(по мотиви от "Майчина клетва" на А.Каралийчев)
Преди много години буйните тогава води на Хеброс (Марица) , преминавали покрай най-чудния град на равна Тракия и сякаш затихвали омаяни пред белокаменната крепост. Хората тука живеели щастливо - отглеждали прекрасни коне, златно жито и сладко грозде, пеели дивните си песни и славели могъщите тракийски богове, всеизвестна била воинската храброст на мъжете, чудеса се разказвали за дивната хубост на жените. Множели се богатствата на приказния град и славата му се носела на далече, на далече...
Един ден край градските порти белокоса жена прегърнала на изпроводяк младия си син. Тесни били за него крепостните стени, сърцето на младежа жадувало за непознати земи, а умът му за нови знания. И той се отправил към неизвестността, яхнал най-хубавия кон, понесъл със себе си последната майчина прегръдка, а задно с житената погача - и заклинанието на майката никога на не забравя земята си.
Момъкът се присъединил към победоносната армия на Александър Велики и се отправил далече на изток. Много земи видял, много народи опознал, много неща научил.
Прославил се като смел войн и бил първият, който се изкачил на крепостните стени на пълния с несметни богатства град Вавилон при превземането му от македонската армия. За този подвиг лично Александър връчил на младия тракиец царски меч на победения град и го направил негов владетел.
Девет години някогашния тракийски юноша и храбър боец управлявал Вавилония, вдигал нови крепости, увеличавал богатствата на новото си царство. Разкошът и царската власт постепенно започнали да изтриват от паметта му спомена за родната земя...А през това време неговата родина била нападната от жестоки врагове, които унищожавали всичко по пътя си. Дивните орди обкръжили крепостта край реката, а нейните защитници ден след ден по-трудно отбивали безчетните им атаки.
Славата на вавилонския цар отдавна била достигнала до родните му места. В дните на върховна опасност майката изпратила по-малкия си син с молба за помощ. Младежът се измъкнал през тайния изход на крепостта и преодолявайки хиляди опасности по пътя си пристигнал във Вавилон с последната надежда за подкрепа на обсадения град.
Но владетелят не пожелал да помогне на близките си. Той пирувал след поредния успешен лов. С празни ръце и обрушени надежди се завърнал в обсадената крепост. Пратеникът, с много болка предал братовия отказ на старата си майка. А тя била толкова стара, че никой не помнел годините ѝ. Ала всички запомнили думите ѝ, които произнасяла тихо, а те кънтели над разрушенията и пожарищата със страшна сила: "О,сине! Ще дойде ден, когато ти ще поискаш да се върнеш. И нека тогава твоята земя не те приеме! Твоето сърце остава затворено за нашата болка -нека твоят град завинаги бъде затворен за теб! Твоя душа се е превърнала в камък - нека и ти станеш на камък! Нека проклятието ми те настигне, защото няма нищо по-страшно от измяната и забравата!"
Тези думи сякаш ѝ дали сили, старата жена грабнала меча на един от убитите воини и се спуснала към враговете.
Отдръпнали се жестоките войни, поразени от страховития вид на уж немощната старица, а след нея с последни сили размахвали мечове изпонасечените в битката мъже, разярени жени и деца мятали копия, забравили всичко на света. Поразени, вражеските орди се оттеглили, а останалите живи защитници на крепостта се върнали да гасят пожарите в нея. Животът продължавал. Градът отново заживял както преди, хората постепенно се отърсили от преживения ужас и започнали наново да съграждат домовете си, да сеят нивите си, да отглеждат конете си.
Минали се години красивия някога юноша вече остарял и искал да се върне там от където е дошъл. Вече като грохнал старец не се радвал на от богатството, което натрупал, от чуждоземските песни и танци. Искал само едно да се върне в равна Тракия. Натоварил част от огромното си богатство на 7 камили - дар за родния си град, и се отправил на северозапад. Колкото повече наближавал, толкова по-нетърпеливо биело сърцето му. И ето там в далечината се белеели зъберите на крепостта, вече се чувал и шумът на реката.... Но старецът почувствал как се превръщат в камък краката му, как ледена студенина обхваща ръцете му.... Той така и не стигнал до своя град. Изпълнило се проклятието на майката - родната земя отказала да приеме дори останките на този, който ѝ изменил и се отказал от нея. В камък се превърнали и седемте камили, натоварени с безбройни богатства.
Може би и затова Градът на седемте хълма завинаги останал богат и красив, а каменните грамади напомнят и до ден днешен за проклятието на майката, за това, че няма прошка за измяната, за това, че няма на света земя, по-хубава и по-свята от Родината.
Аз лично нямам нищо против да има паметник на този владетел в Пловдив, но личното ми мнение, че мястото не му е в центъра. 