Любопитни факти за Пловдив

[sedem_!_dva]

Много добра тема, няколко пъти съм ходил в Пловдив и ме е много яд, че баща ми след като е бил студент там и след това е живел още 7 години в Пловдив не е останал в един от най-красивите градове на България.

[PLOVDIV PEE 1912]

Народна библиотека “Иван Вазов”

Народна библиотека "Иван Вазов" – Пловдив е втора по големина в Република България.
Изпълнява функции на второ национално книгохранилище за българската литература.
Създадена е през 1879 г. като книгохранилище към Дирекцията на Народното просвещение в Източна Румелия по личната инициатива и с усилията на видния възрожденски учител и деец Йоаким Груев, тогавашен директор на Народното просвещение.





Първият й уредник е известният руски публицист Ал. Башмаков. Основата на нейния фонд полагат книгите на Венелиновата библиотечна сбирка, собственост на българското ученическо дружество в Одеса, пренесена в България през 1876 г. и предадена на пловдивското училище "Св. св. Кирил и Методий" с активното съдействие на Найден Геров и граф Н. Б. Игнатиев. През 1881 г. Областното събрание на Източна Румелия приема "Закон за свободата на печата". Съгласно чл. 3 от този закон всяко печатно произведение, издавано в Пловдив и в другите градове на Румелия, е предавано в 2 екземпляра на библиотеката. Така тя става национален архив на Южна България до 1885 г. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.) библиотеката продължава да се развива и урежда като втора национална библиотека в нашата страна. Със закон за депозита на печатните издания, утвърден през 1897 г. отново е определена да получава и съхранява всяка печатна единица, издадена в България, задължение, което се регламентира и от най-новите правителствени документи. За организацията, устройството и развитието на библиотеката в първите й години голям принос имат Петко Каравелов, Константин Величков, Иван Вазов, Захари Стоянов, П. Р. Славейков, Хр. Г. Данов и др. Библиотеката е била ръководена от родолюбиви и високообразовани директори като Ал. Башмаков, Стефан Ботев, Стоян Аргиров, Борис Дякович, Иван Радославов и др. Преместването в нова сграда през 1974 г. спомага за утвърждаването на съвременната й структура и модернизиране на дейността й.












Средно по хиляда читатели дневно от всички възрастови групи посещават десетте специализирани читални и осемте зони със свободен достъп до литература от всички сфери на човешкото познание. Библиотеката съхранява над 1 350 000 конвенционални и неконвенционални носителя на информация, а също така и поддържа обменна програма с повече от 60 библиотеки от над 15 страни из целия свят.

Библиотеката притежава колекция от ръкописи, редки и уникални български и европейски издания, църковни книги, скици, гравюри и литографии от 19-ти век, колекция от портрети, архивни материали и възрожденски писма.

Библиотеката е член на следните международни библиотечни дружества и организации:

* Международна Банка за информация на франкофонските страни (Banque Internationale d'information sur les Estas Francophones (BIEF)),
* Мрежа на асоциираните библиотеки към Юнеско (UNESCO Network of associated libraries (UNAL)),
* Депозитарна библиотечна програма към Световната банка за възстановяване и развитие (the Depository Library Programme of the World Bank for Reconstruction and Development).



п.п.След съединението на България голяма част от нея бива изнесена в София .

[PLOVDIV PEE 1912]

Гюро Михайлов - синоним на смелост, а не на глупост

20-годишният войник изгорял, за да изпълни дълга си

Името на Гюро Михайлов дълго време предизвикваше присмех и почуда. За мнозина той бе глуповат човечец, който се жертвал ненужно, за да изпълни дълга си. Истината обаче е далеч по-различна. 20-годишният войник е синоним на смелост, а не на фанатизъм. И постъпката му е героична, но това трудно може да бъде разбрано от повечето хора у нас, свикнали на дребни хитрини и комерсиалност.

Има нещо много смущаващо във факта, че на Гюро Михайлов е наречена лудницата в Пловдив. Сякаш по този начин наследниците му подчертават странността на неговата постъпка като нещо, което може да бъде сторено само от ненормални хора. Така желанието да бъде увековечено името му се обръща срещу него. И до днес мнозина подхвърлят пренебрежително: "Хм, стои си там като Гюро Михайлов!" Затова е парадоксално, че за някои съвременни паркетни лъвове сега се пише с повече респект, отколкото за хората, които действително го заслужават.

За личността на Гюро Михайлов се знае твърде малко. Според съхранените документи той е роден в село Рахманларе и шест месеца след като влязъл в казармата бил

пратен да охранява банката в Пловдив

По това време градът бил център на Източна Румелия и в сградата се съхранявали много важни документи и пари. Там е бил щабът на милицията и жандармерията, затова имало денонощна охрана от петима войници.

За най-важния караул - този пред паричното ковчеже на третия етаж, винаги бил назначаван човек, отличил се със своята преданост. В съдбовния ден - 25 декември 1880 г., навръх Коледа, пред касата бил пратен Гюро Михайлов, редник от трета рота на Пловдивската дружина. Всичко протичало нормално до 11 часа вечерта, когато на първия етаж на сградата избухнал пожар. Причината за него е неизвестна, но вероятно някоя искра от камината е прехвръкнала и подпалила старите дървени мебели.

Огънят бързо обхванал цялото помещение

и паниката обвзела всички. Събудили началника на милицията Керестелев, който веднага затичал към сградата. "С помощта на няколко офицери и жандарми той сполучил да отърве касата на първата дружина, архивите на втората и двете знамена. Но освен тия вещи нищо не могло да се спаси" - пише вестник "Народний глас" в броя си след произшествието.

Очевидци на трагедията описвали страшния хаос, който настъпил след първите пламъци. Навсякъде тичали уплашени съседи, които искали да помогнат, без да знаят какво точно да направят, и в крайна сметка повече затруднявали работата на пожарната, отколкото помагали. Самите пожарникари имали примитивна дори за тогавашните представи кола и

не успели да потушат навреме пожара

Дъските на изгнилата сграда бързо почнали да се пропукват и пропадат. Всички почнали да се отдалечават панически от нея освен един - Гюро Михайлов. Той стоял неподвижен на мястото си, подобно на статуя. Пламъците го плашели, но много по-важен за него бил уставът, приет през 1879 г., който всеки войник бил длъжен да спазва.

Според член 115 в него "Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди постта си и всичко, що му е дадено за наглеждане, и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност."

Единственият, който можел да промени заповедта

бил началникът на караулното отделение. В случая това бил Никола Костадинов. За да спаси часовия, той се втурнал през горящите стълбища към касата. Малко преди това счетоводителят на щаба Иван Костов също направил отчаяно усилие да го спаси. Той се покачил с големи усилия на втория етаж и оттам изтичал до стаята с парите. Показал се на вратата и съобщил на Гюро Михайлов веднага да излиза, ако не иска да умре.

Войникът обаче насочил щика на пушката си към него и казал:

Без командира си поста никога няма да напусна!

Но когато командирът му дошъл да го спаси, вече било невъзможно късно. В мига, когато Костадинов влязъл в стаята, дървеният под се пропукал и се срутил. С него пропаднали и Гюро Михайлов, и четиримата войници, които искали да му помогнат да излезе от горящото здание. Когато на следващата сутрин разчистили пепелта, от тях били останали само овъглени скелети.

Пепел покрила и паметта на войниците. Две години след пожара, на 8 юни 1882 г., бил осветен паметник в тяхна чест. На него имало мраморна плочка с надпис: "В памет на изгорелите войници Никола Костадинов, Гюро Михайлов, Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Петков, станали жертва на войнишкия дълг в пожара на 25 декември 1880 г."

"Присъствуваха на това тържество почти всички офицери от Пловдивския гарнизон - съобщава в. "Марица" в брой 393. -

Чиновници имаше малко

Граждани още по-малко."

За съжаление вторият паметник, открит на 29 ноември 1938 г., нямал по-добра съдба. Той бил изработен по проект на известния художник професор Никола Кожухаров и на неговото освещаване имало истинско стълпотворение. Вестник "Борба" в брой 5274 описва събитието като "манифестация на несломимия български дух, на ония добродетели, които е насаждала и продължава да насажда войската."

Тези добродетели, смятани за изконни във всички развити европейски държави, се оказали обаче неудобни за комунистическата власт. Тя постепенно потулила сведенията за героичната смърт на Гюро Михайлов. По същия начин

изчезнал и паметникът му

през една нощ на 1962 г. Това не бива да учудва никого - в България често изчезват паметници. И още по-често се появяват, изровени от някой склад за стари железа. Така станало и с паметника на Гюро Михайлов. Той бил намерен през 1994 г., 32 години след като властта се опитала да заличи спомена за него.

Днес той отново се издига на централния площад в Пловдив. Някои минават безразлично край него. Но други продължават да си спомнят за храбростта на войника, останал неразбран от повечето хора, но записан с ярки букви в летописа на историята.

При гробът

Иван Вазов

На загиналите солдати

в пожара на 25 декември 1880 в Пловдив

Спете тихо, служители прости

На дългът, на светата родина,

Мир на ваш'те страдалчески кости,

Чест на вашата скръбна гробнина!

Млади йощ, бой и смърт не видели,

Вий знаяхте как храбро се гине,

Вий знаяхте о, синове смели,

що е чест и безукорно име.

Вий казахте: Да умрем е тежко

Без борба, но стихията жертва,

Но за нас няма студ, няма жежко,

При дълга, при войнишката клетва.

Нека лютият дим да ви дави,

И свирепият плам да ви пали,

Вий останахте всред мъките прави.

Никой своя живот не пожали.

Изтърпехте страдания много!

Но смъртта пред страхът бе приятна.

Вий честта си запазихте строго

Ваш'то знаме остана безпятно.

Спете тихо... България праща

Вам венец и от зло се не плаши.

Таквиз синове честни дор' ражда,

Дор' я кичат гробове, кат ваший.

[PLOVDIV PEE 1912]

Женският образ с надпис EIPHNH от Филипопол е първото открито в българските земи изображение от този тип. Сградата "Ейрене", която функционира през 3-4 век, вероятно е резиденция на виден гражданин от Филипопол, изповядващ идеите на ранното християнство, и заема централно място между проучените частни жилища в античния Пловдив.

Антични мозайки от Филипопол, ІІІ-ІV век

Античната жилищна сграда Ейрене е обявена за паметник на културата от национално значение

Подовата мозайка, разположена в централното помешение от жилищна сграда “Ейрене”, с женският образ с надпис EIPHNH, датира 4-5 век. В представителната част на сградата всички помещения са с полихромни подови мозайки, където в геометричните и фигурални изображения е употребена богата гама от цветове и нюанси. В правоъгълното пространство се разграничават две композиции разположени в квадрати, с кръг вписан във всеки от тях, и изображение поместено във всеки кръг.


Мозайките в сградата са запазени in situ в съвременното подлезно съоръжение - т.нар. подлез "Археологически", който се намира южно от тунела /Трихълмиато/. "Ейрене" е разположена от северната страна на антична улица от системата decumani, която се проследява от площада с "Централните терми" под кино "Балкан" и извежда до т.нар. "Малка Базилика" в близост до източната крепостна стена. Западно от "Ейрене" преминава улица от системата cardines. На север улицата достига до южното подножие на Трихълмието под Античния театър, а на юг преминава в близост източно от форума покрай друга сграда с мозаичен под - т.нар. "Резиденция". Тези две улици заедно със застрояването около тях са едни от основните градски артерии. Мястото на сградата "Ейрене" и ролята на нейния собственик в живота на града по това време е видно от новоизградения сектор от улица cardo.Тя извежда пред входа на "Голямата Базилика" и осигурява пряка връзка между двете сгради..

Женския бюст, изработен в тeхника opus vermiculatum, е разположен в шестоъгълник, обграден от шест квадрата и триъгълници между тях. Широка разделителна лента, представляваща черно-бяла ромбоидна решетка със свастики-меандър, е разположена между основните мозаечни композиции в централната зала на сградата. Над северното квадратно мозаечно пано разположено над отводнителен канал е изградена осмоъгълна мраморна конструкция – фонтан. От северната му страна, в мозайката е изписан поздравителен надпис.


В сградата са обособени две части - домакинска и представителна. В представителната част помещенията са разположени около вътрешен двор с перистил (колонада). През следващите моменти на преустройство към едно от тях е пристроена апсида също с мозаичен под.

Мозаечната композиция в западния квадрат от централното помещение на сградата се състои от вписан кръг с поместена в него голяма полихромна мозаечна розетка изпълнена с малки триъгълници. В центъра на розетката е разположено изображение на ваза-кантарос в малък кръгъл медальон.

[PLOVDIV PEE 1912]

ТРАКИЙСКАТА АТЛАНТИДА


КОИ СМЕ НИЕ? Живеем в страната с най-древната култура в Европа, уви, още несистематизирана и неразтълкувана. Наследници сме на уникална, на най-старата цивилизация, но нямаме отговор, защо е изчезнала по мистичен начин преди около 5000 години пр. Хр. Заради последвалото я пропадане, достигнало почти до вторично подивяване забравихме, че митичния Стар свят изграден тук и съществувал подобно райска градина, изпреварвал останалите култури с повече от 1000 години. Неговите праисторически епохи отбелязали самотен връх през неолита и фантастичния енеолит. Той донесъл златната ера в живота на човечеството и първата, основополагащата цивилизация. Защо сме били първите европейци? Какво се е случило внезапно после?...... Но кои сме ние всъщност? Задаваме тези въпроси днес, защото сме по-близо отвсякога до отговорите. По последни научни данни, преди около 150, 000 години (според някои източници едва преди 75, 000), седем породисти африканки дали началото на човешкия род. Това е днешното свръхново доказателство за произхода на човешкия род не от една (библейска Ева), а от седем „митохондрийни Еви”, според изследванията за човешкия геном на генографичния проект (стартира 2004 г) на IBM, National Geographic и фондация (вижте в Гугъл). И изведнъж затихналите спорове за произхода на човека избухват с нова сила. Търси се... бащата (библиейския Адам), може би бащите ни или по научному казано, кой е добавил мъжката Y хромозома в тези прекрасни наши пра-майки. Може да е Природата, може да е генна операция на инопланетяни, а може да е... ----------------------------------------------------------------- ОТКЪДЕ ИДВАМЕ? Случило се е в Централна Африка, на границата с Намибия. После човешкия род хукнал да се разселва. Учените изследват пътищата, по които е направил това и анализират причините да се появи тук или там. Но кой е първият европеец? Доскоро научният свят приемаше, че той е стъпил на континента, прекосявайки Гибралтарския проток, един воден канал, който винаги е делял двата континента. Праисторическите палеолитни рисунки от Ласко и Алтамира изглеждаха достатъчни да бъде обявено началото на европейската култура. Но уви, вече е ясно че не се е случило така. Гибралтар е бил непреодолимо водно препятствие за пътешествуващите африканци. Единственият път от там към Европа минава през Дарданелите и Босфора, тогава доказано сухоземни. И изведнъж Мала Азия и стара Тракия се оказаха особено важни за европейската култура. Защото за да стъпи на европейския континент първият човек е трябвало да мине от тук. А това означава само едно, че Първия европеец е бил жител на... Долината на Марица! Откритието се доказва от продължаващите изследвания на човешкия геном (ДНК анализи на Y хромозомата), които потвърждават, че българите са най-старата нация в Европа, при това формирала се тук. Другото важно свидетелство иде от археологическите артефакти, които отдавна очертаха точно тази пътека на най-старата човешка култура. Потвържденията продължават и в античния свят. Неслучайно Александър Македонски завладява и основава първата световна империя. Покорявайки народите и земите на изток, а не на запа, където по онова време е нямало нищо. ============================= КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С МИТИЧНИЯ СТАР СВЯТ? Всички открития свързани с тези първи европейци, строителите на вълшебния Стар свят говорят, че това са били разумни същества, с много фантазия и интелект. Още от Африка те се разселвали избирателно, а не стихийно, търсейки нещо по пътя си, а не са отсядали случайно, като уморени пътници в полето. Но какво са търсели? Прехрана, защитени територии или още нещо? Щеше да е много просто, ако разселването бе механично, спъвано само от природните препятствия и стихиите. Но не е било така. В един момент при откриването на подходящи условия, наглед неспирното придвижване се е обърнало в културно поведение. И това е станало не по-близо или по-далеч от Африка, а там където били достигнати първите основни предпоставки за поява на човешката култура. Кои са те? Уседнал живот, земеделие, пастирство? Не, далеч не само това! Първите хора са търсели още среща със своите космически братя и сестри, както и подходяща среда за извличане и преработка на нови материални активи скрити в местната природа? Само тук, в полите на Родопите и Странджа Сакар те сполучили и в двете. Не къде да е, а в подножието на уникалната планина било положено това Велико начало. То я превърнало в единствената планина в света, замесила в пазвите си най-доброто от трите природотворящи космически енергии, допълнени от четвъртата, творческата енергия на човешкия дух. Така се родили първите свещенодействия, мистериите, първата наука - археоастрономията, появил се ритуалния хляб, чудното вино и живата вода. Всичко това е Родопа планина. Докато тя не открила пред тези упорити и изобретателни люде, нашите предци, Златната цивилизация, първата цивилизация във всемира. Да, именно тук и именно в Източните Родопи и Странджа-Сакар се е родила металургията, отворила вратите пред най-древната култура към цивилизацията на Стария свят. Не е поезия или романтична догадка, а факти и доказателства, подкрепени от изследванията на артефактите. Цивилизацията на Стария свят лежи под краката ни. ============================= ТАЙНИТЕ НА СТАРИЯ СВЯТ Трите скрижала на които са записани тайните на удивителния Стар свят, наричан още Атлантида, са скрити в могилната култура в Тракия, светилищата в Родопите и удивителния цар оцелял преди катастрофата в Черноморския басейн. Те са от най-старите пластове, в които е отложена културна човешка дейност. Те ще ни разкажат какво лежи на дъното на днешното Черно море. Какво е написано на тях? ============================= ХРОНОЛОГИЯ НА ОТКРИТИЯТА Могилната култура в Тракия За селищните могили в Тракия публикувах обобщаващия труд на ст.н.с. П. Детев – Прародината на Траките. Това бе първата книга от поредицата. Констатациите: Селищата възникнали в края на палеолита и началото на неолита в Тракия, отбелязвайки по този начин рязка промяна в качеството на живот. Появила се първата човешка култура на земята. Независимо, че нейните огнища са пръснати из Мала Азия и целия Балкански полуостров, безспорен факт е, че най-старите са се появили именно в Тракия (има разлика между Стара Тракия и сегашния географски район, поделен между няколко модерни държави). Как и защо тази могилна култура е важен свидетел за възникването на Стария свят? От прастари, незапомнени времена представителите на човешкия род стъпили в обширната и плодородна стара Тракия. В края на палеолита вече демонстрирали удивителни познания и наложили първия стандарт в живота на човечеството. Да изберат подходяща местност, разполагаща с всичко необходимо за дълговечно съществуване – сигурен и обилен водоизточник, планината зад гърба им с нейните богатства и плодородно поле за току-що установената земеделска работа. На мястото очертавали и ограждали кръг. В средата палели огромен огън. Пламтящите въглени разстилали върху кръга. В него жреци-огнеходци изпълнявали свой ритмичен ритуал. И основите на бъдещото селище били освещавани и... дезинфекцирани. Напомня ли ви нещо? Да, това са корените, дълбоките корени и смисъл на нестинарството – основаване на селище от автохтонни жители. Далеч по-късно новодошлите елини нарекли очертаването теменос (свещен кръг). Доказателствата: Всички могили са кръгли, а при цялостно разкопаните откриваме, че първичния пласт е бил обгорен! Даже не е нужно въображение, за да си представим как и защо се е случило това. След свещения ритуал пристъпвали към съграждане на първите къщи в кръга. Естественият прираст след време разширявал селищния кръг с нови постройки. Децата строели в близост до родителите си, затова младшите къщи изграждало нов, външен пръстен около стария основен кръг. Неговите първи постройки след време обновявали по най-простия и естествен начин. При срутването заравнявали останките, подравнявали терена, който се издигал с височина около 20-30 см. над естествения ландшафт. Върху него построявали нови (практически обновявали старите) къщи. Този маниер на застрояване и провеждане на уседнал живот позволил на праисторика Петър Детев да стигне до прозрението, че в основата на всяка от селищните могили и до днес се въргалят отломки от всички епохи, през които е съществувала. Прозрението му е удивително ефективно и икономично. В рамките на един научен живот той успя да обходи и датира всички селищни могили в Тракия. Публикувах неговите открития в книга първа от поредицата – Прародината на Траките, през 2002 г. ----------------------------------------------------------------- За какво разказват артефактите? Многобройните находки от тази най-дълбока древност удивляват. Те свидетелстват за направените ред важни технологични открития, за тяхната бляскава функционалност и изобретателност, съградили висока материална и естетическа култура. Появили се безброй пластики на хора, животни, птици, наченала първата писменост в света. Първата неолитна кухня била пищна и богата – открили живата вода, вълшебното вино, изначалния хляб, етеричните масла, благовонията. Не закъснели и ритуалите, зараждат се култовете към Бога-Слънце и земната Богиня-майка. Родил се и култа към домашното огнище,. И всичко това в началото на неолита. Колчем се е стигало до прецизно датиране на артефактите се появява заключението, че най-близките им аналози отстоят поне с 1200 години по-късно! ============================= Светилищата в Родопите Ст.н.с. д-р Ана Радунчева обследва Родопската древност и светилищата повече от 30 години. Тя първа се възползва от прозрението на Детев да датира паметниците, според керамичните отломки и стигна до удивителни резултати – всички следи от многообразната човешка дейност в Родорите през древността са праисторически т.е. възникването и развитието им е започнало в ранния енеолит или дори през неолита. Това твърдение е важно. Към него се присъедини и специалиста по най-ранна праистория Стефанка Иванова. Ако те съумеят да докажат хипотезата си, то ще приветстваме факта, че тук за пръв път в историята на човечеството е било направено фундаментално откритие, позволило на човечеството да премине в цяла нова епоха, камено-медната. Впрочем изпреварващите с хилядолетия останалия свят артефакти продължават и в тази нова епоха. Излиза, че тези първи огнеходци са вкарали човечеството в първия му Златен век, открили са начини и технология за добиване и обработка на метали, осъзнали себе си във Времето и Вселената, усетили са Сътворението като прераждане и безсмъртие! Изреждането може да продължи дълго... до некролога от варненските халколитни погребения. С две думи, създали са удивителния Стар свят, слуховете за който впечатлили толкова много живелия хилядолетия по-късно Платон. ============================= Не, не бе никак лесно да се прозре как са достигали до първите понятия – философски, астрономически, феноменологии. Тази първа култура няма дори прости аналози с останалия свят. Осъзнаването на Времето, на Универса, усвояването на най-важната наука – геомантиката (науката за земния дух), изявите на първите духовни водачи и зараждането на учението на Мистите, описани в трилъра, бе плод на дългогодишни наблюдения и съпоставяния. Но те дадоха богати плодове – вече знаем какво са дали Родопите на света – Вяра, Металургия, Наука. Открили и материализирали първите доказателства за непрекъсваемата верига на Наследството, за безсмъртието и прераждането. С тях е омесена изначалната цивилизация на човешкия род, златната цивилизация на Атлантида или по библейски, Стария свят. Беланташ със сигурност е създаван в праисторически времена като Център на Тракийския свят. ============================= Раян и Питман за катаклизмите в Черно море Това е най-популярната днес хипотеза за Потопа. Доказан при това. Всички са чували за нея. Объркването около нейното основание и интерпериране идва от глупавото държане на някои наши псевдоучени, които верни на Статуквото побързаха да оплюят Боби Балард и останалите. Но факта остана – сладководното езеро с относително скромни размери се е превърнало някога в бурно Черно море, потапяйки огромни площи от сушата. Очевидно под водата се е оказала и голяма част от стара Тракия, май най-плодородната част от долината на Марица. ----------------------------------------------------------------- Голямата слабост на тези външни изследвания, както впрочем и на редица други бе непознаването на археологическата база и от там колебливото им датиране. Това ги правеше ненаучни и безполезни спрямо хронологията на човешките дейности и култури. ============================= Некрологът от Варна Варненските енеолитни погребения остават неразчетени в контекста на своя разказ за митичната столица на Атлантида. Досегашното им експониране не прибави нито дума за местонахождението й, нивото на познания на първата златна цивилизация в света и инженерните й съоръжения. 40 години отлагане на величието стигат. И до ден-днешен експонираме в симпатичен, но безумен безпорядък златните архео-символи на тази първа световна цивилизация. На едно място там са украшенията, инсигниите на властта, на земното богатство, на духовността, ведно с първите уреди за навигация, изчисления на повърхности и най-древната геометрия. (Вижте Списание 8 бр. 5/май 2009 г). Смесването на различните типове находки, ако и да е било възможно, може би дори естествено в онези времена, когато на посветените били известни предназначенията им, днес действа объркващо. В погребалните дарове е скрита голямата енеолитна наука, изградила първата (златна) цивилизация в историята на човечеството. Избирателно погледнато архео-символиката (?!) на една златна огърлица и „украшенията” по разгадани като бици, крави, роги изображения, се смесват с предмети, които и до днес стоят неопределяеми, с неизвестна научна или естетическа стойност. По неподражаем за тогавашната история начин, те като че свидетелстват за неизвестна нам, първа измервателна система. Какво сочи тя, какво е измервала, къде се е прилагала остават въпроси на бъдещето. Днес имаме по-висока увереност в разгадаването на тези послания благодарение на трима автори, водени от Христо Смоленов и тяхната архео-логика. 40 години златните варненски артефакти красят витрините на музеите, но никой не прозря, че в тези погребални дарове е разказана истината за Атлантида. ----------------------------------------------------------------Нека не забравяме, че по подобен начин доста от считаните за орнаментация знаци по глинените пластики разказват за анатомичните познания и лечителски практики на тези създатели на Първия културен пласт в човешката история. Този геометричен уред би показал силата си, колчем бъде приложен към звездна карта или карта на повърхнина. Оставам с надежди, че след като е открит уреда, ще бъдат открити и неговите възможни употреби. ============================= Кое датира находките? Тектоничните процеси отразяващи се на геоморфологията крият в себе си и останките от човешка дейност във времето, когато са се отложили. Те взаимно се допълват и уясняват. И когато е затруднена хронологията и датировката в един от аспектите, тогава другият може да помогне. Какво сочат хронологичните сведения? Че в началото на бронзовата епоха настъпва културен срив и дори в могилите, които се оказват незасегнати и колебливо продължават материалното си съществуване, настава вторично подивяване. Нашите учени предпазливо лансират идеята за „връщане към номадския начин на живот”?! Но са смехотворни в опитите си да посочат причината за това. Подкокоросвани от вън, те са готови да приемат... чуждо нашествие?! Никой до днес не изследва други причини за подобно подивяване. ============================= Любителските сведения Брадата публична тайна е, че иманярите и захранваните от тях частни колекции дълго и методично обедняват официалната ни археологическа база, от която зависят заключенията на учените. В тази си роля те вършат нечия небългарска работа. И така ни лишават от нужните научни доводи и анализи, които да ни доближат до истината. Невъзможно е да чакаме повече, защото ситуацията няма да се промени. Затова се опитах да включа тези находки и сведения в търсенето на истината за трагедията разиграла се край бреговете на днешното Черно море. Наскоро в Пловдив се появи поредната частна колекция, създадена сякаш да обобщава и допълва достиженията на златната енеолитна епоха. Пак там, наблизо, в полите на Централните Родопи се бе сгушил и Храма на златото, разкопан преди 17 години, но невидян. Така е, нашата история все чака открития, които де факто вече е направила. Несънуваният другаде Стар свят е толкова оригинален, че често археолозите са безпомощни. След години упорит труд, ето че Родопите не са вече толкова енигматични – удивителните скални изваяния се оказаха не само светилища. Най-сетне започна истинската им класификация – скалните феномени се подредиха в: археоастрономия – наблюдателници, обсерватории, планетариуми; в металургия – мини, съоръжения за добив на злато, опознавателни знаци; в места за изучаване на природата и контактни зони – удивителната природа и родопски климат и до днес има какво да кажат на света, а Вярата ги е превърнала в гигантски олтар към Бога-Слънце. Праистория от дъното на Черно море Липсата на държавна политика за доказване на тази умопомрачителна хипотеза ме задържа и в лоното на любителските сведения. И не съжалявам, защото те ме снабдиха също с многобройни праисторически артефакти от... дъното на Черно море. Това откритие е важно, защото доказва за сетен път верността си – къде другаде, ако не по дъното на морето, виновно за потапянето на Атлантида, ще са нейните останки? За ориентир и маяк в търсенията ми безспорно служеше чудесния некролог, който волно или неволно, тази златна цивилизация бе оставила край днешните брегове на Черно море. Там погребалните дарове щедро ни разказаха и за местонахождението на Тракийската Атлантида, и за нейното обществено устройство и управление. ============================= Духовната култура Уникалният местен неолитен стандарт включвал и ритуали на зараждащата се духовност. След дълго ембаргово поведение към артефактите доказващи това, днес можем да кажем, че няма праисторически селища, да не кажем домове без ритуален кът, включващ мистична сцена от архаичен минитеатър, съставен от култови фигури, съдчета и предмети. Уви, ние сме едва в началото на тези изследвания, дълго време опорочавани от самите археолози с безумното им желание да съставят каталози с намерените чинии, чаши, паници и т.н. Пратени на различни страници в книгите им и още по-лошо, в различни витрини, дори в различни експозиционни зали, те никога не биха ни върнали дори една елементарна трапеза, да не говорим за каквито и да са ритуални свещенодействия. Досега успяхме да възстановим ритуала от с. Мулдава, параферналията от Пловдив и чудесната сцена от с. Точиларе, разказваща как се е зародил мита за Орфей, синът на Слънцето, слязал „по лунната пътека” в долната земя, за да си търси жена. Тези сцени са представени в романа. Последната от тях е уникална и с това, че е била съпроводена от плочка с протописменост, явно разказваща за пластично изваяния мит. Но действителната изначална духовна култура на Атлантида Тракийска открихме другаде – в мистичните Родопи и Странджа-Сакар. Тя е там, за да прокламира пред цял свят, че където е духовността, там се случват чудеса! Уви внезапното й изчезване в Родопите е още едно косвено доказателство, че жреческата каста е преустановила ненадейно дейността си по същото време, когато във вътрешността на стара Тракия настава наглед с нищо непредизвикано вторично подивяване. ============================= Образите в историческия трилър "Краят на Тракийската Атлантида". Човечеството решава да изпрати в Космоса посланието „Глобално наследство”, което да разказва историята на земята и цивилизацията на хората. ЮНЕСКО инициира проект, който да представи наследството на нашата планета. Уточнени са комисиите и екипи, които ще им помагат в изследванията. Експертът по кодиране на информация Нина ди Блас ще създаде езика, на който ще бъде записано посланието, а самия Бил Гейтс ще изпълни програмното осигуряване. Търсенията на екипът на Джордо Малески го отвеждат в България, където се губят следите на първото злато и първите мистерии. Тук с помощта на българина Ор и неговата дружина прави главозамайващи открития. Намират повече, отколкото са очаквали. Откриват Прародината на виното, благовонията, златото, писмеността, европейската култура и ... потъналата Атлантида. Тук са скрити материалните доказателства за безсмъртието и прераждането, които изглеждат погълнати от потопа. Ще успеят ли Ор, Малески и Нина да се доберат до истината за Началото?! Оцелява само Джордо, който на световния конгрес за проекта „Глобалното наследство” прави потресаващи разкрития. Но способно ли е човечеството, за пръв път от появата си на Земята, да разкаже своята истинска история без помощта на оръжията и насилието? ============================= Идеите, свещеният език и писмеността Романът възпроизвежда в съвременни условия мита за Орфей, опитал да върне чудната каста на архаичните родопски жреци, на онези прокълнати звездобройци, прокудени от тук „виновници” за Потопа. Тяхното отсъствие довело до прочутото вторично подивяване на тези земи, след потъването на Тракийската Атлантида. Образите на Ор и Нина са преки наследници на мита за Орфей и Евридика. Македонецът Джордо Малески носи в себе си пък черти на Александър Велики, същия който с копие и мече пръснал европейската култура върху целия тогавашен свят. Местните мъдреци са онези безименни анонимни герои, последни отломки на величавото изначално минало. Те са тук, за да отбележат края на онази идеална държава и златен век описан от Платон като Атлантида, същата с която се саморазправя Библията, анатамосвайки Стария свят. Доказването на главното – че потъналата в Черно море Атлантида е част от Стара Тракия, доведе до важни открития в сферата на свещения първоезик, езикът на Сътворението и първите опити той да бъде записан. С това книгата за началото на Наследството на човешкия род получи своята окончателна стойност. Вместо заключение Но защо Атлантида да е потънала тук, в Черно море. Какво е Атлантида? Изключая Платон, тя е много по-позната като „Стария свят”, загинал от Божия гняв. Значи исторически имаме две диаметрално противоположни свидетелства за света преди Потопа. Ясно е за кой свят говорим, след като свидетелствата идват от античността. Едното я величае, другото не крие удоволствието си, че хората ѝ били жестоко наказани,... ликвидирани. Даже заплашва с нейното повторение, ако не забравят старите си вярвания. Подозират Платон, че я измислил, за да ни завещае идеалните си представи за съвършеното човешко общество и държавно устройство. Но какво точно е измислил, след като е повече от ясно, че Стария свят е съществувал. Ами Библията? Нима там не прозира неистовата жажда да бъде погребано завинаги езичеството? ----------------------------------------------------------------- И двете описания не са строго исторически. Те само разсейват археолозите, за да забравят какво точно търсят. Екзотичен остров, рай доставен даром от дивата природа? Райската градина на нашето богоугодно въображение? Чудната, уредена страна, с хармонично общество и идеални закони? Тя е само първата човешка цивилизация, съградена от човешката духовна енергия и уникалните първи умения прилагани към сътворящите природата енергии! Тя е блестящия ум и талант на първите поколения на човешкия род! Ако това сме търсили, не се съмнявайте повече, открили сме Атлантида в Тракия. Защото тук са нейните оцелели артефакти. Останалите са на дъното на Черно море! ============================= Благодарности Благодаря на българските археолози за упорития труд по събирането на тези блестящи доказателства. Дълги години вашите усилия бяха разпилявани във фалшиви посоки. Днес и сега – нека работим в тази концепция, а аз ви обещавам още много нови, фантастични резултати и открития. На нашата Тракийска Атлантида! ============================= За автора и неговия проект Проектът „Тракийската Атлантида” се включи в един процес, продължаващ повече от 2500 години, от „заявката” на Платон за изчезването на Атлантида. Досега с поведението си, човечеството проявяваше твърде малко склонност да се раздели с легендата си и да я върне в реалността, пред очите на всички. А това може да стане само с откриване и изследване на АРХЕОЛОГИЧЕСКАТА БАЗА. Подобно на това, което се опитахме да представим тук и сега. То разглежда могилната култура в стара Тракия, Родопските мистерии и причерноморските златни артефакти като „три скрижала”, оцелялата от Потопа част от Атлантида. Тя може лесно да бъде изследвана и е изследвана. Само че доказателствата за изпреварването с над хиляда години на човечеството, които се трупат от откриваните артефакти, важни за духа и технологията остава разпокъсана и недокрай разчетена. Ето, могилите се оказаха чуден ПЪРВИ КУЛТУРЕН ПЛАСТ в историята на човечеството, най-старата култура, в която кротко битува и първото злато, и първите ритуали, и първото вино, жива вода, изначален хляб, както и първата кола в историята на човечеството. Те ни дадоха и „четката, и боята”, отбелязали началото на историята на изкуството с удивителните пластични решения смесили богове и хора, животни и птици с многобройните „оброчни плочки” надраскани с първата система за писане. През изминалите години системно махахме тези „екстри” от могилите и се занимавахме предимно с артефактите на „материалната култура”, Чудно ли е, че от това пострада собствената ни представа за могилната култура на първите хора? Подобно безпрецедентно слабоумие ни преследваше и в Родопите. Там всичко за нас се оказа „светилища”: изваяните скали и камъни – природни феномени; съоръжения, мини и знаци свързани с рудите – „къщички за душите на умрели вождове”, наблюдателници, планетариуми, архео-обсерватории – светилища; древните календари и лаборатории на Времето – погребални съоръжения. Как ще ни липсват Жреците, когато такъв персонаж не е въвеждан никога нито в научен, нито в теософски аспект? Откъде ще дойде „сакралната фигура на Ковача-Демиург”, след като тук, по тези земи златото е растяло по дърветата и само капвало в невярващите ръце на тукашни, неясни туземци?! Споменаването на златото ми напомни за варненските погребения. Чест и слава на Христо Смоленов, че откри по него, по странните погребални дарове цялата древна геометрия, цялата система за изчисляване на ъгли, повърхности и ширини, нужна за да ни разкаже за живота в... Атлантида?! Тя тепърва ще разказва. След 40 години тупане в гърдите, че имаме „най-старото обработено злато” на света? Добавим ли ритуалните кътове, които тепърва ще разчитаме (оцелелите разбира се, незначителната част оцелели), което и направихме в книгата, ще се докоснем, ще бъдем все по-близо до нашата Атлантида, потопена веднъж от Черно море и много пъти от собственото ни невежество и продажност. И все пак, що за концептуално свидетелство оставя изследваната у нас археологическа база? Внезапна и драстична промяна в поведението, продукцията и начина на живот на границата между енеолита и бронзовата епоха. Във вътрешността, в незасегнатата част, могилните хора се държат меко казано панически и разнопосочно. Прилича на реакция към непрестанно прииждащите слухове за случилото се и какво би могло да се очаква, какво би било следващото действие. Защитната система изглежда разбита. „Светилищната мрежа” (по любимия израз на Ана Радунчева) престава да съществува и да изпълнява важните си функции. Нещо стресиращо се е случило. Какво ли е то? Науката, за разлика от изкуството, има свойството да изтрива категорично от лицето на земята понятия, срещу които са се появили неопровержими доказателства. Всички досегашни приказки за многобройни потопи и цивилизации са верни, дотолкова доколкото има доказателства за тях. В единия случай геологически, в другия – археологически. Днес в по-различно положение се оказа и науката за произхода на човека. Проектът за изследване на човешкия геном, стартирал през 2004 г. вече очерта, осъразмери и хронологизира Пътят на човешкия род. Доказа, че Y хромозомата се предава без мутации от баща на син. От това по-голямо материално доказателство за прераждане и безсмъртие (днес) не търси. Но как са се оформяли етносите, сега наричани хаплогрупи? Оказва се, че този ген все пак мутира, но след цели 500 генерации. В идеалния случай това прави 10, 500 години. Ама че работа – все тези 10, 500 години?! Какво се случва тогава? Появява се нов хаплотип. Така генографичния проект очерта 15-ина основни хаплогрупи. А това осъразмеря човешката история и цивилизациите в рамките на 150-160, 000 години?! Ако приемем, че появата на нова хаплогрупа и нейното развитие в рамките на последващите 10, 500 години я водят към нова цивилизация, може да се пророкува (според мен порочно) и броя на цивилизациите съществуващи на Земята до момента. Така или иначе, тези игри на Наследството с математическата прогресия говорят едно, че първите европейци, жителите на долината на Марица са оформили своя етнос тук, в нашата земя т.е. те са коренното население! А колко ли са техните преки наследници? Щом Чингиз хан с неговите четирима сина в рамките на 800-те години, които ни отделят от неговото наследство може да даде (усреднено в рамките на 50 % „успеваемост”) 16 милиона преки наследници, то етносът от Тракия със сигурност има над 3 милиарда преки наследници в днешния модерен свят! Повече в http://www.thracianAtlantis.com Или по-добре, търсете самата книга - Краят на Тракийската Атлантида. Тя наистина измерва няколко важни отсечки, които българския род отдавна е извървял и е редно да познава. От началото на човешкия род (някъде в Африка), до началото на българския род (революцията е факт - Първият европеец стъпил на континета е бил жител на... Долината на Марица!). Но в нея има още важни "отсечки" - от могилната култура в Стара Тракия и първите мистерии в Родопите и Странджа-Сакар до Първата цивилизация в света! Всичко това е наше Духовно и Културно наследство. Знаем го, но не го осъзнаваме, уви. Дано книгата помогне...

[PLOVDIV PEE 1912]

ОПЕРНО-ФИЛХАРМОНИЧНО ДРУЖЕСТВО

Пловдивският симфоничен оркестър е първия извънстоличен държавен оркестър. Създаден е през 1945г., а корените му са от 100-годишната оркестрова традиция в Пловдив - най-големия културен център на легендарна Тракия.

Вследствие на реформи и структурни промени през годините, съставът е титулуван първоначално Държавен симфоничен оркестър, впоследствие Държавна филхармония, а от 1999г. е част от Оперно-филхармонично дружество - Пловдив.

Днес съставът е комплектован от над 100 висококвалифицирани инструменталисти, които имат богат репертоар от класическа и съвременна симфонична и оперна музика. Оттук започват кариерата си концертмайсторите на престижните оркестри на Радио Хилверсон (Мичо Димитров), на Щатскапеле - Дрезден (Ганчо Ганев), Метрополитен опера (Елмира Дърварова). Като оркестрант от Пловдивска филхармония започва професионалния си път световноизвестното сопрано Красимира Стоянова.

Главните диригенти на оркестъра включват имената на Влади Симеонов, Руслан Райчев, Месру Мехмедов, Добрин Петков, Димитър Манолов, Владимир Гяуров, Борислав Иванов, Найден Тодоров, Георги Димитров. Оркестърът е свирил под диригентството на Емил Чакъров, Румен Байраков и изтъкнатите български композитори Иван Спасов, Александър Владигеров, Васил Казанджиев.

Сред гостуващите диригенти се открояват имената на забележителни музиканти от страната и чужбина: Константин Илиев, Васил Стефанов, Иван Маринов, Йордан Дафов, Иван Вульпе, Емил Табаков , Алексей Измирлиев, Кирил Кондрашин, Константин Иванов, Алън Буш, Карел Анчерл, Витолд Ровицки, Станислав Скровачевски, Арвид Янсонс, Янош Ференчик, Карло Цекки, Ян Кренц, Мишел Пласон, Арнолд Кац, Енрике Батиста и др.

В дългия списък на солистите, осъществили паметни концерти с оркестъра са световноизвестни музиканти като Дмитрий Шостакович, Святослав Рихтер, Мстислав Ростропович, Даниил Шафран, Руджиеро Ричи, Хенри Шеринг, Игор Ойстрах, Леонид Коган, Валерий Климов, Сикейра Коста, Сиприен Кацарис и Юри Буков, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Александрина Милчева, Райна Кабаиванска, Веселина Кацарова, Красимира Стоянова, Минчо Минчев, Георги Бадев, Антон Диков, Николай Евров, Божидар Ноев, Людмил Ангелов, Eмма Тахмизян и много други.

Оркестърът е свирил в прочути европейски зали - театър "Шатле" в Париж, "Тонхале" в Бон, Голямата зала на Консерваторията в Москва, Залата на филхармонията в Санкт Петербург, "Брукнерхаус" в Линц, Аудиториумите в Барселона, Мадрид, Сарагоса и др.

Осъществени са концертни турнета в почти всички европейски страни и изяви в престижни музикални форуми у нас и в чужбина: Германия, Швейцария, Чехия, Полша, Италия, Русия, Австрия, Франция, Гърция, Испания.

Много от концертите и записите на оркестъра - аудио, видео, CD ще останат в златния фонд на българската култура като еталон за съвършенство и автентичност в интерпретацията на произведения от различни стилове и епохи. Симфонии № 5, 6, 8, 9, 14 от Шостакович, "Петрушка" и "Пролетно тайнство" от Стравински, Концерт за оркестър от Б. Барток, "Хармония на света" от Хиндемит, "Жанна д'Арк на кладата" от Онегер, Трета симфония( "Огненият ангел") от Прокофиев, "Морето" и "Картини" от Дебюси са само част от репертоарните заглавия, вписани като явления в музикалния живот на страната.




Пловдивската опера е създадена през ноември 1953г., когато се състои първия спектакъл на операта "Продадена невеста" от Б. Сметана.
През годините репертоарът на операта включва творби от Чимароза, Перголези, Моцарт, Росини, Белини, Доницети, Верди, Пучини, Маскани, Леонкавало, Сен-Санс, Масне, Чайковски, Мусоргски, Бородин, Рахманинов, Стравински, Карл Орф, Яначек, Равел, Бритън, Меноти, Бърнстейн, Гершуин, Прокофиев.

Специално място в активната дейност на трупата заемат представленията на открито. Началото датира от 1965г. с незабравими спектакли на красивия пловдивски хълм Бунарджика. Приблизително 20 години по-късно, с разкопките на Античния театър в Пловдив, на операта е предоставена уникална сцена със завладяващ чар.

Пловдивската опера винаги е била в състояние да създаде добра артистична атмосфера за гостуващите изпълнители. Сред тях са диригентите Артуро Базиле, Дмитрий Гоя, Валентин Кожин, Мун-Вун Чунг, Петер Тиборис и др.; режисьорите Габриел Коре, Саймън Щейн, Станислав Гудасински, Джан Карло дел Монако, Йекта Кара, Дарио Фо, Бисер Шинев и др.; солистите Питър Глос, Владимир Атлантов, Евгений Нестеренко, Юрий Мазурок, Луис Лима , Маргарита Радулеску, Мауро Аугостини, Джан Франко Чекиле, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Калуди Калудов, Стефка Минева, Орлин Анастасов, Емил Иванов, Цветелина Василева, Бойко Цветанов, Владимир Стоянов и др.

Творческите постижения на трупата на Пловдивската опера са получили международно признание на някои от най-престижните сцени: "Дойче опер" и залата на Берлинската филхармония в Берлин, Кралската опера и зала "Тиволи" в Копенхаген, "Малий театър" в Санкт Петербург, Двореца на изящните изкуства в Брюксел, Аудиториумите в Мадрид, Барселона и Палма де Майорка.

Пловдивската опера е гостувала в Германия, Дания, Русия, Франция, Швеция, Норвегия, Малта, Белгия, Испания, Италия, Холандия, Португалия, Южна Корея, Гърция, САЩ.

През 1999г. Пловдивската опера и Пловдивска филхармония са обединени в Оперно-филхармонично дружество - Пловдив.


Изграден в началото на II в. от н.е. по времето на император Траян (98-117), театърът е бил една от най-значимите обществени сгради на Тримонциум, забележителна с архитектурната си представителност и великолепие.

Oткрит случайно при укрепителните работи по южната крепостна стена, Античния театър е най-впечатляващата постройка от римско време, дошла до нас.

Близо 10 години (1968-1979) са отнели разкопките и разчистването на обекта, при които е трябвало да се отстранят 15 метра дебел земен пласт.

Театронът или местата за зрителите са амфитеатрално разположени и са разделени на два пръстена от 14 реда седалки, издялани от мрамор, разделени на сектори от спускащите се към сцената стълбища. Театърът е имал капацитет от около 7000 зрители. Имената на градските квартали са били издълбани на пейките на всеки сектор и всеки зрител е заемал място в съответния сектор.

Античния театър в Пловдив


Сцената с две нива (скене) разкрива архитектурното и декоративно богатство на постройката. Високото качество на използваните материали и художественото изпълнение недвусмислено доказват огромното социално значение, което се е придавало на театъра.

Голяма част от постройката е разрушена в края на IV век от пожар или земетресение, след което останали 20 от общо 28 реда на амфитеатралния театрон, скенето се срутило до основи, въпреки това чрез обстойни археологически проучвания е направена сполучлива реставрация.

Включен в границите на архитектурния резерват "Старинен Пловдив", днес театърът се вписва в неговия ансамбъл като най-емблематичният паметник на непрекъснатата културно-историческа приемственост, осъществена върху Трихълмието през вековете. Възроден за нов живот, той е привлекателно духовно средище на града, в което съвременната култура взаимодейства с непреходните ценности на миналото.

От средата на осемдесетте години, след възстановяването му, Античния театър става част и от историята на Пловдивска опера (ежегоден "Верди" фестивал), Пловдивска филхармония (концерти, откриване на Европейски месец на културата 1999г.), а впоследствие и на Пловдивското Оперно-филхармонично дружество ("Верди" фестивал, фестивал на Оперното изкуство, концерти).


Отзиви в печата за филхармонията

"Bonner General Anzeiger", Bonn (Бонер Дженерал Анцайгер, Бон):

"Оркестърът от втория по големина град в България трябва да бъде нареден сред елитните оркестри на Европа. Този екип от изтъкнати музиканти изнесе великолепен концерт. Пълната хомогенност на ансамбъла като цяло и на отделните групи инструменти, наситеното звучене и елегантната мекота имат мощно въздействие."


"La depeche", Paris (Ла Депеш, Париж):

"С програмата си Пловдивският филхармоничен оркестър се показа в най-добрата си светлина: гъвкава фразировка, дълбочина на звука, перфектен унисон и възхитителна струнна група. Превъзходното изпълнение предизвика много одобрителни възгласи и аплодисменти от страна на публиката."


"Rheinpfalz", Neustadt (РайнПфалц, Нойщат):

"Не се слуша често оркестър, който музицира с толкова силно и убедително присъствие, както го направиха българите. Те образуваха едно напълно хомогенно цяло от почти грандиозната радост в изпълнението на всички инструментални групи, технически съвършени, завладяващи в изграждането."


"L'Unita", Aquila (Л'Унита, Акила):

"Откриването на годината на Брамс от Пловдивския филхармоничен оркестър беше голямо културно събитие за почитателите на класическата музика в Акуила. Компонентите от брамсовите творби бяха изпълнени с прецизност, достойна за възхищение чрез оркестрацията, която беше изпипана до най-малкия детайл във всички групи, като се започне от самоуверените валдхорни до мощната топлота на челите и другите струнни инструменти, всички обединявайки се, за да сътворят чувствено, плътно, изцяло брамсово звучене. Соловите изпълнения на духовите инструменти, толкова важни в партитурите на Брамс, бяха блестящо изпълнени."


"Kultura", Moscow (Култура, Москва):

"Пловдивският оркестър е здраво сплотен екип, способен и на най-трудно достижимите задачи. Привлекателността му е не само в единността на ансамбъла и плътността на тембъра му, но и в привлекателната му изразителност."



Отзиви в печата за операта

"Handelsblat", Berlin (Ханделсблат, Берлин):

"Спектакъл от изящни хорове, певци с мощни гласове, разкошен празник на славянските гласове."


"Berlingske Tigdende", Copenhagen (Берлинске Тигденде, Копенхаген):

"Кармина Бурана" и триумфалната сцена от "Аида" - човек не би могъл да си представи по-пищна и зашеметяваща програма. Тази музика накара знаменитата зала в Тиволи да закипи. Изобщо не се учудвам, че получи най-големите аплодисменти в Тиволи през това лято. Музиката определено го заслужава, а също и прекрасната пловдивска опера."


"L'Unita", Italy (Л'Унита, Италия):

"Пловдивската "Аида" разгорещи Ронколе - родния град на Верди. Пловдивската опера изнесе представление, изпълнено с респект към автора и заслужаващо възхищението ни."


"Liberta", Italy (Либерта, Италия):

"Незабравим "Трубадур" , изпълнен от пловдивската опера пред къщата, в която е роден Верди."


"Cultur", Spain (Култур, Испания):

"Трупата постави на сцена най-доброто си представление - поразителни костюми, декори и изключителен хор, оркестър, който изпълни с ненужно перчене тази затрогваща музика, диригент ( Б. Иванов), който за пореден път доказа подхода към вердиевата музика и възхитителни солисти. Вярвам, че Пловдивската опера ще отнесе със себе си уважението, възхищението и любовта на всички оперни почитатели."


"ABS", Spain (АБС, Испания):

"На севилска сцена видяхме очарователната и приятна "Мадам Бътерфлай" благодарение на добрата работа, професионализма и виждането на пловдивската опера."


"Musik", Denmark (Музик, Дания):

"Пловдивската опера е сред най-добрите оперни ансамбли в Европа, така че следващия път вместо да се отправите към Арена ди Верона, можете да отидете на магическата открита сцена на Античния театър в Пловдив."

[PLOVDIV PEE 1912]

ТРАГЕДИЯТА НА ЕДИН ГРАД




В средата на III Век филипол преживява една от най--жестоките трагедии в своята хилядолетна история. Големи групи готскси племена преминават река Дунав и подлагат на грабеж и разруха градовете на Мизия и Тракия. В 250 година обсаждат и Филипопол. Гръцкият историк и оратор Дексип, един от най-изявените историци от втората половина на III век, в съчинението си „Скитика" описва подробно готстсите нашествия, включително и драматичната обсада и защита на Филипопол. Той дава конкретни сведения както за Военната тактика на нашествениците и техните обсадни машини, така също и сведения за укрепителната система на Филипопол и героичната защита на обсадените.

За да защити балканските провинции от варварските нашествия, с големи военни части към Мизия и Тракия се отправя самият римски император Деций. При Никополис ад Иструм, с. Никюп, Великотърновско, той спечелва голяма победа над готите. С трогателно писмо императорът се обръща и към жителите на обсадения Филипол. Както описва самият Дексип, римският император Деций се страхувал повече от тракийската войска, която можела да направи преврат срещу държавната власт. Това е време, когато войската избира императорите на Рим. Затова и самата епоха е наречена „епоха на войнишките императори". Но без да издава своите вътрешни чувства и опасения, императорът написва писмо до римския управител на Тракия и Македония Луций Приск, чието седалище било във Филипопол. В него той съветва обсадените да не предприемат опасни за тях действия и да изчакат помощта, която ще им изпрати. Но при Берое (Стара Загора) римската войска начело с Деций претърпява неочаквано голямо поражение и била принудена да отстъпи, Филипопол е превзет от готите не без съдействието на самия римски управител Луций Приск, както споменава античният писател Йорданес. Градът е подложен на жестоко изтребление, пожар и разруха. Аман Марцелин - бележит римски историк от края на IV век, съобщава, че готите избили във Филипопол 100 000 души. Някои учени смятат, че цифрата е силно преувеличена. Но не трябва да се забравя, че в добре укрепения град намират убежище не само жителите на самия град, но и населението на околните селища. За голямата трагедия, сполетяла града, сведения дава и античният писател историк Зосим, живял през втората половина на V век. В своята „Нова история" той описва, че новият римски император Требониан Гал (който идва след смъртта на Деций, загинал заедно със сина си Херении в 251 година В битката с готите при село Абрит) не само че „позволил на готите да се завърнат по домовете си с плячката, но и обещал да им плаща всяка година известна сума пари. Той им позволил свободно да отвлекат и пленниците, които били предимно от благородни семейства. Повечето от тях били заловени от превзетия тракийски град Филипопол". Но като че ли сведенията на античните писатели за трагичната участ на този най-голям и най-красив град на Тракия бледнеят пред археологическата картина на терена. Археологическите пластове са запечатали неизмеримите страдания на тази трагедия с дебел горял пласт, в който се намират и срутената изгоряла покривна конструкция, и оцелялата покьщнина. Намереният домашен инвентар и особено монетите Категорично сочат, че тоба е станало в средата на III век. Кварталите извън крепостните стени са напълно опожарени и десетилетия наред остават необитаеми. Много скоро тези площи са превърнати в некрополи (гробища), но и укрепеният град е пострадал много силно

. Почти няма сграда, разкрита досега - обществена или жилищна, която да не носи следите на тоба опустошение. Дебел горял пласт се проследява в централното градско ядро - агората, и сградите около нея. Термите на града са разрушени и след тоба възстановени в по-големи обеми. Силно са пострадали и кварталите в Югоизточното подножие на Трихълмието. Археологическите пластобе са запечатали една тъжсна картина на невероятно жесток пожар и разруха, сполетели града. Но веднага след разрухата започва съзиданието. Градът намира сили да възкръсне от пепелищата и отново да израсне с предишния си блясък и величие.

[OBICHAM_BOTEV]

Още веднъж благодаря, PLOVDIV PEE !
Чета всичко с интерес !
Дай Боже повече българи и пловдивчани като теб !!!
Браво !

[PLOVDIV PEE 1912]

Още веднъж благодаря, PLOVDIV PEE !
Чета всичко с интерес !
Дай Боже повече българи и пловдивчани като теб !!!
Браво !

Благодаря за хубавите думи,поласкан съм,но аз съм само един преписвач.Ние българите сме велика нация и трябва да осъзнаем какво богатство притежаваме,трябва да имаме повече самочувствие.

[PLOVDIV PEE 1912]

В Пловдив се намира единственият паметник на благодарността






В Пловдив се намира единственият в страната паметник на благодарността. Тойняма нищо общо с майката, както предполагат мнозина, нито с местен възрожденец. Паметникът е доста скромен, семпъл, липсва помпозност и излишна натрапчивост.
Той се намира в централната част на града, до Дома на младоженците, и е израз на признателност на българските евреи. На него се чете кратък надпис на иврит и английски: „ С благодарност на всички, които помогнаха за нашето спасение на 10.03.1945 г.
От признателните евреи”.
Паметникът е открит на 10 март 1998 г. и се намира на мястото, където през 1943 г. на същия ден пловдивските евреи са били събрани в очакване да бъдат депортирани. Гражданите на града не допускат това и със заповед това е отменено.
Формата на паметника е във вид на шофар – ритуален рог, използван в съботните служби.
Той е дело е на скулптора Атанас Карадечев.