За Маньо Стоянов
и за тази книга
„Възрожденският Пловдив“ (1981) на Николай Генчев, „Когато Пловдив беше столица. Очерци за Източна Румелия“ (1974) на Маньо Стоянов и „Пловдивска хроника“ (1971) на Никола Алваджиев образуват своеобразен триптих за българското битие на древния и вечен град – от епохата на националното пробуждане, през началните години на следосвобожденска България, до първото петдесетилетие на ХХ век*. Сред тях книгата на Маньо Стоянов сякаш не е толкова популярна, по-малко се знае и за автора u, което налага краткото представяне на живота и творчеството му.
* * *
Той е роден на 31 май 1903 г. в Душанци – старопланинско село, разположено на река Тополница. Неграмотните му родители имат седем деца, които отрано се захващат със селския труд. Бъдещият изследовател завършва прогимназия в отстоящия на 8 километра град Пирдоп и постъпва в Пловдивската духовна семинария.
Маньо Стоянов я завършва с пълно отличие, получава стипендия за учене в чужбина и през 1926 г. става студент по богословие в Берн. Неизтощимата му жажда за знание го тласка да запише и философия във Фрибург. Така през 1930 г. той завършва с докторат по теология на тема „Черковно-политическата дейност на митрополит Климент Търновски“, а година по-късно и с докторат по философия на тема „Григорий Петров и житейското му дело“. Ето какъв човек се завръща в родната семинария, за да преподава латински, гръцки и немски език през 1932–1935 г. След това учителства в гимназиите на Пловдив (тук се венчава с колежка, преподавателка по български език и литература), Сливен и София.
Най-важните етапи в научното израстване и утвърждаване на Маньо Стоянов са свързани с новото му пребиваване в Пловдив, когато от 1945 до 1948 г. (по препоръка на изтъкнатия библиограф Тодор Боров) той става уредник и директор на Народна библиотека „Иван Вазов“, и особено след трайното му установяване в София като ръководител на отдел „Ръкописи и старопечатни книги“ в Народна библиотека „Кирил и Методий“. Тук ерудираният и работлив изследовател създава трудове с трайно значение за проучването на българската възрожденска книжнина, на българо-гръцките книжовни връзки и отношения, на славянската палеография. Въпреки че и преди това той е автор на книга за Августин Блажени, публикувана през 1936 г., и на статии в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“, най-значителните постижения на Маньо Стоянов са именно през периода, когато има възможност да се занимава със системен научен труд и известно време – с преподавателска дейност в Библиотекарския институт, за което свидетелства учебникът му „Книгознание. Лекции“ (1949).
От средата на миналия век се зареждат статии и студии, сред които особено важни са „Български старопечатни книги“ (1952), „Един български културен център в Родопите през турската епоха“ (1954), „Книги от българи на чужди езици до Освобождението“ (1959), „Преписи на Паисиевата „История славянобългарска“ (1962), „Проучване на славянските ръкописи в българските книгохранилища“ (1963), „Начало на протестантската пропаганда в България“ (1964), „Една поема на д-р Никола Пиколо и сведения за него в българския възрожденски печат“ (1968), „Български ръкописи с гръцки елементи“ (1969), „Райковски дамаскин“ (1972), „Опис на гръцките и другите чуждоезични ръкописи в Народна библиотека „Кирил и Методий“ (1973), „Последният дамаскинар Тодор Пирдопски“ (1978). Заедно с Христо Кодов палеографът завършва започнатия още от Беньо Цонев „Опис на славянските ръкописи в софийската Народна библиотека“ (т. III – 1964; т. IV – 1971). Тези и редица други изследвания се раждат след неуморен труд. За изумителната работоспособност на учения свидетелстват неговите съвременници и колеги, отбелязвали, че той всекидневно идвал в библиотеката в 5 сутринта, за да я напусне към 21–22 часа. Достойно ест!
Без да бърза да налага името си чрез скорозрели публикации, чужд на показността и конюнктурата, изцяло предан на системните научни проучвания, основаващи се върху постоянно попълвани енциклопедични познания, Маньо Стоянов израства като „един от исполините на българската библиография“. Така емоционално, но справедливо го определя доц. д-р Донка Правдомирова, нареждайки го до академиците Александър Теодоров-Балан и Никола Михов, до д-р Димитър Иванчев и професор Веселин Трайков. Същата авторка точно отбелязва, че „повечето от 140-те му труда – книги, библиографии, студии, статии, описи на ръкописни книги, обзори“ – при цялата си разностранност „са обединени от основния обект на неговите научни интереси – българската книжнина от възникването u до Освобождението“. Върховен израз на магистралната тема е двутомникът „Българска възрожденска книжнина: Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания. 1806–1878“ (1957; 1959). Без тези над 1600 печатни страници, оценени от професор Божидар Райков като „жизнен подвиг... погълнал повече от десет години денонощна (в прекия смисъл на думата) работа... днес е немислимо нито едно проучване върху нашето национално възраждане“. Капиталният двутомник по своеобразен начин продължава най-високите постижения на литературната ни наука и е с множество откривателски приноси, подчертавани от специалистите през десетилетията. „Научният подход на автора е позитивистичен, характеризира се с необичайна добросъвестност и голяма пълнота и изчерпателност на фактическия материал“, твърди се в „Енциклопедия на българската възрожденска литература“ (1997) по този повод.
Пловдивският период в житейската и духовната история на Маньо Стоянов оставя видими следи в научните му интереси. Той е изследовател на прочутата българска фамилия Чалъкови, чиито представители са енергични деятели на националното възраждане; на изключителния педагог, енциклопедист и активен обществен деец Найден Геров; на предосвобожденските пловдивски духовни и културни събития. Задълбоченият и темпераментен изследовател увенчава десетилетните си проучвания с трудове, представили убедително националната значимост на Пловдив през епохата на Възраждането и Източна Румелия. А рецензията му върху „История на Пловдив от най-стари времена до наши дни“ на Константинос Апостолидис е дело на „истински историк на града – един от най-ерудираните познавачи на духовния живот на възрожденския Пловдив“, както посочва в трикратно издадената си „Пловдивска енциклопедия“ Георги Райчевски.
Това е само част от книжовните завещания на Маньо Стоянов, за когото д-р Лиана Гълъбова отбелязва, че е бил щастлив още приживе да види, че „близки, познати и колеги засвидетелстват обичта и уважението към големия учен, преклонението пред неговия всеотдаен труд, голяма ерудиция и задълбочено познаване на възрожденската книжнина“*. До края на дългия си живот той е верен на призванието си на изследовател, което личи в „Букви и книги“ (1978), „Стари гръцки книги в България“ (1978), „Тодор Пирдопски – книжовник и илюстратор“ (1984). Неуморният труженик склопва очи на 5 ноември 1986 г.
* * *
През 1966 г. Маньо Стоянов публикува „Пътят към свободата. Исторически разкази за Пловдив през Възраждането“. Тук в центъра на вниманието са животът и борбите на вече икономически замогналата се и интелектуално израсналата българска общност в града. Особено внимание е обърнато на борбата за църковна независимост, което фактически води до признаване правата на националните стремежи към политическа свобода и самостоятелна държава. Върху основата на известни документирани факти и новоиздирени архивни свидетелства Маньо Стоянов живо пресъздава епизоди от живота на града, като конституирането и самоорганизирането на българското абаджийско съсловие, строителството на църквата „Св. Константин и Елена“, създаването и дейността на първото българско училище, както и на книгоиздателството на Христо Г. Данов. Вълнуващо е изобразено и паметното сбиване в църквата „Св. Богородица“, когато тук за първи път, въпреки съпротивата на гръцкото духовенство и на неговите енориаши, службата се провежда на български език.
В увлекателните разкази на Маньо Стоянов, следващ исторически достоверното, представено с вещина, артистизъм и патриотично вълнение, се открояват образите на реални исторически личности – чорбаджи Вълко Големия, Стоян Чалъков, Захари Зограф, Йоаким Груев, Гюмюшгердан, владиката Хрисант, Найден Геров, Стоян Чомаков, Христо Г. Данов, Тодор Кесяков, Павел Куртович. Като се изключат привържениците на прословутата гръцка „мегали идея“, това са все образи от паметната галерия на пловдивските и българските будители – истински водачи на нацията в преломен за историческото ни развитие момент. Със сдържан възторг, който още по-силно въздейства върху читателя, Маньо Стоянов създава художествено-документална проза, притежаваща несъмнени естетически и патриотични качества.
Успехът на тези исторически разкази сякаш импулсира автора да пристъпи към създаването на творба, за която Тодор Боров споделя, „че за известното на пръв поглед /.../ е научил много нови неща, а старите е видял в нова светлина“. Това е „Когато Пловдив беше столица. Очерци за Източна Румелия“, излязла през 1973 година и предизвикала интереса на широк кръг от читатели и специалисти. Този интерес не се дължи само на темата, разработвана от славни предшественици като Захари Стоянов, Иван Вазов, Симеон Радев. Върху нея има натрупана мемоарна литература, а българските историци в своите изследвания също така задълбочено са представяли създаването, живота и края на Източна Румелия. Явно е обаче, че наглед обективистичните и лишени от външни ефекти „очерци“ на Маньо Стоянов със своята премерена лапидарност и естественост на изказа отговарят на модерните читателски нагласи.
В началната глава „Областта“ авторът дава синтетичен преглед на Берлинския договор и на неговите създатели, като обръща особено внимание на Източнорумелийския органически устав. Според Маньо Стоянов той е „чудновато съчетание от граждански права и свободи и от възможности за тяхното ограничаване от султана, една комбинация от принципи, осигуряващи свободното и самостоятелно икономическо и културно развитие на областта, и същевременно от клаузи, които я подчиняваха на капиталистическата икономика на западноевропейските държави и на тяхната експанзионистична политика“. Формулировката е точна, което не пречи на Маньо Стоянов да отбележи, че в Органическия устав са „узаконени гражданските права и свободи по това време в най-прогресивните буржоазни държави в Западна Европа“ и че конституционно Източна Румелия е „поставена наравно с тях“. Това дава възможност на енергичните български политици да използват максимално правата на Органическия устав и да го превърнат в работеща за националната кауза конституция със съзнанието, „че техният обществен живот и държавнополитическо развитие ще зависи много повече от лицата, които щяха да застанат начело на областта, и от начина, по който те щяха да прилагат устава в живота“.
Тази „зависимост от лицата“ сякаш определя адекватността на подхода на Маньо Стоянов – в книгата си той е предимно персоналистичен. Разбира се, авторът представя обективните обстоятелства, характерни за Пловдив и за областта, като обръща внимание на специфичното, особено за румелийската столица, триезичие, залегнало и в официалните документи. Показва и преодоляването на враждебните спрямо българските желания тенденции, които се опитва да налага отслабващият турски и гръцки етнос, за да заключи, че макар „триезичието на Източна Румелия да се запази официално до нейния край, в областта постепенно се налагаше българският език“. Пак в духа на обективното пресъздаване на особените събития в Източна Румелия са главите за Областното събрание, за недоволството на обеднялото и потискано население, за живота на чужденците и тяхното влияние върху българите, възкръснали за свободен живот и естествено търсещи модерни социални и поведенчески модели, отвеждащи далеч от ориенталската закостенялост.
Предразположението на автора към известна обобщителна обективност не пречи да се види как още при майсторски изградените портрети на главните управители на областта Алеко Богориди и Гаврил Кръстевич, както и при представянето на Пловдив, Стара Загора и Сливен, се налага уравновесеният, лишен от крайности персонализъм. Не случайно най-четивните и до днес страници от книгата са посветени на паметните дейци в различни области на живота, създали бляскава епоха от модерната история на отечеството. Именно енергичната дейност на талантливите български мъже, съсредоточени най-вече в Пловдив, представя интелектуалното и духовното израстване на българската нация.
Увлекателно, оперирайки с известни и новонамерени ловко комбинирани факти, Маньо Стоянов разкрива пред читателите особения драматичен динамизъм на събитията в Източна Румелия. Техни главни двигатели са удивителни личности – първоначално свързани от общата кауза, а след това разединени и откровено враждуващи помежду си по въпроса как и кога да се осъществи националното обединение. С характерен лаконизъм, без да изпада в излишни подробности, авторът очертава образите на Богориди и Кръстевич, като особено при първия се налага впечатлението, че не е бил на висотата на своята мисия и като българин, и като пълномощен представител на султана. Вярно е, че той твърде дипломатично решава въпроса с феса, който е носил, заменяйки го с български калпак при влизането си в областта. Ала неговата нерешителност и необщителността му, както и твърде старческият му начин на живот, съвсем не отговарят на историческата динамика, на енергичното, вдъхновено от перспективите на свободата младо българско общество. Твърде скоро Алеко паша изпада в изолация и се превръща в обикновен регистратор на събитията. Доста по-различен от него (и не само поради това, че владее българския език) е секретарят му Кръстевич, ако и той да има вече яростни противници в средите на нетърпеливите съединисти. Останалият в историята с обидното прозвище „Треперко паша“, дадено му от жигосващия Захари Стоянов, все пак намира сили да не употреби сила при възпирането на уникалното противопоставяне на българите спрямо Великите сили. Актът на Съединението (вероятно поради неговата общопознатост и детайлното му описание от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“) е бегло засегнат в книгата на Маньо Стоянов. Но предхождащото изображение на паметните източнорумелийски деятели представя Съединението като логична последица от проявленията на мощната национална енергия.
Тази енергия проличава в ярките изяви на прекрасно портретуваните Иван Вазов и Константин Величков. Необикновен е творческият подем на народния поет, намерил израз в изумителната му литературна продуктивност, изцяло инспирирана от патриотичните му устреми. Необикновен човек и творец е високо интелигентният monsieur de beau („господинът на доброто“) Константин Величков. Приятелството на този духовно извисен идеалист с народния поет Иван Вазов предизвиква емоционалното предложение на Маньо Стоянов, което пловдивчани непременно трябва да имат предвид:
Пред немския национален театър във Ваймар стои двойната статуя на класиците в немската литература Гьоте и Шилер, работили дружески там. Мисля, че пред бъдещата сграда на Пловдивския народен театър също трябва да се издигне паметник на двамата румелийски литератори и приятели Вазов и Величков.
Дали в бъдеще идеята ще намери своето въплъщение?!
Впечатляващи са и портретите на Михаил Маджаров и Стефан С. Бобчев. Чест прави на автора, че отдава дължимото им като на изключително талантливи личности. Акцентувайки върху тяхното „вестникарство“, Маньо Стоянов подчертава значимостта на словото им за интелектуализирането на твърде често бравурния, казано евфемистично, периодичен печат от онова време. Налага се представата, че личности като Бобчев и Маджаров, при безспорната си шлифовка в престижни учебни заведения и среди в чужбина, са своеобразни духовни продължители на делото на Найден Геров и Йоаким Груев, на великите книгоиздатели Христо Г. Данов и Драган Манчов. На последните двама е посветен великолепен очерк, отговарящ напълно на високата мярка за тях. В тази посока особено ценно е сведението за Дановата книжарница в Пловдив, която според Маньо Стоянов била наричана „негласно министерство на народното просвещение“.
Сред заслугите на книгата е и това, че тя въвежда в кръга на познатото „неуморния“ Димитър Наумов, за когото е казано: „Той не беше кмет на Стара Загора, но нито едно обществено дело не се извършваше без него“. Забележителният предшественик на модерното земеделско движение у нас се превръща в неоспоряем авторитет в Областното събрание. Създателят на първото периодическо издание за земеделско-стопанска просвета след Освобождението „Земледелец“ умира твърде млад, на 33 години. А едни от най-емоционално приповдигнатите страници в книгата са посветени на „неповторимия“ Захари Стоянов. Малко странно е, че такъв уседнал, изцяло отдаден на кабинетен труд, благ и спокоен Маньо Стоянов съумява така дълбоко да проникне в пламенната и динамична природа на летописеца. Сякаш документалистът е овладян от стихиите на „медвенския Тукидит“.
„Когато Пловдив беше столица“ завършва с лаконичен епилог, в който се твърди: „Краят на Източна Румелия бе в нейното начало. Още при създаването u бе станало ясно, че тя няма да пребъде дълго. Дори самите u създатели не бяха уверени в нейната дълговечност. Гладстон бе заявил, че в мастилото, с което се подписал договорът за Източна Румелия, бил хвърлен барутът, от който пламнал пожарът за унищожаването u“. Това наистина е така, а Съединението е безпрецедентен в новата българска история акт на непокорство спрямо Великите сили, стреснати от обявяването му и от епопеята при Сливница. Ала все пак в пловдивското, а и в общобългарското съзнание, сякаш има известна доза носталгия по онова време, когато в древния град се събират толкова велики за отечеството ни личности, чиято дейност предизвиква емоционални аналогии като „българската Атина“ (Луи Леже) или „българския Ваймар“ – израз, принадлежащ на Маньо Стоянов в неговата прекрасна книга.
Трудно е да се определи точно жанровата природа на тази книга, създадена от педантичен автор, принципно придържащ се към фактите. И все пак в нея фактологът, позитивистът явно е обжарен от събитията, за които разказва, а преклонението му пред създаденото от първите строители на нова България го подтиква да търси по-емоционален, твърде често ярко образен изказ. Именно тази синтетична стилистика на книгата я извежда от тясно професионалното и я въвежда в сферата на контактуването с широки читателски кръгове. Това ме кара да вярвам, че преиздаването u 35 години по-късно ще достигне до множество читатели, които ще я оценят и заради историческите u достойнства, и заради нейния извисяващо интелектуален и етичен дух.
Владимир Янев
