата...