Бяла тишина
Публикувано: 15 фев 2010 17:00
Комерсиализацията в спорта , пренебрегването на рисковете и човешкият фактор скоро могат да превърнат олимпийските игри в една .... бяла тишина.
Годината е 2050 -а, отминават поредните олимпийски игри –скучно и монотонно. Защото хората отдавна вече не са сред участниците. Сега състезателите са роботи. Те се пързалят с кънки , участват в ски бягания по въображаеми писти или се спускат по стъклени улеи със скорост от около 600 километра. Дори не е необходим и сняг.
Да такова бъдеще ни очаква ако спортът продължи да се развива със познатите ни темпове на комерсиализация и ние може би няма да преживяваме вече моментите на тъга или радост , да виждаме сълзите в очите на тези хора които са дали всичко от себе си за да участват на един форум какъвто са олимпийските игри. Към тези мисли ме наведе случилото се ден преди откриването на игрите във Ванкувър- а именно нелепата смърт на грузинския състезател по шейни Нодар Кумариташвили. Оказа се че улеят който трябваше да е гордостта за домакините със своята бързина и ултра модерен вид стана причина там да си отиде един младеж чиято мечта като на много други е била участието на олимпиада, така както е завещал съвременният им основател- барон Пиер дьо Кобертен. Оказа се че улеят построен във Ванкувър е недостатъчно обезопасен , че скорост от порядъка на 150-160 километра в час е много по-висока от нормалната. Само седмица преди старта на игрите във Ванкувър случайно гледах обзорно предаване именно от състезанията по шейни за световната купа.Репортажите бяха от различни места. Навсякъде скоростта беше между 90 и 115 или 120 километра. Но не и във Ванкувър. Там се оказа че тя е много по-висока и може да бъде фатална. Останах огорчен от две неща.Първо шефовете на МОК за пореден път се оправдаха с „човешка грешка” , без да си задават въпроса , а не беше ли „човешка грешка” построяването на подобно съоражение? Второто е от реакцията на някои медии у нас /Gong и 7 дни спорт 7 дни спорт? по повод на българите участващи в това състезание. Само ден или два преди трагедията те бяха подигравани и усмивани че били страхливци защото се отказали да стартират в една от тренировките, че с участието си на игрите те трошели излишни държавни средства без да се оцени едно – усилията , които са положили за да стигнат до там. Усилия за които спортистите , независимо дали са от България, Бангладеш или Афганистан заслужават уважение. Такова у нас обаче явно липсва. Ние искаме само едно – резултати.Но за да ги има трябва да има и условия. Как да искаме резултати след като тези момчета едва ли през годината са ходили и на едно състезание. Да не говорим че у нас за развитието на подобни спортове като шейни или ски скок например има нулеви условия. Състезателите ни сами признаха скромно че не може да се очаква каквото и да е от тях заради липсата на подготовка , а ние трябва да ги уважим дори и само защото въпреки това са решили да участват на олимпиадата. Вместо това знайни и незнайни се опитаха да омаловажат участието им. Сигурен съм че скоро на подобно отношение могат да бъдат подложени и редица други състезатели от спортове с традиции у нас като биатлона , но не и онези от които зависи осигуряването на добри условия за спорт- политиците. Вината е в тях а не у спортистите, лошото е ако няма кой да го разбере. Надявам се поне част от децата гледайки сега игрите в Канада да се запалят по някой от спортовете , за да има след време на кой да разчитаме, за да не угасне съвсем олимпийският дух и да остане само.... бялата тишина.
Мартин Иванов
Годината е 2050 -а, отминават поредните олимпийски игри –скучно и монотонно. Защото хората отдавна вече не са сред участниците. Сега състезателите са роботи. Те се пързалят с кънки , участват в ски бягания по въображаеми писти или се спускат по стъклени улеи със скорост от около 600 километра. Дори не е необходим и сняг.
Да такова бъдеще ни очаква ако спортът продължи да се развива със познатите ни темпове на комерсиализация и ние може би няма да преживяваме вече моментите на тъга или радост , да виждаме сълзите в очите на тези хора които са дали всичко от себе си за да участват на един форум какъвто са олимпийските игри. Към тези мисли ме наведе случилото се ден преди откриването на игрите във Ванкувър- а именно нелепата смърт на грузинския състезател по шейни Нодар Кумариташвили. Оказа се че улеят който трябваше да е гордостта за домакините със своята бързина и ултра модерен вид стана причина там да си отиде един младеж чиято мечта като на много други е била участието на олимпиада, така както е завещал съвременният им основател- барон Пиер дьо Кобертен. Оказа се че улеят построен във Ванкувър е недостатъчно обезопасен , че скорост от порядъка на 150-160 километра в час е много по-висока от нормалната. Само седмица преди старта на игрите във Ванкувър случайно гледах обзорно предаване именно от състезанията по шейни за световната купа.Репортажите бяха от различни места. Навсякъде скоростта беше между 90 и 115 или 120 километра. Но не и във Ванкувър. Там се оказа че тя е много по-висока и може да бъде фатална. Останах огорчен от две неща.Първо шефовете на МОК за пореден път се оправдаха с „човешка грешка” , без да си задават въпроса , а не беше ли „човешка грешка” построяването на подобно съоражение? Второто е от реакцията на някои медии у нас /Gong и 7 дни спорт 7 дни спорт? по повод на българите участващи в това състезание. Само ден или два преди трагедията те бяха подигравани и усмивани че били страхливци защото се отказали да стартират в една от тренировките, че с участието си на игрите те трошели излишни държавни средства без да се оцени едно – усилията , които са положили за да стигнат до там. Усилия за които спортистите , независимо дали са от България, Бангладеш или Афганистан заслужават уважение. Такова у нас обаче явно липсва. Ние искаме само едно – резултати.Но за да ги има трябва да има и условия. Как да искаме резултати след като тези момчета едва ли през годината са ходили и на едно състезание. Да не говорим че у нас за развитието на подобни спортове като шейни или ски скок например има нулеви условия. Състезателите ни сами признаха скромно че не може да се очаква каквото и да е от тях заради липсата на подготовка , а ние трябва да ги уважим дори и само защото въпреки това са решили да участват на олимпиадата. Вместо това знайни и незнайни се опитаха да омаловажат участието им. Сигурен съм че скоро на подобно отношение могат да бъдат подложени и редица други състезатели от спортове с традиции у нас като биатлона , но не и онези от които зависи осигуряването на добри условия за спорт- политиците. Вината е в тях а не у спортистите, лошото е ако няма кой да го разбере. Надявам се поне част от децата гледайки сега игрите в Канада да се запалят по някой от спортовете , за да има след време на кой да разчитаме, за да не угасне съвсем олимпийският дух и да остане само.... бялата тишина.
Мартин Иванов