Днес бях на мача България - Испания. Бяхме в сектор Б в компанията на Стойко, Динко - кмета, манхатънската група, брат ми и племенникът.
Мач не гледах. Стойко беше зад гърба ми и бързо се превърнах в част от плана му да вдигаме сектор А, да даваме тон за "Българи юнаци", да пляскаме с ръце, като гонещи комари и да ругаем по преминаващи наблизо чуждоземни играчи и бозав човек с байрак в ръка. Пяхме няколко пъти химна за да събудим нашите, но вместо това давахме криле на чуждите. Не случайно Стойко изрази опасение, че или ние сме объркали химните или на испанците им се причува тяхното "парче". В хода на мача усилията Стойкови да направим мексиканска вълна останаха неразбрани. За сметка на това пък Стойко разбра на полувремето, как е на испански "педЕр@ст", но не успя да употреби тази думичка, защото през втората част иберийците се бяха настанили в далечната за нас врата и се забавляваха в целенето на гредите наши. За колорит и разкош ( както казват големите шеф готвачи ) екипи в бяло, зелено и червено се появяваха баш, когато поредния наследник на Дон Кихот решаваше да се прицели в някоя наша снадка. В тези моменти, когато топката пък станеше случайно наша, всите усилия на юношките български бяха насочени, към това да връщат по-бързо топката на акранчетата си. Много паеля имат да ядат нашите докато стигнат килограмите, нивото и знаенето на испанците. Ако трябваше да играем срещу Англия, Германия или Италия нашите щяха да приличат на Гъливер в страната на великаните. Добре, че испанчетата бяха расли повече на коси, бради и вълна по краката. Бааах мааа им юношки на 17. Та в отбора на Испания имаше един брадат, за който Стойко се усъмни, че е... по-голям и от него. Стойко си кръсти един испанец на Давид Луис, друг на Педро ( не този от Барса де, явно в случая го взаимства от нашето пЕд@л), трети на Пуьол. Дразнеха го иберийците, дразнеха ни и нас. Дразнеха за това, че се бяха научили на футбол, а нашите се бяха научили да са децата...на мама и тати. Непохватни, припряни, дребнички, нежни и семпли. Та милите ни юношки не можеха да спират топката, а както и Динко правилно отбеляза, че няма какво да търсиш във футболист с име Головодов. И при все, че не разбрах, който точно се казва така всички в нашия сектор станаха свидетели на чудо, което няма как да се опише с клавиатура. Преди мач се нареждат топки покрай тъч линията и футболистите на двата отбора ритат топките към публиката. Общо 12 топки трябваше да излетят към сектор Б, където 12 късметлии щяха да се приберат със спомен у дома. Да, ама не. Топките, които попаднаха в трибуните бяха 11, защото дванадесетата излетя над козирката ритната с мерак от наш юношка...Обзалагам се, че и 100 пъти да се опитате от тази позиция да накарате топката да отлети над козирката няма да успеете....
Но в отборът ни има такова можещо момче.Ако не знаех, че тези наши момчета играят срещу връстници със сигурност щях да обвиня трЕнерите им, че прекалено рано ги вкарват в зян заради тази сложна пущина наречена игра с топка на затревен терен сред публика. Дано причината да е в закъснелия пубертет на нашите момчета и когато навършат... 27-28 години вече да бъдат оформени БГ футболисти с достатъчно добра дискотечна и бар култура, че мама, тати, роднината, трЕнерът от ДЮШ на гелосания президент и на малкия човек, който събира ламарини във вид на коли да бъдат изключително доволни и удовлетворени...И то така удовлетворени, че всеки българин присъствал днес на стадиона безропотно да им ...духа супата. Иначе това, което гледах днес не беше и кауза. Оказа се едно нещо сервирано ни с гарнитура от много страх и тотална неяснота за бъдещето на родния ни национален футбол.