Мнениеот LP_FC » 14 мар 2014 22:41
"Старецът и Локомотив"
Monday, April 20, 2009
Поема, пусната във форума на Локо.
"Старецът и Локомотив"
В мир с последните си дни,
Старец на терасата е седнал,
Гледа някъде далече и мълчи,
Глава на длани кротко е облегнал,
Смъртта пред него в миг се появява,
И с грозен дяволски брътвеж,
Косата тя размахва и приказва:
- стар си вече, време е да мреш!
Но да не мислиш, че съм злобна аз,
Има тука правило едно,
полага ти се от живота още час,
да правиш нещо, дето помниш със добро.
Дали онази вечер ще си спомниш,
Когато влюби се за първи път,
Или пък в детството си ще се върнеш,
Решавай, че те чака съд.
А стареца стои озадачен,
Какво наистина да прави той?
Кой е най-щастливият му ден,
Кой момент ще му даде покой?
И сепна се доволен след минута:
- За да бъда най-щастлив,
върни ме час да бъда на Лаута,
за последно със любимия Локомотив!
И в миг се старецът оказа,
вместо на терасата си вкъщи,
на стадиона, а пред погледа му се показа,
Дерби – черно-бели срещу жълти.
Но от страшна гледка старчето примря:
Чужди песни на Лaута пеят,
Черно-бяло нийде не видя,
А само жълти знамена се веят.
Смъртта пред него си стоеше,
И не беше толкоз страшна,
Страшна тази гледка беше,
От война и чума по-ужасна!
- Ей, Смъртта, каква е тая гнус?
Ти нещо май ме изигра!
На Лаута щеше да ме водиш уж,
А в тая кочина ме озова!
А Смъртта въздъхва и му казва:
-Тука, братко, мина друга смърт,
Тя в човешките сърца полазва,
Убива чест и обич с поглед твърд!
Страхувам се от нея аз дори,
Мързел във душите тя насажда,
С егоизъм-любовта мори,
И омраза между братята подклажда.
Всеки тук забрави обич и идея,
Всеки нещо свое си приказва,
Другите не слуша – трудно ми е да го проумея,
Причина си намира и да дойде все отказва.
Някой от играта неудовлетворен,
Втори- собственика нещо не харесвал,
Трети – работа ли имал този ден,
Четвърти – загубата предна не понесъл.
И така Лаута празен си стои,
От дълго време вече само чужди хора
С чужди песни тука се бръмчи,
Всеки идва да си подкрепи отбора.
И стареца стои самичък,
От жълта сган обиколен,
Черно-бял е той едничък,
От свинска смрад е погнусен.
А зурлите отвсякъде наобикалят,
стареца безпомощен, сломен,
Лиги им текат, готови да се гаврят,
С последния локомотивски фен.
Но безстрашен във последния си час,
Гърди изпъчи стареца, запя,
На пук на всички мутри, лой и мас,
“Жъ-лта-ко-чи-на, ша-ла, ла ла ла
И съвестта на хиляди във този миг,
Седящи у дома и пред екрана,
Събуди се и с мощен вик,
Разстърсиха тепета и балкана.
И ето черно-бял се появи,
От входа, после още двама,
Проблеснаха три бръснати глави,
След още малко песен се подхвана.
И още фенове се появиха,
Хиляда след минута вече се броят,
После друга, цяла свита,
Мощните гърла реват!
Изпълни се стадиона с черно-бели,
Всичко жълто – в клетката за папагали!
Жълтите седят като умрели,
Толкова народ за първи път видяли!
И черно бели знамена се веят,
Димки, факли се горят,
Като един се мощно песни пеят,
На Лаута върна се редът.
А старецът усмихнат и доволен,
Със сърце туптящо от живот,
Пред смъртта си е спокоен,
Че черно-бял е пловдивският небосвод.
И се усмихва на смъртта:
-Май аз те изиграх,
При тебе няма да ме прибереш,
Пък дори и след като умрях.
Аз знам, че тук съм вечно жив,
Когато с грохот тоз стадион трепери,
Когато с тътен от познат мотив,
Хилята братя са запели:
… и написала с молив:
ЛО-КО-МО-ТИВ!
