История на Интер

Модератори: paceto, kartago, SkArY_9, slavia_forever, Madridist

xWarden
Мнения: 920
Регистриран на: 19 яну 2010 11:15
Контакти:

История на Интер

Мнениеот xWarden » 29 яну 2010 17:22

Изображение

ФК Интер е основан в навечерието на 9 март 1908 г. в миланския ресторант "Часовника" (на италиански: L'Orologio) от 43 дисидента на АК Милан, водени от Джорджо Муджани, като причина за тяхното недоволство и напускане става забраната която е наложена в отбора - да не се допускат в игра чуждестранни футболисти, въпреки че те са гръбнака при формирането на самия тим. Наименованието Интернационале идва от желанието и основната идея на учредителите - хората да не се разграничават по националност.
„Ще се роди тук, в миланския ресторант „Часовника“, мястото за среща на артисти и ще бъде завинаги отбор от голям талант. Цвета на емблемата ще бъде тази прекрасна нощ: черно-синия фон осеян със златни звезди. Ще се нарича Интернационале, защото всички сме братя на Света.“
—Джорджо Муджани, 9 март 1908 г.
Емблемата и цветовете на Интер са избрани от Муджани: черно и синьо, от където идва и прозвището им „черно-сините“ (на италиански: Nerazzurri, Нерадзури). Пръв президент на клуба става Джовани Парамитиоти, а първия капитан е швейцарецът Ернст Марктъл, който по случайност е един от основателите на АК Милан. Учредители на Интер са: Джорджо Муджани, Фернандо Де Осма, Артуро Хинтерман, Ханс Риетман, Бертолини, Бошард, Карло Хинтерман, Пиетро Дел Оро, Воелкел, Уипф, Лана, Енрико Хинтерман, Уго Риетман, Манер, Карло Ардуси.

1909-1910: Началото и първото скудето

Първоначалния президент на клуба Джовани Парамитиоти е наследен от Еторе Страус през 1909 г., а през 1910 г. от Карло Де Медичи. Отбора прави своите първи стъпки в лигата през 1909 г., като се състезава в групата на областта Ломбардия, заедно с АК Милан и УС Миланезе. „Нерадзурите“ не са фаворити, тъй като АК Милан е считан за основния конкурент на доминиращия по това време тим на Дженоа, докато УС Миланезе разполага с някои от най-добрите италиански футболисти в състава си, като вратаря Де Симони, който пръв облича фланелката с №1 на Италия. Първото в историята дерби между Интер и Милан се състои на 10 януари 1909 г. и завършва с победа с 3-2 за росонерите, а първия гол в дербито за Интер бележи бразилецът Акиле Гама. Футболистите които взимат участие в този първи мач са предимно швейцарци: Коши, Каплер, Марктъл, Ниедерман, Фосати, Кумер, Гама, Ду Чене, Де Вере, Уипфт, Волк, Шулер. В крайна сметка групата е спечелена от Миланезе, но компактността в резултатите, оставя впечатлението, че много скоро водачеството им може да бъде преустановено.
В последвалия сезон 1909-10 в Италия се въвеждат генерални реформи по подобие на английското първенство, като областните групи отпадат и отборите играят "всеки срещу всеки", веднъж като домакин и веднъж като гост. Така на новосформирания Интер се налага да се изправи срещу пионерите в италианския футбол - отборите на Дженоа, Про Верчели, Ювентус в допълнение на градските съперници от Милан и УС Миланезе. Решени да затвърдят позиции в първенството, ръководството на Интер привлича нови футболисти, с които да са конкурентни на топ отборите. За всеобща изненада, в края на сезона Интер е на челна позиция в таблицата заедно с Про Верчели. Поради равния брой точки, Италианската Футболна Федерация насрочва мач за решаване на крайния победител за 24 април 1910 г. на стадион „Арена ди Милано“. Тъй като по това време стадиона е зает поради военни шествия, федерацията решава мача да се състои във Верчели, но не променя датата. В знак на протест, Про Верчели излизат за решаващия двубой с младежкия си отбор. Крайния резултат е 10-3 в полза на Интер, който им осигурява първото в тяхната история Скудето. Футболистите на Интер вдигнали първата купа: Кампело, Фронте, Золер, Джени, Фосати, Стеблер; Гоат, Пайер, Петерли, Аеби, Шулер. Капитан и треньор на тима по това време е Вирджилио Фосати, който няколко години след този триумф загива във Първата Световна Война. През същия сезон Интер печели в голеада и двете дербита с Милан, съответно 0-5 и 5-1 в ответния мач.

1910-1919: Първата Световна Война

В следващите сезони Интер не показва сили за националната титла, а ръководството на клуба се сменя няколко пъти. През 1912 г. за президент е избран Емилио Хирзел, последван от Луиджи Ансахер през 1914 г., който по-късно същата година е заменен от Джузепе Висконти Ди Модроне. По време на управлението на Модроне шампионата през 1914-15 е прекъснат заради ПСВ, а футболното първенство е отменено до 1919 година. Това се оказва първия толкова дълъг период от време, в който Интер не печели трофей.

1919-1920: Скудето №2

Сезон 1919-20 е първият след подновяването на шампионата. За президент на Интер е избран Франческо Мауро, който назначава за треньор Нино Резеготи. В настоящия състав все още могат да се видят „старите“ Аеби, Агради, Асти и Кампели, в допълнение на петимата братя Чевенини, Джузепе Фосати и изгряващата звезда Леополдо Конти. Без особени затруднения, „нерадзурите“ печелят областната група на Ломбардия, след което за полу-финалите са поставени в „Група Ц“, заедно с Новара, Болоня, Торино, Андреа Дориа и Енториа Джолиардо, където събират общо 16 точки и печелят правото да играят на финала за „Централна Италия“ с Ювентус и Дженоа. След победа над „бианконерите“ с 1-0, равенството с Дженоа се оказва достатъчно за Интер да преодолее финалната група и да се класира за националния финал. Така на 20 юни 1920 г. в Болоня, последното препядствие пред Интер се оказва отбора на ФК Ливорно, водени от „великия мотор“ Магноци. В този много зрелищен и балансиран, финален мач, „нерадзурите“ съумяват да се наложат над своя съперник с 3-2 и така печелят втората в историята си национална титла. Отбора вдигнал купата през 1919-20: Пиеро Кампели, Густаво Франческони, Алесандро Белтраме, Алесандро Милези, Пино Фосати, Паоло Шлайдер, Леополдо Конти, Ермано Аеби, Емилио Агради, Луиджи Чевенини III, Джузепе Асти.

1927-1945: Амброзиана и кралството на Джузепе Меаца

С настъпването на фашистката ера, Интер са принудени да се съобразят с интересите на партията: на Националната Фашистка Партия не й допада наименованието на клуба, което наподобява това на враговете от Комунистическия Интернационал и през лятото на 1928 г., Интер под управлението на Сенаторе Борлети се слива с УС Миланезе и приемат името „СС Амброзиана“ (на италиански: Società Sportiva Ambrosiana) в чест на църковния патрон на гр. Милано - св. Амврозий Милански, а черно-сините фланелки са заменени с чисто бели такива, пресечени с червен кръст (герба на Милано) и маркирани с фашистки символ.
Въпреки всички промени, отбора завършва сезон 1928-29 на шесто място, което води до смяната на треньора Джузепе Виола и завръщането на Арпад Вайшс. Истински фурор обаче прави осемнадесет-годишния тогава Джузепе Меаца, който нанизва 38 гола в 29 мача. През следващия сезон 1929-30 (първият официален сезон на „Серия А“ и първият сезон без географски дивизии) при управлението на президентите Ернесто Торузио (1929) и Оресте Симоноти (1930), отбора е прекръстен на „АС Амброзиана“ (на италиански: Associazione Sportiva Ambrosiana), а черно-сините екипи са възстановени, като единствена разлика е в яката - черно-бяло, шах-матно каре, каквито са цветовете на УС Миланезе. Амброзиана побеждава основните претенденти за титлата Ювентус и ФК Дженоа, което се оказва жизнено важно за спечелването на купата в края на сезона (първа в историята на Амброзиана и общо трета за Интер). Младият "Пепино" Меаца е коронясан за гол-майстор на турнира със своите 31 попадения, с което поставя рекорд за най-резултатен дебют в Серия А, неподобрен и до днес. В новоучредения европейски турнир „Митропа“ Амброзиана достига до полуфиналите. Петото място през 1930-31 е повод за промяна в президентството - „патрон“ на клуба става Фердинандо Поцани, наричан „Генерал По“, който издейства разрешително от ИФФ за промяна наименованието на клуба на „Амброзиана-Интер“ - име, което отбора носи през следващите 13 години. Клубните промени, обаче не се оказват ефективни на терена - разочароващо шесто място, което води до поредното завръщане на треньора Вайшс, както и привличането на класните Леврато и Фрионе. Големите амбиции през 1932-33 рухват с горчивото второ място и злощастно загубения финал за купа Митропа (след победа над Австрия Виена с 2-1 в Милано, Интер губи във Виена с 3-1). През 1933-34 Интер отново се разминава с титлата на Италия. В мач, който събира рекордните 400 хиляди долара, Амброзиана-Интер побеждава Ювентус с 3-2, но губи последвалите два мача от Фиорентина и Торино. По този начин за втора поредна година Интер завършва на второ място, този път преднината на Ювентус е намалена на 4 точки.
Последвалия сезон 1934-35, маркиран от злощастната смърт на Фрионе, се оказва още по-невероятен. До последния ден от шампионата Интер и Ювентус са с равен брой точки. Юве печели последния си мач във Флоренция, а Интер губи от Лацио с гол на бившия си футболист Леврато. Това е трета поред година, в която Амброзиана завършва на второто място.
Следват две години, в които Интер не показват конкурентност за скудетото, а на треньорската скамейка, логично се сменят редица специалисти. „Отмъщението“ на Амброзиана идва с пълна сила през сезон 1937-38, когато печелят борбата за скудетото с Ювентус и Милан в последния ден от шампионата. Гол-майстор на турнира, вече за трети път е Джузепе Меаца (както и през 1935-36), който същата година извежда с капитанската лента националния отбор по футбол на Италия до втората, поредна, световна титла. Тези негови успехи, редицата рекорди, които поставя и неуспоримата му класа, заслужено го превръщат в първия световно-известен италиански футболист, а последствие и в първата легендарна фигура на Интер и Италия. Това е и сезонът в който Интер нарушава лошата традиция да печели скудето само по веднъж на десетилетие.
През 1938-39 след отказването на треньора Армандо Кастелаци, отбора е трениран от Антон Карнели - опитен специалист, който въвежда т. нар. тактика "Системата". В първия си сезон начело на Интер, Карнели донася и първата в историята на клуба Копа Италия, а в шампионата завършва на трето място. Това обаче бързо се променя и още през следващия сезон 1939-40, въпреки контузията на шампиона Меаца, в последния кръг на Серия А, в решителния и директен двубой за титлата на първенството, Интер побеждава Болоня с 1-0 на неутралния „стадио Сан Сиро“ (избран заради големия брой зрители - събрани са рекордните за това време 471 хиляди паунда) и празнува петото в своята история Скудето. Осем дни след този триумф Италия обявява война на Франция. Двойката треньори, която поема клуба след Тони Карнели е Перукети - Дзамберлети. Те решават, че лошата циркулация в крака на Меаца означава край на неговата бляскава кариера и го продават на архи-враговете от АК Милан. В последвалото градско дерби, завършило 2-2, Меаца отбелязва изравнителното попадение за „росонерите“. След тринадесет години прекарани в Интер, Джузепе Меаца, през сълзи разкрива, че цял живот ще съжалява за отбелязания гол във вратата на родния си клуб. В крайна сметка след обещаващото начало на шампионата, Амброзиана не съумява да задържи преднината си пред Болоня и завършва сезон 1940-41 на втора позиция. Новият треньор Иво Фиорентини приключва сезон 1941-42 на сензационното дванадесето място и при идването на президента Карло Масерони (1942) е заменен на поста от Джовани Ферари, който през 1942-43 връща клуба на приличната четвърта позиция. През 1943 г. ИФФ анулира футбола в страната и регионалните комитети организират алтернативно първенство, в което Интер, въпреки че излизат първенци от групата на Ломбардия, впоследствие губят на полуфиналите.

1945-1955: Управлението на Масерони

След падането на фашисткия режим в Италия, на 27 октомври 1945 г., новия президент на клуба - Карло Масерони гордо заявява: „Амброзиана е в миналото, сега има само Интер“. Старото наименование на отбора е възстановено, което допълнително ентусиазира фенове и играчи за по-добро представяне. Резултатите не закъсняват, Интер записва няколко грандиозни успеха (като победа над „Великите Торино“ с 6-2), но от друга страна и загубите не липсват. Така в края на сезон 1945-46, отбора на Интер, воден от Карло Каркано се озовава на четвърта позиция.
Следващата година от първенството започва повече от обещаващо - президентът Масерони издейства разрешително от ИФФ за трансфери на чуждестранни играчи и в отбора пристигат пет южно-американски попълнения. Въпреки постигнатите успехи на местна почва, те обаче се оказват изключително неориентирани в италианското първенство и единственото нещо с което стават известни е нарицателното, което пресата им дава - „петте бидона“. В следствие на разочароващото представяне на южно-американците, Интер заема незавидна позиция в класирането. Масерони назначава Нино Нутрицио за треньор, заедно със завърналия се и като футболист в отбора - Джузепе Меаца. Двамата успяват до известна степен да мобилизират състава и в края на сезон 1946-47 Интер „празнува“ спасителното десето в подреждането.
Последвалия сезон 1947-48 се оказва още по-неблагоприятен за „нерадзурите“. Въпреки, че в края на първата част от шампионата се намират на трето място, серия от принудителни промени, като завръщането на треньора Каркано, контузията на първия нападател Бруно Куарезима обричат отбора да завърши 12-ти. Единствения светъл лъч в този момент е младият Бенито Лоренци, който още в началото на сезона се налага в първия отбор и загатва за бъдещия си потенциал.
Годината 1948-49 е известна с „трагедията Суперга“ и смъртта на целия отбор на „Великите Торино“, които с петте си последователно спечелени шампионата, безспорно са истинския хегемон в Италия през 40-те години. През този сезон в Интер пристигат няколко футболиста (Ищван Ниерш, Атилио Джованини, Джино Армано), с които доминацията на ФК Торино в първенството да бъде прекратена. Новите попълнения, обаче не оправдават очакванията на треньора Джон Астли, който по средата на сезона е заменен от Джулио Капели, който пък дотогава е технически директор на клуба. Новия треньор прави завиден обрат в първенството, като издига Интер чак до второто място, на пет точки пред Ювентус, но и на пет точки зад отбора на Торино. Със своите 26 гола в дебютния си сезон, Ищван Ниерш печели приза за гол-майстор на шампионата.
Следващият сезон (1949-50) отново е изпълнен с големи надежди за титлата и отбора на Интер воден от „летящия холандец“ Фаас Уилкс и дуото Амадей - Лоренци, в крайна сметка финишира три места под очакванията. Разочарование се оказва и следващата година. Треньора Капели е заменен от Алдо Оливиери, а увереността която той има в качествата на Лоренци, води до продажбата на Амадей и Алдо Кампатели. Въпреки това, президента Масерони решава да се презастрохава и в отбора пристига шведския полузащитник Ленарт Скоглунд. Отбора върви уверено към скудетото, Ниерш и Уилкс нанизват съответно 31 и 23 гола, но в края на шампионата Милан прави невероятно завръщане и печели само с една точка пред Интер своята първа национална титла от 44 години насам. През 1951-52 президента на Интер, убеден във възможностите на своите играчи, привлича само едно ново попълнение - вратаря Джорджо Геци. Поради липсата на постоянност в отбора, особено видна при Скоглунд и Уилкис, отново третото място остава за Интер.
Сезон 1952-53 започва с революция в тактиката. Новия треньор Алфредо Фони, почитател на „катеначото“, привлича в отбора Ивано Бласон и го поставя на позицията десен бек, също така заменя в централната линия непостоянния Уилкс с по-стабилния Бруно Маца. В началото неговата техника не се приема добре от критици и фенове, но скоро резултатите стават видни за всички. Благодарение на защитната си игра и блестящия Джорджо Геци, Интер допускат само 19 гола в първите 31 мача, като в същото време преднината пред опонентите им расте. Интер става зимен шампион през януари, когато разликата с втория е шест точки, а три дни преди края на самия сезон, след победа над отбора на Палермо, „нерадзурите“ стават сигурния победител в Серия А. Това е шестото в историята на клуба скудето.
Въпреки постигнатия успех, Фони все още е критикуван за дефанзивната игра на отбора и затова решава да въведе нов по-креативен и агресивен модел на футбол за предстоящия сезон. Ниерш записва хеттрик за победата с 3-0 над градските съперници от Милан, Скоглунд пък обира овациите за легендарната победа над Ювентус с 6-0. В шампионат, в който всички „черно-сини“ футболисти имат своите славни моменти, за втора поредна година Интер печели скудетото - общо седмо в своята история.
Доволен от завоюваните две поредни титли, през 1954 г. президентът Масерони започва преговори за продажбата на клуба с петролния магнат Анджело Морати. През новия сезон в Интер не пристигат чуждестранни попълнения, понеже границите на страната са затворени, а празнината в защита, която остава Атилио Джованини когато напуска клуба, не се оказва по възможностите на младия му заместник Джорджо Бернардин, но и като цяло на отбора му липсва предишното постоянство и така заслужено в края на сезон 1954-55, „нерадзурите“ остават на осмо място.

1955-1968: Президентството на Анджело Морати и „Великият Интер“

Великият Интер (на италиански La Grande Inter) е наименование дадено на футболен клуб Интер Милано през 60-те. През тези години, управлявани от Анджело Морати и водени от Еленьо Ерейра, отбора на „нерадзурите“, печели три „скудети“ (1963 г., 1965 г., 1966 г.), като през 1964 г. губи, въпреки, че има еднакъв брой точки с първия Болоня и завършва втори през 1967 след поражение от Мантова. В допълнение, Интер затвърждава позицията си в Европа, със спечелването на две последователни Купи на Европейските Шампиони, като и през 1967 г. достига до финал. През същите тези години печелят и две Интерконтинентални Купи.
Легендарният треньор Еленьо Ерейра е начело на Интер приблизително цели 8 сезона. Ето как е изглеждал отбора през този период:
1960-61: трето място, на 5 точки зад Ювентус.
1961-62: второ място, на 5 точки зад Милан.
1962-63: шампиони на Италия
1963-64: второ място след равен брой точки с Болоня, Европейски и Интерконтинентални шампиони
1964-65: шампиони на Италия, Европейски и Интерконтинентални шампиони
1965-66: шампион на Италия (десети спечелен шампионат, който дава и правото на една звезда)
1966-67: второ място, на една точка зад Ювентус, достигат финал за КЕШ, но губят от Селтик
1967-68: пето място, на 13 точки зад Милан
В Четвъртък, на 28 Май 1955 г., Анджело Морати, който се сдобива с клуба за сумата от 100 милиона, става новият президент и патрон на Интер. Морати сменя дотогавашния треньор Алфредо Фони и назначава Алдо Кампатели. Шампионата започнал добре и отбора на Интер бил начело, докато не последвали пет поредни загуби, което наложило незабавната намесата на Джузепе Меаца. Той съумява максимално да ограничи загубите и да възвърне позициите на отбора и така Интер приключват сезон 1955-56 на трето място. Следващата година, Морати слага начело на отбора двойката Фроси-Фереро. Първият е изповядвал защитния футбол, докато втория напълно обратното. Взаимно-допълваща се двойка на теория, но не и на практика. Още веднъж се налага Меаца да ръководи отбора: серия от добри резултати възвръща Интер до второто място, но последвалата поредица от пет поредни поражения „избутва“ отбора доста надолу в таблицата. Така Интер завършва сезон 1956-57 на пета позиция.
Пристигането на Антонио Валентин Анджелило и доказания треньор Джон (Джеси) Карвър, не донася резултат и през 1957/58 тима завършва на девето място. През лятото, клуба продава вратаря Джорджо Геци и нападателя Бенито Лоренци, а за треньор е назначен Джузепе Бигоно. Резултатите не са от най-добрите и три месеца преди края на сезон 1958-59 на скамейката е върнат Алдо Кампели, който завършва трети с отбора на Интер в "Серия А" и губи финала на "Копа Италия". Силно впечатление обаче, правят нападателите - Еди Фирмани изиграва най-добрия си сезон в "Серия А", а Анджелило отбелязва рекордните 33 гола в 33 срещи. През сезон 1959-60 Ленарт Скоглуд напуска клуба, а начело на отбора застава треньорската двойка Кампатели - Ахили. Първия полусезон е перфектен, но през втория нещата в шампионата се влошават, а също така, отбора бива елиминиран на четвъртфинала за Купата на панаирните градове. След загубата в градското дерби, Кампатели е освободен от длъжност, а месец след него, същото се случва и с Ахили. Така Капели се завръща на скамейката и Интер завършва сезона на четвърта позиция.
Морати е с основната заслуга за възникването на Великият Интер: на треньорската скамейка сяда „Магьосникът“ Еленьо Ерейра, след като Морати бива омагьосан от този треньор в мач, в който неговия Интер губи с 4-0 от Барселона, тогава от Ерейра, а зад бюрото застава експертът по футбол - Итало Алоди. Ерейра променя коренно досегашните тактики на Интер, като съумява да превърне Пики в ефективен либеро и същевременно успява да вдъхнови италианския футбол, с налгането на т.нар. „изтегляне“. Скудетото от „1960-61“, присъдено на Ювентус, поражда голяма полемика: по време на директният сблъсък с Интер, група фенове от лагера на „бианконерите“ нахлуват на терена и мачът е прекратен. Интер печелят служебно с 0-2, но ИФФ (ръководена от Умберто Анели) оспорва решението и отсъжда, че нахлуването е нямало да попречи на развоя на срещата и насрочва преиграване на срещата в края на шампионата. Интер отговарят, като изпращат своите юноши за мача в „Торино“, където губят с 9-1 и приключват сезона на трето място. Единственото попадение за „нерадзурите“ е от дузпа, дело на дебютантът и бъдещ шампион Сандро Мацола. Коментара на Ерейра тогава е бил: „Юве = ФИАТ, ФИАТ = сила“. През тази година, „Вълшебника“ привлича в състава на Интер, носителят на Златната Топка и шампион на Европа с Барселона, Луис Суарес, за рекордната тогава сума от 250 милиона. През сезон 1961-62 Интер завършват на второ място, за Купата на панаирните градове завършват с елиминация на четвърт финалите, а Копа Италия приключват още в осмина финалите. Всичко това е стряскащо, но пък, това са мачовете в които изгряват бижутата на черно-синята школа, като Джачинто Факети, Джанфранко Бедин и Сандро Мацола. През третата година, Интер се сдобива с две нови попълнения: резервата на Бразилия Жаир и Тарчисио Бургних, който пък пристига от Палермо, където Ювентус са го изпратили като негоден футболист.

ТЪМНИ ВРЕМЕНА

Водени от германското трио — Андреас Бреме, Юрген Клинсман и Лотар Матеус, Интер завоюва шампионската титла на Италия през 1989 г. както и Италианската Суперкупа. Периодът на 90-те години, обаче е голямо разочарование. Докато техните големи съперници Милан и Ювентус жънят успехи на местно и европейско ниво, Интер остават на заден план, в средата на таблицата, като най-лошото за тях идва през 1994 г., когато завършват само на една точка над зоната за изпадане. Въпреки това Интер все пак извоюва известен европейски успех, спечелвайки три купи на УЕФА, през 1991 г., 1994 г. и 1998 г. Когато клуба преминава от ръцете на Ернесто Пелигрини в тези на Масимо Морати, през 1995 г., Интер очакват големи успехи със закупуването на световно-нашумели играчи, като Роналдо, Кристиан Виери и Ернан Креспо и именно в този период, клуба на два пъти „чупи“ рекордната сума за футболен трансфер. Въпреки това 90-те остават разочарование, като е единственото десетилетие в историята на Интер, в което не успяват да станат дори веднъж шампиони в италианската „Серия А“. На 5 Май 2002г, Интер са само на 45 минути от спечелване на „Скудетото“, като бе нужно само да задържат преднината си от 2:1 срещу отбора на Лацио, в мач игран на стадиона на Рома — „Олимпико“. През второто полувреме обаче, нервите на Интер не издържат и допускат цели 3 гола в своята врата, което в крайна сметка позволява на Ювентус да им отмъкне титлата в шампионата на Италия. Шампионската Лига през 2003 г. е още по-разочароваща. Тогава Интер срещат градския си съперник Милан, като в общия резултат завършват 1:1, но отпадат от турнира, поради правилото за отбелязани голове на чужд терен. Парадоксът в случая е, че двата отбора използват един и същи стадион !

ВЪЗКРЪСВАНЕТО

На 15 юни 2005 г., Интер печели „Копа Италия”, като побеждава Рома в двустранен финал с общ резултат 3:0 (победа с 1:0 в Милано и победа с 2:0 в Рим), което е последвано от спечелването и на Суперкупата, след победа с 1:0 в продълженията над първоначалните шампиони в „Серия А“ за сезон 2004-05 — Ювентус (още преди да им бъде отнета тази титла). Трофея на Суперкупата е първия на Интер от 1989 г., а като съвпадение, това е и последната година в която Интер са печелили „Скудетото“ до 2006 г. На 11 май 2006 г., Интер успешно защитават титлата „Копа Италия“, налагайки се отново над АС Рома с общ резултат 4:1 (равенство 1:1 в Рим и победа с 3:1 на стадио Джузепе Меаца, Сан Сиро).
Шампионската титла в Серия А за 2005-06 е присъдена на Интер, тъй като те са били най-високо класиралият се отбор (трети) в крайното подреждане на Италианското първенство, понеже на Ювентус и АС Милан са им отнети точки, заради нашумелия скандал с уреждането на мачове, същата тази година. На 14 юли 2006 г., Федералния апелативен съд на Апенините (CAF), намира клубовете състезаващи се в „Серия А“: Ювентус, Лацио, Фиорентина, Реджина и Милан за виновни в обвинението за уреждане на мачове и налага на петте клуба съответните им наказания (въпреки че по-късно, всички тези наказания са намалени). Така с потвърденото изпращане на Ювентус в „Серия Б“ (за пръв път в тяхната история) и наказанието от -8 точки за градския съперник Милан, титлата в „Серия А“ се присъжда на Интер и те ще трябва да я защитават в следващия сезон 2006-07.
По време на новия сезон, Интер се впускат в шеметно чупене на всякакви рекорди, като постигат 17 последователни победи в „Серия А“, започвайки с победа от 4:1 у дома над отбора на Ливорно и завършвайки с равенство от 1:1 у дома с отбора на Удинезе. Победата, като гост над Катания с 5:2, подобрява рекорда от дотогавашните 15 мача без загуба в „Голямата Петица“ (топ пет на най-добрите първенства — Англия, Италия, Испания, Франция и Германия), държани от Байерн Мюнхен и Реал Мадрид. Победите траят почти 5 месеца и ги прави рекордьори по най-много последователни победи в „Голямата Петица“ на Европа, като само Бенфика (29 победи), Селтик (25 победи) и ПСВ Айндховен (22 победи) имат по-успешен рейт в глобален мащаб. Формата на Интер спада, след като правят равенства от 0:0 и 2:2, съответно с Реджина и Палермо, като в последния мач се стига до равенство, след като вече Реджина води с 2:0 на полувремето. В крайна сметка не успяват да останат непобедими до края на сезона, след като губят домакинския си мач на Рома с резултат 3:1, като 2 от головете на Рома са в последните минути. Така Интер се наслаждават на рейт без загуба за малко по-малко от година.
На 22 април 2007 г. Интер са коронясани за шампиони на „Серия А“ за втора поредна година, след победа над отбора на Сиена с 2:1 на „Стадио Артемио Франки“. Световният шампион с Италия — защитникът Марко Матераци, отбелязва и двете попадения за Интер, в 18та и 60та минута, като последния е от дузпа. Това е първият път, когато Интер печели „Скудетото“, базирайки се на собствените си успехи в лигата от 1989 г. насам. В допълнение, часове след като завоюват втората поред шампионска титла на Италия, от клубът потвърждават новината, че главният наставник на отбора Роберто Манчини е удължил договора си с 4 години, като има и опция за удължаване с още 12 месеца, което ако стане факт — договора би трябвало да изтече в края на кампанията през 2011-12 г. Президентът на Интер Масимо Морати заявява, че това споразумение е било направено „преди известно време“.Но след спечелената 16-та титла Морати уволнява Манчини и на негово място назначава Жозе Моуриньо

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ

Интер, през цялата си история (от 1908 г.), никога не са изпадали от висшия еталон на Италия — „Серия А“; феновете на „нерадзурите“ са високо уважавани и са едни от най-верните из целия свят. За сравнение АС Милан са изпадали 2 пъти. След пращането на Ювентус в „Серия Б“ за сезон 2006-07, през 2007 г. Интер остава единственият клуб, който никога не е играл в по-долна дивизия, а векът в топ лигата на Италия (като се включи и предстоящия сезон) е един от най-дългите непрекъсвани рейтове в Света.
Настоящият президент и собственик на Интер е Масимо Морати. Неговият баща Анджело Морати е бил президент на Интер през златната ера на клуба — 60-те. Масимо, опитвайки се да повтори невероятния успех на баща си и в старанието си да спечели „Скудетото“ за пръв път от 1989 г., похарчва огромно количество пари за подписите на най-добрите играчи в света, както от миналите, така и от настоящите поколения. През 2006 г., Интер не се справят както се очаква и това дава поводи за критики към Морати, но накрая „Скудетото“ се присъжда на Интер, след скандала с уреждането на мачове, известен като „Калчополи“. Отбора на Морати с лекота печели шампионата през сезон 2006-07, като поставя и рекорд от 17 поредни победи.

ОТЛИЧИЯ

17 Пъти шампион на Италия: 1909-10, 1919-20, 1929-30, 1937-38, 1939-40, 1952-53, 1953-54, 1962-63, 1964-65, 1965-66, 1970-71, 1979-80, 1988-89, 2005-06, 2006-07, 2007-08, 2008-09

5 Купи на Италия: 1939, 1978, 1982, 2005, 2006

4 Суперкупи на Италия: 1989, 2005, 2006, 2008

3 Купи на Уефа (сега - Лига Европа): 1991, 1994, 1998 (РЕКОРД)

2 Шампионски лиги: 1963-64, 1964-65

2 Междуконтинентални купи: 1964, 1965

Индивидуални рекорди на футболисти на Интер


Голмайстори на Серия А: Антон Поволни, Джузепе Меаца, Ищван Ниерш, Антонио Анджелило, Сандо Мацола, Роберто Бонинсеня, Алдо Серена, Кристиян Виери, Златан Ибрахимович

Рекордьор по брой изиграни мачове: Джузепе Бергоми (758 мача)

Рекордьор по брой отбелязани голове: Джузепе Меаца (288)

Футболисти на Интер, ставали световни шампиони:
- с Италия: Алеманди, Кастелаци, Демариа, Меаца, Серантони, Черезоли, Джовани Ферари, Локатели, Ферарис, : Алтобели, Бергоми, Бордон, Марини, Ориали, Матераци
- с Германия: Андреас Бреме, Лотар Матеус и Юрген Клинсман
- с Франция: Юри Джоркаеф
- с Бразилия: Роналдо

Футболисти на Интер, ставали европейски шампиони:
- с Италия: Бургнич, Доменгини, Мацола и Факети
- с Испания: Луис Суарес
- с Франция: Лоран Блан
- с Гърция: Йоргос Карагунис

Световни футболисти на годината, играли в Интер:
Роналдо, Лотар Матеус

Футболисти на Интер, печелили Златната топка:
Роналдо, Лотар Матеус
Последна промяна от xWarden на 29 яну 2010 20:51, променено общо 3 пъти.

xWarden
Мнения: 920
Регистриран на: 19 яну 2010 11:15
Контакти:

Re: История на Интер

Мнениеот xWarden » 29 яну 2010 20:59

"ХРАМЪТ НА ИТАЛИАНСКИЯ ФУТБОЛ" - СТАДИОН "ДЖУЗЕПЕ МЕАЦА"

1925-1979

През 1925 година по настояване на Пиеро Пирели (президент на “Милан”) започва построяването на футболен стадион в близост до хиподрума в Милано. Проектът е на инженер Алберто Куджини и архитект Улисе Стакини, състои се от четири праволинейни трибуни несвързани помежду си (една от които частично покрита), а капацитетът е 35 000 зрители. Първоначално (1926-1980) стадионът придобива името си от квартала, в който се издига и който от своя страна дължи името си на една вече несъществуваща малка църква посветена на този светец, а именно Сан Сиро (Сан=Санто=Светец).
На 19 септември 1926 в чест на официалното му откриване се състои мачът между отборите на Интер и Милан, завършил 6-3 в полза на гостите (Интер).
Създаден и финансиран от президента на Милан, за да приюти домакинските срещи на отбора, стадионът бива закупен от общината през 1935. Три години по-късно, под ръководството на инженер Бертера и архитект Перласка, започват работите по разширяването му, състоящи се в построяването на четирите свързващи трибуните извивки и разширяването на двете централни трибуни. Резултат- 55 000 места. От футболен сезон 1947/1948 стадионът е сцена на домакинските срещи и на Интер.
Второто разширяване (1955) е по проект на инженер Феручо Калцолари и архитект Армандо Ронка. То довежда до драстична промяна. Построено е второ ниво трибуни, което е разположено над вече съществуващите и по този начин отчасти ги покрива. Капацитетът се покачва и достига 100 000 зрители, но поради разпоредби във връзка със сигурността (трудности в случай на евентуални безредици или евакуация) е намален на 85 000 места, от които около 60 000 седящи. Архитектурният облик е модернизиран чрез спираловидните рампи, позволяващи достъпа до второто ниво трибуни.
През 1957 година е реализирана система за осветление на стадиона, позволяваща да се играе и вечер. През 1958 година дебютира електронното светлинно табло.

1980-1999

1980- седем месеца след смъртта на Джузепе Меаца (считан за най-добрият италиански футболист) “храмът на италианския футбол” (както всички определят стадион Сан Сиро) е наречен в негова памет "Джузепе Меаца".
1990- Италия е домакин на Световното Първенство по футбол. По повод на това събитие общинският съвет на Милано, след като оставя настрана идеята за построяването на нов стадион решава да даде ход на една дълбока реконструкция на вече съществуващият "Джузепе Меаца".
Основната идея е да се построи трето ниво трибуни и да се покрият 100% от местата за седящи зрители. Проектът, работа на архитектите Джанкарло Рагаци, Енрико Хофер и инженер Лео Финци предвижда да се разположат около вече съществуващата постройка независими подпори, върху които да бъде положено новото ниво. С тази цел биват построени от армиран бетон единадесетте цилиндрични кули. Те позволяват достъпът на зрителите до новите трибуни, четири от тях служат за опора на мрежата от греди служеща за покритие на стадиона, а във вътрешността им са разположени различни помещения за обществени нужди (бар, VC и т.н.).
Цветът на седалките разграничава четирите сектора на които е разделен стадиона: червено и оранжево за централните трибуни, зелено и синьо за трибуните разположени по извивките. 85700 места за седящи зрители, всички покрити. За да се постигне максимален комфорт на зрителите, покритието е изработено от поликарбонатни плоскости разположени върху системата от греди представляващи покрива на стадиона. Частта от покрива намираща се над игрището, умишлено е оставена без покритие, за да даде възможност срещите все пак да се провеждат в напълно естествени условя. Създадена е нова осветителна система както и отоплителна система на тревната покривка, чрез която да се държи под постоянен контрол температурата на терена и по този начин да се предотврати формирането на лед.
На 8 юни 1990 стадионът е домакин на футболната среща, откриваща Световното Първенство по Футбол, състояла се между отборите на Камерун и Аржентина – завършила с неочаквана победа (1-0) над аржентинският отбор, който все пак достига до сребърният медал на това първенство.
От тогава стадионът претърпява и други изменения, повечето от които свързани със повишаването на сигурността на зрителите, застрашена от все по-високото ниво на насилие и безредици от страна на екстремистки групи “футболни запалянковци”.

2000-2008

През 2002 биват построени първите двадесет Sky Box (архитекти: Джанкарло Рагаци и Карло Биавати). В момента те са тридесет и предлагат максимален комфорт. Някои от услугите предлагани в тях са: първокласен катеринг предлагащ топли и студени ястия, изискано обзавеждане включващо телевизор от най-ново поколение, голяма маса подходяща за провеждане на събрания и срещи, сервитьор, собствен хигиенен възел и кухненски бокс.
Скай Боксовете са разположени във вътрешната част, по дължина на централните трибуни от първо ниво. Пред всеки един от тях са разположени удобни малки кресла на разположение на техните обитатели, за една перфектна видимост на игрището. Само собствениците на Sky Box намиращи се по дължина на червената трибуна имат право на свободен достъп до Sala Executive Club, който се намира под червената трибуна и освен безукорните топли и студени ястия предлагани преди, след и по време на срещата, разполага и с множество екрани позволяващи наблюдаването на директно предаваните мачове, както и интервютата след края на срещите. Разполага със 725 места (400 от които седящи) и е дело на архитектите Джанкарло Рагаци и Карло Биавати. Най-приятното качество на този ресторант за един любител на футбола е фактът че цялата му страна намираща се по дължината и на нивото на игрището е от стъкло. За съжаление е запазен за малкото щастливци, разполагащи с годишен абонамент за Почетната Трибуна, Ложите и Скай Боксовете от червената трибуна.

ЛОЖИ

Червената трибуна намираща се на първо ниво съдържа 24 ложи които представляват една запазена зона със около 180 места които освен с перфектна видимост към игрището са снабдени и с монитори LCD. Оранжевата трибуна намираща се на първо ниво има 9 такива ложи побиращи 36 зрители.

ИГРИЩЕ

Игрището е с размери 105 на 68 метра и няма лекоатлетна. Неотдавна, за поддържане на тревната площ във възможно най-добро състояние е инсталирано устройство наречено Коверфлекс (Coverflex) при задействането на което цялата площ над терена се покрива със специални полупрозрачни, непромокаеми платна отстоящи на около осем метра от земната повърхност (образуващи един вид оранжерия) с цел да се защити теренът от дъжд, сняг и замръзвания без да се попречва на обичайните дейности по поддържането му.
Максималното разстояние между зрител и терен е в съответствие с английските и немски изисквания. Понастоящем стадионът наброява 82955 места + 1354 екстра, всички за седящи зрители и всички покрити.

МУЗЕЙ

За всички любители на историята на футбола е на разположение музеят на Интер и Милан намиращ се във вътрешността на стадиона. Създаден от частната колекция на Онорато Аризи и открит на 5 Октомври 1996 той е единствения музей в Италия помещаващ се във вътрешността на един стадион. В него са изложени както множество снимки на незабравими футболисти и незабравими мигове от незабравими срещи, така и купи, трофеи, топки, обувки, оригиналните екипи с които са играли Ривера, Мацола, Пеле, Марадона, статуи в естествен ръст на известни футболисти, многобройни предмети от различно естество свързани с историята на световния футбол. В кинозалата на музея прожектират кратък филм посветен на Милан, Интер и историята на стадионът - серия от моменти в които главните герои са незабравими лица от света на футбола отъпквали тревата на този престижен стадион. Програмата предвижда и организирано посещение във вътрешността на стадиона.

СЪБИТИЯ

Световно първенство по футбол - 1934, 1990

Финал на Шампионската лига: 1965, 1970, 2000

Потребителски аватар
slavia_forever
Мнения: 19570
Регистриран на: 12 авг 2008 19:13
Местоположение: София
Контакти:

Re: История на Интер

Мнениеот slavia_forever » 08 апр 2010 12:05

Хубубава тема, която заключвам и я правя важна за раздел "Интер".
Колкото по-малко е умът, толкова по-трудно е да бъде скрит!" М.Генин


Върни се в “Интер”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост