Филипи и Филипопол - за някои въпроси от историята на ранното християнство по нашите земи
Д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. От 1965 г. живее в Берлин. Завършва история и история на изкуството, д-р фил. През 1967-71 е научен сътрудник в Института за защита на паметниците на културата в Берлин. През 1971-1998 развива научно-изследователска дейност, свързана с многобройни работни пътувания в Гърция (манастира Атон), Македония, Сърбия, Румъния, ФРГ, Русия, Швейцария, Италия и Албания.
Автор на над 500 научни публикации в областта на средновековната история и изобразително изкуство, Асен Чилингиров е известен с участието си в много международни конгреси и конференции в България, бившата ГДР, ФРГ, Русия, Швейцария и Италия. Член е на редакционния съвет и авторския колектив при издаването на 7-томната Енциклопедия на изкуството (Lexikon der Kunst, Лайпциг 1971-1992, 5 издания), на редакционния съвет, завеждащ сектор България/Македония/Албания и на авторския колектив на 11-томната Енциклопедия на средновековното изкуство (Enciclopedia dell”arte medievale, Рим, 1985-2000).
През 1973-1998 изнася лекции по история на българското изкуство в Лайпцигския университет и Хумболтовия университет в Берлин. Главните му трудове са: Изкуството на Българското средновековие (Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, 1979, C.H.Beck, Мюнхен и Union-Verlag, Берлин, З издания) и Културна история на България (Bulgarien, Kulturgeschichte, Prisma-Verlag, Лайпциг, 2 издания, 1986, 1987). Последни трудове на бълг. език: Църквата „Св. Герман” до Преспанското езеро, Берлин, 2001; България/Византия/Русия, Сборник статии, Берлин, 2002; Готи и гети, сборник статии, София, 2005.
Статията на д-р Асен Чилингоров, която публикуваме, е от току що излезлия в издателство ТЕМТО сборник в чест на проф. Румяна Златанова “Диалог и духовност”.
В Деянията на апостолите, а и в Посланията на апостол Павел до римляните и до филипяните, се съдържат някои подробности, които не съвпадат с възприетата от гръцката и римокатолическата църкви тяхна интерпретация. Нещо повече: те представят началото на християнството в Европа не тъй, както е прието и от източната, и от западната църкви - а колкото двете и да имат различия помежду си, по отношение на свързаните с него събития те показват пълно единомислие и това засяга невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.
Според разказа в Деянията на апостолите (16, 9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец”, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!” Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб, след един ден те са на о-в Самотраки, а на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). От там двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония - римска колония”.
Събитията, последвали пристигането на двамата в града, са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите. Те са свързани с първата проповед, която в следващия съботен ден апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката”. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа. Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти: господарите на една обсебена от зъл дух робиня, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на княза (в гръцкия текст е казано „¥rcontaj”). Двамата биват наклеветени пред местните началници (в гръцкия оригинал те са наречени „στρατηγοί”, а българският, респ. „църковно-славянският” превод им дава названието „воеводи”), че бунтуват народа и по тяхна заповед на Павел бива нанесен публично побой, след което него и Сила оковават във вериги и хвърлят „в тъмницата”. През нощта става земетресение, от което вратите на тъмницата се разтварят и оковите на затворниците падат. Тъмничарят е силно впечатлен от това събитие и иска да бъде покръстен заедно със семейството си. На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.
За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик”. Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, отстоящ само на 15 клм от Кавала.
Противоречие между разказа и неговото тълкувание намираме обаче още при споменаването целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония, където, според всички коментатори на текста, протича мисионерското пътуване на апостол Павел. Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град (πρότο πολίς) на Македония - римска колония” - а това не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинцията Македония, който е Амфиполис. Ако туй противоречие и да е забелязано от някои историци5, които го тълкуват като преувеличаване значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, които те водят след себе си, остават от изследователите незабелязани или само умишлено премълчани. А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация - седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи6, - но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (гл. 20, 6).
При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града”, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е и първата, възприела от апостол Павел на европейска земя светото кръщение - тук не трябва да забравяме за значението, което християнската традиция отдава на първенството, съдържащо се в титлите „първомъченик”, „първоапостол” или „първозвани”. Тази жена, заедно със семейството на тъмничаря, стават членове на първата християнска община в европейския континент. Но реката играе важна роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира значително по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплува за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма - а не е имало и в миналото - никаква река, по която да са плували кораби и която междувременно да е пресъхнала! През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки - Дунав и Марица (гр. EÜroj, бълг. Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент. И както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол - или по български език Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя - колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му.
Макар и още първият изследовател, посветил на град Филипи обширна монография, гръцкият автор Мерсидис, да отбелязва в своя труд, че в миналото имената на Филипи и Филипопол нерядко са били смесвани, в случая с двете пътувания на апостол Павел не може да става и дума за случайна грешка. Апостол Павел предприема пътуването си в „страната на македонците”, а не на гърците или на римляните - при това той явно е бил в състояние да прави разлика както по отношение на населението, така и по отношение на земите, в които то е живеело. А в този смисъл Филипи не отговаря на целта на пътуването му, защото след „най-страшната битка от Цезарианската епоха и изобщо от цялата античност”, както някои автори наричат станалото при Филипи в 42 г. пр. Хр. сражение между войските на убийците на Юлий Цезар, Касий и Брут, от една страна, и на Октавиан Август и Антоний, от друга страна, градът и цялата му околност, били напълно опустошени и биват отново заселени с римски колонисти. И проповедта на апостол Павел „край реката” не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол - за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище и затвор.
Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император. И какво общо могат да имат траките и македонците с Христовото учение, за което в богословската литература се твърди, че апостол Павел проповядвал на юдеите, гърците и римляните, но не и на населението в централната част на Балканския полуостров?
Въпросът какъв е етническият произход на македонците и траките и коя територия са населявали е стар колкото историческата наука - но тъкмо Херодот, който пръв от историците го поставя, дава също така и съвсем ясен отговор на него. И след повече от две и половина хилядолетия спорове, това, което той казва по този въпрос, е единственото нещо, което се знае с положителност за тях, а то е, че етническият им произход и езикът, на който са говорили, са били различни от тези на гърците и че са населявали различни територии - макар че има автори, които да твърдят и че езиците им били твърде близки, и дори че македонците говорили на някакъв гръцки диалект, както и че земята, на която живеели, била гръцка. Но и разказът за първото пътуване на апостол Павел в Европа в Деяния на апостолите, също както и неговото послание до филипиняните показват съвсем недвусмислено разликата в отношенията на апостола с римската власт и с местното македонско население: между апостол Павел и „филипяните” се създават особено сърдечни и близки отношения, които той изрично отбелязва в посланието си до тях - такива отношения не са засвидетелствувани от него спрямо жителите на никой друг от градовете, които той посещава. А и жителите на Филипопол не са забравили посещението на апостол Павел в своя град и са пазили спомена за него в продължение на много столетия, като го отбелязват в свой ръкопис чак през ХІІ век - това е една кратка приписка на полето в така наречения «Христинополски апостол» от първата половина на ХІІ век. И в тази приписка, която е и най-старият стигнал до нас извор за българското име на града, предадено като Плъп’ диевъ, съответният текст се свързва именно с посещението на апостол Павел в него: „Аплъ многы печали приимъ въ Верии и въ Плъп’ диевъ Мaкедоньскъмь”.
Противно на твърденията на католическите и православните богослови и историци на църквата, мисионерската дейност на апостолите Павел и Андрей протича главно сред негръцкото население на Балканския полуостров, където още в самото начало на тази дейност, преди средата на първия век, възникват значителен брой християнски общини. Докато в центровете на античната култура Атина и Солун апостол Павел среща силно противодействие от „образованите елини”, сред „необразованото” местно население проповедите му намират голям отзвук. Начело на християнската община както във Филипопол (Пловдив), така и в Сирмиум (Срем) и в Томи (Кюстенджа) още преди средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли”.
Във Филипопол (Пловдив) първият епископ е свети Ерм (Hermas според латинската транскрипция), комуто апостол Павел в своето Послание до римляните, написано не по-късно от 52 година сл. Хр., изпраща своите поздрави, също както до Епе(ме)нет и Андроник, първите двама епископи на Сирмиум - към Андроник апостол Павел се изказва дори с особено почитание, като на негов сродник и съзатворник, повярвал в Христа преди него. Към тези три главни центрове на ранното християнство в западната, североизточната и югоизточната част на Балканския полуостров ще се прибавят през ІІ и ІІІ век също така и седалищата на епископи, респ. митрополити в Сердика, Адрианопол и Хераклея, като по такъв начин северозападната, централната и източната част на Балканския полуостров ще бъдат в значителна степен християнизирани. Очевидно непосредствено свързано с посещението на апостол Павел във Филипопол/Пловдив е и ръкополагането на първия му епископ, Ерм. Но и неговото име е подложено - също както името на епархията му - на манипулации с цел да се заличи или поне да престане да се свързва с Филипопол.
Макар и всички църковни календари, почиващи на най-надежните за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, да отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол”, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му, в по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи, а в официалния списък на епископите на католическата църква то се придружава с въпросителен знак. В никой от синаксариите не се казва по какъв начин апостол Ерм се е озовал във Филипопол и каква е връзката му с апостол Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и е неотменна част от Новия Завет. През V век тя обаче се изключва от състава на каноничните книги и всички нейни преписи на гръцки и латински език се унищожават. Едва в средата на ХІХ век бива открит нейният коптски превод и от него се прави нов латински превод, издаден в пълния му текст заедно с френски превод едва след Втората световна война.
Но свързването на книгата Пастирът с името на апостол Ерм и идентифицирането му като неин автор почиват на сведенията, които е дал за него един друг бележит раннохристиянски автор и учен, Ориген, а по-голямата част и от неговите съчинения биват унищожени през V век, включително неговата История на църквата, от които до нас са стигнали само отделни цитати. И макар че изследвания и коментарии за книгата Пастирът се появяват в обобщаващите богословски съчинения на католиците и на протестантите още в началото на ХХ век, в които за нея се отделя едно от централните места в старохристиянската литература, в същото време продължават да се препечатват справочниците, в които името на апостол Ерм се придружава с въпросителен знак относно времето и мястото на неговото епископство или с бележката, че бил епископ във Филипи и то след като ни са известни имената на всички епископи в този град, между които неговото име не се среща.
Колкото и да изглежда странно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров ние срещаме тъкмо в коментариите на един от главните и най-усърдни разпространители на елинизма сред българското население, гърка Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише: „[апостол Павел казва:] ‘…тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик’. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици - от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва ‘възвестих’, а ‘разпространих Благовестието’, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш ‘от Йерусалим … дори до Илирик’, той казва ‘и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг…”
Голям брой сведения за широкото разпространение на християнството в централната и северната част на Балканския полуостров намираме и в агиографската литература, а и в историческите извори, ако и те да се съдържат в издания, станали вече библиографска рядкост. Потвърждават го също така и резултатите от археологическите изследвания, особено в последните десетилетия, макар и все още да не са напълно обработени и да оставят някои важни въпроси от хронологията нерешени - на първо място въпроса за времето и причините за разрушаването на многобройните църковни паметници по цялата територия на Балканския полуостров, построени между средата на ІV и края на V век. Силните гонения на християни в централната и източната част на Балканския полуостров при императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век, за които сме осведомени от достоверни свидетелства на историческите извори, не са в състояние да спрат разпространението на християнството нито в този район, нито в останалата част от полуострова. Ако и жертва на гоненията да стават множество членове на християнските общини главно в провинцията Хемимунт, в района на Адрианопол (Одрин), както и в Малка Скития (Добруджа), голям брой местни жители-християни намират убежище от гоненията отвъд Дунав и повечето от тях се завръщат по родните си места още след Миланския едикт на Константин Велики (313 г.) и особено през втората трета на ІV век.
По това време апостолическата църква на префектурата Илирик, която след административната реформа на Диоклециан обхваща една от четирите части на империята, заема първо място по влияние сред християнските църкви. А столицата на префектурата, Сирмиум/Срем, е резиденция на императора и седалище на архиепископ - един от четиримата архиeпископи, под чието върховенство са подчинени всички диоцези на римската империя.
Това привилегировано положение на църквата в Илирик ще се промени само в течение на няколко десетилетия. По време на т. нар. «ариански спор», който през втората четвърт на ІV век разкъсва християнството на два враждебни лагера, тази църква се стреми да играе примиряваща роля. От нея изхожда една нова форма за Символа на вярата, която трябва да доближи доколкото е възможно схващанията на крайните ариани и православни. Император Констанций ІІ, чиято цел не е поощряването на нито една от спорещите партии, а постигането на единство в църквата, приема като предмет за обсъждане предложения от църквата на Илирик и одобрен от църковен събор в Сирмиум през 367 г. «Сирмиански символ на вярата», който да замени силно оспорвания предимно от голям брой източни епископи «Никейски символ на вярата». Последвалите този събор преговори на императора с представители на различните църковни партии имат за следствие одобрението на компромисната сирмианска формула дори от страна на най-крайните привърженици и противници на «Никейския символ на вярата» и Констанций ІІ свиква на следващата 368 г. два църковни събора - в Селевкия, за източните епископи, и в Римини, за западните - които трябва да обявят за законно постигнатото споразумение. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от непреклонните застъпници на Никейския символ на вярата, са дали съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати, включително всички епископи от Илирик.
Съборът изпраща многочленна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да дойде в Константинопол, дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където биват подложени на натиск да потвърдятс подпис своето съгласие под Сирмианския символ на вярата. По същия начин биват заставени и останалите делегати на събора в Римини да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата, на който вече се дава названието Символ на вярата от Нике - за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361 г., в деня на своя 25-годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата.
Последвалите събития обръщат обаче хода на събитията на 180 градуса. Смъртта на Констанций ІІ на 3 ХІ 361 г. и краткото, но важно с последствията си управление на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен «Отстъпник», дават нова насока на историята. След провалилия се опит на този император да премахне привилегированото положение на християнството и възстанови равноправието на всички религии, православната партия взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни партии. Символът на вярата от Нике вече бива наричан полуариански (след 381 г. ще се нарича «ариански») и се замества с Никейския символ на вярата, като в течение само на едно десетилетие са изключени от църквата един подир друг всички епископи от северните провинции на Илирик, както и от провинциите Мизия, Хемимунт, Тракия, Родопа и (Малка) Скития. Това разделение на църквата бива утвърдено на Втория вселенски църковен събор в Константинопол през 381 година, който ще зациментира разделението на църквата - седем века преди нейното окончателно разделение. През следващите десетилетия от православната църква ще бъдат изключени и повечето от църквите в Мала Азия, обвинени за привърженици на монофизитската ерес, а много от техните членове в течение на следващите две столетия ще приемат исляма.
Ако и църквата в Илирик да запазва своята независимост с подкрепата на император Теодосий ІІ (408-450), който поради това бива обявен от православната църква за привърженик на арианството, след неговата смърт натискът срещу „еретическата църква” на Илириксе засилва. След като още в началото на последната четвърт от ІV век започват гонения срещу отделни групи „еретици-ариани”, тези гонения се разрастват в края на V и началото на VІ век във въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров и с разрушаването на по-голямата част от неговите църкви, като същевременно се засилва и натискът срещу неговите църковни водачи - в 516 г. епископите от Източен Илирик биват закарани насила в Константинопол и хвърлени в затвора, където главите на църквите на Никопол в Южен Епир и Ниш умират. Юстиниан І (527-565) успява да усмири за няколко десетилетия размириците между православните и еретиците и учредява независима архиепископия за църквите в централната и западната част на полуострова, но тя не просъществува дълго след смъртта му, а влизащите в нейния състав диоцези продължават да се считат за независими от Константинопол и Рим, като отказват да вземат участие на следващите църковни събори.
На „еретиците-врагове на православието” в Мала Азия и на Балкана се дават различни названия и се залепват всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите „еретици” обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и подържат, че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място Павел и Андрей и техните най-близки сътрудници. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни, и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни.
Макар и от страна на православната църква да се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника от Самосата в Месопотамия, последователите му отхвърлят категорично това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел. И тъкмо тук ние се натъкваме отново на въпроса за Филипи и Филипопол. Това, което създава най-големи затруднения на изследователите на павликянското учение, е въпросът за връзката му с България. След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където апостол Павел е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни.
Наистина, според някои автори, следващи сведенията на Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, павликяните в Пловдивско били преселени там от император Константин Копроним още през VІІ век, но тези сведения трудно могат да се съчетаят със сведенията на Петър Сицилийски, чиято История на ересите на павликяните и манихеите се счита за главния и най-достоверен извор за павликянското учение. Според този автор, арменските павликяни не само твърдели, че тяхната църква е македонската и е основана от апостолите Павел и Сила, но и един от техните главни учители и реформатор на тяхното учение, Константин, който от 653 до 684 г. застанал начело на тяхното религиозно общество, приел името Силуан, т.е. Сила, и бил считан от последователите си за реинкарнация на този апостол, докато неговият наследник Симеон взел името Тит, и бил считан от своите съмишленици също за реинкарнация на едноименния ученик на апостол Павел. За основа на учението си и двамата възприемат единствено евангелията и посланията на апостол Павел, а при учението за реинкарнацията на душите следват християнската гностика, сочещи и за нея като изходна точка учението на апостол Павел. Отговор на тези въпроси историографията не дава, също както не дава и на въпроса защо Петър Сицилийски посвещава труда си на първия български архиепископ, заел своя престол след основаването на българската архиепископия в 870 г., докато повечето съвременни автори застъпват становището, според което ересите се появяват в българските земи едва при засиленото развитие на феодалния строй, последвало покръстването на българите в 865 година, като социално-политически движения. А това показва, че въпросите, свързани с разпространението на християнството в България, не могат да се считат за напълно изяснени и налагат още много допълнителни изследвания.
September 5, 2006
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
