Пловдив - Древен и Вечен

Модератори: paceto, Модератор ЛокоПД, Irish stout, kartago, SkArY_9, slavia_forever, Madridist

Потребителски аватар
Пловдив1926
Мнения: 6998
Регистриран на: 21 юни 2010 09:15
Местоположение: Пловдив
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдив1926 » 30 май 2011 12:50

http://www.loko-pd.com/%D1%83%D0%BB%D0% ... %B1%D0%B8/

Една страхотна статия за един голям пловдивчанин и локомотивец дал толкова много на града ни!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 03 яну 2012 10:57

Държа да поместя следния материал за един голям пловдивчанин, който тъне незаслужено в забвение! Смятам, че трябва да отдадем нему заслуженото, както се споменава в края на статията от Христо Марков!

[center] Асен Христофоров - един велик пловдивчанин[/center]
http://img440.imageshack.us/img440/4774 ... phorov.jpg

Под гранитния юмрук на Сахат тепе

И днес името му знаят малцина, а е европейски интелектуалец, писател, учен и преводач, с който не само Пловдив, но и България с основание трябва да се гордее. Просто малцина такива хора е раждала България и мнозина с толкова трагична съдба.

Христо Марков
„В края на 60-те години на миналия век аптеката в с. Говедарци, където работеше майка ми, често бе посещавана от висок, леко прегърбен странник с челюст "тип Марлон Брандо" и неизменна раница на гърба. Застояваше се дълго, увлекателно разказваше за рилските върхове от Мальовишкия дял, за дивите гъби из гората, за боровинки и горски ягоди. Понякога ме водеше и мен из шубраците и научавах чудни имена на гъби като мръчкула, рижика, масловка, челядинка, пачи крак или гълъбка. Живееше извън селото, досами гората в малка къщичка, в която нямаше нито ток, нито вода и ако не обикаляше рилските поляни, потропваше на стара пишеща машина, но по-често пишеше на ръка по някакви кафяви амбалажни листи, с които тогава в магазина увиваха сиренето. Носех му цели топове от нея. Често питаше за дядо ми и след време се видяха - последва здраво черпене в селската кръчма, което завърши с мълчалив мъжки плач. От тях май за първи път чух "безобидната" думичка „Белене”. Доста години след това разбрах, че прекарали на остров Персин около две години и се прехласвали по най-красивите изгреви и залези, та и тогава си обясних сълзите в очите им. По това време, в края на 60-те години, не ми бяха интересни разговорите на дядовците за планини, гъби и ракия. А са били млади хора - нямали са и 60 години. Какви дядовци?... Преждевременно състарени мъже. Понякога носеше свои книжки, оставяше ги с автограф и мълчаливо потегляше към самотната си къщичка. Пиеше някакво лекарство с много сложното име - "Брадилан", което поддържало сърцето и понякога го носех в къщичката до гората. В тези случаи изпълнявах доставката с удоволствие, защото получавах в замяна дъхаво домашно сладко от боровинки или диви ягоди. Лекарството, изглежда, не му помогна, защото едно жежко лято си отиде от този свят. Не бе навършил 60 год. Пресели се в отвъдното от любимото му Говедарци със старо име Мацакурово. Сега на негово име в родния Пловдив има улица - поне това направи града за него. Поне това!”.

Асен Георгиев Христофоров е роден в Пловдив на 16.12.1910 год. Дядото е мирови съдия, а бащата - адвокат. Началното си образование получава в Берлин и след това завършва като първенец на випуска на Роберт колеж в Цариград. По-късно е първият българин, който завършва Лондонския икономически институт и отново като първенец на випуска. Специализира в Кембридж и Оксфорд, откъдето получава покана за престижна работа - английските му преподаватели предвиждат за него бляскава академична кариера, но той предпочита да се върне в България вече като известно име сред европейските икономисти. През 1935-1938 г. е в Главната дирекция на статистиката и създава Статистическия институт за стопански проучвания в Софийския университет. Реформира администрацията на Народната банка. Академичната му кариера е главозамайваща - на 33 год. става доцент в СУ, а на 35 вече е професор по финансови и административни науки. Неговият статистически институт в СУ се финансира от 1934 год. от Фондация „Рокфелер" и Лигата на народите. Там работи със светилата в икономическите науки Оскар Андерсен и Семьон Демонстенов. Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че с идването на Асен Христофоров в университета икономическата наука станала съизмерима с тази, за която той мечтаел.

Но... След 9.09.1944 год. Асен Христофоров е обявен за неблагонадежден и през 1947 год. е уволнен от Университета без право да преподава до края на живота си. За "сигурност" комунистическата власт му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е прекалено популярен в научните среди в Европа, властниците същата година се принуждават и се "смиляват" над него, като го пенсионират на... 37 години. В същото време издават Указ за освобождаването му - това май е единственият учен, за който е издаден специален Указ на партията. Не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Тридесет и седем годишният пенсионер е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където живее отшелнически до смъртта си.

Междувременно е издал една чудесна книга "Скици из Лондон"/1945/, която е наградена от Фонд "Алеко Константинов" и СБП. В нея по неповторим начин описва студентските си години в Англия. Тя е преведена веднага на английски и претърпява няколко преиздавания, а когато от издателството се заинтересуват от автора, отговорът е - "Такъв писател няма". Откъде да знаят хората, че междувременно е изключен от СБП. И в рилските гори не намира спокойствие този европейски интелектуалец. В един прекрасен ден на 1951 год. е задържан, докато лови риба на реката и с обвинения за "класова неосъзнатост" прекарва две години на остров Персин, Белене. Да края на живота си този добродушен човек няма обяснение за "прегрешенията си". В книгата с есета "Откровения" /1970/ месеци преди смъртта си пише: "И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите..."

След Белене Асен Христофоров се връща в красивото село Говедарци и заживява по-отшелнически и по-скромно от Волтеровия Кандит - копае картофите, гледа козички и куче, дори купува два овена и става основател на селското ТКЗС. Сигурно се е надявал да си откупи спокойствието... Между другото, превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката... 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт, за която интелектуалецът и не съжалява в трагедията си - "Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа".

Та в тези условия Асен Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, без подсрочници, без ток превежда хиляди страници. За първи път в Източна Европа е преведена "Дъблинчани" на Джеймс Джойс, считана за непреводима поради изумителния интелектуален заряд в нея; на български език вижда бял свят класическата "Трима в една лодка" на Джером К. Джером и още "Брулени хълмове" на Ш. Бронте, "Белият зъб" на Дж. Лондон; от преводите на Христофоров научаваме за Хенри Филдинг и още за хиляди, хиляди страници на англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведа Марко Минков казва: "В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров". Веднъж по някакъв повод се заговорихме с покойния Стефан Савов за преводачите /нали и той е работил като преводач/ и при споменаване името на Христофоров, шефа на Демократическата партия коментира така: "В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той". Години по-късно чух, че преди да емигрира Георги Марков е носил негови сценарии на Христофоров за превод на английски, а впоследствие тормозът върху рилския отшелник е спомогнал за смъртта му.

В свободното си от преводите време Асен Христофоров написа и някои литературни бисери, които тепърва ще бъдат преоткривани - изумителната "Мацакурци" /1958/, на която след жесток натиск е принуден да смени името на "Вуцидей" /1962/, историческата сага "Ангария" /1960/, "Иманяри" /1965/ - поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписно-рустикално-пасторалните "Скици из Рила", "В дебрите на Рила", "Трима с магаре из Рила", "Искровете", "Откровения".

След 1990 год. за този забравен автор бе напомнено единствено от Светлозар Игов и Димитри Иванов - нашата литература сякаш няма рецептори вече за такива ерудити. Уникалната "Вуцидей" е всъщност първообраз на "Хайка за вълци" - със същите конфликти, аналогични герои и мрачен хумор. Христофоровият герой Вуцидей води епична борба срещу колективизацията и събира позивите на Шести американски флот с надеждата да дойдат по-скоро и спасят овцете му от ТКЗС. Провежда личната си война първично и ожесточено, доверявайки се единствено на автора, който го обезсмърти. Но всъщност книгата трябва задължително да се прочете - читателят ще открие един първичен български екзистенциализъм в рилските дебри. Христофоров в цялото си творчество ще противопоставя божествената красота на Рила с населяващите я първични, вечно хитреещи шопи, за които света стига до Искър, личния егрек и зелника. Най-много до Самоков. Хората, които познават творчеството на писателя отшелник са единодушни, че това е най-съвършеният стилист. Самобитният и брилянтен език на автора прави четенето на книжките му удоволствие. В тях ще открием и един причудлив свят на груби и сантиментални странници, населяващи планината около рилските езера, ще провидим в авторовите разсъждения тънкия народопсихолог. Удоволствие за читателя е чудният и свеж хумор в галерията от попове, монаси и овчари. В това общество на доброволни отшелници Христофоров намира и творческото си успокоение, принуден да живее с достойнството на английски благородник, какъвто всъщност е. Принудителното бягство като спасение и стилното съвършенство в езика като мъничко себедоказаване - това е истинската същност на този изумителен ерудит и пантеист.

Ходил е до София само за ден-два да си занесе преводите или книжките, да се види с пловдивските си приятели като леля Ивон /съученичка от Роберт колеж/ и поговорят за отнетата й аптека "Калмар", да му напомнят, че е "опак човек" /така започва "Вуцидей"/ и отново да поеме към планината. Пловдив е посещавал вече много, много рядко, но в последната си книга с есета "Откровения" /1970/ оставя най-поетично написаните страници за родния град. Прочетете малка част от произволно избран текст: "Пловдив! И площад "Преслав" под гранитния юмрук на Сахат тепе с Часовниковата кула на върха, която още не можех да видя... И къщата по северната страна на площада - двуетажна, най-близка до тепето, цялата боядисана в жълто... От нея тръгнах по света. Живял съм с години в Цариград и Лондон, с години или само с месеци в Берлин и Кийл, в Париж и Женева; опивал съм се в майски нощи от светлините по двата бряга на Босфора или от малкия Ерос, тъй хрисим сред омайната феерия на площада Пикадили; прехласвал съм се денем в дивното Цюрихско езеро с неговите щръкнали на възбог брегове и нощем в приказния остров сред Дунава в Будапеща, откраднал сиянието на звездите; виждал съм и други чудеса в тая стара, измъчена Европа и често се завръщах унил и потиснат. Но щом свърнех към Пловдив, към оня площад с жълтата къща под тепето, странен трепет прогонваше унинието и топлинка сгряваше сърцето. Такава е магията на родния кът!".

Сякаш се е прощавал Асен Христофоров в последните си месеци и с Пловдив! Там някъде из рилските красоти...

Градът ни е беден откъм европейски интелектуалци, откъм писатели също, а дали този горд българин заслужава само една улица в родния Пловдив?! Едва ли, но поне може да го прочетем.
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 03 яну 2012 11:17

Люсиен Шевалас - човекът на който дължим не малка част от съвременния облик на града ни! Пристига в Пловдив като княжески градинар през 1879 г. по покана на княз Александър Богориди - генерал-губернатор на Източна Румелия. Оставя след себе си "Княжеската градина", "Цар-Симеоновата градина", "Пепиниерата" /край Сточна гара/, залесява хълмовете Бунарджика и Сахат тепе.

[center]Люсиен Шевалас (1840 - 1921)[/center]

Люсиен Шевалас е роден в Обон, Швейцария. Швейцарски паркостроител, княжески градинар. Завършва Парижкия Лесовъден Институт. Идва в България след Освобождението (1878). По покана на княз Александър Богориди, генерал-губернатор на Източна Румелия, през 1879 година се установява в Пловдив.

Създава Княжеската (Царската) градина в съседство с конака на генерал-губернатора. След Съединението (1885), завежда общинската служба по озеленяване.

Осъществява парковото строителство на Първото българско земеделско-промишлено изложение (1892) - оттогава е запазена градината, известна след това с името Цар Симеоновата градина (в съседство с днешния Централен площад); създава пловдивската Градска (Дондуковската) градина - при сегашния Природонаучен музей, както и Пепиниерата (Разсадника) при гарата - сега там са тютюневите складове; залесява Бунарджика и Сахаттепе.

Наричат го `министър на цветята`. През 1901 година е обявен за почетен гражданин на Пловдив.

(информацията е взета от книгата на Георги Райчевски Пловдивска Енциклопедия, 1999 г.)

****

Следващата информация се помества с любезното съдействие на Владимир Балчев, Началник Отдел Главно Управление на Архивите, ТД Държавен Архив - Пловдив:

ЛЮСИЕН ШЕВАЛАС - Роден на 26 авг. 1840 г. в Обон, кантон Во (Швейцария). Управителят на Източна Румелия Алеко Богориди помолил султана да му изпрати опитен градинар за направа на градина при конака на управителя. Шевалас (според Н.Чинков) идва в Пловдив през 1882 г. Работил бил преди пристигането си в Пловдив в Турция, други азиатски и африкански страни; награждаван с многократно с държавни ордени за големите си заслуги.

Веднага с идването си в Пловдив, Шевалас създава на мястото на изгорелия турски конак. Обща площ – 50 дка. Истинско чудо – екзотични цветя, пинии, кактуси, кипариси, палми и др., фонтани, алеи, пейки.

1891 – 1892 г. градината “Цар Симеон “ върху приблизително 90 дка. Десетгодишни дървета посадени. Докарани били с волски коли от местността “Лагера” – ясен, бряст, трепетлика, ела, явор...

1891 г. Пипиниерата. Парк и разсадник за цветя и плодни дръвчета на площ от 125 дка. Намира се в района на сегашната Сточна гора, част от началото на ул.”Богомил”, района южно от сегашната сграда на Пловдивския университет.Обширни и зелени поляни, прохладни сенки. Пикник през почивните дни. Просъществувала до 1911 г.

ГРАФИНЯ ДЬО БРОСАР И МИНИСТЪРЪТ НА ЦВЕТЯТА

В края на ХІХ в., вместо днешната улица “Велико Търново”, имало криволичеща прашна пътека. Тя преминавала край градината “Цар Симеон” и околните къщи, пресичала открития канал за отпадни води и продължавала по-нататък. Недалеч от миризливия канал се намирала изящна къща, като че погрешка забравена в прахоляка и бурена. Тук живеела една истинска френска благородничка. Казвала се София и била дъщеря на граф Бросар. През 1831 г. нейният баща спасил издънка от рода на Бурбоните, потомци на френския крал Людовик ХІV.

Пловдивчани обаче били изумени от друго. Доста често те виждали тук бляскавият кортеж на българския княз Фердинанд. Гостите слизали от каляската, нагазвали в прахоляка и влизали в къщата. Понякога монархът идвал с майка си княгиня Клементина и нейната свита. Никой не знаел причината за тези постоянни визити. Много по-късно щяло да се разбере, че бъгарският владетел и неговата майка почитат граф Бросар като спасител на тяхната фамилия.

Домакинята била позната под името София Шевалас и никой не подозирал, че е с благородническо потекло. София израснала в Цариград, където до 1880 г. живяла със съпруга си Люсиен Шевалас. В Пловдив семейството пристигнало уж само за няколко месеца, докато султанският градинар Шевалас научи българите как се правят паркове - като тези, които от векове се уреждат в Европа. Семейството обаче било очаровано от Пловдив и решило да остане тук завинаги.

През 1885 г. София и Люсиен Шевалас започнали да строят собствен дом в Пловдив. Избрали място в близост до пътя към железопътната гара, където европейците предпочитали да строят. Бъдещата им къща проектирал най-добрият специалист в Източна Румелия – италианския архитект Пиетро Монтани. През следващата година сградата била завършена. Като свалили дървеното скеле, показал се изтънчен аристократичен дом .

За разлика от новоизлюпените богаташи, които винаги гледали да привлекат вниманието с имота и парите си, София Шевалас била изключително скромна и сърдечна жена. Умряла през 1894 г. Едва тогава пловдивчани научили от пресата, че милата и сърдечна Софи, всъщност е графиня. Княз Фердинанд и княгиня Клементина изпратили специален венец за погребението. Поднесли го официални представители на двореца. През 1921 г. в гроба на София бил положен нейният съпруг Люсиен Шевалас.

Къщата може да се види и днес на ул. “Велико Търново”№ 39. Новите кооперации , надменни и чужди, се издигат високо над скромната двуетажна постройка. Единствено кичестата липа отстрани напомня за градинаря, наричан “министър на цветята”.

ПОСЛЕДНИЯТ ДОМ НА СУЛТАНСКИЯ ГРАДИНАР

Бляскава кариера очаквала швейцареца Люсиен Шевалас. Завършил във Франция, натрупал богат опит в Бразилия, показал изключителния си талант като градинар на турския султан в Цариград. Негово дело са едни от най-романтичните кътове зад оградата на султанските сараи. Бил едва на 33 години, когато напуснал турската столица.

Вместо да поеме към богатите европейски градове, Шевалас решил да се установи в Пловдив. През 80-те години на ХІХ в. той направил от пущинака край Марица великолепен парк с бамбук, палми и други екзотични растения. Така се появила Княжеската градина. По същото време създал и Пепиниерата, наречена през 1901 г. `Шеваласов разсадник`. Пак тогава швейцарецът бил обявен за почетен гражданин на Пловдив.

Това е вълшебникът, който за броени месеци през 1892 г. устроил парка на Първото българско изложение – днешната градина “Цар Симеон”. Вестта стигнала чак до редакцията на вестник “Трибюн дьо Женев” ,който с възторг писал за изложението: “Чудеса разказват за павилионите, но най-много за градинките, пещерите, фонтаните и пр., дължими на изкуството на някой си Шевалас, родом от Обон-Алман (кантон Во, Швейцария – Бел. на авторите), който не се задоволява само със садене на дървета (това, което всеки селянин може да направи), но се старае чрез тяхното място, последователност, добър избор да ги представи по-изящно и по-хубаво...”

В западната част на тази градина, любимо творение на чужденеца, имало един приказен кът – пещера с водопад и малко езеро отпред. Отгоре на възвишението се намирала прелестна беседка. Само на стотина метра от това романтично място през 1912 г. започнало строителството на нова къща. В проекта на швейцарския архитект Емануел Лупос е записано – “Дом на Катерина Шевалас”. Катерина е третата по ред съпруга на прочутия градинар. Нейният дом се намирал в самото начало на ул. “Филип Македонски”, точно на мястото, където Домът на техниката се свързва със съседната сграда. Не било съдено обаче Шевалас да живее дълго в новия си дом – едва девет години, след като се нанесъл там, той починал - през 1921 г. По-късно съпругата му Катерина завещала къщата за благотворителни цели.
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 03 яну 2012 11:25

Изображение

Изображение
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 03 яну 2012 11:40

Смятам, че сме длъжни да отдадем заслуженото в тази тема и на един от най-великите български басове- Борис Христов!

[center]Борис Христов /1914-1993/[/center]

Борис Кирилов Христов е български певец , един от най-изтъкнатите оперни изпълнители на 20 век. Мнозина музикални критици днес въз основа на гласовите данни, артистичните способности и сценично присъствие, определят Борис Христов като най-великия бас от втората половина на XX век.

Борис Христов е роден на 18 май 1914 г. в Пловдив, в семейството на македонския българин Кирил Совичанов, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Илинденската организация. Още от дете Христов демонстрира много добри гласови възможности в хора на катедралата „Св. Александър Невски“ в София. От 1930 започва да пее в софийския хор „Гусла“, на който след 1940 става солист. Две години след това, през май 1942, и след предоставяне на стипендия от правителството на Царство България (с личното участие и подкрепа и от страна на Цар Борис III), Борис Христов заминава на обучение и специализация в Милано, Италия, при Рикардо Страчари (1875-1955), известен баритон от началото на XX век.
След няколко гостувания и рецитала в Австрия през 1944 и 1945, през декември 1945 Христов се връща в Италия. Оперния си дебют прави в ролята на Колин от операта „Бохеми“ в Реджо ди Калабрия на 12 май 1946. През следващите години Христов се изявява в няколко роли в миланската Ла Скала, във венецианската опера Ла Фениче, в операта на Рим, в лондонската опера Ковънт Гардън, а така също и в оперните театри на Неапол, Флоренция, Барселона, Лисабон, Рио де Жанейро и др.
През 1950 получава покана да пее в нюйоркската Метрополитън Опера, но не е допуснат на територията на САЩ поради Емигрантския закон на Маккарън (забраняващ издаването на входни визи на жители на държавите от Съветския блок ),въпреки че не живее в България от десетилетие, и фактически има разрешение за постоянно пребиваване в Италия. След отпадането на това ограничение Христов прави дебюта си в САЩ в операта на Сан Франциско. След това, въпреки многото си покани от Метрополитън Опера, той така и не гостува там. След кратко отсъствие от сцената през 1964 поради заболяване, през 1965 Христов продължава кариерата си. През цялото време на пребиваване в чужбина, отношенията на Борис Христов с комунистическото правителство в България остават напрегнати и на моменти направо враждебни. На великият бас често е отказвана входна виза за България, Христов открито и често е противопоставян на певци от България (Николай Гяуров, например) чрез интриги и задкулисни машинации. Стига се дотам че Христов не е допуснат на погребението на баща си през 1961, отказвайки му за пореден път входна виза. През 1967 за пръв път от 1942 се връща в България за погребението на майка си.
През 1968 г. композитор от Македония - СФРЮ, му изпраща писмо, с което го уведомява за написана от него опера "Самуил", като пита Борис Христов дали би се съгласил да му изпрати партитурата на операта за преценка и евентуално одобрение и да отговори, готов ли е да пее на премиерата, която ще се състои в открития театър на Скопското кале. Композиторът уверява Борис Христов, че е осигурил за неговото участие хонорар по най-високите размери, каквито певецът получава на западните сцени. Борис Христов проявява професионален интерес към операта на младия автор и иска от него да му изпрати либретото и нотния материал. От него е видно, че Самуил е титулуван като македонски княз, а останалият персонаж са дейци от някаква македонска нация. Борис Христов отказва участие със следното писмо:
„ Господин Македонски,
Получих програмата на "ВАШИЯ" Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавно моето мнение, което е мнение и на всеки българин.
Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора.
Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита нова година.
12 януари 1969 г. Борис Христов

През 1970 участията на Христов все повече намаляват. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия в Рим на 22 юни 1986. Умира в Рим на 28 юни 1993, но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“.


Борис Христов е познат предимно с изпълненията си в опери от Верди и в такива от руски композитори. Особено място в репертоара му заема ролята Борис в „Борис Годунов“ - счита се, че е най-добрият изпълнител на тази роля след Фьодор Шаляпин. Изпълнявал е ролята на Сенека от „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди. Доказал се е и като отличен изпълнител на вокална църковна музика. Записал е всички песни на Модест Мусоргски.

Носител е на наградата "Сонинг'' през 1969 г.

http://www.boris-christoff.net
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 03 яну 2012 12:09

ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 04 яну 2012 09:52

Следващите редове са за великия български театрален режисьор и педагог и не на последно място голям локомотивец проф. Крикор Азарян!

[center]Крикор Азарян /1934-2009/[/center]
"Като човек, който работи в театъра, имам шанса да ползвам един храм. На това място чрез спектаклите изповядвам и греховете си."


До последния си дъх, макар страдащ от болестта, той успя да довърши последния си забележителен проект. Премиерата на "Вишнева градина" от любимия на режисьора Антон Павлович Чехов беше в Народния театър "Иван Вазов" на 31 октомври.

Другите части от тази трилогия на Азарян по Чехов - "Чайка" в Театър "Българска армия" и "Три сестри" в Младежкия театър "Н. Бинев" продължават да се играят - съответно вече трети и втори сезон.

Крикор Азарян е роден в Пловдив на 14 март 1934 г. Завършва театрална режисура във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1966 г., специализира в Москва и Ленинград.

Работил е най-дълго във Военния театър, а също - в Народния, Сатиричния, Театър "София", Пловдив, в театри в Москва, Битоля, Варшава и др.

От 29 юни 2001 г. е председател на Българска асоциация на режисьорите в театъра.

Премиера на "Човешкият цирк и Крикор Азарян
освен постановките му по Чехов, остават спектаклите "Януари" и "Опит за летене" от Йордан Радичков, "Дванайсета нощ" и "Крал Лир" от Шекспир, "Дневникът на един луд" от Гогол, "Уестсайдска история" от Лоуръндс и Леман, "Петрол", "Автостоп" и "Кълбовидна мълния" от Иван Радоев, "От земята до небето" от Никола Русев, "Дело" от Сухово-Кобилин, "Последен запис" от Бекет, "Самоубиецът" от Н. Ердман, "Хенрих IV" от Пирандело, "Буре барут" от Д. Дуковски, ""Белградска трилогия" от Б. Среблянович, "Бая си на бълхите" и "Продавате ли демони?" от Боян Папазов, "Трамвай Желание" от Т. Уилямс, "Пътеки" от Николай Хайтов и мн. други.

Удостояван е с всички български театрални награди, а през 2004 г. - и с почетен "Аскеер".

Режисьор е и на игралния филм "Всички и никой" (1978) по Й. Радичков.

Тридесет години преподава актьорско майсторство и режисура

в НАТФИЗ. През 2005 г. е отстранен от тогавашното ръководство на академията и е пенсиониран.

След това продължи да преподава в Нов български университет, където е почетен професор.

Ученици на професор Азарян са звезди на театъра като Владимир Люцканов, Мариус Куркински, Петър (Чочо) Попйорданов, Валентин Танев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Рени Врангова, Галин Стоев, Койна Русева, Стефка Янорова, Лилия Абаджиева, Анастасия Ингилизова...

Негови асистенти в Театралната академия са били Тодор Колев и Иван Добчев.

Тази сутрин учениците му решиха да почетат паметта на своя любим учител във вторник, 15 декември, след представлението на "Три сестри" в Младежкия театър.

Последното интервю на Коко Азарян са успели да заснемат Владимир Люцканов и Антоанета Бачурова преди две седмици, непосредствено преди той да постъпи за последен път в болница. За "Умно село" те подготвят филм за трилогията по Чехов.

В БНТ имат идея трите забележителни постановки да бъдат специално заснети като телевизионни спектакли.

В току що издадената книга "Невъзможни портрети. 21 глави от историята на "Умно село" Антонета Бачурова описва защо филмът за Азарян от вече 10-годишната поредица се казва

"Възгледите на един стар клоун" (май 1999 г.):

"Взехме тази аналогия от любим роман - "Възгледите на един клоун" от Хайнрих Бьол, защото знаехме, че Коко мисли за себе си тъкмо така, като за един стар клоун. Видял се професорът изобразен по този начин в една рисунка на своя ученик Мариус и се... открил.

Изключително човешко умение е това - помъдрявайки да си оставяш място за учудване, за изненади; с възрастта да продължаваш да се преоткриваш в очите на онези, за които сам ти си нещо като гуру, като духовен наставник.

Но това е Коко - и това е една от причините да влюбва в себе си всичките си ученици..."
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
v.s.
Мнения: 634
Регистриран на: 12 яну 2010 14:54
Местоположение: Пловдив
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот v.s. » 06 яну 2012 23:48

Пловдивчанин написа:Държа да поместя следния материал за един голям пловдивчанин, който тъне незаслужено в забвение! Смятам, че трябва да отдадем нему заслуженото, както се споменава в края на статията от Христо Марков!

[center] Асен Христофоров - един велик пловдивчанин[/center]
http://img440.imageshack.us/img440/4774 ... phorov.jpg

Под гранитния юмрук на Сахат тепе

И днес името му знаят малцина, а е европейски интелектуалец, писател, учен и преводач, с който не само Пловдив, но и България с основание трябва да се гордее. Просто малцина такива хора е раждала България и мнозина с толкова трагична съдба.

Христо Марков
„В края на 60-те години на миналия век аптеката в с. Говедарци, където работеше майка ми, често бе посещавана от висок, леко прегърбен странник с челюст "тип Марлон Брандо" и неизменна раница на гърба. Застояваше се дълго, увлекателно разказваше за рилските върхове от Мальовишкия дял, за дивите гъби из гората, за боровинки и горски ягоди. Понякога ме водеше и мен из шубраците и научавах чудни имена на гъби като мръчкула, рижика, масловка, челядинка, пачи крак или гълъбка. Живееше извън селото, досами гората в малка къщичка, в която нямаше нито ток, нито вода и ако не обикаляше рилските поляни, потропваше на стара пишеща машина, но по-често пишеше на ръка по някакви кафяви амбалажни листи, с които тогава в магазина увиваха сиренето. Носех му цели топове от нея. Често питаше за дядо ми и след време се видяха - последва здраво черпене в селската кръчма, което завърши с мълчалив мъжки плач. От тях май за първи път чух "безобидната" думичка „Белене”. Доста години след това разбрах, че прекарали на остров Персин около две години и се прехласвали по най-красивите изгреви и залези, та и тогава си обясних сълзите в очите им. По това време, в края на 60-те години, не ми бяха интересни разговорите на дядовците за планини, гъби и ракия. А са били млади хора - нямали са и 60 години. Какви дядовци?... Преждевременно състарени мъже. Понякога носеше свои книжки, оставяше ги с автограф и мълчаливо потегляше към самотната си къщичка. Пиеше някакво лекарство с много сложното име - "Брадилан", което поддържало сърцето и понякога го носех в къщичката до гората. В тези случаи изпълнявах доставката с удоволствие, защото получавах в замяна дъхаво домашно сладко от боровинки или диви ягоди. Лекарството, изглежда, не му помогна, защото едно жежко лято си отиде от този свят. Не бе навършил 60 год. Пресели се в отвъдното от любимото му Говедарци със старо име Мацакурово. Сега на негово име в родния Пловдив има улица - поне това направи града за него. Поне това!”.

Асен Георгиев Христофоров е роден в Пловдив на 16.12.1910 год. Дядото е мирови съдия, а бащата - адвокат. Началното си образование получава в Берлин и след това завършва като първенец на випуска на Роберт колеж в Цариград. По-късно е първият българин, който завършва Лондонския икономически институт и отново като първенец на випуска. Специализира в Кембридж и Оксфорд, откъдето получава покана за престижна работа - английските му преподаватели предвиждат за него бляскава академична кариера, но той предпочита да се върне в България вече като известно име сред европейските икономисти. През 1935-1938 г. е в Главната дирекция на статистиката и създава Статистическия институт за стопански проучвания в Софийския университет. Реформира администрацията на Народната банка. Академичната му кариера е главозамайваща - на 33 год. става доцент в СУ, а на 35 вече е професор по финансови и административни науки. Неговият статистически институт в СУ се финансира от 1934 год. от Фондация „Рокфелер" и Лигата на народите. Там работи със светилата в икономическите науки Оскар Андерсен и Семьон Демонстенов. Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че с идването на Асен Христофоров в университета икономическата наука станала съизмерима с тази, за която той мечтаел.

Но... След 9.09.1944 год. Асен Христофоров е обявен за неблагонадежден и през 1947 год. е уволнен от Университета без право да преподава до края на живота си. За "сигурност" комунистическата власт му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е прекалено популярен в научните среди в Европа, властниците същата година се принуждават и се "смиляват" над него, като го пенсионират на... 37 години. В същото време издават Указ за освобождаването му - това май е единственият учен, за който е издаден специален Указ на партията. Не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Тридесет и седем годишният пенсионер е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където живее отшелнически до смъртта си.

Междувременно е издал една чудесна книга "Скици из Лондон"/1945/, която е наградена от Фонд "Алеко Константинов" и СБП. В нея по неповторим начин описва студентските си години в Англия. Тя е преведена веднага на английски и претърпява няколко преиздавания, а когато от издателството се заинтересуват от автора, отговорът е - "Такъв писател няма". Откъде да знаят хората, че междувременно е изключен от СБП. И в рилските гори не намира спокойствие този европейски интелектуалец. В един прекрасен ден на 1951 год. е задържан, докато лови риба на реката и с обвинения за "класова неосъзнатост" прекарва две години на остров Персин, Белене. Да края на живота си този добродушен човек няма обяснение за "прегрешенията си". В книгата с есета "Откровения" /1970/ месеци преди смъртта си пише: "И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите..."

След Белене Асен Христофоров се връща в красивото село Говедарци и заживява по-отшелнически и по-скромно от Волтеровия Кандит - копае картофите, гледа козички и куче, дори купува два овена и става основател на селското ТКЗС. Сигурно се е надявал да си откупи спокойствието... Между другото, превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката... 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт, за която интелектуалецът и не съжалява в трагедията си - "Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа".

Та в тези условия Асен Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, без подсрочници, без ток превежда хиляди страници. За първи път в Източна Европа е преведена "Дъблинчани" на Джеймс Джойс, считана за непреводима поради изумителния интелектуален заряд в нея; на български език вижда бял свят класическата "Трима в една лодка" на Джером К. Джером и още "Брулени хълмове" на Ш. Бронте, "Белият зъб" на Дж. Лондон; от преводите на Христофоров научаваме за Хенри Филдинг и още за хиляди, хиляди страници на англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведа Марко Минков казва: "В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров". Веднъж по някакъв повод се заговорихме с покойния Стефан Савов за преводачите /нали и той е работил като преводач/ и при споменаване името на Христофоров, шефа на Демократическата партия коментира така: "В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той". Години по-късно чух, че преди да емигрира Георги Марков е носил негови сценарии на Христофоров за превод на английски, а впоследствие тормозът върху рилския отшелник е спомогнал за смъртта му.

В свободното си от преводите време Асен Христофоров написа и някои литературни бисери, които тепърва ще бъдат преоткривани - изумителната "Мацакурци" /1958/, на която след жесток натиск е принуден да смени името на "Вуцидей" /1962/, историческата сага "Ангария" /1960/, "Иманяри" /1965/ - поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписно-рустикално-пасторалните "Скици из Рила", "В дебрите на Рила", "Трима с магаре из Рила", "Искровете", "Откровения".

След 1990 год. за този забравен автор бе напомнено единствено от Светлозар Игов и Димитри Иванов - нашата литература сякаш няма рецептори вече за такива ерудити. Уникалната "Вуцидей" е всъщност първообраз на "Хайка за вълци" - със същите конфликти, аналогични герои и мрачен хумор. Христофоровият герой Вуцидей води епична борба срещу колективизацията и събира позивите на Шести американски флот с надеждата да дойдат по-скоро и спасят овцете му от ТКЗС. Провежда личната си война първично и ожесточено, доверявайки се единствено на автора, който го обезсмърти. Но всъщност книгата трябва задължително да се прочете - читателят ще открие един първичен български екзистенциализъм в рилските дебри. Христофоров в цялото си творчество ще противопоставя божествената красота на Рила с населяващите я първични, вечно хитреещи шопи, за които света стига до Искър, личния егрек и зелника. Най-много до Самоков. Хората, които познават творчеството на писателя отшелник са единодушни, че това е най-съвършеният стилист. Самобитният и брилянтен език на автора прави четенето на книжките му удоволствие. В тях ще открием и един причудлив свят на груби и сантиментални странници, населяващи планината около рилските езера, ще провидим в авторовите разсъждения тънкия народопсихолог. Удоволствие за читателя е чудният и свеж хумор в галерията от попове, монаси и овчари. В това общество на доброволни отшелници Христофоров намира и творческото си успокоение, принуден да живее с достойнството на английски благородник, какъвто всъщност е. Принудителното бягство като спасение и стилното съвършенство в езика като мъничко себедоказаване - това е истинската същност на този изумителен ерудит и пантеист.

Ходил е до София само за ден-два да си занесе преводите или книжките, да се види с пловдивските си приятели като леля Ивон /съученичка от Роберт колеж/ и поговорят за отнетата й аптека "Калмар", да му напомнят, че е "опак човек" /така започва "Вуцидей"/ и отново да поеме към планината. Пловдив е посещавал вече много, много рядко, но в последната си книга с есета "Откровения" /1970/ оставя най-поетично написаните страници за родния град. Прочетете малка част от произволно избран текст: "Пловдив! И площад "Преслав" под гранитния юмрук на Сахат тепе с Часовниковата кула на върха, която още не можех да видя... И къщата по северната страна на площада - двуетажна, най-близка до тепето, цялата боядисана в жълто... От нея тръгнах по света. Живял съм с години в Цариград и Лондон, с години или само с месеци в Берлин и Кийл, в Париж и Женева; опивал съм се в майски нощи от светлините по двата бряга на Босфора или от малкия Ерос, тъй хрисим сред омайната феерия на площада Пикадили; прехласвал съм се денем в дивното Цюрихско езеро с неговите щръкнали на възбог брегове и нощем в приказния остров сред Дунава в Будапеща, откраднал сиянието на звездите; виждал съм и други чудеса в тая стара, измъчена Европа и често се завръщах унил и потиснат. Но щом свърнех към Пловдив, към оня площад с жълтата къща под тепето, странен трепет прогонваше унинието и топлинка сгряваше сърцето. Такава е магията на родния кът!".

Сякаш се е прощавал Асен Христофоров в последните си месеци и с Пловдив! Там някъде из рилските красоти...

Градът ни е беден откъм европейски интелектуалци, откъм писатели също, а дали този горд българин заслужава само една улица в родния Пловдив?! Едва ли, но поне може да го прочетем.

Браво,чудесен материал.За трети път го чета.
100 години под светлините на най-ярките прожектори.

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 08 яну 2012 19:17

Преди 20-ина дена се навършиха 100 години от смъртта на основателя на модерното българско книгоиздаване положено именно в нашия град - Христо Груев Данов! Използвам случая, макар и със закъснение да ви предложа една от неговите статии:

[center]За теб, мили роде
[/center]
Що правят хората, а що правим Ние?

На сегашно време в Европа где се въриеш и обърнеш, всъду гледаш чудеса-чудес! Навсъде те плени красота, навсъде те удивлява мъдрост, навсъде те омайва изкуство на човешкия дух! Желаеш ли да видиш напредъка на Европа, погледай на нейните работи и ти щеш се въздивиш на тая мъдрост и изтънченост на човешкия дух. За щото някога не си могъл ни да си помислиш, днес го прави ръка човеческа. Щото у нас наричаме гяволии и врачолии, казват ти книгите, че не е друго освен влияние на естествените сили, чрез науката.

Мислиш ли, че Европа е на свършване със своите мъдрувания, т. е. че няма да напредва повече? Лъжеш се. Докле слънцето на света грее, все ще бъде и напредък! Човешкият дух, охрабрен от своите произведения, все ще се сили да напредва повече и повече. Той не познава никакви пречки, той не взема нито от временни, нито от местни, нито пък обстоятелствени пречки.*

(* Това се показа преминалата година у французите, които и в най-големите си бедствия, когато бяха обиколени в Париж от неприятеля, изнайдоха леснота, та изхвръкнаха с балони като птички по въздуха, за да се споразумеят със своите братя на кой начин биха могли да си помогнат в тая крайна тяхна неволя.)

Ние живеем сега в бързо време, ние живеем в тока на най-бързите случаи и идеи, които са вече повлекли след себе си народите. В тая епоха, в която ние живеем, една година извършва толкоз нови работи, които някога векове не са могли да направят.

Но от где и от що произхожда това? - от науката и от многото знаене - от просвещението!

Па докле просвещените народи, водени от науката, всякой за себе така като мравки се трудят, работят и напредват, тежко и горко нам, които седим тъй със сгърнати ръце, та гледаме що правят хората, а неокопищаме се да се помръднем напред от това наше мъртвило, в което се намираме. Но въз това още и казваме и вярваме, че "светът ще пропадне от ученето!" Вярвайте ми, че всякой оня, който мисли, още малко му трябва, па и да му се не ще, ще постане слуга и роб на чуждия напредък.

Напредъкът е вечен. Това е вече припозната истина. За всякой оня, бил народ или частен човек, който не крачи със същите крачки, той назадва! А пък който назадва, той най-сетне пропада.

На сегашно време часовете за народния живот са години и само ония народи могат да се надеят за по-добра бъдащност, които не пропущат ни един часец да не работят за своя напредък.

А що правим и как сме ние в това отношение?

Ние, захласнати в своите частни интереси и омаяни от междуособните ни кавги и крамоли, оставяме не часове, но и цели години да изветряват, без да поработим нещо за нашия напредък. У нас всичко добро пропада във вражди, наместо да се върши работа. Ето отгде ние нищо не знаем, нищо не можем и нищо нямаме. Заради това днес всичкий образован свят държи нашия български народ за най-последен в Европа! А това, за жалост наша, наистина си е тъй.

Аз зная, че на това мое неприятно изражение мнозина щат гракнат да рекат, че криво съдя за своето отечество. Ала ако не е това тъй, то като се броим от 6-7 милиона народ, где е нашият университет, който да ни произвежда стръчно учените хора? Где ни политехническото училище, което да ни дава изкусни вещаци за всяка работа? Где ни гимназиите, в които да се прераждат нашите синове за бъдещи зрели мъже и достойни граждани? Где ни са духовните училища, които да ни приготовляват достойни свещеници, учени проповедници и истинни пастири за народа? Где ни са добре наредените девически училища, които да ни възпитават добри учени майки за народа? Най-сетне где ни е божем едничкото учителско училище, в което да се приготовляват нашите народни учители, за да бъдат достойни за своето високо звание? А где е нашата общонародна книжница, где ни книгите и какви и колко книги имаме ние? Видели ли сте негде в някое училище у нас да има достатъчно книжница, в която един учител да може да найде всичко, що му трябва за подпомагане в своя предмет, в своята работа? Кое училище у нас е снабдено с всички спомагателни средства за изучаване някои науки, които без това другояче не могат се преда ученику? Или, което е още по-чудно, чули ли сте да има у нас негде две общини, на които училищата да имат еднаква програма?! Като се броим от толкоз милиона народ, колко и какви вестници се издават у нас и по колко листове се пръскат от тях между нас, па и как се плащат те от нас? А где ни учените и други дружества за подпомагане народа ни във всяко отношение както морално, тъй и материално?

Като живеем в страна, подобна на обетованата земя, где ни напредъкът в домоводството, где го в земледелието, а где го в занаятите и търговията? Защото, що не бихме могли ние да имаме, а нямаме го, но за потребата си се принуждаваме да го търсим другаде. А това стопанство ли е, икономия ли е? От друга страна, гдето пак нищо нямаме, а не можем да го направим, но правят ни го чужди ръце и продават ни го скъпо; а това работа ли е, и занаяти ли са, гдето ги имаме ние у нас? А това, гдето едно нещо ни не достигало, а пък от друго, ако и да артисало, а то залудо пропаднало, защото нямаме съвременно кому да го продадем или от кого да го купим, или пък ако найдем да купим една стока от четвърта и пета ръка скъпо и скъпо, а продаваме я насила - с хиляди лъжи и клетви, и то повечето пак на вяра и със загуба. А това търговия ли е, дето я въртим ние?

У нас най-първите съществени условия за поминъка ни, като земледелие, лозарство, скотовъдство, свиларство, пчеларство и други стоят още на оная степен, на която са били и преди стотина години!

А где са нашите фабрики? Где ни железниците и добрите пътища? Где са нашите дружества за подпомагане земледелието, скотовъдството и пр., и пр.? Где ни божем по едно училище за тия толкоз съществени стръки за поминъка ни, които са били и още дълго време щат бъдат за нас всичкият ни живот и поминък, като не умеем друго повече нещо?

Где са нашите търговски съдружества, които да ни донасят всяко нещо от мястото му, от първа ръка?

И още колко, колко неща трябваше ние да имаме, а нямаме ги. Ах, от всичко това у нас няма ни поем, няма ни спомен!

А от що произходи това? - От нашата простота, в която сме потънали, па не мислим да се поотърсим някога от нея и да си поотворим очите, та да видим що прави светът, да правим и ние. Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охала и надутост, а на друга - лудо нехайство, па - и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобряване както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки? Чудно ли е гдето сме остали духовно-нравствено тъй назад, та не знаем накъде да се обърнем? Чудно ли е гдето сме изпаднали веществено тъй зле, та нямаме нищо-защо за по-добър живот? Чудно ли е сега, гдето и о царска заповед ни се повърнаха отнетите черковни правдиви и предостави ни се да бъдем господари на своя дял, стопани на своето добро и свободни да се разполагаме с нашите черковно-народни работи както щем, а ние и тук, ако на една страна се напрягат с все сила да работят за наредбата на общото ни добро, на друга седим втрещени, та гледаме сеир отдалеч, като че ли сме от друг народ, от друго племе?

Подобряването на народната ни съдба зависи само от нашето умствено развитие и обогатяване с различни познания - от просвещение!

Ала где и как биха могли нашите млади да постигнат това, при тая наредба на народните ни училища ли? Никога. Затова ни увери вече многогодишен опит, че те не са в състояние да направят това, защото не сме знаяли и не знаем как да ги наредим или и не искаме да ги наредим по-добре. Сегашната наредба на народните ни училища не отговаря на това време, па и с тая, колкото я имат, те пак не могат да принесат оная полза, която можеше да се очаква от тях, защото те се постоянно бъркат, постоянно страдат в успеха. Те страдат по негде от самите учители, които или със своята неспособност, или със своето лошо поведение, или от нехайство в работата си вместо полза приносят вреда на учениците си. Но повечето училища се бъркат от самите граждани. Големите училищни безредици и бърконии, честите променения на училищния ред, дори и техните затваряния по Негде произхождат само от междуособните партизански борби на гражданите, които на повечето места се месят в училищните работи не от родолюбиво чувство водени, за да послужат на светилището на науката, и не за неговото добро, но за да си послужат през него на своите страсти или на своите интереси. Така един става училищен настоятел с намерение да обори неприятеля си, друг влиза, за да може да си отмъсти някому, трети приема тая служба, за да може да си разпространи интересите, а четвърти само да се докопа до училищната каса, за да се награби. Или ако един влиза, за да покровителствува учителя, защото му бил роднина и приятел, а друг се пъха в училищното настоятелство, за да изгони учителя, защото не бил по неговия гъдел. С една реч, всякой иска да употреби учителя за мекере на своите страсти. Па има и такива, които стават училищни настоятели само за да се бъркат в това, което им не е работа. Ако ли се случи някой разбран да поеме тая служба от родолюбие, да послужи с чиста съвест и искреност за доброто на училището, за успеха и просвещението на младите, то щат се найдат пък някои неразбрани да разбъркат работата, та пак да се препятствува на добрата наредба, колкото я има. Така една партия, като надвие на друга, събаря заедно с нея и учителя им и доводи на негово място друг по своя калъп. Но той, ако е ней угоден, не е пък по гъдела на трета партия, та - хайде и той се заменува с трети и т. н. И след всяко променение на учителя менява се и целият училищен състав и ред, а горките ученици - нашите бъдещи надежди - губят златното си време напразно, пребиват училищните прагове, изтриват голите столове и вместо наука учат се на мюзевирлици, а вместо на благонравие - на разврат и пр., и пр., и тъй новото наше поколение вместо да изпреди, а то остая пак по прежнему. Според това чудно ли е, гдето не напредваме ние нравствено, гдето нищо не знаем и гдето във всичко си остаяме - и занапред все пак по прадядовски?

Подобряването на народната ни съдба зависи още и от нашето веществено обогатяване. Ала как ще може да бъде то скоро някога у нас, като за него трябват съединени сили, нужно е голямо доверие помежду н и, иска се подпомагане един другиго и въобще чистосъвестно братско споразумение за всяка работа, с една реч, всякой член да гледа своите частни интереси в общото добро, аненаопак и.

Но кой е тоя майчин и бащин от нас, който да притежава тия най-нужни свойства за в дружествения живот, за напредъка на всяка добра работа? Никой? Ако ли се намират изпомежду ни на стоте 2-3 души хора честни, хора добромислящи и с по-добро състояние, та желаят да отделят нещо, за да подпомогнат било общинска работа, било някое търговско-дружествено предприятие, а те, като слушат лъжите на едного и клеветите на другиго, като гледат грабителството на тоя и нехайството на оня, променят мнение и изгубят поверение от всякого, па се теглят от всичко настрана, без да могат да ползуват и да се ползуват. От това не могат да се предприемат у нас никакви по-големи работи било в търговско или в друго някое отношение, защото нямаме за това главния капитал - поверение помежду ни.

Ето, братя, това ни е истинският юриек от нашето образование и от нашия напредък. Това правим ние!

Ала като се пита за една болест как се лечи, така питам и аз коя е същата причина на тая наша неволя?

Гдето ще би друг път, то сега му е времето да бъда искрен и отважен, та да извикам колкото ми глас държи, да се чуе на вси страни из нашето мило отечество, и по селата, и по градовете: На всичкото наше зло, на всичката наша неволя причината са само и само гъстите тъмни мъгли на незнаенето, в които като слепи блудим и спрепинаме се! От незнаене нямаме по-добри училища; от незнаене са тъй побъркани и тия, които ги имаме; от незнаене нямаме учели хора и всякакви книги и вестници, които да ни просвещават и оправят към доброто; от незнаене нашите занаяти тъй запряха, търговията не върви и алъш-вериш няма; от незнаене не можем да си оправим досегашната работа или да се охванем о друга нова; от незнаене нашата земя не ражда толкова, колкото би могла, и май пропада напразно и това, което добиваме насила от нея; от незнаене нашият добитък е тъй мършав и не за в работа; от незнаене сме тъй сиромаси, голи и разкърпени; от незнаене са къщите ни такива, в които няма нищо-защо; от незнаене много се мъчим, а малко се храним; от незнаене сме тъй повече харчовити, отколкото спестовни; от незнаене сме се предали тъй мъжете на спиртологията, а жените - на модата; от незнаене тъй всякакви болести ни газят и без време в гроба хвърлят; от незнаене сме тъй малодушни и слабосърцй; от незнаене сме толкоз развалени, та кипят помежду ни всичките най-лоши страсти: гордост, самолюбие, завист, ненавист, лъжи, клевети, грабителство и др. т., които не ни дават да се помъкнем напред ни общо, ни частно!

И така, светлина, светлина ни е потребна, за да се разпръснат тия гъсти тъмнини на нашето незнаене, та вече и ние да станем еднаж хора между хората... та и ние да си почитаме и обичаме всичко, що е наше!

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още никога не е било досега; именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? - От светската учителка премъдра книга! Защото, попитайте редом всички народи отгде произлиза тяхното общо добро, тяхното благосъстояние и тяхното величие; питайте мъдрите немци, питайте духовитите френци, питайте могъщите англези, питайте изкусните италианци - те всички едногласно щат ви отговорят, че са длъжни на книгата, и то само на своята народна книга са длъжни за това, щото са днес и могат всичко. А преди да се въдвори народната им книга у тях, и те са били народ без напредък и благосъстояние, неволни и сиромаси, каквито сме и ние сега. Па щото е опазило и възвисило тях, ако е рекъл бог, опази ще и възвиси ще и нас, мили роде, но не губи време - отдай се на работа, хвани се о книга!

Летоструй 1871
ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!

Потребителски аватар
Пловдивчанин
Мнения: 283
Регистриран на: 21 сеп 2011 14:39
Контакти:

Re: Пловдив - Древен и Вечен

Мнениеот Пловдивчанин » 10 яну 2012 17:06

ЕДНА ЛЮБОВ - ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ!


Върни се в “Локо Пловдив”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 19 госта