Поинтересувай се ти, защото в тази област си пълна щета. Няма как да изброяваш неща едно по едно,защото няма какво да изброиш, не познаваш историята нито на кавказките народи, нито на Крим. Цифровият познавал историята - ти да видиш...
..........................................
През ХVІ-ти век Турция можела да изведе срещу Москва войски, 5 пъти по-многобройни от цялата руска армия. Само Кримското ханство, чиито поданици се занимавали не със занаяти, търговия или земеделие, а само с грабежи и заробване на християни, било готово да качи на конете цялото си мъжко население - и неведнъж вдигало на поход срещу Русия армии по 100-150 хиляди души (някои историци сочат цифрата 200 хиляди).
Но татарите били просто страхливи разбойници, с които можело да се справят 3-5 пъти по-малобройни отряди. Съвсем друго нещо били еничарите и спахиите - закалени в боеве воини, които били свикнали да покоряват нови земи.
Иван ІV просто не може да си позволи такава война.
Излизането на обща граница станало неочаквано и за двете страни - затова и първите контакти между новите съседи били учудващо миролюбиви. Турският султан изпратил на руския цар любезно писмо, в което приятелски му предложил да избере два възможни изхода от ситуацията: или Русия предоставя на волжските разбойници от Казан и Астрахан предишната независимост, или пък Иван ІV се заклева във вярност на Високата порта и влиза в състава на Османската империя барабар с покорените ханства.
Царят отказва.
Султанът освобождава кримските отряди, които използвал в Молдова и Унгария, и посочва на кримския хан Девлет-Гирей новия враг, който трябва да бъде съкрушен: Русия.
Започва дълга и кръвопролитна война: татарите редовно правят набези към Москва, руснаците се отбраняват със „засечната черта“ от повалени гигантски дървета, крепости, землени валове с вбити колове. Всяка година в защита на тази отбранителна линия застъпват 60-70 хиляди руски воини.
На Иван Грозни му е ясно, пък и султанът неведнъж е потвърждавал това със свои фермани: нападение срещу Крим ще се оцени като обявяване на война на империята. Руснаците си траят, турците също не започват активни военни действия, като продължават вече започнатите войни в Европа, Африка и Азия.
..................................................
През 1569 г. кървавото примирие, което представлява всъщност постоянни нападения от страна на татарските орди, приключва. Султанът най-сетне намира време и за Русия. 17 хиляди елитни еничари, подсилени с кримска и ногайска конница, тръгват към Астрахан.
Царят, който все още се надява да се размине без кръв, оттегля от пътя им всички руски войски, като едновременно зарежда добре крепостта с храна, барут и гюллета.
Походът се проваля: турците не успяват да придвижат със себе си артилерията, без която не са свикнали да воюват. Освен това, обратният път през студената зимна степ струва живота на мнозина от тях.
Обаче година и нещо по-късно, през 1571 г., Девлет-Гирей заобикаля руските крепости, помита малобройните болярски отряди и достига Москва със 100 хиляди души. Запалва града и се връща обратно. Москва изгаря, оцелява само каменният кремъл. Историците изчисляват, че общо загиват и са отведени в робство около 150 хиляди руснаци.
Иван Грозни изпада в ярост. Търкалят се болярски глави. Екзекутираните са обвинени в конкретна измяна: пуснали врага, без да съобщят навреме за набега.
А в Стамбул със задоволство потриват ръце: разузнаването чрез този набег показва, че руснаците не умеят да се сражават, а предпочитат да се крият зад крепостните стени. Вярно, леката татарска конница не може да превзема укрепления, но за опитните еничари това е позната задача, която са решавали много пъти.
Султанът решава да покори веднъж завинаги Московия. За целта на Девлет-Гирей се дават 40 хиляди бойци, 7 хиляди еничари и няколко десетки оръдия - за превземането на градовете. Отсега се назначавали татарски мурзи във все още руските градове, управители на все още непокорените княжества, разпределяла се земята, търговците получавали грамоти за търговия без мито. Всички мъже на Крим били свикани под знамената.
Огромната армия трябвало да влезе в руските земи, без да е предвидено да се завръща обратно.
Така и станало...
На 6 юли 1572 г. 120-хилядната армия на кримския хан Девлет-Гирей достига Ока и вижда насреща си 30-хилядна руска войска начело с княз Михаил Воротински. Ханът се подсмихва на глупостта на руснаците, тръгва нагоре срещу течението на реката, при Сенкин брод без усилие прогонва отряд от 200 боляри, прехвърля се през реката - и поема към Москва по Серпуховския път.
Воротински, който разполагал в армията си със 7 хиляди немски наемници, както и с донски и украински казаци, тръгва плътно подире му.
С невиждана за Европа скорост по руските простори се придвижвали огромни конни маси - и двете армии се били отказали от обозите.
Опричникът Дмитрий Хворостинин се промъквал по петите на татарите до селцето Молоди начело на 5 хиляди казаци и боляри. Едва тук, на 30 юли 1572 г., той получил разрешение да атакува врага. Отрядът му се хвърля напред, смачква татарския ариергард, продължава, и при река Пахра се врязва в основната татарска орда.
Татарите леко се учудват от подобно нахалство, но какво да правят: разгръщат се и нападат неголемия руски отряд с всичките си сили.
Руснаците побягват. Татарите се спускат подире им и преследват опричниците до самото село Молоди.
И там ги очаква изненада: „измамената“ на Ока руска армия вече била тук. И не просто била, а успяла да съоръжи „гуляй-город“: подвижно укрепление от дебели дървени щитове върху каруци. В пролуките из-зад щитовете ударили оръдия, от бойниците в дървените стени загърмели пищали, над укреплението се издигнал облак от стрели и се стоварил върху степната конница. Предните татарски отряди просто били пометени, сякаш огромна ръка измела от масата дребни трохи.
Татарите се объркали, отрядите им се смесили - а в това време Хворостинин разгърнал своите воини и отново се спуснал в атака.
Конните отряди на татарите, всеки от по хиляда души, връхлитали един след друг - и един след друг попадали в жестоката касапница. Изморените боляри ту се оттегляли зад щитовете на гуляй-города под прикритието на плътния огън - ту отново и отново се спускали в атаки. Татарите и турците, бързайки да унищожат тази неизвестно откъде появила се крепост, щурмували и щурмували, вълна подир вълна, като обилно поливали земята с кръвта си.
Само тъмнината на нощта прекратила това масово убийство.
На сутринта турско-татарската армия разбрала цялата страшна истина: била попаднала в капан. Пред тях на Серпуховския път се издигали стените на Москва с нейния кремъл, а зад гърба им в степта били прикритите зад дървеното си укрепление опричници и стрелци.
Сега вече проблемът пред неканените гости бил не как да покорят Русия - а да спасят живота си.
Следващите два дни преминали в опити на турците и татарите да уплашат руснаците, които им преграждали обратния път: обсипвали гуляй-города със стрели и гюллета, връхлитали го в конни атаки, надявайки се да влязат през отворите, оставени за болярската конница. Но на третия ден станало ясно, че руснаците по-скоро ще умрат, отколкото да позволят на враговете си да се измъкнат живи.
На 2 август Девлет-Гирей заповядал на татарите да се спешат и да атакуват руснаците заедно с еничарите.
Нашествениците прекрасно разбирали, че този път става дума не за грабеж, а да спасят кожите си - и се биели с яростта на бесни кучета. Битката била не на живот, а на смърт. Стигало се дотам, че татарите опитвали да разковат омразните им дървени щитове с ръце, а еничарите ги гризели със зъби и сечали с ятагани.
Ала руснаците нямали намерение да пуснат своите вечни грабители да си отидат по живо, по здраво, та да си починат и да се появят отново. Кръвта се леела през целия ден - но вечерта гуляй-город продължавал все така да стои на мястото си.
В руския лагер свирепствал глад - нали в преследването на врага болярите и стрелците мислели за оръжието, а не за храната, и просто зарязали обоза с хранителните припаси... Както отбелязват летописите: „В полках учал быть голод людям и лошадям великий“. Тук трябва да се отбележи, че заедно с руснаците жажда и глад мъчели немските наемници, които царят охотно вземал за опричници. Но немците също не роптаели, а продължавали да се сражават не по-зле от останалите.
Татарите беснеели: нали били свикнали не да се бият с руснаците, а да ги продават в робство! Мурзите, които се били приготвили да управляват новите земи, а не да умират в тях, също били мрачни. Всички чакали с нетърпение изгрева, за да нанесат финалния удар, най-после да разбият това неугледно укрепление и да изколят неверниците, които се криели в него...
В същото време, с падането на вечерта, воеводата Воротински взел със себе си част от воините, заобиколил по долчинки и оврази вражеския лагер и се притаил в засада. А рано сутринта болярите от укреплението начело с Хворостинин дали дружен залп по турците и татарите, спуснали се насреща им и започнала жестока сеч. Изглеждало, че още малко - и огромната маса на нашествениците ще смаже малобройните руски дружини.
Точно в този момент воеводата Воротински неочаквано ударил враговете в гръб...
И онова, което било започнало като битка, тутакси се превърнало в безмилостно клане.
На бойното поле при Молоди защитниците на Москва избили напълно всички еничари и татарски мурзи. Там загинало и почти цялото мъжко население на Крим. И не само обикновените воини - под руските саби паднали синът, внукът и зетят на самия Девлет-Гирей. Разполагайки със, според различни оценки, от 3 до 4 пъти по-малко сили в сравнение с врага, руските воини завинаги премахнали опасността, която застрашавала Русия откъм Крим. Живи се завърнали не повече от 10 хиляди бандити - и татарите в Крим вече никога не успели да възстановят силите си.
Това било първото голямо поражение в цялата история на Османската империя. Загубвайки на руските граници в продължение на 3 години почти 20 хиляди еничари и цялата огромна армия на своя сателит, Високата порта се отказала от надеждите си да завоюва Русия.
Победата на руското оръжие имала огромно значение за цяла Европа. В битката при Молоди Русия не само защитила независимостта си, но и лишила Османската империя от възможността да увеличи своите производствени възможности и армии с около 1/3. Освен това, от огромната османска провинция, която можело да се появи на мястото на Русия, пътят за по-нататъшна експанзия бил само един: на запад. След като вече била отстъпила Балканите на турците, Европа надали би издържала дори още само няколко години, ако турският натиск се бил увеличил макар не кой знае колко...