Куцото куче от зеления килим! Като за Световно!

[bobonikolov]

Както си сърфирах из нета и случайно попаднах на ето тези разкази в един сайт.


Звъни ми Стоил от националния, а аз съм заспал много тежко и мразя да вдигам около 12 на обяд. На него обаче съм му сложил мелодийката. Скъса ми се сърцето да го чакам да спре да звъни и накрая дигнах. Тоя беше малко разтревожен. По принцип Стоил никога не се ядосваше, говореше ни тихичко, като мишчица, и заканително сочеше с пръстче. Сега обаче нещо му се беше случило и много набързо ме привика на летището. Взех си пликчето от Billa, щото аз не обичам да нося куфари. Това са само чакане и разправии по летищата. Блъскам си каквото намеря в пликчето и съм си тарикат. Аз така пътувам.

Тоя лошо ме пришпори, аз даже зъбите (ударение на „и”) не си бях измил. Отивам за на аерогарата и там яката лудница. Няк’ви клошари с грамадни раници налитат и снимат разни момчета. Кога гледам, там пълно с тюфлеци като оня с парашута на гърба. Минава някакъв селяк с обичка с кръстче и ми вика „ аре, чекирай се”. Викам си „тоя ме е объркал с някой”, бих му един шамар и му казах да се маха. Аз не си поплювам. Кога гледам, носи се Стоил. Вика, ти що си бил Насков. На мен ми кипна:

- Тш, ей, по-леко да не те почна и тебе! – дали не съм голям?

Ама в интерес на истината на това летище имаше много сериозни пичове. Верно, че не познавах почти никой, ама влиза един висок, лизнат, усмихнат, шалче на Манчестер юнайтед и раздава автографи. К’ъв е тоя не знам, ама явно се има за звезда. След него се носи един, дето ми замяза на Джийзъс. Нахлузил едни татуси, броеници, кръстове и надига една бутилка със светена вода. До него се клати крива проститутка и само му опява за някакъв джип. Той май си беше обигран и й каза, че ще й го купи като се прибере. Тя грейна от щастие и си би камшика за части от секундата. Подминава ме един плешив и ‘сички му викат „Пеле, т’ва, Пеле, онова”. Викам си „БАСИ Т’ВА Е ПЕЛЕ!” Веднага се снимах с него. А? Дали не съм голям?

Повъртях се аз из летището и реших да бегам, верно, снимах се с Пеле, ама к’ва работа имам аз там. Минава Стоил и ми се хили. Веднага му бих един шамар и му казах да се стяга. Той вика:

- Добре, бате, извинявай! Плановете малко се промениха. Ще пътуваме с рейс.

- Пари ще трябва ли да давам?- питам много ловко.

- Не!

- Пиене ще има ли?

- Да!

- Без пари?

- Да!

- На корем?

- Да!

- Идвам.

Излизаме от летището и отвън ни чака един от червените икаруси. Накачулихме се като катун и тоя пич – драйвъра, пали в неизвестна за мен посока. Заспах. След няколко часа се събуждам и гледам, развърта се някаква водка. Оня, Джийзъса, Гошко Благоев, се беше матирал и разказваше някакви вицове за венерически болести. Като се разсъних разбрах, че не били вицове. По-късно дойде време за няколко наргилета и докато се усетя, пак съм заспал. След като два дена вече се друсам в тоя Икарус, реших да питам къде отиваме. Насков вика, „как къде, в ЮАР”.

- К’во съм?

- К’во?

- Какво ми каза, бе?

- ЮАР!

- К’во съм?

Този разговор продължи много дълго. Пеле ми разясни, че било някаква държава в Азия и това до голяма степен ме успокои.

Почнах пак да се нервя, след като дойде седмият ден от пътуването ни. Спряхме на някаква бензиностанция, която представляваше палатка и туба с бензин. Тоя джигит в палатката продаде лошото пиене и следващото, което помня, бе че лежах в някаква стая. Защо все така ми се случва?

Хотелчето не беше лошо, верно, имаше една баня за три етажа, ресторантът беше в мазата, в помещението до септичната яма, климатикът работеше само на студено и не можеше да се спре, вместо легла имаше палмови листа, а вместо сапунче – ренде. На мен ми допадна. Лошото беше, че навън бе кучи студ. По улиците се разхождаха тъмнокожи типове. Такова нещо не бях виждал, черни ескимоси!

Пийваме си ние в стаята и на вратата се хлопа. Отварям и гледам брадясал чичка. Иска ми марихуана. Аз не си я бях взел, остана в София. Нямаше как да му откажа, щото беше яко на зор и го поканихме. Тоя как пие! А тоя как пие!!! Ако можеше, щеше да натроши бутилката на малки парчета и да изпие и тях. Обърса си мустака и вика:

- Айде, ще викна моите хора!

Дойдоха долни пройдохи. Един плешив, Хуан, донесе ганджата и с Джийзъса, Гошко Травестита, Гърбицата и Пеле се разковахме. Тоя, мустакатият, бил Диего. След три часа пиене, бат’ ви Диего вика:

-Стана 13:30, време е за проститутки!

Ние, к’во да правим, съгласяваме се. Тоя ни заведе при най-отвратителните същества на земята. После ни показа как да поемаме дрога от ауспуха на камион. За тая цел викна некъв тарикат Палермо. Та тоя пичага пълни ауспуха с кокаин, ти захапваш тръбата и Диего пали с яко газ. Бяхме в рая. Стана към 18:00 и беше време за хапване. Хуан ни заведе на евтинки дюнери. Носело се слух, че месото било от хора. Никой не повярва. После разбрахме, че масажиста на отбора го били изяли пред хотела. Това обаче е друга история. След като хапнахме с Хуан, Диего и Палермо, дойде време за пиене. Разбрахме, че най-добре се пиело с Адриан. Кой е тоя, не знам, ама всички го тачеха като най-големия пияч на света.

Попаднахме в най-долния бардак на земята. Влизат две дебели момчета. Адриан и Роналдо. Така се казва циганчето, дето ми мие джама на светофара на НДК. А тия двамата как пият!!! Диего обаче им скри топката като си изсипваше в устата едновременно спирт и вода и казва, че някъде около гръкляна нещата ставали на водка. Разкатахме се. На следващия ден нямаше какво да правим и затова решихме да поостанем с момчетата. Гошко травестита нещо спря да вижда и го пратихме да спи. Ние обаче заседнахме в едно капанче на по шкембе. Тоя Адриан има голяма душа и плаща като поп. К’во работи не знам, ама е голям паралия. Тия, като се наядоха почнаха да гаврят лошо Йово за гърбицата, той се разплака и си тръгна. Останах само с Пеле и Джийзъса. Тоя, Диего, като се напи като свиня почна да разправя, че май това не бил Пеле. Аз се намесих и бързо го убедих. Хуан ми вика:

- Кака ще знае! Чакай да звънна да дойде!

Нещата ставаха все по-добре, кой знае каква щеше да е кака му на тоя. Верно, беше малко дърт и сестра му надали щеше да е по-млада, ама си струваше да има женска компания, поне за цвят. Кога гледам, идва мъж. То мъж да беше, ок, ама то едно ник’во. Имал бил вечерен час, не можело да излиза след като се стъмни и т.н. Накрая каза, че Пеле не бил Пеле и аз му скочих. Смлях го. После отидохме с компанията да полеем. Влизаме в едно вариете и гледаме някъв бастун да си рови в НОСА! Баси, к’ъв беше ся тоя? Диего вика, че май бил голяма работа. Йоги се казвал. Насрах се да се смея. Не само, че се казвал Йоги, пък и фамилията му била Льов. Много смешен човек беше тоя. Ама пък поне не се правеше на интересен. Роналдо изпи три текили преди да го усетим и скочи да бие някакво високо момче с кльощави крака. Понеже сме бригада, скочихме и ние, дойде нек’ъв негър, Хъски. Стана лошото меленце. После се почерпихме. Пак Адриан плати. Стана време за тренировка и Диего вика да сме ходели да гледаме Северна Корея как цъка. Викаме си „що не“ и отидохме.

На някаква нива едни малки момченца подритваха парцалива топка. Един бабаит с камшик ги пляскаше по гърбовете, а който изпуснеше дузпа, биваше покосен от незнаен изстрел от съседните сгради. Верно беше яко, щото тия не можеха да бият дузпи.

Диего се оплака, че му свършила най-тънката ганджа и завъртя няколко телефона. Цъфна някъв оръфляк. Португалец бил, нещо мрънкаше там. Снесе дрогата и си тегли ластика. Шимао му викаха. На мен това ми звучи японско. На Пеле му стана лошо от тънката ганджа и възира. Джийзъса обаче беше машина. Няма лабаво при него.

Хуан вика да ни води на псуваме траверсите. Всички се зарадваха, ама първо напсуваха Джийзъса, той се разплака и си тръгна. Тръгнахме ние към някакъв долен квартал, където да имаш мивка е все едно да имаш резервация в Града на греха. Между другото Диего, Хуан и Адриан казаха, че ще дойдат в София да се смажем класически. Роналдо обаче каза, че предпочита да пие текила за 15 стотинки в Бразилия, отколкото за 2 лева, и да излезе с 10 бразилки, отколкото да му пее на ухо травестиран циганин с русо катинарче. Може и да беше прав!

Отиваме си ние на едно площадче и гледам някакъв гримиран, издокаран, епилиран, всичко както си трябва. Скочих му да го гърбя. Роналдо викна:

- Стой, това е адашът! К’во става, адаш!

- Ми нищу! Всичку е ок!

Тоя беше див мангал. То не че Адриан и Хуан бяха много бели, ама поне Диего държеше силно на визията си. Тъпо стана като се оказа, че сме изгубили Диего по пътя. Оказа се че бил заспал в няк’ва канафка. Няма лошо! Пихме още 5-6 часа и се прибрах да почина малко, щото почваше световното.

Дойде денят на мача. Всички бодри и весели, а мен ме цепи глава. Не мога да разбера защо толкова се вълнуваха. Оня от Манчестер само вика, че на него трябвало да я давам. Тоя май не знае, че като я ритна аз не съм наясно какво искам да стане, а тоя иска точно при него да отива.

Влиза Стоил в съблекалнята и вика:

- Предвид групата ни, ще играем дефанзивно всеки мач.

Взех, че се поинтересувах каква ни беше групата. Не беше кой знае какво: Аржентина, Германия и ЮАР. Т’ва ЮАР, след като е в Азия, начи надали са силни.

Стоил вика, че ще трябва да играя вътрешен халф. Нямам проблеми аз с тия неща, щото мога к’во ли не.

Дойде денят на мача с тия отрепки от ЮАР. Каква е тая работа, всички да са черни, не знам. Не само черни ескимоси, сега и черни азиатци. Накъде отива тоя свят? Излизам на стадиона и като ме лизна едно пръщене по ухото… ужас. Сите народ надува едни тръби, страшна работа. Много тъпо ми стана честно казано, защото не можеш да чуя умните указания на Стоил. Той, милия, се сдуха, седна на скамейката и тихо зарида. Почна мачлето, тия нещо я пипаха там в центъра, ама нищо интересно. На почивката си скрих един джигел зад едно рекламно пано и през втората част като минавах от там си дръпвах лекичко. Стана ми много весело. Даже не можах да се ядосам, когато Йово финтира трима, мина вратаря и с мощен шут докара комоцио на един чернокож дядка от 60-тия ред. Мачът завърши без голове, а аз се чудя защо са ме викнали за тая пародия.

Вечерта Диего идва много доволен. Намерил онлайн компаньонки от България и ся ми ги хвали. След няколко часа Хуан ми води Лозанка и Андрешка, а те едни доволни и усмихнати, щото винаги били искали да посетят Австралия и сега им се била сбъднала мечтата. Аз се сетих кои бяха тия, даже телефоните им имах, едната я бях писал rusaza100kinta, а другата 4ernaza150kinta. Пихме цяла нощ в тая компания. Андрешка запя една от любимите ми песни. Диего и Хуан повърнаха и повече не искаха да ме виждат. Останах сам с тия двете пачи. Викат ми каква инвестиция било да им зема по един Мини Купър и колко хубаво щял да ми се изплати. Аз обаче припаднах и не разбрах кога са си тръгнали. По-късно разбрах, че тия двете хапвали имамбаялдъ с целия отбор на Кот Д’воар и после с Мексико, Парагвай, Холандия и още десетина. Много предприемчиви се оказаха. Носи се слух, че Лозанка в последствие почнала да пише статии, като пробила с материал, който хваща всички географи в лъжа, защото нямало как ЮАР да значи Южна Африка, след като Африка е само една. В последствие Софийският университет и дали диплома за няколко „виши”, а тя стана известен философ и езиковед.

Както и да е, предстоят ни следващите срещи в ЮАР и почвам да си мисля, че са ме забили в някоя африканска страна и никой не ми казва….

Радостин Райчев

Куцото куче от зеления килим. Тук говорим за пари!

Нали съм много в крачка, ползвам ония куфар с екран, дето му викат „лаптоп” и чета глупостите на Лозанка. От там се информирам кой футболяга каква болест бил хванал, какво, къде и за колко пари пие и кой джеб си носи парите. За два дни обиколих всички по- маркови клубчета в тоя загубен град Йоханесбург. Абе да не сме в Германия? Така ми звучи. Пеле почна да се съмнява, че сме в Азия. Жените там били по-ниски, а тука при нас били много големи. Все още ми е студено.

Вчера ми стана тъпо и реших да излезна сам из клубчетата. Тука има само три бара, в които ако влезеш няма да хванеш лоша токсична болест, а един от тях има покрив. Правете сметка к’ва тузария е! Влизам там с ХАВАЙКАТА! и си поръчвам биричка. Верно, излиза ми към 30 стотинки литъра, но все едно пия потта на Гошко Траверса. Нищо, нали има алкохол. Нарязах се като свиня и фокусирах Хуан на сепаренцето да поема магистралки с четири жени. Отивам аз при тях и си прекарахме много хубаво. Дойде и Диего, той обаче още ми беше обиден от гласа на Андрешка. Тия са големи тарикати:

- Тш, селянин, давай да залагаме!

- К’во ще залагаме бе?!

-Па, пари! Довечера играят Италия и Гана. Слагаме яко кинтаж на черните и ще се опаричим.

За миг ми просветна как се превръщам в Митьо Пищова и това много ми хареса. Кихнах им 300 долара, ей така за проба и се досмазах с евтина текила. След това се хванахме да ходим към хотела на Диего. Тоя живееше в баси бардака! Начи, на асансьора нямаше числа, както си трябва, а една ганджичка, две ганджички, три ганджички и т.н. Няма ключове там. Лъхаш на дрегер до вратата и ако не си мъртво пиян, не можеш да влезеш. Рецепция, готвачи, сервитьори, пиколо, чистачи, крадци, мошеници – всички бяха жени. Само проститутките не бяха всички жени, но Диего така обичал.

Влизам аз в стаята и гледам телевизора, а той – златен, моля ти се. Пускам го и на екрана ми излиза бат ви Диего гол. Брей, що стана тука? Не съм бил пуснал сателита, а това било скрийнсейвър. Ама то нема дистанционно. Кога гледам, минава една гола женица и излиза на терасата. Там седи малко цигане и стиска една антена. Мацката му пляска един шамар и циганчето дига антената. Веднага се появи образ. Бати техниката! Бат ви Диего обича да пуши, но не му е много гот да му мирише на пури, цигари, ганджа и т.н. Преди мача си запали и трима мангали застанаха до него да вдишват пушека, за да не му пречи. Излишно е да ви казвам, че от чешмата течеше не вода, не мляко, а бира, а в хладилника имаше Дерби кола с вкус на водка.

Сядаме ние около телевизора, Хуан плесна с ръце и осветлението загасна. За да има съраунд, няколко момчета от отбора на Северна Корея напълниха всички стаи и повтаряха всичко, което чуят. Страшна работа!

Италианците не ми се понравиха. Много смешни футболисти!. Диего каза, че били травестити. Веднага му разказах къв материал има на пл. Македония. Той обеща да дойде непременно. Схемата на Италия беше малко странна. Играеха с вратар, осем защитника и двама дефанзивни халфа. Тия от Гана все едно бяха излезнали от фитнеса – едни снажни, напомпани, мощни, но не разбираха нищо от футбол. УЖАСЕН МАЧ! Диего повърна и заспа. Звъни се на вратата, гледам през шпионката, а тя специална – фокусира ти допълнително, за да ти помогне, ако си вързал кънките. Гледам отвън Адриан и Роналдо. Диего като чу тия имена, скочи и почна да си крие пиячката. Тия двамата нахлуха и Адриан почна да души като куче. За точно 12 секунди намери всичката пиячка, а след минута вече беше във ваната с две жени и три бутилки ракия. Тая беше от моето пиене. Малко беше силна. Адриан припадна и за малко да се удави. Диего каза, че щом на тоя му е станало лошо, сигурно напитката е много криминална. А това си беше обикновена ракийка от дядото на Тошков от „Военна дружина”. Надигнахме я лошо и се матирахме. Диего и Хуан заложили, че Италия няма да има удар във вратата и спечелиха лудите кинти. Покрай тях и аз гепих малко далавера. Дойде ми пауъра и реших да залагам пак. Тия диваци били решили да залагат на следващия ден, на нашия мач. Мале, светна ми, че трябва да се играе футбол. Излизахме срещу Германия. Диего щял да слага яко кинти за швабите, щото искал да земе повечко, но коефициентът бил 1,20. За нас беше 15 и си викам „да си заложа патриотската”. Тия ми се смяха цяла нощ.

Аз обаче го обмислих. Станах аз за ранната тренировка, но не отидох. Врътнах един джогинг до банката, изтеглих си сичките пари, а бях насъбрал яко. Начи, тупнах 40 бона в евро у един куфар. Тия пари щяха да ми стигнат три дни да ям и пия и да живея като цар. Сега обаче бях бизнесмен. Гледам обаче, че коефициентът за нас станал 9.20. Ония лизнатия се бил оправил и щял да играе. Тая няма да стане!

Отивам аз на тренировката. Тия нещо цъкат там, половината махмурлии, другата половина още пият. Правим нещо кросче, двустранна игра, страшни глупости. Пуска ми я Джизъса по крилото и ми влиза тоя лизания от Юнайтед. Скачам му с двата крака и му правя лошата фрактура. Тоя изрева като Кристиано Роналдо пред глух съдия. Стана няк’во меле, що съм бил влизал така. Аз съм си перде, много ми дреме. И за да докажа как не ми дреме, пак влезнах така, тоя път на Жоро Травестита, откинах му глезена. Щяха да ме осакатят после, ама коефициентът стана 17.4. Сложих сичките си пари за победа на България. Сега само трябваше да пукна няколко гола на Вермахта.

Влиза бат ви Диего в стаята ми се едно си е у тех. Отваря ми хладилника, пие ми от бирата, рови ми под възглавницата, пуши ми хашиша, ненормален. Вика ми:

- Баце, ще ви пръснат!- бил сложил 2 бона на победа за Германия.

Тоя дали знаеше, че съм си сложил живота на тоя мач? Поразпитах го малко за швабите и честно казано ми стана лошо от приказките на тоя пияница. Викна ми ония траверс Кристиано Роналдо да ми разяснял някои неща. Идва тоя, един наточен, лъснат и като мине покрай теб можеш да пукнеш от задушаване. Пръскаше се с по 50 парфюма и не пиеше от местната вода, щото щяло да му се събере котлен камък по зъбите. По същата причина смучеше по 3 Калгона на ден. Та идва т’ва извращение и вика, че щял да слага пари на Германия. Там цъкали големи футболисти, пипали я леко, много се намирали и щели да ни спръскат с поне 3-4 гола. Скрих се аз с кенефа, звъня на Адриан. Беше към 09:30, викам си „сигурно е станал”. Кога дига – тоя пиян на лопата. Помолих го да ми заеме малко пари и тоя ми отпусна 10 бона ей така щото сме били братя, пълен нещастник. Та, сложих и тия пари на бас с т’ва лекенце Кристиано. Тоя си дръпна ластика и отиде на педикюр, а аз подпалих на тренировка.

След последните ми изцепки Стоил беше плакал цяла нощ. Идва ми един подпухнал, едва щял да събере отбор. Поради проблемите, на врата щял да пази Иванко, а в атака щели да са Страничната линия и брадчета на оня дето бие камбаните в Парижката Св. Богородица. Хвана ме много яд, щото току що коефициентът стана 100! Аз щях да оперирам зад двамата тарани, а до мен щяха да са Джизъса и един много нервен от Враца. Пеле щял да помага отзад, щото много щели да ни дънят. Лапнах си от специалните зелени дъвки на Диего и ми стана хубаво. Имало някакъв проблем с екипите и за всички имало размер XXL, ама то това да ни беше проблемът.

На загрявката стана страшен скандал. От FIFA поискаха нашият футболен съюз да плаща обезщетение, щото Парашутко би една дузпа и скина осветлението, дето беше над сектора зад вратата. Голям скандал! Идва ми един такъв рошав, подава ми ръка и вика:

-Платини, приятно ми е!

Тоя, па, кви пари ми иска? Направих се, че не го виждам и тихо си се покрих в съблекалнята. Там плачеше Стоил. Бих му два шамара да се освести. Влиза Насков, на кирка.

- Момчета, редих мача! Падаме само с два гола и ще кихнат няколко бона.

В коридора ми се стори, че видях ония мустакат дебелак с червения нос, дето раздаваше куфарите докато бродирах за Сливен, ама надали е бил той. За Насков бил голям проблем как сме щели да паднем само с два гола, щото сме били от кол и въже. Стоил пак заплака. Било обаче много важно да се случи, щото той самият вече бил сложил някаква пара за победа на Германия. Както си лафим сладко с тия дегенерати и нахлува един луд с перука.

- Момчета, редих мача!

Гледам го, прост човек, грозноват, мазен, вика му:

- Чай бе! Къв си ти бе?

- Т’ва е Михо Бориславов, шефчето! – светна Насков. За колко го реди бе, бате Михо?

- Да паднем само с 3:0.

В тоя момент май Насков се насра. Стана неприятно в съблекалнята и аз излезнах. На скамейката гледам лекаря ни реди мача с немците. Менкат си някви морфини, кинти, голяма далавера. Сложил, че ще ни бият с 4:0. Той щял да се погрижи, ако нещата тръгнели в друга посока. Отивам малко да загрея и пак се появява ония с перуката. Влачи с него някъв оръфляк.

- Т’ва е синът ми! Той ще пази днеска! Всичко е уредено.

Пеле малко се издразни, щото миналата нощ с т’ва момче били в един и същ бардак, пък и имало шанс да е излизал с Лозанка и Андрешка, а това значело много лоша зараза. Най-неприятното било, че тоя бил тотално неадекватен и ако играел, сме щели да паднем с повече от 5 гола, а Пеле бил заложил, че ще паднем само с един.

Тия к’ви схеми си правеха, не знам, аз си бях решил: излизам и ги цъкам един след друг. Махнахме сина на перуката от отбора и излезнахме да газим швабата.

В третата минута ни праснаха баси гредата. Стоил зарида. Къв беше тоя удар, не знам, ама тоя Клозет ли е, клекало ли е нацепи баси волето, топката мина под плонжа на нашия човек и се надена в горната греда. Веднага му праснах цигански шамар:

- Ти нормален ли си бе?! Как топка на два метра над земята ще ти мине под плонжа?

- Бате, събда!

Страшен идиот! Оставих го да си прави мизерии отзаде и си чаках кротко на централната линия, в очевадна засада. Те швабите влезнаха с 10 човека в наш’то наказателно и само блъскаха като невидели. Немаше к’во да правя та гепих монетката от съдията и ходих до барчето да зема едно Пепси. Остана ми ресто, ама да не съм луд да му ги давам. По пътя скивах един луд пияница да реди мача за 10:0 за Германия. Май му викаха Батето на тоя!

Връщам се на терена, нищо. Тия си блъскат. За 10 минути имаха 13 удара във вратата ни. Нашите пичове се бяха наредили на голлинията и не пускат. Към 30-тата минута извадих джигела, отидох да поздравя Диего и Хуан във VIP ложата. Кога се връщам, пак нищо. Малко почнах да се съмнявам, че тоя нашият е Пеле. Не го биваше много в краката, пък и беше плешив, пък аз знам, че Пеле e РУС! В края на полувремето един дето се казва Свиня – щайга, фаулира Джизъса и му скъса броеницата на ръката!!! Малеее, тоя как избесня! От ангел, стана демон. Тръгна по крилото, мина нек’ви негри и един ситен, дето май им беше капитана и нахлу в наказателното. А, аз тъкмо прибирам цигарата в джоба. Вика му:

- Дай ми я, че те скопявам!

Тоя верно ми я даде. Пусна ми я от дясно, а аз я набарах на дузпата от волле. И к’во мислите, че стана? Аз да не съм като тия бастуни Йово и Страничната линия, вкарах я, много ясно. Нацелих я с палеца и я мушнах между ушите на вратарчето. Не само това, ма и скъсах мрежата. Не ми се тичаше да се радвам, че бях замаян. Съдията свири аут. Викам му съвсем внимателно:

- Тшшш, лайнар, к’во става бе?

- Нема гол!

- Как да нема гол бе?!

- Топката не е в мрежата!

Малко се ядосах:

- Тш, ти от къде си бе?

- Уругвай?

- Не се базикай с мене, кажи ми от къде си, да дойда да те пребия след мача.

Тоя ми дигна картон и подпали на някъде. Баси наглеца! Стана 46-минута и тия ни вкараха гол. Аз бях казал тия негрите да не се пазят, те не са немци, няма как да ни вкарат гол за Германия. Некъв мляко с какао я даде на едно турче по крилото и тоя еничар ни я зацепи от 40 метра. Тоя нашият Иванко цъкал няква смс игра и не пази. Мале, откачих. Дойде почивката и го бих. Коефициентът за нас стана 150. Взех заем от един плехар от VIP-а, некъв цинани беше: Роман некой си, дреме ми. Сложих и тия пари. Иванко беше трайно контузен и след като синът на перуката се беше запилял с Лозанка, щеше да пази Караджата. Тоя е малко дебел, ама пие много, така че беше надежден.

Почна втората част, пак некъв негър ми търчи по крилото. Почнах да се съмнявам дали играем срещу немците и дали не съм объркал нещо. Ама след като може в Азия всички да са негри, начи и това не е странно! Пак ни натиснаха зверски и ми стана скучно. По едно време нещо объркаха пасовете и я откраднах. Пускам я на Страничната линия. За к’во ли ми беше въобще да се занимавам. Тоя се въртя, клека, става, пада, ляга, грозна картинка. Дойде един ариец Боатенг и го помля с влизане отзаде. Тоя урод съдията свирна фаул. Джизъса щеше да я дига. Казал му бях, „давай ми я на мен, че останалите са гола вода”! Дига я тоя манекен, тя лети десет минути тая топка. Тия сички хванаха гърбавия, щото не го знаеха къв е. Аз си останах сам. Само си я спирам на гърда, на дъгата. Обръщам се и с палеца – в паяжината. Вратарят не мръдна. Чу се изстрел от някъде, май Насков имаше проблеми със залозите. Ония дребен идиот идва и ми вика, че пак нямало гол. Аз го гледам като малоумен. Били забравили да направят голлиния зад вратаря и така все едно топката не била минала голлинията.

-Чай бе, на нас как ни вкараха гол?

-Е, сори!

Малко побеснях, но ми мина. Германия направи контраатака и тоя Клозета нацели дясната греда зад Караджата. Писна ми! Зех си я на центъра, минах двама черни, нахлух в полето и ми пада стотинката от джеба. Т’ва са пари бе! Навеждам се да я зема и тоя турчето ме яхва. Баси изненадата! Тоя дребния глупак свирна дузпа. Докато се осъзная какво става, гледам Йово ще я бие.

-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

- Споко, бе, ще я вкарам.

Казах му да затвори очи и да си представи, че вратата е празна, че е сам у тях си и само трябва да плъзне топката в центъра. Нямало проблем. Бие тоя и дъни гредата. Тоя Джизъса се сети за броеницата и взе че вкара добавката. Чу се още един изстрел, май и Батето имаше проблеми.

Изравнихме без много проблеми. Тия обаче озверяха почнаха да ни мачкат като Цвети Пиронкова застаряваща американска тенисистка. Тоя Страничният ми я дава на центъра и тръгва на скорост, вика ми „дай ми я”. То сърце не ми дава да му подам на тоя, ама к’во да правя, пуснах му я и тоя надбяга сичко живо, само че нали е тъп и се заби до флагчето на корнера. Джизъса се усети, че турчето е мюсюлманин и му скочи с рамо. Тъчът се освободи и ми я пусна директна за удар от 30-тина метра. Нещо ми се схвана крака и не можах да я ударя, пък то стана като залъгващо движение. Пуснах я на ония злия от Враца и тоя с баси шута матира нацистите. Тия гледаха, както би гледал Хитлер, ако беше ТУКА! Съдията се опита да ми каже нещо за гола, но му казах, че ако ми проговори ще го погреба на терена. Наредихме се ние на голлинията и немците не можаха да вкарат. Бихме ги без проблеми. Станах богат.

Реших тия пари да ги вложа в нещо смислено, ще отворя бардак. Хубавото е, че Стоил спря да плаче. Сега обаче всички други реват.

Радостин Райчев

[doni89cska]

[Samoyl]

Има доста глупости, но има и ебати бисерите :D Като за петък вечер съм много доволен !!!

[bobonikolov]

По интересното е ,че нещата индиректно са казани такива каквито са и то с хумор.Не познавам автора,но историите си ги бива и макар някои имена да са обърнати,прякорите да са малко сменени,а на някои отбори само имената да са сменени се разбира за кои от тях се говори

[Vojdek]

Леле, счупи ме.Давай веднага линка, да го търсиме тоя пич за още!!!

[bobonikolov]

Куцото куче от зеления килим. Петичка! Синя радост!

Седи срещу мен шефчето и нещо сърдито ми клати глава. Аз пък се клатя на стола и дъвча нагло дъвка, щото не ми пука от такива ситуации. Тш, аз идвам от Англия, бе! Шефчето почна да ми чете някъв луд текст, „неустойки”, „анекси”, „допълнителни клаузи”. Усетих го аз, че иска да ме метне. Накрая ми вика:

- Старши-треньорът каза, че ти си футболист, колкото той е ватман.

Дори това не ми направи впечатление. Чичката може да говори каквото си иска за мен, аз си знам, че съм голям, а и феновете ме обожават. Разбрахме се с шефчето до следващия ден да съм си приготвил багажа, 100% ще ми дават ново жилище.

Тръгнах си от офиса му много доволен. Тъпото беше, че трябваше да ходя на тренировка. Отивам аз на оня продънен терен. Всички се събрали в центъра и умуват нещо.

Бил пристигнал новият от Румъния, Ганку. Лошото било, че май бил играч и много ги разбирал нещата. Бил и на години, така че Чичката нямало да го юрка много. Работата звучеше много сериозна. Пристига тоя бастун и от двадесет крачки ме лъхна на пиене. Тоя едва стоеше прав, а до него Чичката се дуеше като созополски циганин до две рускини. Вика ни:

- Е те т’ва е Ганку. Говори малко английски, играе го ляв. Много е голям, така че внимавайте.

Ама то аз играя ляв, тоя ся ще трябва да го мачкам яко. Жал ми е, че толкова го чакахме, пък сега ще се наложи да търка пейката. „Страничната линия” му вика „Уелкъм, Ганку”. Оня пръч му отговаря: „Уиски? Дабъл?” Тоя ме съмняваше.

Почна тренировката, ама аз си тръгнах, щото исках да хвана едно предаване за Футболните невести. Няк’во яко е да ги гледам колко свити и примерни на екрана и да ги знам, че срещу 500 кинта са излизали с половината отбор. Влизам в съблекалнята, гледам, че и мамалигата не тренира. Седнал той на тоалетната чиния и надига някаква водка. Викам му: „Ар ю оукей?”. Той само вдигна шишето и ми запя странна гей песен. После заплака.

Изнизах се много бързо и се прибрах. Събрах си багажа и отидох на кръчма. Видях се с едни приятели там. Има едно момче, Кубуров му викат. Много бележи тоя! За два кръга вкарал 4 гола. Представям си срещу нас как ще ги ниже! Викам му, нещо националка няма ли да ставаш? Той ми отговаря, че нямало как. Пак се сетих, че вкара 4 гола за два мача и го питам к’во му пречи. Той вика:

- Бате, аз не пия!

Пфу, викам си, то работата е ясна. Тоя се цепи от колектива. То може и по 10 гола на мач да вкарваш, ама не си в добра позиция, щом се правиш на аристократ. От тоя момент вече не си говоря с него. Сдухан е!

На сутринта се явявам при шефчето с куфарите и чакам да ме позлатят. Тоя ми вика, че колата ме чакала. Егати, сега и шофьор имам! То и до сега Трифон ми беше като шофьор, но тоя новия може да има книжка.

Качих се аз и тръгнахме. Много път ми се видя и заспах. Събуждам се аз и какво да видя. Спрял тоя идиот пред някакъв разбит хотел, на празен площад, а около нас отвсякъде едни хълмчета, планини, странна работа. Малко ме беше страх, ама попитах къде се намирам и тоя вика:

- Епа, в Сливен! Аре със здраве!

И подпали! Изостави ме сред тоя камънак там. Идва до мен един плешив и ми вика: „Драсти, момче!”. Викам му, „Тш, клошар, аре бегай си намери работа!”.

После разбрах, че това бил собственикът на местния отбор. Не мога да си представя как така град без хора има футболен отбор, но не ми е работа да ги разбирам тия неща. Та тоя заговори някакви щуротии. Бил съм преотстъпен до зимата, пожела ми успех и ме настани в тоя хотел, дето портиер, рецепционист, пиколо, готвач, чистач, мияч, сервитьор и охрана беше един 90-годишен старец, наречен Бай Льольо. Легнах си и така съм спал, че почти не усещах танца на хлебарките по гърба ми.

Отивам аз на тренировка на следващия ден. Гледам, някаква крива поляна и разни люде ритат една гумена топка. Виждат ме мене и аз очаквам някакъв респект, щото аз къде съм, те къде са, нали… Обаче не ми обърнаха голямо внимание. Ритаха си там безцелно. Май всичките бяха махмурлии. Идва тренерът, г-н Джамов, и вика.

- Както знаете, следващият ни мач е срещу „Сините полицаи”.

Кога се обръщам, всички от отбора седнали на тревата и павкат по цигара. Запалих и аз, няма да съм балък! Мина Бай Льольо, той май и стадиончето стопанисва, и ни раздаде по 50 грама ракия. Много приятно беше. Няма по-хубаво от това в 9:30 да изпушиш една цигара и да надигнеш чаша, така, докато е още прохладно.

Джамов вика:

- Тия пристигат след малко, дайте да освободим игрището. Няма какво да тренираме. В шест ще се видим в кръчмата.

Май си намерих точния отбор. Хем съм специален, хем тука са професионалисти. Разбрах, че всеки ден отборът се събира в кръчмата на… Бай Льольо, да пийнат за късмет и Бог да прости.

Вървя си аз по шосето и люпя семки и срещу мен лети огромен син рейс. Той, пътя, е като колоездачна алея, ама тоя кара поне със 100. Бие едни яки спирачки пред теренчето и от вътре почват да излизат едни много тежки. Аз толкова напети тузари не бях виждал през живота си. Гледам първо слиза един, дето малко мяза на една от куклите в Мъпет шоуто. След него се изнизва едно момче, дето е лика прилика с един от стария ми отбор, все едно гледам на Миньо близнака. Следваше един дребен такъв, ама с яко криви крака. Чак ми стана неудобно да го гледам! После се появи един, дето първо реших, че е с раница, ама после разбрах, че май не беше точно така. Последен ходи един голям тежкар. На вид беше пълен сбръч, ама ходеше, сякаш си беше купил града, барабар с планините наоколо. Минава покрай мен един от отбора и му викам:

- Кой е тоя големец бе?

- А, т’ва е Травестита! – и ме подмина.

Начи, аз надали съм чак такъв капацитет, ама травестити, криви, гърбави, с грамадни носове и т.н. не ме респектират. Верно, имат хубав рейс, ама тия вътре бяха голям смях.

Както и да е, прибрах се аз и си сипах едно малко, така за отскок. Сегашният ми екип е малко грозен, но във всяка кариера има спадове. Излизам аз от хотелчето и засичам останалите от отбора. Развъртаха някаква ментичка. Ние се водим професионалисти, но ходим пеша до стадиона, един вид за по-добра физическа подготовка. Изпихме си ние ментата и влезнахме за разбор преди мача. На стадиона се бяха събрали не малко хора, но явно фенщината им се изчерпваше до чевръсто люпене на семки. Имаше и фенове на гостите, които май бяха потрошили тяхната част от стадиона още с пристигането си.

Джамов влиза и вика:

- Момчета, ше ни бият!

Викам му:

- Джам ли си, прозорец ли си, ти им кажи да ми я дават, аз само ще ги нижа, цък! – и показах как става движението.

Питаха ме кога за последно съм вкарал гол. Не можах да се сетя. Засрамих се. Джамов продължи:

- Ще играем зад центъра първото полувреме, пък дано на почивката дадат някой лев!

Последното не го разбрах добре, но щом някой ще ми дава нещо, винаги съм навитак. Тръгваме да излизаме, а мен ме напъна едно разстройство. Коремът ме боли, та се къса. Викам им, айде аз ще прасна един кенеф, вие почвайте без мен. Оставиха ме резерва!

Почва мачът, тия сините ни навряха малкия пеналт. Оня с кривите крака ги сипе едни топки, ама там нашите момчета ги обират. По-добре, че ни натиснаха така, защото нашите не могат да тичат на голям периметър. Така, само в наказателното, си е екстра. Много силно впечатление ми направи момчето с раницата. Дадоха му я на крак на една педя от вратата, а той нацели гредата. Не са много тия, дето го могат това! За момента се сетих само за „Страничната линия”. Та тия бушмени сипят топки и нищо. Пълна скука. Мен пак ме напъна, та пропуснах част от мача. Трябва да е от зелето на Бай Льольо. Усетих, че нещо не е наред, още щом го видях, че ми зеленее нещо.

Дойде почивката. Без голове, хиксче, слаба работа. Аз играя само за победа. Тия от отбора всички бяха налягали и дърпаха цигари. Джамов наду една чалгийка и защрака с пръсти. От съседната съблекалня се чуваха викове, блъскане. При нас няма такива неща, ние сме колектив. Колев извади едно наргиле от сака и го развъртяхме. При нас нахлува някъв чудак. Дебеличък един такъв, с мустаци и миризма на мастика.

- Хо-хо-хо! К’во става тука?

Гледам го тъпо.

- Аре, момчета, наиграхте се вече. Ето нещо да се почерпите! Нали се разбрахме? – и се хили, а бузите му бяха толкова червени, че май светеха.

Джамов поклати глава, потри ръце и отпрати смешния човек. Вика ни:

- ‘Сичко е ясно нали?

Всички отговарят утвърдително и си разпределяха някви къси кинти. Тъй като влизах в игра, и на мен ми дадоха 500. В тоя отбор има бонуси само като стъпиш на тревата, е не е ли далаверка?

Почна второто полувреме, ама нещо много ни натиснаха. Ония с парашута надъни още две греди. Забелязах, че мъжът с носа е май нещо като треньор. По едно време му писна, съблече се по екип и влезе централен нападател. Няк’ва схема направиха, ама не можах да я хвана. Търча си аз по крилото. Покрай мен минава някакво малко черно момченце и ми я зима. Настигам го аз, бия му един шамар и му викам:

- Тш, малкия, аре бегай на трибуните! Кой те пусна тука?

Съдията ми дигна картон за удар без топка. Начи първо, т’ва дете няма място на терена. Второ, как ще е без топка, тя топката е в него?! Оказа, се че тоя бил футболист, нещо Зиньо му викаха. Аз сега от къде да ги знам тия работи? Половината им отбор са побелели вече, а тоя е някакво дете, дето тревата му е до колене.

Пипнах топката аз. Беше около 85-тата минута. Напреднах мощно по крилото. То всички бяха в нашето наказателно, така че нямаше кой да ме срещне. Правя уникалния спринт. Среща ме някакъв ненормален. Арабин беше, с мътен поглед, пяна на устата и трепереща челюст. Тоя ми налетя с двата крака напред. Не го знам как я беше мислил тая работа, ама нацели един от техните, пак със странно име: Мусаката ли, Сърмата ли, Таратора ли… Та нацели го него и аз напредвам заплашително. Джамбов нещо зина:

- Абе, кво правиш бе?

Нахлувам аз в наказателното поле, все едно съм си у нас. Праскам уникалния удар, толкова мощен, че май разтегнах нещо отзад. Много хубаво изпълнение направих, по земя, плътно, идеално. От терена обаче тоя удар по земя се оказа, че стана въздушен. Траверсът нещо плонжира долу, ма тя топката се дигна от неравностите и се оплете в горния му ъгъл. Избухнах! Стадиона гръмна! Отидох да се кефя при феновете, ама те все така си чоплеха семки. Няма значение, нанизах лошия гол. Джамов плачеше, сигурно от радост. Тоя Траверса ме гледаше, сякаш жена му току що беше родила таралеж.

Мачът си беше към края, така че заиграх по-дефанзивно. Седя си отзад, безгрижно, без да си давам зор, кой като мене. Идва 90-тата минута. Тоя клонинга на Миньо я дига отдясно и идва към мен. Скачам аз да я отиграя с глава и нещо минава през мен. Тоя от шоуто на Мъпетите си вкара лакътя до сливиците ми. Направо ми пръсна устата. Не знаех къде се намирам. Почна да се жалва на съдията. Имал кръв по ръката! Е как няма да има, то два мои зъба стърчаха от нея. Съдията свирна дузпа. На мен ми се поду лицето от тоя удар. Някво френско момче вкара дузпата и тия изравниха. В следващата атака, докато на мен още ми шиеха устата, Генчо от нашите си вкара автогол и к’во стана, тия ни биха. Отидоха си при феновете, мятаха фланелки, то не бяха танци, песни, голяма радост.

В съблекалнята Джама ми вкара една тупаница в окото. Викам му:

- ЩО БЕ?!

Вика ми:

- Ти си знаеш що!

Вечерта всички се събрахме в кръчмата на Бай Льольо. Имам предвид абсолютно всички. Дойдоха и тия сините момчета. Стана голям купон, много пиене, ядене, сръбска музика, кючеци… страшна веселба. Тоя с носа ме черпи едно пиене и вика да не се кося. Голям пич! Ония арабина се сби с охраната и май го арестуваха. Голямо шоу беше. Май съм си у дома.

Р. Райчев

[05.05.1948]

Къде?! AAA, НЕ! – такава ми беше реакцията, след като Джамов ми сервира новината за следващия ни мач. Аз там нямаше да се върна нивга. Не стига, че изискваха от мен най-омразните ми неща – да пътувам, да играя футбол в почивните дни и да ме бият, пък и сега ми се налагаше да ги повтарям. Е, тая няма как да стане. Звъня аз на д-р Здравков. Той ми вика, че точно сега бил много зает. Тия, моите, от „Военна дружина”, всичките били налягали при него, щото им предстоял мач някъде във Варна, ама на никой не му се пътувало, че то Гергьовден идва.

Здравков ме отряза много злобно. На всичкото отгоре вика, че си бил в правото, щото не съм му бил давал кинти два месеца. К’ви кинти, бе човек, аз зимам два бона и като ида веднъж на дискотека в Бургас и остана със сто лева в джоба и сума ти дългове! Ще трябва да се оправям сам. Оставаха два дена до мача с „Минна дупка” и честно казано ми мина през акъла да си хвана рейса за Англия, ама се сетих, че предвид явната ми алкохолна зависимост и високите цени на острова, най-много да се превърна в класически клошар. Принципно тая оферта ме блазнеше повече от завръщане в ония ад.

Аз съм умно момче и винаги намирам начин да се измъкна от ситуацията. Веднага ми дойде идеята, която щеше да реши няколко мои проблема с един замах. Трябваше да ме блъсне кола.

Основна слабост в моя план се падна намирането на возило. В тоя забутан град имаше десет коли, девет от които ако ме блъснат, ще се разпаднат и не се знае дали шофьорът ще оцелее. Десетата се караше от ония, шефчето, дето май е и шеф на града. Там обаче номерът нямаше да мине. Издебнах аз един старчок, дето едва гледа, и ми стана ясно, че т’ва е моят човек. Караше малка количка, не много бързо, идеален за лека травма. После можеше да му изцицам и някой лев от пенсията за обезщетение. Освен спортист, съм и голям предприемач.

Излизам си аз на улицата и дебна стареца. Караше с 30 км/ч и зяпаше стриктно табелките за намаления. Както блееше встрани, аз му скочих пред колата с много фино движение, той обаче май съзря някакво тънко намаления на кисело мляко и даде мръсна газ. Изпраска ме с бясна скорост, претърколи ме през цялата кола и паднах зад колата. Мале, как ме изхака! Старецът, понеже беше кьорав, не разбра какво точно стана, но бе убеден, че е ударил я човек, я животно. Заключи, че жертвата ще да е под автомобила и даде заден, за да види какво точно е направил. В тоя момент задната му броня ми спраска веждата, а аз заревах като момиче. Старецът не успя да локализира жертва под автомобила и зат’ва с мръсна газ подпали към намаленото кисело мляко. Докато кървях обилно, успях да пратя едно паве в задния му джам. Дядката наби яките спирачки, върна се, излезе от колата и се вторачи в мен.

- Щo меташ бе, момче?

Аз лежа окървавен на пътя, а профилът ми се бе отбелязал на бронята му.

-Ти ме прегази, бе братле?! – изстенах.

-К’во? Няма такова нещо. Дай 50 лв. за стъклото!

-К’ви 50 лв. бе, ти ми счупи главата! Скивай как ти е намачкана колата!

-А, тва ми е старо, блъснах един елен в Балкана! Дай 50 лв!

Не му дадох ник’ви пари. Дойдоха куките, казаха, че съм вандал, хулиган, пияница и наркоман и ми наредиха да му кихна 50 кинта. Гледат ме полумъртъв на шосето, ама т’ва било, щото съм бил паднал от наркотиците. А тоя старшина Велков лъхаше на цяла пивоварна и говореше на стареца на малко име. Одрусаха ме сума пари и накрая ме оставиха да стена на пътя.

Изводът е да не се закачам със старците в малките градове, защото очевидно са или роднини на всички останали, или най-малкото близки приятели. Докато лежах на пътя, няк’ви циганчета минаха с каручка. Конят ме ритна лошо в гърба, а мургавите братя ми тафиха маратонките. Започнах да подозирам, че след прилагането на моя план, нямаше да играя футбол не няколко дни, а няколко години.

Довлачих се до болницата, която представляваше две стаи от къщата на попа, които разбираше, освен от футболни залагания, комар и износ на цигари, и от медицина. Сядам аз на кушетката и се свивам, щото много ме боли, дето ме ритна коня. Разказах му историята си. Той ме погледна лошо и ми взе алкохолна проба. Оказа се положителна. То няма как да е иначе, след като на закуска жабуря с мента. Попът каза, че съм пияница и не му се занимава с мен. Другият път като съм пиел, поне да съм намирал кой да ме води вкъщи. Викам му „абе лалугер, как си представяш тия рани и храчките кръв да са от пиене?”. Тоя ми отговаря, че нямал време да се занимава с пияници. Трябвало да ходи да изчука колата на бай Ставри, че нещо бил блъснал елен. И си тръгна!

Звъня аз на шефа и му викам, така и така, удари ме кола, взеха ми парите, ритна ме кон… Той ми каза да не му говоря простотии, а да се стягам за мача. После обаче дойде в хотела и ме видя, че на бузата имам отпечатан регистрационен номер, а на гърба – две копита.

-Аре, бегай да спиш! Няма да те мъчим тая седмица!

Бях адски щастлив. Заскачах из лобито и с бясна скорост поех към стаята. По пътя засякох тия от отбора. Мъкнеха си саковете в повече от минорно настроение. Повтаряха си на ум думите „защо, защо на мен?” и клатеха отчаяно глави. Общо взето приличаха на оная група от хора от потъващия Титаник, която е чакала половин час за лодка и накрая е разбрала, че последната е запазена за Чък Норис. Аз си се качих предоволен в стаята и пих три дни.

Събужда ме лудо тропане по вратата. Пак не знам коя дата е. Отварям, Мишката, капитанът. Гледам го един такъв разтревожен, пребледнял, трепери. Викам му:

-К’во стаа бе, шубрак?

-Мани не питай! Т’ва там е ад! Казвам ти, АД!!!

После разбирам някакви случки от града с мините, които общо взето не са разправяне, но накратко ще ви светна. Намерили лекаря на отбора в собствената му хладилна чанта, Пецата, резервното вратарче, останал с три пръста по-малко, щото не му стигали парите за такси, потрошили ни рейса, щото давал мигачи преди да завие, шофьорът бил в неизвестност, а Любо, левият бек, влезнал в някаква програма на ЦРУ за защита на свидетелите, защото намигнал на някакво момиче. Накрая наш’те паднали с 1:0 и Джамов луднал. Сега бил бесен на всички и нямало как да се спася да не играя в следващия мач. Кога гледам програмата, „Военна дружина”.

Лошо ми е от два дни. Дали от некачествения алкохол, дали от носталгия по момчетата от София, не знам. Аз пари за хубаво пиене нямам. Оставаха няколко часа до срещата, а на мен хич не ми се играеше. Казах му на Джамов, че ме мързи, той ме напсува. Разходих се малко по центъра и срещнах Чичката да си купува женшен от едно магазинче. Вика ми, „къде си бе, боклук?” и ме подмина. Май ми стана малко обидно. Пред мен стоеше въпросът дали да пробвам пак номера с колата и да пропусна срещата или да играя срещу тия, дето де факто ми се водят съотборници. Бай Льольо ме светна, че имало хора в страната, които били много навътре в тая тематика и могат да ми дадат хубав съвет. Единият бил Вуцо. Звъня му аз на мобилния:

- Ало!

- Ало, Вуцо търся.

- Тодоре, ти ли си?

- Кой Тодор?

- Тодоре, ти ли си бе? Код „Гунди”, код „Гунди”.

- К’во?

- Венци, ти ли си бе?

- Ами да, от къде…

- Да не ме проверяваш нещо?

- Ми..

- Споко бе, ще им играем на тия полицайчета, няма да се плашиш.

- А?

- Ти само кажи нещо лошо за съдията после, аз ще дозамажа, ама иначе ще се хвърлим много здраво, да знаеш!

Нищо не разбрах и му затворих. Тоя беше хахав! Въртя телефона на другия, който ги разбирал тия работи, Стоил.

-Ало!

-Стоил ли е?

-Кой е?

-Венци?

-Венци, бате, тоя Иисуса не става вече за отбора, к’во повече да го говорим? Насков каза, че не стаа! Ако зависеше от мен, нали, можеше, ама така… не върви. Ще ме разбереш, нали?

-Ми, не те разбирам нещо.

- Просто, Иисуса е играч, ама тоя Митьо Мечката пак е крило, а знаеш, че ние сме добри хора и даваме път на безперспективните. Ти си дърпай кинти от трансферите и не мисли националите…

И на него му затворих. Тия хора са по-големи пияници от мен! В крайна сметка нищо не можах да измисля. Поне Любо се появи, с леки пластични корекции и с ново име, ама пък се насираше всеки път, щом някой Голф преминеше покрай него. Лоша работа!

В крайна сметка тия отрепки не можаха да ми отговорят дали си заслужава да се хвърлям срещу моя собствен отбор. Ония Вуцо вика, че щял да играе, значи и аз ще мога. Стегнах се, загрях и ми е обади ишиаса. Мале, скъса ме! Седя аз в съблекалнята и нещо се свивам. Джамов ми вика:

- Неска пак си крилце, даваш я насам-натам, нали!

Не му отговорих нищо. Любо твърдо не искаше да играе в зоната на Трифон, щото го съмняваше да не изпълнява мокра поръчка. Поради менингит вратарчето нещо боледуваше и се наложи да пази ония с по-малкото пръсти. Абе като цяло, си бяхме в топ форма. Новият доктор на отбора беше шампион по културизъм, за да няма повече инциденти. Нищо не разбираше от медицина. Искам му аз нещо обезболяващо, той ми дава няк’ва инжекция със стимуланти. Щял да ми расте бицепса. Викам си, няма лошо и си вкарах иглата в бедрото.

Почна мачът, останах резерва, щото не ми се цъкаше 90 минути. Тоя Дельо подпали по крилото и наш’те пияници не можаха даже да го видят. Заби ни много неприятен гол. Докато се осеферим, „страничната линия” се подигра с лявото крило Стефчо и вкара фамозен гол. Това накара Джамов да извади Стефчо от света на футбола forever и да прати вратарчето в психодиспансер. Влизам аз в 30-тата минута, при резултат 0:2. Тия „червените” си цъкат нещо, хич не им се занимаваше. То и на мен де. Трифон нещо налетя на Любо, който от своя страна се качи в трибуните и повече не го видяхме. Мишката нещо даваше зор да сме си я давали на крак, да я задържаме повече. То заваля един дъжд, а аз не обичам да се мокря. Исках от Джамов нещо анцуг, за да не настина. Той пак ме напсува. К’во им става на всички? Цял мач се разхождам в тия локви, а на терена нищо не се случва. Тия не можем да ги бием, дори да се съдерем. Тошков нещо ми влезна с двата крака напред и направо ми разби представите за болка. От цяровете на културиста кракът ми се беше надул като лицето на ТОЯ! и съдията реши, че нещата отиват към ампутация. Изгони Тошков и стана страшно. Чичката нахлу на терена и ми вкара шут в тила. После би два шамара на съдията. От гостуващата агитка само това и чакаха. Бяха към 2 000 и бяха окупирали пътеката за бягане около терена. Охраняваше ги бай Льольо, който държеше табелка с надпис „Моля, не нахлувайте!” Един странен тип, когото наричаха „Италианския фашист”, поведе групата и сите нахлуха, като леко прегазиха бай Льольо. Станаха едни разправии, мелета. От скамейката на гостите се надигна Ганку и отиде да проси цигара от феновете. Аз почнах да ги убеждавам колко много обичам „Военна дружина”, сочих си сърцето, близах емблеми. Май ми повярваха. Набиха съдията. Набиха и Джамов. Накрая и мен ме набиха. Чичката напсува цялото човечество и се прибра в съблекалнята. Прекратиха мача. Май победихме. Така чух, докато ми шиеха главата.

На излизане от стадиона пак ме чака тоя с прошарената коса:

-Кому беше нужна такава провокация?

-К’во?

-Ти очевидно провокира футболистите и феновете на гостите с откровена симулация. Взимаш ли някакви финансови бонуси от трети отбори?

До този момент не знаех, че е възможно, но тоя ме открехна за много хитър бизнес. Подминах го грубо и се прибрах в хотела. Беше ми време да се замисля, вървях пеша, под дъжда, с пукнат на две места череп, надут крак, ишиас и конски копита на гърба. Бях останал без пари и пиене. Животът ми се превръщаше в ад!

На следващия ден се събудих гладен и жаден. Звъни ми телефонът. Искат ме да се върна моментално във „Военна дружина”, защото Ганку заминал в някаква клиника в Румъния и положението било такова, че дори и сакат човек може да им е от полза. Почувствах се много добре. Прибирах се обратно при моите хора, парите и Града на греха. Най-важното бе, че напусках отбор, който май ще изпадне, за да стана част от водачите в класирането. Каквото и да правя, аз винаги съм победител. Взех пари от бай Льольо и се напих като талпа. Подпалих за София, а в Сливен оставих много добри спомени и още повече дългове.

П.С. Отборът на Вуцо загуби с 4:0.

Р. Райчев

[05.05.1948]

Спах като утрепан в самолета. Пътувахме със стареца в low cost полет, щото така се правело сега. Взех си точно една раница. В нея смачках един потник, гуменките ми и гепих старите дънки на Рашид тунизиеца, за да си придам тежък вид в новия клуб. Добре, че беше тая лелка в самолета да ме събуди, че като нищо щях да се върна с обратния полет в Лондон. Нещо ми вика „Температурата в София е 15 градуса”. Тая па, пача, аз вече съм на договор. Не ме интересува каква е температурата.

Слизам от самолета и ме карат да вървя пеша до терминала. Къде съм бе? Аз толкова не изминавам на тренировка. Докато стигна паспортната проверка, бях задъхан и потен. Старецът ми вика да се стегна, че не съм бил изглеждал добре. Леле, как ме ядосва тоя. Вместо да си направят летище като хората, той ми държи сметка, че съм уморен. Изкуфяла работа! На всичкото отгоре ми се стори, че тоя на митницата ме напсува за „добър ден”. Старчока каза, че такава била традицията.

Излизам аз и вън някакви типове ме щракат с фотоапарати. Викат ми „насам”, „гледай в тая камера”, „кажи как пътува!”. Едно смотано момиченце ми бутна микрофон с устата и вика да коментирам трансфера ми. А, аз още съм запъхтян! Викам и:

- За мен е чест да дойда в този отбор. Чувал съм много за него, имам големи амбиции. Надявам се да ги постигна тук.

Имаше и още, ама не го запомних. Дядката ми го написа на лист като се качихме в самолета, ама аз заспах.

Качиха ме в някаква смачкана кола и подкараха към новото ми жилище. Кънтеше странно ужасяваща мелодия, в която се споменаваше „яка тупалка”. Нищо повече не разбрах. Спеше ми се. Уморих се.

Спах към 15 часа. Вече ми е по-добре. Апартаментът е чук. Имам си всичко. Не можех да повярвам, че имам собствена тоалетна и дори лична четка за зъби. Май ударих джакпота! Живея в отделен комплекс. Нямам си представа къде се намирам, но виждам планина от терасата. Екстра ми е. Телевизорът ми е специален, има дистанционно. Пускам и какво да видя? Дават ме мен. Плешив тип води новините и разправя к’ъв голям играч съм бил и как съм страхотен удар. Сигурно са ме гледали в мача срещу млекопроизводителките. Вкарах два гола. Паднахме 5:2, но не съм играл по-силно. Смит Хернията ми даде по крилото, от там финтирам две момичета и после… телефонът ми звъни. Трябвало да се явя на медицински прегледи, после на тренировка. Не ми е ясно как така след като съм звезда, трябва да тренирам! Аз ‘сичко си знам в тая игра!

Запознаха ме с д-р Здравков. Вика ми:

- Има два начина: срещу процент те пиша с проблеми в ахилеса или, при еднократно заплащане, ти слагам травма на адукторите.

Гледам го. Ни знам к’во е ахилес, нито искам да имам проблем в областта на адукторите. После разбрах, че са разни мускули тия работи, ама не е за мен тая сложна медицина. Аз си знам, дават ми я, подавам я на някой друг и сядам да отпочина. Т’ва ми е философията. Тоя д-р Здравков, много му здраве! Вика ми, че пак съм щял да опра до него.

Отивам на тренировка. Следобедна била. Тия тренират по два пъти на ден!!! Запознах се с треньора. Викат му Чичката. Нямам идея защо, все пак е доста младолик. Псува като гладен арменски емигрант в задръстване. Тия от отбора ме гледат лошо. Чичката вика: „Т’ва е новото момче, ше го играе в ляво. Айде бързо, 20 обиколки!”

Какво искаше да каже с това „ше го играе в ляво”? Аз на левия крак нося само залепящи се маратонки, защото ми е толкова неадекватен, че връзките не мога да му вържа. Само не разбрах, 20 обиколки на кое да правим. Тия от отбора почнаха да обикалят игрището. Викам си, „тая няма как стане”. Чичката ме напсува и каза, че ако не се затичам веднага, ще ме разпори от трениране. Малко ме стресира. Вика ми! Не обичам да ми викат! Тъжно ми стана.

Обадих се на д-р Здравков. Вече имам гноен тендовагинит и трябва да почивам от 3 до 5 дни. Тъкмо до края на подготовката. Тия дни отиваме с момчетата да пийнем, после почват мачовете от първенството. Няма по-хубаво от това да си звезда.

Р. Райчев

[05.05.1948]

Пак ми се вие свят. Снощи беше нещо страшно. Като се замисля, май не само снощи… Първата новина около мен е, че от няколко месеца съм последна резерва. Втората новина е, че хич не ме интересува какво се случва в отбора. Най-главната новина обаче е, че видях в интернет-а, че май ще ставаме шампиони. В последно време се бях откъснал от всякакви спортни събития, пък то взе, че се оказа, че тия момчета се справят добре.

Преди няколко месеца не бях на това мнение. Чичката хем издействал да ме върнат във „Военна дружина”, хем като се прибрах, не спира да ме псува: „ти си педал, отрепка, куц кон, гърбаво магаре, женствен крокодил, кльощав хипопотам” и неща все в тоя стил. Аз не му обръщах внимание, тихичко си кърках биричка и се клатушках на червения пластмасов стол до тъч линията. Само след два дни обаче идва един дебеличък човек и ми вика: „със старши- треньора решихме, че по-добре диви животни да пуснем по терена, отколкото такъв като теб, затова няма да разчитаме на теб до края на сезона”.

Първо се разтроих, защото би било неуважително да не се разплача след такава новина. Истината е, че всъщност аз разбрах следното: „със старши- треньора решихме, че е по-добре за всички да ти плащаме, за да седиш и да пиеш по цял ден по бордеите”. В крайна сметка се наревах, после се прибрах и се стегнах за няколко месеца отпуск, ама платен.

Нямат такъв рахатлък! Нещата станаха все по-хубави, когато се пооправи времето. Тука в София, ако температурата се качи с един- два градуса, жените остават на крачка от нудизма. Много ми е приятна тая гледка! Вървя си аз като пичага по Витошка и всички ме гледат като манекен, щото съм барнат, нали. Сядам си аз по модните заведения, пия лошо кафенце и намигам на малолетни женици. Всичко беше чук, но след като надигнах 17 кафета за един ден, получих леко сърцебиене. Стана ми лошо, сякаш съм завъртял една обиколка на тренировъчната нива. Седнах си в спортната кола(щото един истински мъж, трябва да кара спортна кола) и за няколко секунди се опитах да не умра. Когато май овладях положението, ми звънна модният джи-ес-ем. Една приятелка ми звънка, да се видим на кафенце. Бях се запознал с нея наскоро в едно заведение. Сносна кака беше, ама пък как издържаше по цял ден да виси по тия кафенета? Не и ли се схващаше задникът? Не и ли се дигаше кръвното? Както и да е, сносна беше, така че палих супер мощната спортна кола и подпалих с 50 (щото толкова е разрешено в града).

Спирам аз пред мола. Нямам идея пред кой мол, то стана страшна работа! Вървя си аз наперен, ама ми прави впечатление, че никой не ме забелязва. Аз верно, че съм сложил очила като тави пред лицето си, ама е редно да ме спрат за един автограф. Хората явно ме виждаха, че съм класа над тях, но не знаеха точно с какво се занимавам. Честно казано, аз се бях изтупал със сакенце, обувки, тежка работа. Така видях, че ходят звездите в Милан и Реал Мадрид. Те да не са нещо над мен? И аз мога да се барна. Чудно ми е тях дали ги познават като се разхождат до мола?

Мен никой не ме броеше за звезда. На всичко отгоре едно деде ми връчи един фотоапарат, за да съм го снимал с дъщеря му. Тя тая каква е? Да не е оная кльощавата, на Бекъм жената? Отивам аз до кафето, ама как може такова нещо, направили го на последния етаж. Аз докато стигна и си изплюх дробовете. Горе бях потен и разглобен като след нощ в Града на греха. Гледам я, седи тая и клати нервно крак. Отивам аз и ме почва тънко:

-Оо, какво става с теб? Нещо да не те забавиха на тренировки?

Аз не я бях светнал, че съм в отпуск. Като се запознахме и викам „здрасти, аз съм Венци”, а тя пита „футболист ли си?”. Викам и „да, играя във „Военна дружина”“ и веднага ме контраатакува „Колко зимаш?”. Викам и „Тройка, баце!”. Тя само се намуси и ми продума „Аа, ти си от тънките пари. Нищо де, аре в Планет!” Аз веднага се навих и после тя му пуска разни ес-ем-еси, че съм несериозен, що не съм бил отишъл. А аз не знаех ква планета е тая, ама за да не се изложа викам „ще дойда”. Тая пача ми реве за най-малкото нещо! В един момент зачезна. Не ми звъни, няма я ник’ва. Звънкам аз, не дига. Звънкам втори път – пак същото. Засичам я аз едно шикозно заведенийце в центъра, в компанията на едни пичове от Града на греха – Тони Ключицата и Мишо Евтаназията. Викам и „к’во се загуби, ма?”. Тя се хили и ми разправя, че ако съм бил сериозен, трябвало да звъня повече. Е, че колко повече да звъниш на една жена? Като не дигне веднъж, дваж, ще види пропуснатите повиквания и ще ме набере тя. Аз така ги разбирам нещата. Излиза, че тя не може да борави с мобилни телефони, а аз съм несериозен. Поздравих Тонката и Мишо и си бегах. После обаче пак се бяхме видели с тая усойница и се стигна до кафето в мола.

Сядам аз и тя го играе много сърдита, щото съм закъснял с 6 минути и половина. Горо Ваучера не закъснявал хич, трябвало ли да му звънне на него? Викам си на акъла, що не вземеш да му звъннеш верно, а аз да си ида, да си направя една салатка и да се насвяткам като казак след лечение от алкохолизъм. После пусна лафчето, че щяла да ми се отсърди, ако я черпя едно пиене. Аз съм звезда и кавалер и затова плащам като поп. Т’ва девойче поръча няк’во 30 годишно питие, дето 40 грама струваха 60 кинта, но да не издребняваме. Поусмихна ми се малко. Заговорихме си къде какво си харесала в мола, къде трябвало да я водя. В един момент почнах да се усещам, че ще си изпусна телевизионната игра. Тая хубаво ми реди някви глупости „манго” , „капаска”, ама кви мангали, к’во праскане, аз имам програма да гоня. Пуснах стотачка за едно питие и една водичка и се извиних „аре, чумо, аз ще дигам катуна, щото работа ме чака”. Тя се шашна колко съм работлив и интелигентен.

Карах като обезумял, за да хвана Колелото на късмета. Много приятна игричка. Едни хорица говорят на едно колело „Добър вечер, колело”. Супер е! Надигам аз мастичката и се радвам на живота и ми звъни телефонът. Кога гледам, непознат номер. Няква кифла:

-Венци, ти ли си?

- Да.

- Аз съм Мария, запознахме се в дискотеката снощи. По принцип не звъня на момчета, щото е просташко, но ти ми направи много добро впечатление.

Викам си, аз снощи бях в три дискотеки и се запознах с около 200 човека, бях пиян на кирка и псувах наред, докато си лепях банкноти по челото. Явно каквото и да правя, съм много привлекателен. Понеже съм голям джентълмен и предложих да я черпя нещо и тя се зарадва все едно и бях предложил брак. Питам я кога ще и е удобно, тя мълчи. Нещо почна да се оплита:

-Еми, тоо, сега ще уча, ще излизам с приятелки, еми тоо, не знаам…

-Кво учиш?

-Еми, тоо, ще ставам WAG.

-К’во?

-Еми, тоо, в Англията има такива жени, дето тва работят. Ти знаеш ли къде е Англия?

Това ми беше големият шанс. Уникална възможност за контраатака, която аз не изпуснах. Веднага заковах като по учебник:

-Аз всъщност съм живял там, имам и жилище в Англия.

-Вземи ме в осем! – и затвори.

Не беше нужно да казвам какво точно ми е жилището на острова, защото момичето явно не беше материалист човек и не я интересуваха такива неща. Лошото беше, че мен яко ме мързеше и не ми се излизаше. Звездите обаче трябва да правят такива жертви. Въпросът пред мен бе, как да поддържам имиджа си на играч и извън терена. Почнаха спортните новини. Забелязах, че нашите момчета се разхождат по- спортно облечени, секнат се и храчат на публични места, докато в Европа футболистите се обличат като елегантни млади хора. Явно обществото в България е много изостанало и не може да разпознае таланта, ако не си е в оригиналната опаковка, затова реших да се приспособя. Нахлузих лошия анцуг и потника и скочих в маратонките.

Това вече е друго нещо. Където влезна и всички въздишат: „ей, глейте го, тоя е футболист, колко ли пари зима…” Изведнъж звездата ми засия много силно. Сядам аз на една масичка. Била резервирана, но ако си поръчам бутилка от 200 лева, ще ми я отрезервират. Викам си на ум „к’ва бутилка, ма келеш, аз съм сам на масата?” Тая ми се хили и чака отговор. Цъфна и тая, дето уж се бях запознал с нея в дискотеката и нямаше как, купих една бутилка. Тая коза пиела само Бейлис. Питам я аз, що е закъсняла с 45 минути, тя ми се хили и обяснява „еее, нали ти си мъжът, ще чакаш”. Стана ми тъпо и реших да си изпия сам бутилката. Да види сега тя, кой е мъжът. Почна да ми обяснява колко била интелигента. Имала сега изпити, трябвало да напише есе на тема „Моят роден край” и вече девета седмица учила, за да подготви смислена теза. Висшето образование не било шега работа, тя имала амбиции, един ден щяла да е модел. Такива неща ми говореше, а аз се смазах от пиене и ми натежа главата. Подпрях се с дясната ръка и я загледах. Тя ми редеше някакви безумни реплики, а аз си мисля, какво би станало ако съм на крилото и Тошков ми я даде къса. Аз правя финт, минавам един, втори, залъгвам трети и със скрит пас в чешка уличка намирам Спасов, който надбягва всички и от аутлинията ми я дава на дузпата. Аз там само я копвам и матирам вратаря. Стадионът, с всичките 80 хиляди, избухва от радост. Всички скандират името ми, а Чичката идва да ми лъсне обувката.

- Сега разбираш ли какво ми е?- тая беше ревнала. – Тя ми е най-добрата приятелка, а си купила същата пола като моята. Ама абсолютно същата! Можеш ли да си представиш?

Нещо ми се отпусна ръката и главата ми издрънча в масата и се чу звукът от сгромолясването на боулинг топка в пода.

-Леле, как се ударих! – хванах се за окото.

-Оо, мило! – вика ми тая скочубра – Ако ми поръчаш още един Бейлис, леда можеш да си го сложиш на окото.

Казах и, че офертата не ме впечатлява и опитах да се взема в ръце. След удара усещах мирис на трева. Ама не трева, дето я пафкат морално захабените хора, а истинска трева, от теренчето. Само виждам как Трифон ми я дава за задна ножица, аз само скачам…

-Добре, нищо ли няма да кажеш ся?- тая май беше сърдита.

Огледах се. Разтрих си окото и и поръчах още един Бейлис. Лицето и светна като дълъг фар на тунингован Вартбург.

Изнизах се от заведението, а тая искаше да и викам такси, да съм и кажел колко точно перспективна е връзката ни и на кое число взимам заплата. Нещо я слъгах там и се прибрах да спя. На сутринта ми звъни на пожар Чичката.

-Сельо, яви се на тренировка в 11!

-Баце, имам други планове, ще ходя за хляб, после имам час за маникюр. – и му затворих.

Излезнах и си свърших работата. Много приятно време беше, не много студено, но не и голяма жега. Пак ми звъни тоя лудият.

-Алоу, ей джигит, яви се на тренировка до половин час или се пиши безработен.

На мен парите ми трябваха, за да поддържам социалните си контакти, така че отидох на тренировка. Чичката ми би три шамара и каза, че ако пак му затворя, ще ми пръсне черепа. Останал само един мач, били сме сигурни шампиони и ръководството настояло всички ненужни играчи да играят, за да им намерели нов отбор за следващия сезон. Не го разбрах това, но честно казано ми се цъкаше. Заминавахме за морето. Мачът беше без значение, срещу „Моряшка мощ”, от Варна. В рейса се качи и Ганку, който незнайно защо се движеше със система.

Във Варната ми се стори много приятно местенце. Чист въздух, никви хора, няма коли, абе като санаториум. Това му трябва на човек за разпускане. Дето викаше Боян Трицепса „отивам да спя и да бъда добре”, имайки предвид Spa and wellness. Вие му се смеете, ама той излиза с мис България, а аз се мотам с някакви утаени хора.

Останахме една нощ във Варна и ми направи впечатление колко много дебели момчета с пищови се разхождат из заведенията и от време на време стрелят във въздуха ей така за спорта. Така било там, традиция било. Същите тия момчета били собственици на „Моряшка мощ”. Почна мачлето, аз не познавам нито един от отбора ми, а аз не подавам на такива, дето не познавам. Тичам си аз и ми влизат с двата крака директно в горната задна част на бедрото, демек – сещате се. Много ме заболя. Ганку играеше със система и катетър. К’во направихме, едни млади момчета, на по 18-19 години забиха 3 гола и отупахме „Моряшката мощ” като стой та гледай. Дигахме едни купи, пяхме, че сме шампиони, дадоха ни златни медали. Кариерата ми върви все нагоре.

След мачa, ония едрите момчета ни смляха от бой, но това значило да си кален във Варна. Мениджърите били харесали младоците и ги купиха след няколко седмици. Аз оставам в отбора. Ще играя в евротурнирите, а Чичката е депресиран.

Радостин Райчев

[bobonikolov]

А това е началото :


Телефонът ми звънна в 06:00АМ, няколко часа преди тренировка. Разбира се, не вдигнах. В 9:00 звънна будилника. Изскочих като ужилен. Грабнах сака и хванах метрото.

Да, футболист съм, но ползвам градския транспорт в Лондон. Роден съм в България, но моите родители са предприели мерки да емигрират в Англия. Наясно съм с българския език и традиции, поне от това, на което ме учиха моите родители. Имах трудности в учението, така че бях принуден да стана футболист. На 25 години съм, играя в кварталния отбор „Fat squirrels”[1]. Взимам по 300 паунда на месец и живея като скот, но това е положението. Нямам образование, нямам пари, а мога да ритам. Ся, колко мога си е друга работа. „Fat squirrels” играе много слабо. Като казвам «слабо» имам предвид, че сме пред изпадане от кварталната лига и на мач ни гледат по четири негърчета, които дебнат да ни гепят анцунзите. А това би било много лошо, защото ако това се случи, ще трябва да ходя гол. Аз например наскоро разбрах, че топката се върти като се движи по земята, а до скоро бях останал с впечатлението, че се плъзга. Тва футболът е голяма философия.

Слизам от метрото и вървя пеша около 20мин. Да, играя в кварталната лига, но не на моя квартал, защото живея в малка каравана в предградията. Деля я с две тунизийски семейства. Най-после стигам стадиона. Много китно местенце: перфектна трева, осветление, ограждат го три реда седалки, големи, чисти съблекални, абе като голям играч съм там.

Лошото е, че като започне тренировката ми става лошо. По обяд пече слънце, тренерът се дере „Hurry, hurry, fat bаstards[2]”, и така всеки ден. От какво да съм “FAT”, като се храня като мишка? Другите от отбора са много по-големи от мен. Взимат яко пара. Том Смол зима 300 паунда от отбора и 500 паунда за неделна работа на строеж. Тоя живее като цар! Един път дойде с нови „бутонки” на тренировка. Пфф, носеше се като полу- бог над терена. После му ги откраднаха. Той плака много.

Жена нямам, щото няма място в караваната. Иначе няма проблем да си хвана. Поне ще дава някой паунд. Та, както казах, много мразя да тренирам. Ето защо правя един спринт и обявявам почивка. Тия кво искат от мен? Тичам, колкото ми се тича, ама като пече или вали няма как да стане. Скривам се в съблекалнята и понякога си дремвам. Моите съотборници първоначално ме биеха, но в последствие започнаха да правят като мен. Някъде в този момент дойде загубата от „WWV[3]”, което май се прие като нещо много срамно. Пука ми!

Съблякох се по екип (синьо и бяло, като Лампард съм) и седнах на трибуните. Хич не ми се тича днес. Вчера трябваше да бия десет дузпи на празна врата. Вкарах три. Малко се депресирах. Седнах си на столчето и усетих как се унасям. Тренера нещо свиреше долу със свирката „Pass, pass, fat scum[4]”. Не ме трогна. Гледам си мобилния, имам СМС. Май не е за мен.

Gospodin Ahmakuf, bihme iskali da se swarjem s wa6ia agent. Imame interes kam was!

Това е моето име, но не ми се беше случвало някой да пита за агента ми. Че то аз бях забравил за Hallit. Той не е лош човек, само дето много пафка. Живее в едно мазе и по цял ден пуши наргиле. Нощем разнася вестници с колело. Бизнесмен. Тъпо стана, като му спряха телефона и сега се оказва, че нямам никаква връзка с него. Викам си „Кво толко?” и отговорих на смс-а.

Epa, kato ima interes, da se widime utre w 10:00 na stadion “Happy cattle”.

Станах и си тръгнах, не ми се тренираше тоя ден. Тренерът нещо ми се разсърди, ама ще му мине.

На следващия ден отивам на тренировка в 12:00. Еми, спеше ми се! Гледам, седи някъв чичка и ме гледа от трибуната. За мен това е новост, защото за 5 години никой не ме е гледал как играя. Идва и ми вика „Ти ли си Ахмакуф?”. Аз се праа на тежък и му отговарям „Може и да съм”. Тоя вади някъв лист и вика:

- Следим те от няколко месеца, много ни допадаш. Притежаваш всички качества, които са ни нужни. Точно такъв човек ни трябва, за да запълни позиция, на която нямаме играч. Това значи, че ти гарантираме титулярно място в Софийския „Военна дружина”. Тази година ще станем шампиони и ще играем в Шампионска лига. Предлагаме ти тригодишен договор, с 30 000 лева заплата, плюс 500 лева бонус за всяка победа и 1000 лева бонус за хеттрик и двустаен апартамент в София, докато си част от отбора.

Гледам го тоя старец. Тъпичък изглежда, ама явно много ми е харесал качествата. Къде ме е гледал, не знам. За ква лига говори? Чувал съм от съседната каравана да гледат някаква Шампионска лига, ама за кво става въпрос, нямам никаква идея. Май предлага яки кинти, жилище. Помислих малко и приех. Ще ходя да видя какво е да си професионален футболист в България.

Р. Райчев
[1] „Дебелите катерици”

[2] „Бързо, бързо, дебели копелета”

[3] „World War Veterans”

[4] „Пас, пас, дебели отрепки”

Уникални истории