Историята на Chelsea FC !

[Blue_Lion]

[wrapimg=]http://2.bp.blogspot.com/_ps-53ToYCTM/Sc8uBdczV0I/AAAAAAAAAz8/RO9nDzIwjgU/s320/chelsea.jpg[/wrapimg]

Прозвище "Сините от Лондон"
Основан 14 март 1905
Стадион Стамфорд Бридж, Лондон
Капацитет 42 055
Президент Роман Абрамович
Старши треньор Карло Анчелоти
Първенство Английска Висша лига

Основаване на клуба

ФК Челси е основан през 1905 г. от англичани, които имали мечта - да направят клуб, който да играе възможно най-елитния футбол. Година по-рано строителният предприемач Гъс Миърс искал футболът да стане популярен спорт в Лондон и за тази цел закупил бъдещия стадион Стамфорд Бридж. Той, заедно с братята си, имал желанието да го превърне в най-модерния спортен комплекс в английската столица и започнал да търси местен футболен клуб, който да се наеме със стопанисването му и да играе срещите си на него. От ФК Фулъм проявили интерес, но наема бил прекалено висок за тях и отхвърлили офертата, която Миърс им предлагал. След отказа на Фулъм, предприемачът решил да продаде съоръжението на Западната Железопътна Компания. Точно тогава, приятелят му Фредерик Паркър дал идеята да си направи собствен футболен отбор. Той бил очарован, но възниквали спорове за името на клуба. Имало предложения за ФК "Кенсигтън", ФК "Стамфорд Бридж" или ФК "Лондон", но Паркър държал на своето и така в началото на 1905 г. официално бил създаден новия клуб ФК "Челси".

1905-1920



След като клубът бил създаден трябвало да стартира в Южната Лига, но двата лондонски участника в тази лига - ФК Фулъм и Тотнъм се страхували, че новосформираният клуб може да привлече част от техните фенове и убедили другите отбори да не допускат Челси в Лигата. Миърс и Паркър започнали да търсят друго място, където тимът им можел да се изяви. Отправили запитване за включване в Английската Футболна Лига. По това време отборите във Футболната лига искали да се обхване по-голяма територия на юг. Провело се гласуване на 1 юни 1905 г. и лондонския клуб бил официално приет. Челси стартира във Втора Английска Дивизия. Първите два мача на тима са срещу дебютанти като тях. Губят дебютния си мач като гост от Стокпорт Каунти с 0-1, но след това смачква като домакин с 5:1 Хол Сити. В следващите 36 мача Челси има само шест загуби и завършва сезона на трето място. Следващия шампионат те завършват втори и така още на втората година от своето съществуване печелят участие в елитната футболна лига- Първа дивизия. По същото време се извършва първата смяна на треньорския пост в историята на тима. Първият мениджър Джок Робъртсън е заменен от Дейвид Колдеруд. Под негово ръководство, отбортът завършват на 13 място в първия си сезон сред най-добрите. Следва 11-то място, но през сезон 1909/1910 Челси заема 19-то място и изпада. След два сезона прекарани в долния ешалон отново се завръща. През февруари 1912 на 37 години умира основателя на "сините" Гъс Миърс. Този сезон, Челси постига голям успех като се добира до полуфинал за Купата на Англия, но губи от Нюкасъл Юнайтед с 3:0. До началото на Втората световна война, клубът прави още няколко добри участия в тези мачове за Купата, а в първенството заема места в средата на класирането.

1920-1970

След Докърти на треньорския пост застава Дейв Секстън. Добрите изяви в купата на Англия продължават. След няколко опита най-накрая през 1970 г. тепечелят този трофей. Сезон 1969/1970 е много успешен за тима. Стигат до третото място в първенството и участват във финал за Купата. Техен съперник е един от най-добрите отбори по това време Лийдс, завършил на втора позиция в шампионата. Те са считани за фаворити. Съумяват да поведат още през първото полувреме с гол на Джеки Чарлтън, но Питър Хаусман изравнява за Челси. Втората част отново започва побре за йоркшърци и те отново излизат напред в резултата, но две минути преди преди края Иън Хъчинсън изравнява. Следва преиграване на Олд Трафорд. Там срещата отново е много оспорван. Лийдс отново водят с 1-0, но 12 минути преди края Питър Озгуд изравнява. В продълженията, защитникът Дейвид Уеб бележи победното попадение и донася първата купа на Англия в историята на клуба. Това дава право на тима да участва в евротурнирите през следващия сезон. Челси взема участие в турнира КНК. Един след друг побеждава Арис Солун, следва ЦСКА София и накрая Брюж. Стигат до полуфинал. Жребият отрежда "сините" да се изправят срещу миналогодишния носител Манчестър Сити. Те не се оказват пречка и ги отстраняват с общ резултат 2:0.На финала ги чака Реал Мадрид. "Белият балет" е фаворит, но тези който откриват резултата са англичаните, с гол на Питър Озгуд. Испанците, обаче изравняват резултата секунди преди края на мача. Следват продължения, в които двата отбора не допускат гол и се стига до преиграване. Два дни по-късно, отборите се срещат пак на стадион "Караискакис". Челси отново излиза напред, с гол на Джон Демпси в 32 минута, който се реваншира за вината му за гол на иберийците в първата среща. Реал Мадрид натискат до края на мача, но това не дава отражение в резултата и Челси печели трофея. Влиза в историята като четвъртия английски отбор носител на КНК.

1974-1993

След този триумф следват нови тежки години за лондончани. През 1974 г. Секстън напуска клуба и година по-късно тима изпада във Втора дивизия. В периода от 1974 до 1993 много треньори се сменят на "кормилото на тима", но никой не се задържа за голям период от време. Джон Нил остава най-дълго, но това е малко относително, защото води тима между 1981 и 1985. Това не помага на клуба и под негово ръководство за малко не се стига до изпадане в Трета дивизия.Проблемите по това време са главно финансови , и свързани със собствеността на земята , точно в този момент се появява Кен Бейтс , строителен предприемач които първоначално стабилизира отбора макар че само две точки ги делят от изпадане . През следващата година, Нил решава да направи промени в тима и много нови играчи идват на "Стамфорд Бридж". Това дава резултат и за първи път тима става шампион на Втора дивизия. След този успех Нил става директор на клуба, а на треньорския пост е назначен Джон Холинс.Но радостта е временна само след един сезон са пак обратно във втора дивизия.Назначен е Боби Кембъл, с него отбора постига неподобрен и досега рекорд с 99 точки в един сезон и триумфално се завръща в елита, като още в първия си сезон там завършва 5-ти. Това е само началото на бъдещите успехи, които следват само след няколко години. Последователно след Боби Кемпбъл се сменят Йън Портърфилд и бившия защитник на тима Дейвид Уеб.

1993-2000

След Уеб, в отборът през 1993 г. идва Глен Ходъл. С неговото име се свързва нов възход в историята на тима. Новият президент Кен Бейтс играе важна роля в коренното преобразяване на Челси. Към "сините" се присъединяват няколко знаменити играчи начело с Рууд Гулит. През 1996 г. Ходъл става треньор на английския националния отбор.Под ръководството на Глен Ходъл през 1994г Челси играе финал за купата на Англия, но го губи от Манчестър Юнайтед с 4:0. След него треньор на клуба е Гулит, който става играещ-мениджър.Холандецът изгражда италианско нападателно трио Виали,Дзола и Роберто Ди Матео. През 1997 г. отборът играе финал за Купата на Англия. Побеждава Мидълзбро с 2:0, с голове на Ди Матео и Еди Нютон и за втори път печели трофея. Точно, когато предстоят финали за КНК и Купата на Лигата, през февруари 1998 Гулит е уволнен след скандал с ръководството на клуба. Джанлука Виали го заменя. Тимът губи финала за Лигата, след загуба от Мидълзбро с 2:0. Това още повече кара футболистите да дадат всичко от себе си в другия финал - за КНК. Челси играе финал с германския Щутгарт в Стокхолм. Мачът отива към нулево реми, когато Джанфранко Дзола след пас на Денис Уайс вкарва и Челси става за втори път носител на тази купа. Това, обаче не е последния финал за сезона. Предстои мач за Суперкупата на Европа. Там "сините" се срещат със свой стар познайник - Реал Мадрид. Челси побеждава с 1:0 с попадение на Густаво Пойет. Така Челси прибавя във витрината си нов европейски трофей - Суперкупата на Европа. През сезон 1998/1999 Челси завършва на трето място във Висшата лига, което дава право на тима да участва в Шампионска лига. Играят в третия квалификационен кръг с латвийския Сконто и ги отстраняват с общ резултат 3-0. В групите се падат с Милан, Галатасарай и Херта Берлин. Лондончани завършват на първо място, като трябва да се отбележи, че правят две равенства с италианците, а насред Истанбул бият турците с 5-0. На четвъртфиналите се падат с испанския Барселона. Челси води с 3:0 с голове на Дзола и две попадения наФло, но в края допускат гол на Луиш Фиго. Със същия резултат - 3:1 Барса отвръща на Ноу Камп. Следват продължения, в които испанците бележат нови два гола и Челси отпада от турнира. Сезон 1999/2000 носи нов трофей - Купата на Англия. По пътят към финала, "сините" разгромяват Манчестър Юнайтед с 5:0 на Стамфорд Бридж. Този успех е последван от нова победа на полуфиналите, този пък срещу Нюкасъл Юнайтед, а на финала бият Астън Вила с 1:0, с гола на Ди Матео. В шампионата заемат петата позиция. По това време Челси има много чуждостранни играчи. Президента Бейтс и треньора Виали са критикувани, че разчитат прекалено много на легионери и не дават достатъчно шанс на младите английски таланти. Стига се и до мач, в който сред титулярите няма нито един англичанин. Личат имената на френските световни шампиони – Дешам, Лебьов и Десаи. През лятото на 2000 г. "сините" побеждава Манчестър Юнайтед с 2:0 за Суперкупата на Англия и всички слагат лондончани за фаворит за титлата. Вместо това сезонът започна много зле. Загуби от Астън Вила, Бредфорд и равенство с Нюкясъл Юнайтед, опровергават прогнозите за златни медали. В пълен контраст с представянето на тима, Джими Флойд Хаселбанк. Холандецът вкарва постоянно. Пресата критикува Виали, че е неопитен треньор и не може да реализира пълния потенциал на отбора. Скоро италианеца е уволнен, но остава в историята на клуба, като най-успешния мениджър, след като е донесъл за две години и половина пет различни купи в клубната витрина. След него идва сънародника му Клаудио Раниери.

2000-2003

Първите два сезона на Раниери не може да стигне до местата за Шампионската лига. Два пъти финишират на шесто място. Вместо това Челси реди загуби в Купата на УЕФА от скромни отбори като швейцарския Сент Гален, Апоел Тел Авив и норвежкия Викинг. През 2002 г. "сините" губят финала за купата на Англия от Арсенал с 0-2. За сметка на това, че не успя да постигне някакви сериозни успехи в първите си години на "Стамфорд Бридж", той открива някои млади таланти и по-малко известни играчи. Хаселбанк става голмайстор за сезон 2000/2001 с 22 гола, следващия сезон също можеше да завоюва това отличие, но Анри от Арсенал го оставя на второ място. Ветеранът Дзола показва невероятен дух и игра, и печели всички сини сърца в Лондон и по целия свят. Обявен е за най-добрият играч на Челси за всички времена. През сезон 2002/2003 Челси бие в последния мач за сезона Ливърпул с 2:1 и по този начин стига до четвърто място, което дава място в Шампионската лига. Това бе един от малкото успехи на Клаудио Раниери. Но е ключов защото руския милиардер Абрамович търси отбор, които играе в Шампионската лига и би могъл да придобие лесно, това е идеалния отбор за него. Преди това е оглеждал Тотнъм и Блякбърн, но и двата не отговарят на критерия да са евроучастници. Ливърпул е прекалено скъп и ето го отбора идеален за инвестиция - Челси. Той купува играчи за солидни суми, като насреща не постига очакваните успехи и клубът изпада във финансова криза.Собственикът и президент на Челси Кен Бейтс е бил почти пред обявяване на фалит, когато пристига руския милиардер Роман Абрамович.

2003-2008

Благодарение на огромните си финансови възможности, олигархът покрива дълговете на отбора, но и започва политика, с която иска да превърне Челси в най-големия клуб в света. На "Стамфорд Бридж" пристигат играчи като Муту, Креспо, Верон, Дъф и още много други. Абрамович преобразавя цялостния облик на тима. Плащат се големи суми за селекция, но Раниери продължава да не може да стигне до големите отличия. Така през лятото на 2004 г.за мениджър е привлечен португалецът Жозе Моуриньо, който е обявен за най-добрият треньор в света за изминалия сезон. Той печели това отличие и година по-късно. Привлича в отбора имена като Дидие Дрогба, Рикардо Карвальо, Паоло Ферейра, Петър Чех, Арен Робен и още добри играчи, който са в основата на успехите през следващите години. Стилът на тима се отличава с голяма стабилност в защита и ефективност в нападение. Още в първата си година като мениджът на тима, Моуриньо печели титлата на страната и Купата на Лигата. Първото място във Висшата лига е емблематично, тъй като точно 50 години след първата титлата на страната, клубът става отново шампион. Стигат и до полуфинал за Шампионската лига, но там са отстранени от Ливърпул с общ резултат 1-0 с много спорен гол, за когото така и не бе доказано, че топката е преминала голлинията. На следващта година в клубната витрина се прибавят нови две отличия. През втората си година Моуриньо взема отново титлата в Англия, а също така и Къмюнити Шийлдс след победа над Арсенал с 2-1, като и двата гола за "сините" ги бележи Дрогба. През сезон 2006/2007 Челси печели нови две отличия. Завоюва Купата на Лигата. На финала Челси бие с 2-1 Арсенал.Няколко месеца по-късно идва и решаващия мач за Купата на Англия. Там Челси взема реванш от Манчестър Юнайтед за загубената титла, като ги побеждава с 1-0 на реконструирания "Уембли" след продължения, с гол на Дрогба. В началото на сезон 2007/2008 Челси подобрява един стар рекорд, който преди това е пренадлежал на Ливърпул. С победата у дома над новака Бирмингам Сити 3-2 на 12 август 2007, "сините" бият рекорда от 63 мача непобедени на своя стадион. Поради слаби резултати 3 месеца по-късно Жозе Моуриньо е уволнен, а на негово място е назначен Авраам Грант. Отборът започва да навлиза във форма и доказателство за това е класирането за финала на Купата на Лигата. Там тимът губи изнедващо от Тотнъм, но отборът не пада духом и се класира и на полуфинал за Шампионската лига, като същевременно е с равни точки с Манчестър Юнайтед. На полуфинала Челси отстранява Ливърпул след 2 гола в продълженията (3-2). В последния кръг на първенството отборът губи титлата на Англия и всички погледи са насочени към финала за ШЛ в Москва на 21 май 2008 г. В този мач Челси за пореден път губи злощастно след изпълнение на дузпи. Редовното време и продълженията завършват наравно - 1:1. При изпълнението на дузпи Кристиано Роналдо пропуска за "червените дяволи". Последната пета дузпа изпълнява Джон Тери. Ако отбележи, Челси печелят трофея, но той пропуска. Драмата на стадиона е пълна. Никола Анелка изпуска решаващата дузпа и Манчестър Юнайтед печели Шампионската лига. Това е краят на ерата Грант. След краят на сезона Грант напуска, а на негово място е назначен Луиш Фелипе Сколари. През трансферният прозорец Челси взима Деко и Жозе Босингва. Новия сезон започва впечатляващо с победа 4-0 над Портсмут. Челси записва серия от 86 мача без загуба на Стамфорд Бридж в Премиър Лийг. Серията, започнала на 10 април 2004 г, е спряна от Ливърпул на 26 октомври 2008 г.

2009

На 10 февруари 2009 г. за старши треньор е назначен Гус Хидинк. Под негово ръководство сините имат възход .Той изгражда един сплотен Челси със много голяма дисциплина. По времето му като треньор Челси записва 1 загуба от Тотнъм. Челси завършва трети в Премиършип на 3 точки зад втория Ливърпул. Сините отпаднаха на полуфинал в Шампионската лига от Барселона,а преи това победи в героичен мач Ливърпул. В мача срещу Барса се разрази голям скандал със главният съдия -норвежецът Том Хенинг Йовребо който не отсъди 2 чисти дузпи за сините. Като играч на сините за сезона бе определен Франк Лампард, a голмайсторът на Челси и Премиершип се отличи Никола Анелка. В последният мач за сините за сезон 2008/2009 Челси спечели финала срещу Евертън за ФА Къп с попадения на Луи Саха за Евертън в 26-тата секунда, Дрогба за 1:1 в 21 минута и Лампард в 71 минута донесе титлата на Челси. Стана ясно че Гус Хидинк остава в тима но като изпълнителен директор. Треньор е Карло Анчелоти.


Отличия
1) Домашни

* Премиершип : 1954-55, 2004-05, 2005-06

* Чемпиъншип : 1983-84, 1988-89

* ФА Къп : 1965, 1998, 2005, 2007, 2009

* Купа на Лигата на Англия : 1965, 1998, 2005, 2007

* Камюнити Шийлд : 1955, 2000, 2005

Европейски [редактиране]

* Суперкупа на Европа : 1998
* Купа на носителите на национални купи :1971, 1998

Мениджъри

* Джон Тейт Робъртсън + - 1905 - 1906

* * Уилям Люис - 1906 - 1907

* Дейвид Калдърхед - 1907 - 1933

* Лесли Найтън - 1933 - 1939

* Били Бирел - 1939 - 1952

* Тед Дрейк - 1952 - 1961

* Томи Дохърти - 1961 - 1967

* Дейв Секстън - 1967 - 1974

* Рон Стюърт - 1974 - 1975

* Еди МакКрийди - 1975 - 1977

* Кен Шелито 1977 - 1978

* Дани Бленчфлауър - 1978 - 1979

* Джеф Хърст - 1979 - 1981

* * Боби Гулд - 1981

* Джон Нийл - 1981 - 1985

* Джон Холинс - 1985 - 1988

* Боби Кембъл - 1988 - 1991

* Иън Портърфийлд - 1991 - 1993

* Дейвид Уеб - 1993

* Глен Ходъл + - 1993 - 1996

* Рууд Гулит + - 1996 - 1998

* Джанлука Виали + - 1998 - 2000

* * Греъм Рикс - 2000

* Клаудио Раниери - 2000 - 2004

* Жозе Моуриньо - 2004 - 2007

* Аврам Грант - 2007 - 2008

* Луиш Фелипе Сколари - 2008 - 2009

* Гуус Хидинк - 2009

* Карло Анчелоти - 2009 -

Известни играчи

* Рон Харис
* Питър Бонети
* Питър Озгуд
* Кери Диксън
* Боби Тамблинг
* Рей Уилкинс
* Стийв Кларк
* Марсел Десаи
* Франк Лебьоф
* Еманюел Пти
* Густаво Пойет
* Марк Хюз
* Торе Андре Фло
* Джанфранко Дзола
* Джанлука Виали
* Ерлан Йонсен
* Дан Петреску
* Селестин Бабаяро
* Джими Флойд Хаселбанк
* Рууд Гулит
* Джордж Уеа
* Денис Уайс
* Франк Лампард
* Джон Тери
* Джо Коул
* Уейн Бридж
* Ернан Креспо
* Ейдур Гудьонсен
* Клод Макелеле
* Петър Чех
* Дидие Дрогба
* Деймиън Дъф
* Андрий Шевченко
* Ариен Робен
* Михаел Балак
* Микаел Есиен
* Дмитрий Харин


Стамфорд Бридж



* Име на стадиона : Стамфорд Бридж
* Адрес : Фулъм роуд, Лондон SW6 1HS
* Капацитет : 42 055 изцяло седящи места
* Размери : 103 х 67 метра
* Архитект : Арчибалд Лийч
* Построен : 1876г.
* Официално отворен : 28 април 1877г.

Матю Хардинг

Капацитет: 10 884 Трибуната „Матю Хардинг”, преди известна като Северната трибуна е разположена на северния край на терена. Тя носи името на бившия директор на клуба Матю Хардинг, който намира смъртта си в катастрофа с хеликоптер на 22-ри октомври 1996г. Хардинг прави значителни инвестиции, за да може трибуната да бъде завършена и скоро след смъртта си тя е преименувана на негово име. Строежът приключва през сезон 1997/98, година след смъртта на Хардинг. Трибуната е на два етажа, където повечето места са за притежатели на сезонни билети. Зад трибуната „Матю Хардинг” е разположен музея на отбора.

Източна трибуна

Капацитет: 10 925 Това е най-старата трибуна на „Стамфорд Бридж” и тя е разположена по протежението на източната страна на терена. Преди време, долния етаж на трибуната е било място за феновете на гостуващия отбор, но в началото на сезон 2005/2006 по искане на тогавашния мениджър Жозе Моуриньо там се разполагат местата за семейства с цел повдигане на морала на отбора. Трибуната има три етажа и е сърцето на стадиона, като под нея са тунела, съблекалните, треньорските скамейки, залата за пресконференции, пресцентъра и коментаторските кабинки. На средния етаж са разположени ложи, а горния етаж предлага на публиката една от най-добрите гледки на стадиона.

Шед енд

Капацитет: 6 814 „Шед енд” е южната трибуна. Тя има два етажа. От сезон 2005/2006 в източния край на трибуната се разполагат феновете на гостуващия отбор (Входове 1-3 от горния етаж и около половината от долния). Под „Дъ Шед” е разположен музей и мемориална стена, където семействата на починалите привърженици на клуба могат да им поставят имената, като знак за вечна подкрепа към отбора. Трибуната е построена през средата на 90-те години.

Западна трибуна

Капацитет: 13 432 Западната трибуна е разположена от западната страна на терена. Тя е на три етажа като име и ред с административна ложа, която се простира по цялата дължина на трибуната. Точно оттам собственика Абрамович наблюдава двубоите на отбора. По този причина, на трибуната са поставени отоплители, за удобство на феновете през студените зимни дни. Главният вход на трибуната е първото нещо, което феновете виждат, влизайки откъм „Фулъм роуд”. От двете му страни са разположени два малки входа, които са на името на бившите играчи Найджъл Спакман и Дейвид Спийди. Гореспоманатите ложи са домакин на много гости в деня на мачовете. Всяка ложа е на името на бивш играч на Челси: това са Боби Тамблинг, Стив Кларк, Рон Харис, Тед Рейк. Питър Бонети и Джон Холинс.

[bene]

Историята на Челси, синия отбор (Chelsea) от Западен Лондон, започва през 1905 г. при доста интересни обстоятелства. Стадион „Стамфорд Бридж”, строен през 1877 и собственост на London Athletics Club, е закупен през 1904 от строителните предприемачи, братята Гюс и Джоузеф Миърс (Gus & Joseph Mears). Заедно със своите братя той имал желание да го превърне в най-модерния спортен комплекс на Лондон и започнал да го предлага на местните футболни клубове. Основен кандидат-наемател бил Фулъм, но наемът се сторил доста висок на клубните шефове и те си останали на стария Крейвън Котидж. След отказа на Фулъм, г-н Миърс почти бил решен да продаде стадиона на Западната Железопътна Компания, която искала да го използва за складови помещения. В този съдбовен момент, верният приятел на Гюс Миърс на име Фредерик Паркър го убедил да си направи собствен отбор. На 14 март 1905 в кръчмата „Изгряващото слънце” (The Rising Sun pub), намираща се точно срещу днешния централен вход на стадиона на Fulham Road, се създава нов футболен клуб. Дълго спорили за името. Имало предложения за Лондон ФК, Кенсингтън и Стамфорд Бридж, но Паркър отстоял на своето предложение за име – Челси! И така в началото на 1905 г. официално се появява футболният отбор на „сините” от Лондон.

Първоначално клубът трябвало да стартира с участие в Южната лига. Обаче Фулъм и Тотнъм ги хванал страх да не би техните зрители да се отлеят към мачовете на новия отбор, наговорили подло останалите отбори против Челси и така „сините” не били допуснати в Лигата. Мъчейки се да преодолеят проблема, Миърс и Паркър отправили запитване за участие в Английската Футболна лига, където в началото на ХХ век членували силните тогава Бристъл Сити и Уулич Арсенал. Тази организация имала желание да се разпростре и на юг, затова без колебание приела молбата и след гласуване на 1 юни 1905 г., Челси започва да играе във Втора дивизия на Английската Футболна лига.

За първи играещ мениджър на отбора е нает шотландския национален халф-бек Джон Тейт Робертсън, а отборът е събран с привличането на играчи на други тимове. Най-впечатляващи били 120-килограмовия вратар Уилям „Дебелия” Фоулк, печелил Купата (FA Cup) с Шефийлд Юнайтед, и инсайда Джими Уиндридж от Бирмингам. Първите два мача на Челси са срещу дебютанти като тях. Губи от Стокпорт Каунти като гост с 0:1 и смачква Хъл Сити като домакин с 5:1 (но пък първия домакински мач изобщо е приятелски срещу Ливърпул, спечелен с 4:0). В последвалите 36 мача, синият отбор има само шест загуби и завършва първия си сезон на 3-то място! По това време става и първата драма с треньорския пост в клуба. Робертсън неиздържа на постоянните намеси на Борда на директорите в работата му с отбора, отказано му е да определя селекцията през ноември`1906 и през януари на следващата година той си тръгва. На неговото място временно застава секретарят на клуба Уилям Люис, а Челси завършва втори и така още на втората година от създаването си отива в елита на Футболната лига, главно благодарение на головете на Уиндридж и Джордж Хилсдън. Хилсдън бележи 5 гола при дебюта си и общо 27 за сезона по пътя си да стане първия център-нападател записал 100 попадения за клуба.

Дейвид Колдърхед води тима на Челси и завършва на 13-то място в дебютния сезон в Първа дивизия, а на следващата година е 11-ти. В шампионат 1909/1910 заема 19-то място и изпада, но след два сезона отново се завръща в елита. През февруари 1912 г. на 37-годишна възраст умира основателят Гюс Миърс. Същата година Челси се добира за първи път до полуфинал в турнира за Купата на Англия (FA Cup), но там губи от Нюкясъл Юнайтед с 0:3. После пак би следвало да има пропадане, тъй като отборът завършва втори отзад напред през 1914/15, но поради избухването на Първата Световна война състезателният сезон е анулиран. През 1915 г. Челси достига до последния мач за Купата, но губи с 0:3 срещу Шефийлд Юнайтед. Двубоят се играе на „Олд Трафорд” в Манчестър на 24 април 1915 и влиза в историята като т.нар. „Каки финал”, поради многото зрители облечени във военни униформи заради започващата вече световна рат. Играчите записали първо участие на Челси във финален мач са: Джим Молиню – вратар; защитници – Уолтър Бетридж и Джак Хароу (капитан); халфове – Фред Тайлър, Томи Логън, Анди Уолкър; в нападение – Хари Форд, Харълд Холс, Боб Томсън, Джими Крол и Боб Макнийл.

След войната Лигата се разширява и Челси са поканени да участват в новата Първа дивизия. „Сините” бележат напредък през 1920 г., достигайки третото място в елита, а звезда на отбора е голмайсторът Джак Кок. Четири сезона по-късно обаче Челси отново изпада и стои в по-ниския ешелон до 1930 г., когато финишира втори в класирането и получава промоция за елита. През всичките тези години треньор е Дейвид Колдерхед, поставяйки рекорд по продължителност начело на тима от „Стамфорд Бридж”. Той изкарва цели 26 сезона преди да отстъпи мястото си на Лесли Найтън през 1933.

Въпреки колебливото представяне в началните години на съществуването си, клубът се радва на голяма популярност и печели репутация с атрактивни игри и бляскави играчи в редиците си, звезди като халфа Бен Уорън и нападателя Боб Уитингъм. Аудитория от 67000 зрители гледа мача срещу Манчестър Юнайтед на Велики Петък през 1906, което е рекорд за Втора дивизия тогава; 55000 посещават първото лондонско дерби на „сините” в Първа дивизия срещу Арсенал; 77,952 са зрителите на 13 април 1911 г. в 4-ия кръг за Купата срещу Суиндън.

Влизането си в елита през 1930 Челси осребрява с 25000 паунда за покупката на Хюи Галахър, Алекс Джаксън и Алек Чейн – едни от най-именитите за своето време играчи. Галахър бил считан за най-големия талант тогава, голмайстор и капитан на шампионския тим на Нюкясъл Юнайтед през 1927. Заедно с Джаксън са участници в „Магюсниците от Уембли”, шотладския национален отбор сразил с 5:1 Англия на Уембли през 1928. Въпреки впечатляващите постижения като 6:2 над Манчестър Юнайтед и 5:0 над Съндърланд, никой от триото не съумява да влияе положително и да подобри играта на отбора. Галахар е голмайстор през всичките си 4 сезона за тима, бележейки общо 81 попадения, но престоят му в Западен Лондон се запомня главно с гаменските му прояви. Общо тримата не правят и 300 мача за Челси и до 1936 напускат, носейки значителни финансови загуби на клуба. Техният неуспех характеризира състоянието на Челси преди Втората Световна война – представянето и резултатите често не съответстват на калибъра и претенциите на играчите. Харчат се значителни средства, твърде често за неподходящи изпълнители, главно в нападение, докато защитата остава пренебрегната. През тази декада в отбора играят Томи Лоу, Сам Уивър, Сид Бишъп, Хари Бърджис, Дик Спенс и Джо Бамбрик, всички те многократни национали, но Челси така и не успява да се добере до по-високо от 8-то място. Ироничното в ситуацията е, че двамата най-ползотворни играчи в онези години не струват пени на клуба – вратаря Вик Уудли, с 19 последователни срещи за английския национал, и център-нападателя Джордж Милс, първият футболист със 100 гола за Челси в Лигата. Отборът се разминава с изпадането на косъм през 1933 и 1934 и през 1939, когато пък прави отново пробив за Купата след победи над Арсенал и Шефийлд Уенсди и отпада на полуфинала след домакинска загуба от Гримсби Таун.

Клубът обаче се утвърждава като един от най-популярните на Острова. Визитата на Арсенал привлича 82 905 зрители на „Стамфорд Бридж” на 12 октомври 1935, клубен рекорд и второто най-голямо посещение на мач от английската лига. Впечатляващите постижения по трибуните контрастират с липсата на успехи на игрището и това принуждава Лесли Найтън да си тръгне през 1939, замества го Били Биръл (Billy Birrell), бивш мениджър на Куинс Парк Рейнджърс. С него начело, през 1945 Челси печели военновременната Южна купа след 2:0 на финала срещу Милуол. Пред погледите на 80000 зрители Джон Харис става първият капитан в историята на Челси вдигнал трофей на Уембли. През есента на същата година 100000 зрители поставят рекорд по посещеамост на „Стамфорд Бридж”, препълвайки го за да гледат приятелския мач на Челси с руския Динамо Москва (3:3). В този двубой „сините” от Лондон играят с необичайни червени фланелки заради синьо-бялата екипировка на руснаците.

[bene]

След края на войната (1945), Челси продължава традицията да харчи за впечатляващи играчи. Закупени са тримата най-изявени нападатели тогава – Томи Лоутън, Лен Гулдън и Томи Уолкър, но въпреки това, под ръководството на Били Биръл тимът не заема по-високо от 13-то място в шампионатите. Голямата заслуга на Биръл обаче се крие в разработването и налагането на дългосрочна програма за работа в клубната школа под опеката на бившите играчи Дики Фос, Дик Спенс и Джими Томпсън. В следващите три десетилетия, тази политика ще изгради поредица от талантливи играчи за първия отбор.

През 1948 Челси отново прави солидна покупка – от Нюкясъл Юнайтед за 11500 паунда пристига Рой Бентли като заместник на Томи Лоутън. Две години по-късно, 4 март 1950, впечатляваща победа с 2:0 над Манчестър Юнайтед праща Челси на полуфинал за Купата (FA Cup) срещу Арсенал. Мачът се играе на неутралния „Уайт Харт Лейн” на 20 март 1950 и с два гола на Бентли „сините” повеждат в резултата. Минута преди почивката „артилеристите” намаляват след глупава реакция на вратаря и защитник на гредата при шут от корнер право в очертанията на вратата. През втората част Челси не успява да се съвземе от шока и допуска изравняване. Арсенал печели в преиграването с 1:0. На следващата година, „сините” си заслужават изпадането – при оставащи 4 мача до края те са на 6 точки от дъното и с 14 мача поред без победа. След изненадващи 3 победи, Челси се нуждае от успех над Болтън Уондърърс и удобен резултат от мача между другите кандидат-изпадащи Евертън и Шефийлд Уенсди. Челси бие 4:0, а Уенсди попилява „карамелите” с 6:0 и това спасява лондонския тим заради по-добрия голов коефициент, средно 0.44 на мач. През 1952 Челси отново се натриса на Арсенал за Купата и отново отстъпва след преиграване на полуфинала. Първо завършват наравно 1:1, а после „артилеристите” печелят с 3:0 и Биръл си подава оставката.

Пети по ред треньор на Челси е Тед Дрейк (Ted Drake), бивш национал на Англия и нападател на Арсенал. Той записва името си със златни букви в историята. Дрейк е един от първите треньори в Англия, който стои на скамейката по спортен екип и се ръкува с играчите си преди мач. Модернизира както играта отбора, така и клуба като цяло. Едно от първите му действия е да махне старата клубна емблема с войника-ветеран („военния пенсионер”) откъдето произлиза и прякора на отбора „пенсионерите”. Според Дрейк това прозвище било твърде неглижиращо клуба и по-късно той установява прочутата и така обичана от всички сини фенове емблема с изправения син лъв с жезъла. Лъвът бил заимстван от герба на виконта на графство Челси и Кенсингтън, а жезълът е на Устминстърския абат в чиято енория е Стамфорд Бридж. Успоредно с това Дрейк подобрява тренировъчния режим и променя фамозната трансферна политика на клуба, залагайки само на играчи от школата или на неизвестни таланти от ниските дивизии. Отначало е без успех в начинанието си – завършва 19-и през първия си сезон и 8-и през втората си година начело на отбора. През юбилейния сезон 1954/1955 обаче всичко сработва и Челси ознаменува своята 50-годишнина с първа титла на Англия! Златният отбор се гради от вратаря Чарли „Чик” Томсън, аматьорите Дерек Саундърс и Джим Люис, десния инсайд Джок Макникъл, крилата Ерик Парсънс-Заека и Франк Блънстоун, халфовете Питър Силет, Рон Грийнууд, Кен Армстронг, левия защитник Стан Уилемс и ветерана Джон Харис. Звездата на отбора е капитанът Рой Бентли, голмайстор за сезона с 21 попадения.

Челси започва първенството така, както завършва предходното – с 4 последователни загуби, в това число трилъра 5:6 с Манчестър Юнайтед. През ноември отборът е едва 12-ти в класирането, но следва впечатляващ марш към титлата, губейки само 3 пъти в 25 срещи. Титлата е спечелена кръг преди края след убедителна победа с 3:0 над Шефийлд Уенсди. Решителни за спечелването на шампионата са мачовете с основния конкурент и доминант през онази епоха тим на Уулвърхемптън Уондърърс. Като гост на „Молиню” Челси печели драматично с 4:3 като на почивката изостава с 2:3, а на „Стамфорд Бридж” печели минимално с 1:0 след гол на Силет от дузпа, отсъдена за игра с ръка на капитана на „вълците” Били Райт. Този дубъл от победи в един сезон срещу Уулвърхемптън е реванш за унизителното 1:8 от 1953, което си остава и най-голямата загуба изобщо в историята на лондонския клуб. Годината 1955 е тотално на Челси – шампион е не само първия състав на клуба, но и юношите, младежите и дублиращия състав също завоюват първото място в своите надпревари! И както винаги става с Челси, съдбата се извърта в противоположна посока. Печелейки титлата „сините” са в правото си да станат първият английски шампион участник в новосъздадения през същата година турнир за Купата на европейските шампиони (КЕШ). Даже тегленият жребий отрежда шведския Юргорден от Стокхолм за съперник в първия кръг от надпреварата. Футболната лига на Англия обаче решава високомерно да не участва в това континентално начинание и отказва Челси от участие.

В първенството на следващата година отборът се представя отчайващо слабо и заема 16-то място. В следващите години Челси бавно се свлича, превръщайки се в традиционен средняк. Единственият светъл лъч е даровитият младок Джими Грийвс, повикан по спешност в мъжкия тим. Със своите 122 гола за 4 сезон в Челси, той е считан за най-успешният продукт на клубната школа за вси времена. През юни 1961 Грийвс е продаден на италианския гранд АС Милан и липсата му бързо се усеща, Челси изпада още на следващата година във Втора дивизия.

Наследник на Дрейк става 33-годишния Томи Дохърти (Tommy Docherty), играч на тима и шотландски национал. Периодът на неговото управление става известен като „Изплуването”. Той поема поста през януари 1962, когато шансовете за спасение са абсурдни и използва времето до края на сезона да експериментира състава. Дохърти налага стриктна дисциплина, разпродава старите играчи и на тяхно място привлича младоци от школата. Работата му дава резултат и още на следващата година Челси се завръща в елита, а изградения от него отбор впечатлявал с изгряващите звезди Рон Харис-Чопъра, вратаря Питър Бонети, Боби Тамблинг (неговите 202 гола са все още клубен рекорд), Джон Холинс, Кен Шелито, Бари Бриджес, Бърт Мъри и капитана Тери Венейбълс, всички продукт на клубната школа. Към тях се добавят добрите трансфери на нападателя Джордж Греъм (по-късно легенда на Арсенал), Еди Маккриди и Марвин Хинтън. Това изобилие от таланти, карало Дохърти да нарича момчетата си „диамантите”, закачка с едноименния ТВ сериал, който се въртял в онези години. Младостта и екстравагантността на отбора привличала и много скоро мачовете на „Стамфорд Бридж” пълнели светските хроники и клюкарските издания. По трибуните все по-често често се срещали различни знаменитости от лондонският елит, а суперзвездите Майкъл Кейн, Стив Маккуин, Ракел Уелч, Терънс Стамп и Ричард Атънборо (понастоящем доживотен вицепрезидент на клуба) били известни като ревностни привърженици на тима. През 60-те на ХХ век Челси окончателно затвърждава славата си на винаги лъскав и екстравагантен отбор, с харизма, привличаща еднакво както лондонската бохема и барабите от предградията, така и аристокрацията и дендитата от Кингс Крос и Кенсингтън.

Под ръководството на Дохърти тимът не завършва под 9-тото място в елита и даже прави неуспешен опит за домашен „требъл” – спечелване на шампионата, Купата на Англия и купата на Лигата. Успява да вземе през 1965 само третия по стойност трофей, този на купата на Лигата. На финала от два мача Челси се налага с 3:2 над Лестър Сити след блестяща игра на Маккриди, а в реванша на „Филбърт Стрийт” се докопва до 0:0 в тежък мач. Въпреки този успех, спойката в отбора се пропуква и нарастват противоречията между мениджъра Дохърти и капитана Венейбълс, което се отразява на кампанията в другите две надпревари. Челси влиза като фаворит в полуфинала за FА Cup, но изненадващо губи с 0:2 от Ливърпул, а в шампионата пък е допусната загуба през март от прекия конкурент за титлата Манчестър Юнайтед. Въпреки това „сините” от Лондон удържат водачеството четири кръга преди края и както винаги става в историята на клуба следва поврат на съдбата. Дохърти отстранява от тима осем ключови футболисти – Венейбълс, Греъм, Бриджис, Холинс, Маккриди, Хинтън, Бърт Мъри и Джо Фашиън – за нарушаване на режима и неспазване на вечерния час точно преди решителния двубой срещу Бърнли. Без тях съставът катастрофално губи с 2:6, а в последствие финишира 3-ти в класирането. На следващата година в турнира за FA Cup Челси си връща на Ливърпул насред „Анфийлд Роуд” и отново достига полуфинал, отново като фаворит и отново се дъни с 0:2, този път от Шефийлд Уенсди. В евронадпреварата за Купата на панаирните градове (сегашната Купа на УЕФА) през 1966 г. „сините” преодоляват последователно Рома (свиреп сблъсък, на реванша в Рим автобусът на Челси е атакуван с камъни), Мюнхен 1860 и Милан (след хвърляне на монета, поради равенство) и достигат полуфинал срещу Барселона. След разменени победи с по 2:0, жребият определя „Камп Ноу” за домакин на третия решителен мач, който е спечелен от Барса с 5:0. Антагонизмът на Дохърти с някои от водещите играчи достига своя пик и той се решава на кардинална стъпка да разпродаде Венейбълс, Греъм, Бриджис и Мъри. На тяхно място пристигат Чарли Кук, Томи Болдуин и перспективния младок Питър Осгуд. Маньовърът на Дохърти дава бързо резултат и Челси, воден от безпощадния стрелец Осгуд, оглавява класирането без допусната загуба. Осгуд обаче чупи крак и отборът се свлича в първенството. Реакцията на Дохърти е да разбие трансферния рекорд на клуба, взимайки за 100 бона Тони Хатълей като заместник на Осгуд. През 1967 Челси най-после се добира до финал за Купата на Англия (FA Cup) след полуфинална победа над Лийдс Юнайтед в оспорван мач, разпалил дългогодишна вражда между двата клуба. Хатълей с глава бележи за успеха с 1:0, а две попадения на „пауните” са отменени – едното заради засада, а другото заради изпълнен фаул от Питър Лоримър преди съдийски сигнал. Челси среща Тотнъм Хотспър в първия в историята лондонски финал за FA Cup, а 22-годишния тогава Рон Харис става най-младият капитан извел отбора си за решителен мач на Уембли. Боби Тамблинг бележи, но не е достатъчно и с 2:1 Спърс печели купата. Тъгата от този мач се подсилва от блестящата игра за Тотнъм на рожбите на Челси – Джими Грийвс и Тери Венейбълс.

След Дохърти идва Дейв Секстън (Dave Sexton). Първият мач след напускането на Дохърти е катастрофален – 0:7 от Лийдс Юнайтед, изравняване на рекорда за загуба в голово съотношение (предишната е 1:8 от Уулвърхемптън през сезон 1953/1954). Секстън е далеч по-спокоен и търпелив от избухливия Дохърти и дава свободен режим на играчите си, но не променя нищо в стила на състава. В отбора са привлечени защитниците Джон Демпси и Дейвид Уеб, халфът Алън Хъдсън и нападателите Ян Хътчинсън и Питър Хаусман. Постепенно Секстън стабилизира отбора и надгражда състав със стил на игра, която в последствие ще донесе първата европейска купа за клуба. Естествено, има и сривове, както се случва често с Челси – тимът отпада от слабака ДВС Амстердам в турнира за Купата на панаирните градове през 1968/69 след хвърляне на монета заради равенството от двете срещи.

През сезон 1969/1970 тандемът Осгуд-Хътчинсън бележи общо 53 попадения, а Челси финишира 3-ти в шампионата и достига финал за Купата на Англия. Противник е хегемонът в английския футбол през онези години – Лийдс Юнайтед на Бремнър, Лоримър и Джеки Чарлтън. Йоркширци са фаворити и на два пъти Челси изостава в резултата на разкаляния терен на Уембли. Първо Хаусман изравнява, а четири минути преди края Хътчинсън вкарва гол и довежда мача до преиграване. Две седмици по-късно, битката продължава на „Олд Трафорд” този път, първи случай в периода 1923-2000 победителят да не се определя на Уембли. Рекордните 28 милиона ТВ-зрители наблюдават първото преиграване на финал от 1912 г., а според някои днешни рефери и съвременните критерии на съдийство мачът е трябвало да бъде оцветен със 6 червени и 20 жълти картона. Челси отново изостава преди Осгуд да засече с плонж центриране на Кук за третото изравняване в двубоя. Оспорваната борба стига до продължения в които „сините” успяват да се наложат. Дейвед Уеб с глава бележи скъпоценното попадение и Челси за първи път в историята си печели Купата! Епохата продължава да се пише от отбора на Секстън, Осгуд, Харис, Бонети с фамозния им поход през 1970/1971 в евротурнира за Купата на носители на национални купи (КНК).

Последователно са елиминирани Арис Солун и ЦСКА София, преди драматичното отстраняване на Брюж – първият мач белгийците взимат с два чисти гола аванс, а на реванша Осгуд девет минути преди края изравнява общия резултат и в продълженията Челси е безапелационен за 4:0.

На полуфинала за противник се пада тогавашния носител на трофея Манчестър Сити, който е отстранен с общ резултат 2:0 от двата мача. Финалът е срещу считания за абсолютен фаворит в турнира отбор на Реал, „белия балет” от Мадрид. Питър Осгуд открива резултата в 55-та минута, но с много късмет испанците изравняват секунди преди последния съдийски сигнал. В допълнителното време голове няма и мачът се преиграва, нещо обичайно за решителните срещи на Челси. След два дни на същия стадион „Караискакис” в Атина, попаденията на Осгуд (фамозен изстрел от дъгата на пеналта) и на Демпси (ирландецът се реабилитира за вината си при изравнителния гол на испанците в първия мач) решават спора с 2:1 и Челси печели своя първи континентален трофей! ЕвроЧелси`71 са Питър Бонети, Джон Бойл, Рон Харис (капитан), Джон Холинс, Джон Демпси, Дейвид Уеб, Чарли Кук, Кийт Уелър, Алън Хъдсън, Питър Осгуд, Томи Болдуин, Питър Хаусман, Пади Мълигам и Дерек Сметхърст. Година по-късно е издадена песента „Blue is the Colour” (в изпълнението й участва част от отбора покорил Европа) и достига 5-та позиция в UK Singles Chart, оставяйки завинаги свързана с тима на Челси от онази ера.

[bene]

И както винаги се случва в историята на клуба, всеки бляскав възход е последван катастрофално пропадане за да се завърти и отначало почне нов градеж на бъдещи успехи. Мотивацията и дисциплината на отбора деградират, постепенно Секстън влиза в конфликт със звездите Осгуд, Хъдсън и Болдуин заради тяхното поведение извън терена и отношението им към тренировъчния режим. Тимът катастрофално се свлича, допускайки унизителни поражения – отпада за КНК от анонимния тим на аматьорите от Åtvidabergs FF, за FA Cup пък е отстранен от втородивизионния лондонски Лейтън Ориент, въпреки че води с 2:0 и за капак губи от Стоук Сити на финала за League Cup. Челси финишира 12-и през 1972/73, а на следващата година се смъква 17-и в шампионата. Кавгите на Осгуд и Хъдсън с мениджъра Секстън достигат своя пик по Коледата (Boxing Day) на 1973 след домакинското поражение с 2:4 от Уест Хям Юнайтед, месеци по-късно двамата са продадени. Секстън на свой ред също напуска след слабия старт на следващия сезон 1974/75 и е заменен от асистента си Рон Стюарт (Ron Suart), който обаче не успява да предотврати изпадането. Свършва цяла една епоха, свързана с толкова много екстаз и емоции, приключва точно по начина по който започва с крясъци и разправии в съблекалнята.

Едно зло не идва никога само и изпадането във Втора дивизия се допълнило от тежка финансова криза, която праща клуба на ръба на фалита. Причината се крие в строежа на East Stand с пионерска за времето си конструкция, като част от плана за модернизация на „Стамфорд Бридж” и превръщането му в 60-хиляден стадион. Проектът бил определен като „най-амбициозният предприеман някога в Британия”, относно спортните съоръжения. Реализирането му обаче съвпаднало с настъпилата икономическа стагнация, а стачка на строителите и недостига на материали значително забавили строежа. Поредицата проблеми оскъпили начинанието и натоварили клуба с дълг, достигаш до 3 400 000 паунда през 1976 година. В резултат се стига до впечатляващата рестрикция Челси да не може да закупи какъвто и да е нов играч през периода от август`1974 до юни`1978. Кризата се отразява и на публиката – спада посещаемостта, а останалите верни зрители са злепоставени от непрекъснатите брутални изстъпления на радикалните банди от Shed End, южния сектор на „Стамфорд Бридж”. В онези години границата между чистата страст и хулиганизма е опасно тънка и много привърженици, иначе добронамерени люде в работните дни на седмицата, са въвлечени в актове на насилие спрямо чуждите отбори и агитки. През 70-те и 80-те години на ХХ век е „златната ера” на хулиганите от т.нар. футболни фирми в Англия. Челси също има своя банда, покрита с ужасяваща слава – прочутите Headhunters („Ловци на глави”), известни също с тесните си връзки с британската политическа крайна десница. Повече от 2 десетилетия техните скандални прояви ще засенчват резултатите от играта на отбора и не е пресилено да се каже, че дълго време Челси бива по-известен с хулиганстващите си фенове отколкото с постиженията си на терена.

Бившият защитник на отбора Еди Маккриди става мениджър малко преди отпадането през 1975 и след „сезон на консолидация” (1975/76), успява през 1977 да върне отбора в елита с помощта на ветераните Кук, Харис, Бонети и младите звезди Рей Уилкинс и Стив Финистън (голмайстор на отбора с 24 попадения). След успеха обаче Маккриди напуска заради неразбирателство с клубния бос Брайън Миърс (Brian Mears) и друг бивш играч застава начело на отбора, някогашния десен защитник Кен Шелито. Той задържа Челси един сезон в Първа дивизия (1977/1978), но върхът му безспорно е победата с 4:2 над европейския шампион Ливърпул в турнира за Купата на Англия. Шелито си тръгва по средата на следващия сезон след като до Коледа отборът печели едва 3 шампионатни мача. Даже завръщането за кратко на Осгуд не успява да поправи нещата. Мениджерския пост наследява Дани Бланчфлауър, легенда на кръвния враг Тотнъм, но и той не може да спре пропадането и през 1979 след 27 загуби и само 5 победи Челси за пореден път изпада, най-слабото представяне в Първа дивизия в цялата история на клуба. Следва продажба на звездата Рей Уилкинс на Манчестер Юнайтед и назначение на героя от финала на Световното`1966 Джеф Хърст за мениджър с асистент Боби Гулд през септември`1979. Тяхното пристигане инжектира отбора и за дълъг период от време Челси оглавява класирането на втория ешелон, но по-късно се срива и финишира 4-ти, пропускайки промоция заради лоша голова разлика. През следващия сезон (1980/1981) тимът се бие със зъби и нокти да се докопа до попадения, прави 9 последователни мача без гол в поредица от 20 срещи, при които печели само три пъти за да завърши накрая 12-ти в класирането. Хърст е уволнен.

През 1981 г. президентът Брайън Миърс подава оставка и така приключва 71-годишната обвързаност на фамилията му с клуба. Една от последните му стъпки е да назначи Джон Нийл (John Neal) за мениджър. Година по-късно дружеството The Chelsea Football & Athletic Company – затънало до ушите в дългове, неспособно да се разплати с играчите си и пред ликвидация – било закупено за сумата от 1 (един) паунд от Кен Бейтс, предишен собственик на Олдъм Атлетик. Той обаче отказал да закупи стадиона заради значителните дългове на съоръжението, за което в последствие щял да съжалява. Бейтс бързо се доказал като истински боец, въпреки че срещу себе си имал солидни опоненти. Срещнал голямо обществено неодобрение за идеята си да пусне електричество по предпазната оградата с цел да спре нахлуванията на терена и да откаже хулиганите от мачове на Челси. Сериозно се конфронтирал и с Marler Estates, компанията за недвижими имоти, на която Дейвид Миърс, брат на Брайън, продал своя дял от акции на „Стамфорд Бридж”.

През сезон 1981/82 Челси прави първото си от години солидно представяне в FA Cup с отстраняването на еврошампиона (пак!) Ливърпул с 2:0 в 5-ия кръг, но пък повтаря в шампионата 12-то си място от предходната година. Това затвърдено вече спускане надолу води до най-трагичния сезон в цялата история на клуба – сезон 1982/1983! След блестящ старт, отборът драматично закъсва, прави 9 поредни без победа в края и е застрашен от изпадане в Трета дивизия, нещо което би било смъртоносна доза за и без това разклатеното финансово състояние. В предпоследния кръг Клайв Уолкър с шут от 30 метра в последната минута на мача носи съдбоносното 1:0 срещу Болтън Уондърърс, пряк съперник за оставане. Следва домакинско равенство с Мидълсбро и Челси оцелява с две точки над чертата!!!

Достигнал вече най-ниската си точка в своята история, клубът бележи поврат в поведението си през лятото на 1983 г. след като мениджърът Джон Нийл прави редица покупки на играчи, оказали се в последствие безценни. Пристига Кери Диксън от Рединг, крилото Пат Невин от Клайд, халфът Найджъл Спекман от Борнемут и вратаря Еди Нидзвицки (Eddie Niedzwiecki) от Рексъм, а в добавка Джон Холинс се завръща като играещ треньор и всичко това за по-малко от 500 бона. Наистина впечатляващо! Диксън се налага като водещ стрелец в тандем с предишна добра покупка на Нийл – Дейвид Спийди и заедно с Невин, образуват страховито нападение, което ще отбележи близо 200 гола в следващите 3 години. Новият Челси блести през сезон 1983/84 с вихрени спектакли – 5:0 над Дарби Каунти в първия кръг, после 5:3 като гост на Фулъм и 4:0 срещу Нюкясъл Юнайтед. Кери Диксън нанизва 36 попадения общо във всички надпревари, като само Боби Тамблинг и Джими Грийвс имат по-добър резултат от него за клуба. Промоцията е подпечатана с категорично 5:0 над стария враг Лийдс Юнайтед. В последния кръг Челси печели навън срещу Гримсби Таун, а 10000 сини фенове пътуват до Линкълншир за да празнуват с отбора коронацията му за първенец на Втора дивизия. През следващия сезон 1984/85 Челси заема 6-та позиция в елитната група и стига полуфинал за Купата на Лигата срещу Съндърланд. Бившето крило на „сините” Клайв Уолкър вдъхновява настоящия си тим на „рокерите” (старото прозвище на „черните котки” от Северна Англия) за победа с 3:2 насред „Стамфорд Бридж” (общ резултат 5:2 за Съндърланд). Мачът завършва с мелета по трибуните, нахлуване на фенове и конна полиция на игрището, а разразилите се безредици продължават и по улиците околовръст стадиона. През лятото на 1985 Нийл напуска поради влошено здравословно състояние и бива заменен от Холинс.

В първия сезон под ръководството на досегашния си играещ помощник-треньор Челси е сред кандидатите за титлата, оглавявайки класирането през февруари`86. Трайните контузии на водещите фигури в отбора Диксън и вратаря Нидзвецки в съчетание с лошата поредица мачове по Великден, за два мача са допуснати 10 гола, слагат край на надеждите. Победи с по 2:1 на „Олд Трафорд” и „Болейн Граунд” удържат отбора на 3 точки след лидера Ливърпул пет кръга преди края. Челси обаче печели само една точка в оставащите срещи и това го нарежда отново на 6-то място в крайното класиране. През същата година Челси спечелва новоучредената Full Members Cup, турнир провеждан до 1992 в опит да се запълни календара на английските отбори след наказанието им заради трагедията „Хейзъл”. На Уембли във финала Спийди бележи хет-трик за успеха с 5:4 над Манчестър Сити, борещи се до последно въпреки отчайващото изоставане 1:5.

На следващата година формата спада и Челси се свлича до 14-то място. Отборният дух е разколебан от неразбирателствата в съблекалнята, Холинс се конфронтира с ключовите си играчи Спийди и Спекман, и скоро те са продадени. Самият Холинс е уволнен през март`1988, тъй като отборът затъва в зоната на изпадащите. Боби Кемпбъл го замества, но и той не може да предотврати горчивата участ – отборът изпада след play-off по правилото, кратко просъществувало, 18-ият от Първа дивизия да срещне 3-ия от Втора. В случая Челси губи от Мидълсбро в мач, последван от масови безредици и нахлуване на терена. Следва наказание за клуба от 6 месеца без публика на „Стамфорд Бридж”. Съпътствуван от проблеми с поведението на феновете си, отборът бързо се съвзема и категорично, въпреки слабия старт от 6 мача без победа, печели първенството на втория ешелон – 99 точки, със 17 повече от следващия Манчестър Сити.

Сезон 1989/1990 бележи началото на една продължителна серия от успехи и възход, наредил Челси сред най-именитите клубове в нашето съвремие. Впечатляващото завръщане в Първа дивизия завършва с 5-то място в крайното класиране, въпреки че тимът на мениджъра Кемпбъл е съставен основно от почти неизвестни имена. През същия сезон Челси печели своя втори трофей Full Members Cup с победа 1:0 на финала срещу Мидълсбро. Кемпбъл подава оставка година по-късно, замества го Иън Портърфийлд (Ian Porterfield), който помага на отбора да се класира достатъчно високо за да има място в нововъзникващата Висша лига (Premier League) на Англия от сезон 1992/1993. Тръгва си по средата на сезона и временно наставник става Дейвид Уеб, героя от финала`1970 за FA Cup. В крайна сметка Челси завършва 11-и в класирането, а за титулярен мениджър от новия сезон е номиниран 35-годишният Глен Ходъл, легенда на Тотнъм и играещ треньор на новака в елита Суиндън Таун.

[bene]

Междувременно през 1992, след десетилетие на несигурност за съдбата на „Стамфорд Бридж”, години на съдебни сблъсъци и продължителна кампания „Save the Bridge", Кен Бейтс успява да пребори Marler Estates, мажоритарен собственик на стадиона. Бейтс се възползва от борсовия колапс на съперниците си и прави изгодно споразумение с банките кредитори за да обедини отново „Стамфорд Бридж” със Челси в единно юридическо тяло. Образува се дружеството Chelsea Pitch Owners, което закупува целия имот през 1997 и правата върху наименованието Chelsea Football Club (CFC) за да не може подобна трагична раздяла да се случва в бъдеще. Следващата задача била да се реновира цялостно стадиона, да се премахне пистата (използвана дълги години за гонки с кучета) и да се направи с изцяло седящи места под покрив, нещо, което се реализира до началото на милениума.
В първият сезон на Ходъл като мениджър (1993/94) отборът е нестабилен, дори по едно време застрашен от отпадане и оцелява благодарение на решителните голове на Марк Стейн, покупка за милион и половина паунда. Същата година Челси достига финал за FA Cup, където се изправя срещу шампиона Манчестър Юнайтед, на два пъти побеждаван от „сините” с по 1:0 в първенството. След нулево първо полувреме, „червените дяволи” получават две дузпи за 5 минути през втората част и с това се предопределя крайното 0:4, понеже Челси жертва защита си в опит да се върне в мача с масирани атаки. Въпреки неуспеха „сините” получават право като финалисти да играят в евротурнира за КНК`1995, понеже Юнайтед са с дубъл в Англия и играят за КЕШ. В тази първа континентална надпревара за клуба от близо 20 години, Челси достига до полуфинал, където отстъпва от бъдещия победител в турнира Реал Сарагоса (надиграва на финала Арсенал с 2:1). Мачът в Испания е белязан от безредици по трибуните и бой на пътуващата агитка с местната полиция.

Челси вече имал изграден солиден състав с няколко класни играчи, водени от борбения капитан Денис Уайз, но президентът Бейтс и спортният директор Матю Хардинг били амбицирани да похарчат още милиони през лятото на 1995 за да доведат попълнения от световна величина – холандската легенда Рууд Гулит (със свободен трансфер от Сампдория) и звездата на Манчестър Юнайтед Марк Хюз (за 1.5 милиона паунда) плюс талантливия румънски защитник Дан Петреску. С този отбор Ходъл има още една кампания, завършвайки 11-и в първенството и достигайки полуфинал за FA Cup, преди да приеме офертата за поста селекционер на Англия.

Рууд Гулит е определен за наследник и като играещ мениджър за сезона 1996/1997 той привлича още няколко големи имена в отбора – нападателя Джанлука Виали (носител на КЕШ с Ювентус), плеймейкър Джанфранко Дзола (чийто фамозни умения с топката ще го направят в последствие любимец №1 на публиката за вси времена), многофункционалния халф Роберто Ди Матео и френския национал в защита Франк Лебьоф. Към тях по-късно се добавят уругвайския боец Густаво Пойет и норвежкия нападател Торе Андре Фло, спечелил си славата на „златна резерва”. С тези играчи отборът печели репутация на един от най-привлекателните в Англия, побеждаващ грандовете и издънващ се срещу слабаците, но винаги играещ елегантно и ефектно, заради което го наричат „секси футбола на Челси”. Гулит прави забележителен сезон (6-ти в първенството) като довежда Челси до първия голям трофей от 26 години, печелейки FA Cup! Най-впечатляващото събитие по пътя към Купата е знаменитото „връщане в мача” от 0:2 на полувремето до 4:2 срещу Ливърпул на „Стамфорд Бридж” в 4-ия кръг на турнира. Головете са на Марк Хюз, шиш от 25 метра на Дзола и два пъти бележи Виали. Финала на Уембли е спечелен с 2:0 срещу Мидълсбро, като първото попадение е в 43-та секунда след изстрел от значителна дистанция на Роберто Ди Матео – рекорд за най-бърз гол във финален мач! Другият гол е дело на Еди Нютън. Победата е щастлив край на едни сезон, започнал тъжно за клуба заради нещастието с любимия на публиката директор Матю Хардинг, загинал при вертолетна катастрофа през октомври`1996.

Гулит е уволнен внезапно през февруари`1998 поради разногласия с управата относно бъдещия му контракт. Той оставя тимът в страхотна форма, на 2-а позиция в шампионата и класиран за полуфинали в два турнира. Наследява го друг именит играч – 33-годишния Джанлука Виали. Италианецът стартира кариера си на играещ мениджър с 2 купи за два месеца! Купата на Лигата е спечелена след 2:0 над стария абонат Мидълсбро в последния мач на Уембли преди реконструкцията и разрушаването на старата постройка. В турнира за КНК отборът се добира до финала след драматична борба с Виченца – първия мач е 0:1, а в реванша гостите повеждат преди нещата да се наредят удачно за крайното 3:1 след фамозна игра на ветерана Марк Хюз. На финала в Стокхолм „синият отбор на Лондон” играе срещу немския Щутгарт, в чийто редици блестят имената на Фреди Бобич, Красимир Балъков и Томас Бертолд. Челси успява да пребори коравия съперник с 1:0 и за втори път в историята си взима континентално отличие. Единственият и решителен гол бележи Дзола само 17 секунди след като влиза на смяна. Следващото постижение е спечелването на европейската Суперкупа в мач срещу Реал Мадрид, носител на КЕШ`1998!

През сезон 1998/99 Челси прави първият си солиден поход към титлата от години. Въпреки, че губи още първия мач в първенството срещу Ковънтри, отборът остава непобеден чак до януари`1999, а по Коледа е водач в класирането. Шансовете за краен успех обаче се изпаряват след домашна загуба от Уест Хям и последователни равенства срещу Мидълбро, Лестър Сити и Шефийлд Уенсди през април`1999. Пълният с надежди и обещаващо добър сезон завършва без трофей – 3-и в първенството, на 4 точки от шампиона Манчестър Юнайтед, и отпадане на четвъртфинал за КНК от испанския Майорка. Все пак позицията в шампионата дава право на Челси да направи първото си участие в Шампионската лига! Така 44 години след отказа на Футболната асоциация да пусне Челси в Европа, отборът прави своя дебют в най-престижния континентален турнир през август 1999. Представянето е впечатляващо добро – равенства на Сан Сиро и Олимпико срещу Милан и Лацио, и погром в Цариград над турския гранд Галатасарай с 5:0. На четвъртфинала Челси среща Барселона и в първия мач на „Станфорд Бридж” води с три чисти гола преди късно попадение на Луиш Фиго да фиксира крайното 3:1. В реванша се играе истински трилър, като седем минути преди края резултатът 1:2 класира Челси напред, но късен гол за испанците води мача до продължения. Барса бележи два безответни гола и с общ резултат 4:6 „сините” отстъпват в надпреварата. По онова време Челси вече е многонационален тим от висока класа с играчи като италианците Джанфранко Дзола и Роберто Ди Матео, уругваеца Пойет, атрактивния Джордж Уеа от Либерия, холандския вратар Ед Де Гой и триото французи, световни шампиони`98 – Франк Лебьоф, Марсел Десаи и Дидие Дешамп. Челси става първият тим в английския футбол излязъл със стартова единайсеторка изцяло от чужденци!

Сезонът 1999/2000 е низ от колебливи игри в първенството и бляскави спектакли в Европа, в крайна сметка отборът завършва 5-и в Премиер лигата. Виали извежда отбора до втора FA Cup в последните 4 години, този път след успех над Астън Вила с 1:0. Победният гол на Ди Матео е последното попадение изобщо на стария Уембли! През лятото към витрините с трофеи се прибавя Charity Shield (Суперкупата на Англия) с победа над шампиона Ман Юнайтед с 2:0 и Виали става най-успешния мениджър дотогава в клубната история. По същото време са похарчени 26 милиона паунда за привличането на щурия стрелец Джими Флойд Хаселбанк (Jimmy Floyd Hasselbaink) и талантливия исландец Ейдур Гудйонсен (Eiður Guðjohnsen), но въпреки това стартът на първенството е разочароващ. Напук на всички предвиждания, Челси започва куцо с 1 победа от пет мача – загуби от Вила и слабака Брадфорд, равен с Нюкясъл изпепеляват надеждите за нещо значимо през годината. Въпреки тези слаби мачове с пълна сила грее звездата на Джими Флойд, гигантът от Холандия с Х-видни крака се разцепва да бележи от всякакви положения. Започват коментарите по пресата, че Виали е неопитен и трудно се справя с тежестта да води една камара големи имена в отбора. Треньорът, донесъл пет различни купи за 2 години и половина, е уволнен през септември`2000, а слуховете твърдят, че поводът бил една разправия с повечето основни играчи. Заменен е от друг италианец Клаудио Раниери (Claudio Ranieri), който въпреки първоначалните си проблеми поради лошо владеене на английски език, успява да докара отбора пак до финиширане в шестицата. Той постепенно успява да пренареди състава с намаляване на средната възраст на тима, продавайки опитни играчи като Уайз и Пойет. Техните места са заети от надъхани за подвизи младоци Джон Тери (John Terry), Уилям Галас (William Gallas), Франк Лампард (Frank Lampard) и Йеспер Гронкяер (Jesper Grønkjær). Вторият сезон на Раниери е белязан от достигането пак на финал за Купата на Англия – загуба от Арсенал, който прави и дубъл (титлата и супата) през сезона. Джими Флойд Хаселбанк става голмайстор за сезон 2000/2001 с 22 попадения, а на следващия е изпреварен единствено от Тиери Анри (Арсенал). В Европа пък Челси се дъни здраво, губейки от отбори мики-мауси като швейцарския Сенкт Гален, Апоел Тел Авив и норвежкия Викинг.

[bene]

Поредното забатачване на клубните финанси в началото на ХХІ век ограничава трансферната политика, заради което очакванията за 2002/03 са доста скромни. Челси обаче прави изненадващо представяне и след може би един от най-важните мачове в историята, победа с 2:1 над Ливърпул в последния кръг, гарантира 4-та позиция и право за участие в Шампионска лига. По същото време клубните проблеми с парите неочаквано намират разрешение, когато през юни`2003 Кен Бейтс продава Челси ФК за сумата от 60 000 000 паунда. Впечатляващо изпълнение на стария разбойник, сам признаващ, че така е прибрал печалба от 17 милиона за похарчения 1 паунд през 1982! През годините от тогава неговият дял в клуба спада до малко под 30% и въпреки това той има решаващия глас при всички съдбовни решения. Новия собственик е руския магнат Роман Абрамович. Той поема клубните задължения, възлизащи на близо 80 милиона, част от тях веднага изплаща и след това се впуска в сериозни покупки за да доведе на „Стамфорд Бридж” Клод Макелеле (Claude Makélélé), Джереми (Geremi), Глен Джонсън (Glen Johnson), Джо Коул (Joe Cole) и Деймиън Дъф (Damien Duff) за обща сума от сто милиона преди началото на новия сезон.

Похарченото има добра възвращаемост с най-доброто представяне в шампионата от 49 години – Челси става вицешампион на Англия и достига полуфинал в Шампионската лига след драматичен успех над Арсенал в осминафиналите. Раниери обаче е уволнен заради чудноватите си тактически приумици, костващи загуба в полуфинала срещу Монако, но въпреки това му е устроено тържествено изпращане като герой. Абрамович наема на негово място португалеца Жозе Моуриньо (José Mourinho), който току-що е вдигнал КЕШ в добавка към миналогодишната си Купа на УЕФА и две последователни титли на страната си. Също така е ангажиран легендарният холандски скаут Пийт Де Висер, който е селектирал Ромарио и Роналдо за ПСВ, и бива считан за един от най-големите съгледвачи в историята.

Сезонът 2004/2005 е най-успешния в историята на Челси! След муден старт, отбелязвайки 8 гола в своите първи 9 мача и влачейки се на 5 точки след лидера Арсенал, „сините” постепенно набират скорост. Отборът, воден от Франк Лампард и холандското крило Ариен Робен, бележи все повече и бие наред. Челси оглавява класирането през ноември`2004 след победа над Евертън и не отстъпва водачеството до края. На своята 100-годишнина Челси отново е шампион, както и преди 50 години, този път обаче повече от убедително – губи само един мач за целия сезон, печели рекордно 29 пъти и така добива рекордните 95 точки за цялата кампания. Впечатляващо още е и постижението на отбраната, начело с капитана Джон Тери и вратаря Петър Чех – допуснати са само 15 гола в шампионата, като 25 пъти вратата е останала суха, а Чех прави рекорд от 1025 последователни минути без гол! През същата година Челси взима и Купата на Лигата след голов трилър 3:2 на финала срещу Ливърпул.

В турнира на Шампионската лига Челси преминава груповата фаза и се изправя срещу стария познайник Барселона. В първия мач на „Камп Ноу” повежда в резултата, но Дидие Дрогба (Didier Drogba) е изгонен (пресилен червен картон) и каталунците се добират до победа с 2:1. Моуриньо обвинява мениджъра на Барса Франк Рийкард, че на полувремето е говорил с главния рефер Андерс Фриск – което в последствие се доказва – и това повлияло на резултата. В последствие след отправени смъртни заплахи от фенове на Челси, виновникът Фриск се оттегля от съдийството, а Моуриньо е наказан два мача да не ръководи от пейката!?! Въпреки несправедливостите, Челси взима реванша с 4:2, решителното попадение е дело на Джон Тери. На четвъртфинала е отстранен немския колос Байерн след 4:2 у дома и загуба 2:3 в Мюнхен. Полуфиналният сблъсък е срещу Ливърпул. Първият мач на „Стамфорд Бридж” завършва 0:0, а в реванша Челси губи 0:1 след много спорен гол на Луис Гарсия...

На следващата година Челси пак е шампион, правейки отново рекордни постижения. Тимът печели първите си 9 мача, включае категоричното 4:1 срещу Ливърпул и дърпа по едно време на цели 18 точки от най-близкия в класирането Манчестър Юнайтед. Титлата е гарантирана с 3:0 над Ман Юнайтед на „Стамфорд Бридж” и така Челси е първият лондонски клуб дублирал титла от 70 години насам и става петият с такова постижение в Англия след Втората световна война. Поставен е рекорд от най-много чисти победи без допуснат гол на старта на шампионата, като в първите шест мача головата разлика е 12-0, а първите загубени точки са чак в 10-ия кръг при равенството 1:1 с Евертън! Изравнен е рекордът от 1906/07 на Нюкясъл Юнайтед за най-добър домакин – 18 победи и само едно равенство в 19 мача. При надпреварите за купите обаче Челси е зле – отпада в Европа от Барселона, а за FA Cup е елиминиран от Ливърпул на полуфинала.

През сезон 2006/07 „сините” отстъпват титлата на Манчестър Юнайтед като завършват втори в класирането. До април`2007 обаче те са здраво в играта на четири фронта, бият се за безпрецедентен квадрабъл (шампионат, купа на страната, купа на лигата и Шампионска лига) и изиграват максимума от всичките 63 мача без един, финала за КЕШ. Купата на Лигата е спечелена с 2:1 срещу Арсенал в последния английски финал на „Милениум Стейдиъм” в Кардиф (заместник на Уембли докато трае реконструкцията), а във финала за Купата на Англия с 1:0 е победен Ман Юнайтед на новооткрития Уембли. Неуспешен отново е сблъсъка с Ливърпул в Европа и пак на полуфинал Челси отпада, този път след изпълнение на дузпи...

[Messinho]

Браво за труда, който си си направил, но едва ли някой ще седне да го прочете !

[Blue_Lion]

Аз го прочетох и ми е доста интересно ! Все пак след ЛЕВСКИ,това е отбора който харесвам западните клубове !

P.S. Bene,страхотно инфо - Благодаря !