ИСТОРИЯ И ТРАДИЦИИ НА ЛОКОМОТИВ ПЛОВДИВ

[juju]

Специално за slavia_forever

Историческият път на футболен клуб Локомотив Пловдив

Обстоятелствата, определяли развитието на българския футбол между 1944г. и 1989г., налагат да се предприеме своеобразен подход, когато се представя биографията на днешния ПФК Локомотив Пловдив. Говорейки за началните години на клуба, този разказ би трябвало да се разклони в две направления. Първото от тях, съвсем естествено, е онова, свързано с клубните “корени” и основното русло на неговото историческо развитие, а второто “разклонение” на разказа за Локомотив Пловдив ще изясни произхода на сегашното негово име.

И така, най-дълбоките исторически корени на съвременния ПФК Локомотив Пловдив ни отвеждат до пролетта на 1922г., когато в IV-ти пловдивски район (историческото сърце на града - Трихълмието), на базата на развивалите се дотогава махленско-ученически формирования, бил основан спортен клуб "Караджа". Сред тогава десетките пловдивски клубове, "Караджа" имал честта да встъпи като участник в първото официално футболно първенство на Пловдив (1924г.), ставайки първенец на 2-ра дивизия. В тази градска надпревара се включили общо осем тима, разпределени в две дивизии. От сега съществуващите клубове Марица се класирала на 2-ро място в 1-ва дивизия, предшественикът на Спартак – „Тракийска слава”, б 2-ри във 2-ра дивизия, а Ботев - 3-ти във 2-ра дивизия.

Две години след основаването на сп. кл. "Караджа", отново в IV-ти пловдивски район, бил учреден и сп. кл. "Атлетик". Тук е нужно да отбележим, че днешното райониране на града е онова, което направил през 1891г. Йосиф Шнитер – той изготвил първия градоустройствен план на Пловдив.

А ІV-ти район бил не само най-старият, но също най-големият (като територия и население) район на П ловдив. Границите му са непроменени и днес: от север е р. Марица, от запад – тръгвайки от Пешеходния мост, през цялата Главна улица, през ул. “Крали Марко” се излиза на бул. „Цар Борис ІІІ Обединител”, откъдето се достига до южната граница - Асеновградското шосе, а оттам – ІV-ти район обхващал целия изток, чак до покрайнините на града, включително и квартала „Лаута”.

На тази внушителна територия се намирало не само Трихълмието (с прочутите Старинен град, Античния театър), ала в ІV-ти район съжителствали хора от различни етноси и вероизповедания, които придавали на Пловдив така характерния му космополитен дух: тук, в подстъпите на Стария град, се била установила арменската общност, тук била най-голямата католическа махала със своята внушителна катедрала, в самия край на ІV-ти район стоял кварталът „Столипиново”.

Ала нека се върнем във футболния летопис: на 26 юли 1926г. на тържествено обединително събрание, провело се в едно от духовните средища на Пловдив - читалище "Иван Вазов", двата спортни клуба "Караджа" и "Атлетик" се слели в един под името “Спортклуб”. За клубни цветове се избрали червеният, черният и белият, а като официален патронен празник на новооснования клуб бил определен Петровден. Датата 26 юли 1926г. била утвърдена като дата на основаване на Спортклуб, а впоследствие годината 1926-та щяла да бъде вписана и в неговата емблема.

След ужасяващото земетресение, разтърсило Южна България през април 1928г., Спортклуб останал без игрище, тъй като там се заселили пловдивски граждани, чиито домове стихията погубила. Въпреки настоятелните си постъпки пред Общината и централните спортни институции да изпълнят тяхното законово задължение относно отпускане на градски парцел, клубът преживял без собствено игрище повече от две десетилетия.


През 1933г. Спортклуб станал първенец на 2-ра пловдивска дивизия, встъпвайки в елитната 1-ва, чиято титла извоювал за първи път през 1936г. През 1938г. Пловдивски Спортклуб (както вече било официалното му име) се преборил за място в Националната футболна дивизия, учредена година по-рано и включваща 10-те най-добри български тима. В нея спортклубци се състезавали с успех две години - до разпускането й, като за това им представяне значителна заслуга имал техният унгарски треньор Ласло Клайн (ученик на прочутия тогава англичанин Джими Хоган, когото специалистите днес наричат "създателят на тоталния футбол"). През втория си сезон в НФД (1939/40г.) Спортклуб бил единственият клуб, представляващ цялата Южна България в елитния футбол.

В годините до 1944г. тимът станал Южнобългарски първенец и достигнал четвъртфинал за Държавно първенство (1941г.), като през 1940г. и 1942г. играл на финалните мачове за Царската купа (Държавната купа). Специално за втория мач, състоял се на 3 октомври 1942г. в София, постъпленията от него се оказали рекордни за цялата дотогавашна история на българския футбол, надхвърляйки постъпленията на всеки от дотогава изиграните финални мачове за Държавно първенство или Царската купа! А на 3 октомври 1942г. в София бил поставен и още един, дори по-внушителен рекорд: привържениците на Спортклуб направили невиждано дотогава "нашествие" в чужд град, като според оценки на столичната преса, над 3000 пловдивчани пристигнали в София, за да окуражават своя тим.

В това нямало нищо случайно: по същото време Спортклуб бил един от най-големите български клубове, а през 1942г. и 1943г. Българската национална спортна федерация (БНСФ) официално обявявала Пловдивски Спортклуб за най-големия български клуб според броя на картотекираните към Федерацията членове.

В годините, последвали 1944-та, новоустановилата се власт предприела няколко кампании по т.нар. реорганизиране на спортните клубове в България, изразяващи се в сливането на голяма част от тях и съответна промяна на имената. Така, Спортклуб първоначално приобщил в себе си арменските спортни клубове, а впоследствие и няколко други клуба, първият от които бил Парчевич - през 1945г. В съответствие със задължителното изискване, името на Спортклуб било променено на „С.П. 45” (Спортклуб-Парчевич 1945г.), а малко след това станало “Славия” Пловдив.

През 1947г. новата вълна обединения, която обхванала всички пловдивски клубове, вляла в Славия спортното дружество на кооперативните работници („П. Ченгелов”), който акт бил последван от задължителното преименуване – този път името се модифицирало на „Славия-Ченгелов”. То не просъществувало дълго време, като отново било възстановено името Славия Пловдив.

Говорейки за задължителните преименувания след 1944г. (следствие от задължителните обединения), то трябва да се каже, че за разлика от други клубове в България, които също като Спортклуб били преименувани, ала в някакъв по-нататъшен исторически момент им били възстановени автентичните имена, то Спортклуб така и нямал възможността да възстанови своето изконно име. Твърде вероятната причина може би е тази, че името „Спортклуб” представлявало директна заемка от западноевропейската (немската) спортна традиция, която традиция определяла развитието на българския спорт до 1944г. – ала за нея не можело да има каквото и да било място след същата тази 1944-та година. Факт е, че след 1944г. в българския футбол не просъществувало нито едно име на клуб, свързано със Западна Европа (Спортклуб, Атлетик и т.н.).

В същото време, за разлика от променяното през годините след 1944-та име на Спортклуб, то неизменни оставали териториалната му принадлежност (ІV-ти район), неговата клубна емблема, неговите клубни цветове – червено-черно-бяло, както и представителният му футболен тим (от приобщаваните клубове в отбора се включвали един-двама играчи). Съвсем естествено, неизменни оставали и неговите привърженици – които се умножили от приобщилите се привърженици на католическия спортен клуб „Парчевич”, както и онези от арменските спортни клубове.

През месец август на 1949г. дошла поредната вълна за „реорганизиране” на българските спортни (футболни) клубове – тя била обявена посредством решение на ЦК на БКП. Съобразно това решение териториалният принцип на изграждане на клубовете се премахвал, заменяйки се от производствено-ведомствен. Така, различните профсъюзи (ведомства) се окрупнявали в няколко големи групи, всяка от които излъчвала своя т.нар. „Доброволна спортна организация” (ДСО). Така било на теория, а на практика съществуващите дотогава клубове се трансформирали в ДСО, като на много места тази трансформация била съпроводена и с нови обединения между съществуващите клубове.

Именно по силата на тези обстоятелства, през месец октомври 1949г. Славия Пловдив се обединил с още един клуб – който тогава се казвал Локомотив, ала, както щяло да се окаже, на това обединение било съдено да остави важни последици в клубната история. Тук е времето да изпълним уговорката, която направихме още в самото начало и, оставяйки за момент едното направление в биографията на днешния ПФК Локомотив Пловдив, да последваме другото “разклонение” от същата биография – то обещава да изясни произхода на името, с което този клуб е обичан от десетки хиляди пловдивчани през последните десетилетия.

Клубът, с който Славия Пловдив се обединил през октомври 1949г., се казвал Локомотив – това всъщност бил ЖСК Пловдив, преименуван след 1944-та година според изискванията на съветския образец. Биографията му до 1949г. била такава: пловдивският Железничарски спортен клуб (ЖСК) бил учреден в рамките на кампания по основаване на Железничарски спортни клубове в цялата страна. На 1 април 1935г. официалният орган на Профсъюза на железничарите и моряците – „Железничарски подем”, обявил създаването на Културно-просветен комитет към Профсъюза. Този комитет включвал няколко секции: читалищна, религиозна, музикална, туристическа, за хигиенна грижа, въздържателна, спортна и женска.

Нужно било във всеки по-голям железопътен център да бъде учреден Културно-просветен комитет, обхващащ съответните секции, включително и спортна. В Пловдив изискването за учредяване на Железничарски спортен клуб се осъществило на 13 юни 1935г. На тази дата било проведено учредително събрание на ЖСК Пловдив, съставил се учредителен протокол и се избрало временно клубно настоятелство. На първото общо годишно събрание на ЖСК (1 октомври 1935г.) бил утвърден постоянен Управителен съвет, а на следващия ден представителният тим провел първата си тренировка.

Заради последвалата по-сетне „корекция” в годината на основаване, нужно е да акцентираме върху факта, че и до днес са запазени официални и общодостъпни документи, които категорично посочват 1935-та като година на основаване на пловдивския ЖСК.

Годините на прохождане на този клуб били обаче твърде трудни, като той бил приет за член на Спортната федерация (БНСФ) едва през април 1938г., а първия си официален мач изиграл на 25 юни 1939г. (2:11 срещу Спортклуб). В края на 1944г. ЖСК бил обединен с Левски Пловдив под името „ЖСК-Левски”, което дружество година по-късно се разпаднало, а останалият като самостоятелен клуб ЖСК бил преименуван на Локомотив (както и всички останали клубове ЖСК в страната).

В исторически план, ЖСК Пловдив, най-вече в лицето на ведомственото ръководство, имал огромен принос в развитието на спортната база в Пловдив през 40-те години на ХХ век. Със средства основно на БДЖ (плюс малки суми от сп. кл. Левски Пловдив и Пловдивската Община), на мястото на игрище „Левски” през 1943г. бил изграден първият стадион в Пловдив, разполагащ с масивни трибуни. Той първоначално носел името „ЖСК-Левски” или „БДЖ-Левски”.

В спортно отношение, отборът на ЖСК Пловдив играел в цветовете синьо и бяло, като към момента на обединението със Славия Пловдив (октомври 1949г.) имал една титла от градско първенство и един мач на държавно равнище (домакинска победа с 4:3 над хасковския България през септември 1944г.). Към октомври 1949г. ЖСК (под името Локомотив) се състезавал на третото равнище във футболната йерархия – Южната зона.

Към същия онзи момент – октомври 1949г., Спортклуб (под името Славия Пловдив) бил член на елитната "А" РФГ, като в годините след 1944-та тимът достигнал до полуфинал за държавно първенство (1945г.) и до четвъртфинал (1948г.), а в турнира за Купата бил полуфиналист (1945г.) и финалист (1948г.).

Вследствие на успешното си представяне през целия сезон 1948г. (футболен първенец и на Пловдивска областна група), то Славия бил определен за единствения тим, който да представлява Пловдив в новоучредената "А" Републиканска футболна дивизия. Именно поради това клубът, който днес носи името „Локомотив” Пловдив, фигурира в специализираната футболна литература като един от десетте съучредители на „А” РФГ през есента на 1948г. Пак поради същите основания, първият мач на Славия Пловдив в „А” РФГ (10 октомври 1948г. срещу „ТВП” Варна) фигурира като първи мач на Локомотив Пловдив в „А” РФГ.

Колкото до равносметката от дотогава извървения от Спортклуб път – тя наистина впечатлявала: Спортклуб (след 1944г. под имената СП45, Славия, Славия-Ченгелов) бил изиграл общо 84 мача на държавно равнище, с голова разлика 157:129. Към октомври 1949г. нито един друг пловдивски клуб дори не се доближавал до такива показатели. А Славия имал безспорно превъзходство и в друго: за годините 1945-49г. клубът бил пет пъти поред официално обявяван за най-голямата (най-масовата) спортна организация в Пловдив, а през 1948г. - и в България.

През октомври 1949г., по силата на поредната „реорганизация” на българския спорт, пловдивските Славия и Локомотив трябвало да бъдат обединени, за да изградят ДСО Енергия Пловдив. Допълвайки казаното относно мащабите на двата обединяващи се клуба, трябва да се спомене и това, че както Славия била по официални данни най-големият към онзи момент пловдивски клуб, по същия начин – съобразно същите официални данни, Локомотив бил най-малкият клуб в града.

Така, през октомври 1949г. Славия Пловдив имал поредното свое (външно наложено) обединение, вследствие на което приобщил клуба Локомотив. Последвала поредната смяна на името – ДСО Енергия, което няколко дни по-късно било променено на ДСО Торпедо Пловдив.

В чисто спортно отношение, цветовете на клуба оставали същите: червено-черно-бяло, нещо повече – Торпедо Пловдив не само се състезавал в същите цветове, както Славия Пловдив, но и използвал същите екипи, с които дотогава Славия играела в „А” РФГ. С много малки изключения, отборът оставал същият, както, естествено, и неговите привърженици. От страна на Локомотив дошли двама играчи (и двамата юноши на други клубове, състезавали се в Локомотив само от година време), ала най-важният принос била материалната база – стадионът-красавец „Локомотив-Спартак”, най-модерният за времето си в града (той също бил преименуван – тъй като ЖСК вече се казвал Локомотив, а Левски пък бил станал Спартак Пловдив).

С името ДСО Торпедо Пловдив отборът играл в „А” РФГ през 1950г. В течение на същата година били афиширани планове за нови реорганизации – някои от съществуващите ДСО щели да бъдат преструктурирани. Така, станало ясно, че от ДСО Торпедо щял да бъде изваден профсъюзът на транспортните работници, който щял да излъчи своя ДСО – под името Локомотив.

Специално за Пловдив, решено било в „А” РФГ да остане да се състезава отборът, който щял да се казва „Локомотив”, а пък „Торпедо” щял да бъде изпратен на трето равнище във футболната йерархия. С оглед на това, целият отбор на Славия Пловдив, състезавал се през 1950г. под името Торпедо Пловдив, бил „прехвърлен” в транспортния профсъюз. Тоест, на всеки играч се намерила формална работа в автомобилния или железопътния транспорт, така че да се запази отборът и той да продължи да играе в „А” РФГ.

Именно това се и случило: отборът, който през 1949г. играел в „А” РФГ под името Славия Пловдив, а през 1950г. играел в „А” РФГ под името Торпедо Пловдив, от новата 1951г. заиграл в „А” РФГ под името Локомотив Пловдив. Разбира се, цветовете му през цялото това време оставали неизменни – червено-черно-бяло, както неизменни били и неговите привърженици, които и през 1949г., и през 1950г., и през 1951г. препълвали трибуните на стадиона „Локомотив-Спартак” (средно по около 10 000 души посещаемост).


Междувпрочем, именно случилото се през 1951г. (по-специално назначаването на играчите като служители от транспорта и преименуването на тима в “Локомотив”) впоследствие щяло да даде основания в историята на днешния Локомотив Пловдив да се „вмъкне” годината 1936-та, за чието присъствие, обаче, няма никакви исторически основания. Запазените документи са категорични: Спортклуб бил основан през 1926г., а ЖСК – през 1935г. Тоест, никой от тези два клуба нямал и не можел да има нищо общо с 1936г. (тук изобщо не коментираме Парчевич, който бил основан през 1923г.).


Впрочем, годината „1936-та” се появила твърде късно като „рождена” година на Локомотив Пловдив – едва през 1966г. Дотогава не били отбелязани по никакъв начин абсолютно никакви юбилеи – нито през 1946г. (10-годишнина), нито през 1951г. (15-годишнина), нито през 1956г. (20-годишнина), нито през 1961г. (25-годишнина). Нещо повече – до 1966г. в нито един исторически документ не се споменавало 1936-та година да била „рождена” за Локомотив Пловдив.

Макар това положение да е достатъчно абсурдно само по себе си, то станало още по-абсурдно, когато през 1966г. изведнъж официално била провъзгласена „30-годишнина” на клуба. Изумително остава откъде внезапно се появила тази „30-годишнина”, още повече, че при официалното честване на „30- годишнината” било обявено – в тържествения доклад, а преди това и в пресата, че Локомотив Пловдив бил наследник на Спортклуб (Славия). Този клуб обаче, както било всеизвестно, бил основан през 1926г. (а пък ЖСК през 1935г.).

Така че абсурдът бил съвършен: през 1966г. се чествала 30-годишнина на един всъщност 40 годишен клуб, носещ името на асимилиран от него клуб. От своя страна, този асимилиран клуб бил основан през 1935г. и нямал каквото и да било отношение към каквато и да била годишнина през 1966г.

Всъщност, това положение изглежда абсурдно, когато се гледа от позицията на историческата достоверност. От позицията на официалната власт през 1966г., обаче, първоначално се прокламирало, че ЖСК (най-малкият клуб в Пловдив през 1949г.) бил асимилирал Славия (най-големия пловдивски клуб и един от най-големите в България през 1949г.).

След това, като втора стъпка, през 1966г. бил обявен „30-годишен юбилей” – без обаче дотогава годината 1936-та да била по някакъв начин свързвана с учредяването на ЖСК.

Трябва да се каже, че заложеният през 1966г. абсурд бил продължен през 1986г. Тогава, в първото до онзи момент клубно издание, футболният актив на Славия Пловдив за времето 1945-49г. бил приписан на ЖСК Пловдив, без изобщо да се спомене дори името на Славия Пловдив!

Нека обаче сложим точка на абсурдите и се върнем в руслото на историческата хронология. Въведеният през август 1949г. модел на „Доброволни спортни организации” бил преустановен през пролетта на 1957г. с решение отново на ЦК на БКП. Съобразно това решение, възстановявал се териториално-производственият принцип, по който вече щели да се изграждат българските спортни дружества. Така, през пролетта на 1957г. съществуващите ДСО били трансформирани в ДФС – Дружества за физкултура и спорт, базирани в отделните райони на големите градове. Заедно с това започнал и процес на възвръщане на изконните имена: ДСО Динамо София станал ДФС Левски София, ДСО Ударник София станал ДФС Славия София, СКНА Пловдив станал АСК “Ботев” Пловдив и т.н.

В Пловдив, на учредителното събрание на Дружеството за физкултура и спорт в ІV-ти район група привърженици взели думата (протоколът от събранието е запазен) и, говорейки за успехите на Славия Пловдив, предложили дружеството на ІV-ти район да се казва ЖСК „Славия”. Ала въпросът с името на дружеството бил предрешен: тъй като железопътният транспорт бил „прехвърлен” да „се води” в ІV-ти район (макар там да няма нито една жп линия), то Дружеството за физкултура и спорт на ІV-ти район получило името ДФС „Локомотив” Пловдив. Под това име и с цветовете бяло-черно-червено този клуб се състезава и до днес.

Спрямо реорганизацията от пролетта на 1957г. трябва да се допълни, че към ДФС „Локомотив” Пловдив били прелети ДСО „Торпедо” и ДСО „Септември”. Приключвайки с организационните трансформации, нека представим футболната биография на този клуб, като тръгнем от годината, в която бяхме спрели – 1948г. От нея, та до 1955г. (след 1951 г. вече под името Локомотив Пловдив) отборът се състезавал в елитната футболна група. През 1953г. делял 3-4 място по голова разлика, а през 1954г. бил най-високо класиралият се извънстоличен тим. В турнира за Купата Локомотив достигал на два пъти до полуфинали (1952г., 1954г.).

Вследствие на почти пълна подмяна на представителния отбор, през 1955г. Локомотив Пд отпаднал в "Б" РФГ - трябва да се каже, че от учредяването на "А" РФГ през 1948г. само два тима не били губили мястото си в елита: Локомотив Пловдив и Левски София. А един столичен всекидневник (“Вечерни новини”) изразил съжалението си, че в “Б” група отпадал “един от нашите стари и уважавани футболни отбори”.



Последвали 5 години във втора дивизия, през което време тимът достигнал до финал за Купата - 1960г. Както и в предходния си финал (1948г.), според оценките на централната преса, отборът бил подкрепян в София от около 5000 свои привърженици. В сезона 1960/61г. Локомотив се завърнал в "А" РФГ, където през сезон 1968/69г. спечелил за първи път медали - бронзови. През 1972/73г. тимът бил вицешампион, а през следващото първенство отново спечелил бронз. През 1971г. изиграл петия си финал за Купата - който отново бил неуспешен!

В сезона 1979/80г. Локомотив за втори път в историята си изпаднал в "Б" РФГ, където прекарал три години. В две от тях - 1982г. и 1983г., тимът достигал до финали за Купата, като най-сетне, при седмия си опит успял да я спечели! Според данните от пресата, във финалния мач на 1 юни 1983г., изиграл се на Националния стадион в София, Локомотив Пловдив бил подкрепян от над 15 000 свои привърженици! Още същия сезон, обаче, тимът отпада в "Б" РФГ, моментално завръщайки се в елита (1984/85г.).

През 1991/92г. Локомотив печели бронзовите медали, а през 1998/99г. изпада за две години в "Б" РФГ, откъдето се завръща в елита по административен път посредством лиценза на кюстендилския Велбъжд. Сезонът 2003/04г. донася първата шампионска титла в историята на Локомотив Пловдив – тя се отпразнува по безпрецедентен за България начин: с тържествено шествие на привържениците от клубния стадион до Централния площад, където пред 40 000 души бива вдигната Шампионската купа! Разбира се, площадът, на който се разиграва този празник, съставлява неизменна част от ІV-ти пловдивски район.

Лятото на 2004г. добавя в клубната витрина и Суперкупа на България. През следващия сезон Локомотив Пловдив за четвърти път става бронзов медалист от първенствата на елитната група.

Визитна картичка на клуба :

Основан: 26 юли 1926г.

Цветове: бяло-черно-червено.

Държавно първенство: шампион (2004г.), вицешампион (1973г.), бронзов медалист (1969г., 1974г., 1992г., 2005г.); полуфиналист (1945г.).

Първенец на Южнобългарската футболна дивизия, съставена от осемте най-силни отбора в Южна България – 1941г.

Държавна купа: носител (1983г.), финалист (1940г., 1942г., 1948г., 1960г., 1971г., 1982г.).

Суперкупа: носител (2004г.).

* * *

Частта от настоящия текст, третираща клубната биография до 1957г., е изготвена на базата на информация, събирана в течение на последните няколко години. През тях бе осъществяван проект за възстановяване на автентичната ранна история на „Локомотив” Пловдив. Проектът включваше проучване на пловдивската и централната преса от първата половина на ХХ век, анализ на специализираната футболна литература, изследване на документите, съхраняващи се в Държавен архив-София и териториалните му подразделения в страната, срещи с ветерани (играчи, деятели, привърженици).

Натрупаният информационен масив обхваща над 10 000 вестникарски статии и архивни документи, няколкостотин снимки и няколко десетки часа видео-интервюта. Всичко това послужи като документална основа за книгата, посветена на ранната история на „Локомотив” Пловдив, която се подготвя за печат.

В същото време, задължително би трябвало да се уточни следното положение: започналият преди няколко години проект за възстановяване на автентичната ранна история на „Локомотив” представлява продължение на множество предхождащи го инициативи. Те започнали през есента на 1986г., бидейки предприети от играчи на Спортклуб, състезавали се в края на 30-те и през 40-те години. Конкретен повод за действие се оказало клубното издание „50 год. ДФС Локомотив Пловдив”, в което фигурирали постиженията на Спортклуб, но името му било цензурирано!

До 1989г. действията на ветераните - играчи, деятели и привърженици, не можели да имат практически резултат, ала след падането на режима били предприети инициативи, щото да станело несъмнено ясно присъствието на Спортклуб в съвременния „Локомотив” Пловдив.

Един от големите играчи на Спортклуб – Борис Белков, написал и самостоятелно издал през 1996г. брошурата „70 години Спортклуб Пловдив”, в която аргументирал исторически достоверното положение: днешният „Локомотив” Пловдив е продължител на Спортклуб. Отново Борис Белков установил кореспонденция с известния футболен историк Ал. Греъм (Шотландия), който на базата на същата кореспонденция коригирал данните за Локомотив Пловдив в своите алманаси.

По инициатива на ветерани и привърженици на Спортклуб, през 1996г. бил отпразнуван 85 годишен юбилей на големия играч Христо Попов, на което тържество присъствал представител на ръководството на „Локомотив”. Той поздравил и наградил юбиляра от името на клуба.

Изброеното представлява само част от инициативите, предприети от играчите и привържениците на Спортклуб, така щото историческата достоверност да възтържествува. През последните няколко години тези инициативи намериха продължение в нашата дейност от по-горе представения проект. Вярваме, а и многобройните срещи с ветерани ни убедиха в това, че чрез скорошното издаване на книгата, то увенчаваме с успех едно дело, започнало преди повече от 20 години.




ТРАДИЦИИ В ЧЕРВЕНО-ЧЕРНО-БЯЛО

Написано от Ангел Ангелов и Владимир Владимиров

Дните по посрещане на Новата година са наситени не само с празничен дух, но винаги пораждат и равносметка. Не би могло да е инак: изправяйки се с лице срещу идващите предизвикателства, нужно е да спрем, за да обърнем взор към направеното – от нас или от предците ни.
Онова, което успеем да видим и прозрем, очертава нашата същност - нашите мечти, слабостите ни, победите ни. Познавайки какво е било преди нас, с още по-голяма сила ще знаем накъде и защо да вървим.

Погледът към миналото на една личност или на една човешка общност често откроява характерни тенденции. Надмогнали хватката на конкретния момент, те се простират като русло на река през историческия път на човека или общността, въплъщавайки най-същностните, най-дълбоки черти.
Тези преминаващи през времето отличителни особености на личността или човешката общност можем да наречем традиции. Коренът на думата идва от латинското „tradere” – „пренасям, предавам през”.

Всъщност, като че ли има по-удачно сравнение за традиция, отколкото русло на река, простиращо се през житейския път на една човешка общност. Някак по-пълноценно би било да оприличим традициите на вени – животворящи, пренасящи топлина навсякъде из живия организъм.
За всяка човешка общност традициите пренасят през поколенията нейните най-ценни, най-същностни черти. Те пазят сърцевината на идентичността. Без животворния импулс на традициите, проявяващи се неизменно през годините, то всяка човешка общност би изтляла и погинала.

Говорейки за всичко това, бихме искали в дните, когато Новата година е още на прага ни, да насочим взор към миналото на нашия любим клуб – Локомотив Пловдив. Бихме искали да разкажем за няколко измежду най-същностните му и съкровени черти. Чрез силата на традицията той ги опазвал през годините, предавайки ги на поколенията привърженици.
Тези дълбоки традиции определяли духа на клуба и го отличавали сред другите български клубове. За тях именно ще разкажем сега, обособявайки ги на няколко тематични “снопа”.

В сърцето на Пловдив.Днешният Локомотив Пловдив се родил на 26 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз. Тържественото им обединително събрание станало в едно от духовните средища на Пловдив – централното читалище “Иван Вазов”, издигащо снага на самия Понеделник пазар. Тоест, Пловдивски Спортклуб, който четвърт век по-късно щял да приеме името Локомотив Пловдив, се родил в сърцето на града.



Както всички останали пловдивски клубове, Спортклуб също живеел на определена територия от града. С течение на годините клубът обхванал целия ІV-ти административен район на Пловдив – най-голям като територия и исторически най-древен. Ще опишем границите му, които могат да се видят и на приложената карта: от север – р. Марица; от запад – Пешеходния мост, през Главната улица, бул. “Цар Борис ІІІ Обединител” и бул. “К. Величков” до края на града; юг – южния край на града; изток – източния край на града.
Както се вижда, Спортклуб обхващал внушителна територия от Пловдив – неговата централна и източна части. Никой друг пловдивски клуб не се простирал на толкова огромна площ.
Ще илюстрираме казаното относно териториалната принадлежност на клуба с няколко автентични цитата. На първо място идват думите от отчета на Спортклуб през декември 1937г.:
„Спортклуб” се роди, за да осъществи волята на болшинството от гражданите на източната част на Пловдив. Нека създателите му – онези млади, пълни с енергия и пламенност ентусиасти, не забравят тази воля, тя е: чрез физическо възпитание да онравственим младежта. Да калим тялото, да поставим в него здрав дух и желязна воля – да създадем от младежта изискани във всяко отношение граждани – утрешни пионери за обществена и културна дейност, които ще ратуват за издигането на забравената от всички източна част на Пловдив – някогашен извор на творчество и напредък.



Ето, това е нашето вдъхновено начало.
Раждането на „Спортклуб” донесе израза на нов обществен живот за нас.”

През 1948г. Спортклуб вече носел името Славия-Ченгелов. Клубът все така стоял в сърцето на града, централната част. Ще илюстрираме това чрез две публикации от тогавашната преса. През април на 1948г. в-к “Народен спорт” публикувал два репортажа от Пловдив. За териториалната принадлежност на пловдивските клубове там се казвало:
“В Пловдив има 5 физкултурни дружества: “Славия-Ченгелов”, “Спартак”, “Ботев”, “Локомотив” и “Марица”.
Най-дейно и с добри организационни кадри е дружеството “Славия-Ченгелов”. За отбелязване е, обаче, фактът, че това дружество има най-слаба материална база от всички пловдивски дружества. Спортистите от “Славия-Ченгелов” дори нямат собствено игрище. В него членуват голяма част от младежите и девойките, живеещи в центъра на града, и по-специално в католическата махала. ... Физкултурниците от “Славия-Ченгелов” се представят най-масово на всички физкултурни състезания.” (16 април 1948г.)
Три дни по-късно същият вестник писал под заглавие “Материалната база на физкултурниците в Пловдив”: “За сега пловдивските физкултурници използуват игрищата на дружествата “Локомотив”, “Ботев” и “Марица”... В своята строителна дейност Градският народен съвет е запланирал отпущане на място и организиране строежа на игрище за дружеството “Славия-Ченгелов”. Това игрище ще даде възможност на младежта от центъра на града да спортува.”

От 1951г. Спортклуб заживял с името Локомотив Пловдив, което носи и днес. Териториалната принадлежност на клуба оставала неизменна - сърцето на Пловдив, ІV-ти район. Илюстрирайки това, ще покажем официалния печат на клуба от 1957г.
Десет години по-късно местният комунистически елит наредил сливане на клубовете Академик, Ботев и Спартак. Това обединение получило името “Тракия” - бидейки пропагандирано като напълно нов клуб. В териториално отношение, „Тракия” обединила дотогавашните райони на Спартак (І-ви) и Ботев (ІІ-ри). Локомотив и Марица запазили дотогавашната си, изконна териториална принадлежност.

Ще илюстрираме с вестникарски цитат факта, че Локомотив Пловдив продължавал да живее в сърцето на града. При това, цитатът не само идва от “Отечествен глас” – пловдивският “официоз”, но думите са от самото решение, оповестяващо промените в пловдивския спорт:
“Тези изменения съвсем естествено поставиха въпроса и за имената на физкултурните дружества. Решението е първото дружество в южната част на града да се нарича “Тракия”, в него като самостоятелен спортен клуб да съществува “Академик”, за да се запазят правата на студентския спорт, в централната част да остане дружество “Локомотив”, а на север – физкултурното д-во “Марица”.


Тази териториална принадлежност се запазила до 1989г. – Локомотив Пловдив официално бил базиран в ІV-ти район. Промените, започнали на 10 ноември 1989г., радикално промениха организационната структура на българските клубове – те вече са акционерни дружества, регистрирани по Търговския закон. Колкото до традиционната им териториална принадлежност – тя все повече изглежда като романтична отживелица.
Началото на края обаче било поставено още преди четири десетилетия – когато в края на 60-те години интензивното строителство започнало да изменя традиционната (социална и урбанистична) структура на Пловдив.

Въпреки всички тези процеси обаче, и днес Локомотив Пловдив пази жива своята връзка с ІV-ти район – от близо три десетилетия там е разположен клубният стадион.

Популярността. Разплитайки своите корени в най-обширния къс пловдивска земя, включително сърцето на града, Спортклуб с течение на годините все повече спечелвал пловдивчани. Клубът се радвал на многобройни привърженици още преди първата си градска титла през 1936г., но възходът, започнал в същата година, усилил популярността на червено-черно-белия клуб.
Постепенно Спортклуб достигнал ръста на най-масова спортна организация в Пловдив. Критерият за това бил количествен, тоест – лесно измерим, еднакъв за всички клубове и позволяващ съпоставка. А именно – броят на картотекираните членове.
И още нещо - съществувала негласна надпревара между българските спортни клубове кой щял да картотекира най-голям брой членове, а БНСФ (Българската национална спортна федерация) насърчавала картотекирането на максимален брой клубни членове.

В началото на 40-те години Спортклуб бил безспорно най-масовата, тоест най-голямата спортна организация в Пловдив, а през 1942г. и 1943г. бил обявен и за най-голямата спортна организация в България. Ще илюстрираме това както със сведения на пресата (“Спорт”), така и чрез официалното издание на БНСФ (30 декември 1943г.). Както се вижда от таблицата за Пловдивска спортна област, Спортклуб картотекирал най-много членове. Другата таблица показва подредбата по големина на българските клубове, плюс дължимата им заради това процентна отстъпка в таксите за картотекиране.

И в края на 40-те клубът (вече с името Славия-Ченгелов) продължавал да бъде най-голямата спортна организация в Пловдив. Критерият оставал количествен, но след 1944г. била променена неговата философия – клубовете се съревновавали за това кой щял да мобилизира максимален брой членове за физкултурния парад. Той се провеждал веднъж годишно в рамките на т. нар. “Ден на физкултурата”.
През 1945г., 46г. и 47г. Спортклуб (с имена С. П. 45, Славия, Славия-Ченгелов) спечелил три пъти поред купата за най-масово представила се спортна организация на физкултурния парад и съгласно регламента купата останала завинаги притежание на клуба.
През 1948г. Спортклуб (с име Славия-Ченгелов) отново бил най-масово представилия се пловдивски клуб на физкултурния парад. Но и нещо повече: клубът бил най-масово представилият се клуб не само в Пловдив, но и в България, за което бил удостоен със специална купа.
Отличителната за Спортклуб популярност се изявявала най-впечатляващо, когато привържениците устройвали “десанти” в други градове. Ще предложим два вестникарски откъса от есента на 1938г., посветени на финалния мач за Националната дивизия.
Наред с “десантите” на червено-черно-бели привърженици, следващи Спортклуб из други градове, не по-малко внушително било и присъствието им на пловдивска земя. Ще покажем това чрез вестникарски свидетелства, взети от края на 30-те, 40-те и първата половина на 50-те години. Всички те неизменно открояват съпричастността на пловдивчани, стичали се на трибуните, за да подкрепят отбора в червено-черно-бяло. Конкретно, данните на пресата идват от 1938-39г. (името на клуба е Спортклуб), 1946г. (името е променено на С. П. 45), 1948г. (името е Славия-Ченгелов), 1950г. (името е Торпедо), 1951-54г. (името е Локомотив)
Най-впечатляващата и грандиозна проява на червено-черно-белите привърженици обаче оставали техните зашеметяващи “десанти”, когато тръгвали да подкрепят своя тим. През 1942г. те сътворили нещо невиждано от тогавашна спортна България – на финала за Царската купа над 3000 пловдивчани се изсипали насред София, за да бъдат с отбора си !

За да проумеем стореното от червено-черно-белите привърженици на финала за Царската купа ще приведем данни за сравнение. Предходната година в-к „Спорт” предал репортаж за няколко мача от пловдивското първенство – тяхната посещаемост откроява по безсъмнен начин внушителността на спортклубската публика.
Така, в мач от пловдивското първенство на 2 ноември 1941г. Левски и Шипка играли пред около 700 души. Три седмици по-късно мачовете Парчевич – ЖСК и Ботев – Шипка били наблюдавани от по 250 души.
Както видяхме, през октомври на следващата година Спортклуб бил подкрепян от 3000 пловдивчани насред София – при това, те изминали пътя до столицата въпреки неизбежните ограничения на разгарящата се Втора световна война!

Разбира се, традицията крепнела в годините след знаменития финал през 1942г. Отново няколко хиляди души подкрепяли отбора на финалите за Купата през 1948г. (с името Славия-Ченгелов) и през 1960г. (с името Локомотив Пловдив).
На финалния мач през 1960г. Локомотив Пловдив се явил като отбор от втората дивизия. Ала както видяхме, петте години, изстрадани там, никак не отнели от популярността на тима. Ето още показателни илюстрации.

Ще покажем и как локомотивската публика ознаменувала тъй чаканото завръщане на своя тим в елитната група през есента на 1961г.

Червено-черно-бялата река, която заливала пловдивските трибуни, с годините ставала все по-пълноводна. Локомотив Пловдив неизменно играел пред хилядна публика – и през 60-те, и през 70-те, и през 80-те. Неизменни оставали и впечатляващите десанти на привърженици: няколко хиляди души през 1971г. на финала за Купата, близо 20 000 през 1983г. на победния финал за Купата. Тук трябва да се споменат още рекордните 40 000 души на мач от втората дивизия – в срядата на 16 март 1983г. Може би най-внушителната изява на онази “луда” 1983г. била не в десанта за Купата или в баража срещу Осъм (Ловеч), когато на Националния стадион неизменно се изсипвали по около 20 000 пловдивчани! Може би най-изумителното проявление на локомотивската публика бил квалификационният мач за влизане в “А” група срещу Черноморец. На 18 юни 1983г. клубният стадион бил изпълнен до пръсване – 20 000 души се събрали на него. Ала отвън, в горичката на Лаута, имало още 20 000 пловдивчани!!

Ето с какви думи на следващия ден “Отечествен глас” започнал емоционалния си коментар за мача: “Някаква особена футболна еуфория бе завладяла вчера Пловдив. От десетилетия не бяхме виждали такова масово стичане към стадион, такова настроение, такова желание за победа. Вторият квалификационен мач между “Локомотив” и “Черноморец” даваше голям шанс на домакините да се завърнат в “А” РФГ. И часове преди мача стадион “Локомотив” бе претъпкан – 20 000 зрители бяха заели места на всяко свободно местенце, още толкова останаха навън.”

Най-накрая, целта била извоювана – по локомотивски, с перипетии и вдъхновение, но червено-черно-белият клуб се завърнал в елитната дивизия. Това било ознаменувано по подобаващ начин от неговата публика – на 17 август 1983г. рекордните за целия кръг 50 000 души препълнили Градския стадион, за да станат свидетели на завръщането в елита. По същото време в София шампионът (ЦСКА) срещнал бронзовия медалист (Тракия) пред 15 000 зрители.

Традицията на всеотдайната и многобройна червено-черно-бяла публика продължавала да живее – чрез внушителния десант на онези над 15 000 души в Казанлък при завръщането в “А” група през юни 1985г. Трябва да се каже и изобщо за посещаемостта на Локомотив Пловдив през този сезон. Както писал “Отечествен глас”, ако и играещ в “Б” група, то на домакинствата си отборът събрал общо около 400 000 души – средно по 19 000 на мач. Същевременно, средната посещаемост в “А” група за същия сезон била 9995 души.
Традицията се изявила и през 1990г., 1998г. – когато на мачове не за друго, а за оставане в елитната група, стадионът събра по 20 000 и 25 000 души.



Най-пресни и най-емоционални са спомените за шампионската 2004г., когато повече от 40 000 души препълниха централния площад, за да отпразнуват черно-бялата титла.
Впоследствие, трите десанта от по 10 000 души в Бургас бяха продължение на традицията – онази традиция на пловдивчани да подкрепят отбора в червено-черно-бяло, която била положена отпреди седем десетилетия!

Популярността означава обич. Не може да не се запитаме: защо се получавало така с популярността на Локомотив Пловдив? Защо той бил неизменно подкрепян от внушителен брой привърженици – при това, не само в добрите времена за клуба, но още повече – и в лошите.

Като хора, които близо три десетилетия са привърженици на Локомотив Пловдив, ние достигнахме до един отговор. Всъщност, единственият възможен отговор: Локомотив Пловдив всякога се е радвал на изключителна популярност, защото клубът всякога е бил обичан. Популярността всъщност изразява обичта към клуба. Защото човек не изоставя онова, което обича!


Тази обич към клуба, споделяна от десетки хиляди пловдивчани през годините, намерила въплъщение в едно изключително клубно прозвище – “пловдивският любимец”!
Нека го онагледим чрез примери от тогавашната преса.

За да оценим последната илюстрация в нейния пълен смисъл, ще бъде нужно да направим съпоставка.
Видяхме, че през април на 1960г. столично издание нарекло един от пловдивските клубове “любимецът на пловдивчани” – ала, всъщност, това определение било отправено към клуб, който... четвърта поредна година се състезавал в “Б” група!
Но и не само това. Този клуб делял футболното поле на Пловдив с два по-стари от него съперника, представляващи едни от най-авторитетните клубове на българския футбол – Спартак и Ботев. При това, те играели в елитната група – и то не без успех. За времето, в което Локомотив бил на второто равнище, то Ботев спечелил бронз (1956г., първи медали изобщо за пловдивския футбол), а през 1959г. Спартак завършил на четвъртото място.
Представянето за Купата на тези два клуба било още по-успешно: в годината, в която Локомотив изпаднал от елитната група, Спартак достигнал финала за Купата, а Ботев бил полуфиналист. През 1956г. Ботев играл финал, през 1958г. Спартак спечелил Купата (пръв сред извънстоличните клубове), на следващата година Спартак отново достигнал до финалния мач, а през 1960г. – до полуфинал.

Всички тези успехи неминуемо носели нови привърженици на Спартак и Ботев. Ала въпреки всичко това – любимецът на пловдивчани продължавал да бъде само един клуб – ако и той четвърта година поред да търпял нерадостната участ на втората дивизия!
При това, този клуб бил наречен “любимецът на пловдивчани” не от някой местен журналист, та да може да се допусне пристрастие. Не, Локомотив Пловдив бил наречен “любимецът на пловдивчани” от пратеника на софийско спортно издание – тоест, от човек, който имал външен, необвързан поглед към футболната ситуация на Пловдив.

Всъщност, едва ли било трудно на софийския пратеник да направи подобна преценка – защото корените на това прозвище били твърде дълбоки. Повече от две десетилетия българската преса неизменно наричала този клуб “любимец на пловдивчани” – независимо от имената, които той получавал.

Личностите, предали обичта към клуба през поколенията. Наред с внушителната подкрепа и всеотдайност на хиляди хора, обичта към Локомотив Пловдив се олицетворява от множество личности. Те за десетилетия свързали съдбата си с тази на клуба, предавайки обичта към него и на своите синове, внуци.

Бихме започнали с Милю Манолов – вратар през 1933-35г. в представителния тим, деятел от настоятелствата през 40-те години, неизменно на трибуната, когато играел любимият тим. Милю Манолов бил един от хората, които онази знаменита снимка увековечила – щастливи привърженици на Локомотив Пловдив, понесли Христо Бонев на раменете си. Днес синът и внукът на Милю Манолов продължават да бъдат страстни привърженици на Локомотив Пловдив.
След това идва Иван Лазаров – дебютирал на 17 години за представителния отбор, записвайки 16 сезона в него. Впоследствие – негов старши треньор, треньор на юношеските формации. Множество от по-сетнешните известни играчи на клуба били негова рожба – например Аян Садъков или Едуард Ераносян.
Георги Киров дебютирал за представителния тим през 1935г. и записал 15 сезона в него. Впоследствие бил негов помощник-треньор, дългогодишен треньор в юношеската школа. Той бил първият треньор на Христо Бонев.
Стефан Паунов дебютирал за представителния тим през 1935г. и записал 15 сезона в него. Впоследствие бил негов старши треньор – под ръководството му клубът спечелил за първи път медал от елитната футболна група.
Аспарух Караянев дебютирал за представителния отбор през 1936г. и записал 14 сезона в него. Впоследствие бил негов помощник-треньор.
Христо Бъчваров дебютирал за представителния отбор на 18 години и записал 19 сезона в него. Впоследствие бил помощник-треньор и старши треньор на представителния тим, треньор в юношеската школа. Останал до последните си дни в клуба, включително през началото на 90-те години, когато се грижел за поддръжката на ст. “Локомотив”. Чрез колаж, посветен на Христо Бъчваров, ще онагледим верността на всички тези личности към любимия им клуб.

Следвайки повелята на семейната традиция, синовете на всички тези личности тренирали в юношеските формации на Локомотив Пловдив. А един от тях заиграл за представителния тим, спечелвайки медал от елитната футболна група – това бил Тодор Паунов, синът на Стефан Паунов. Редом с него играел Илия Тодоров, синът на Атанас Тодоров.
Самият Атанас Тодоров, прочутото ляво крило на отбора, дебютирал в него през 1935г., записвайки 15 последователни сезона.

Впрочем, във вестникарските илюстрации от по-горе се виждат всички тези имена – Иван Лазаров, Христо Бъчваров, Георги Киров, Стефан Паунов, Аспарух Караянев, Атанас Тодоров. Тези имена прочитаме в червено-черно-белия тим през 1938г. (Спортклуб), 1945г. (С. П. 45), 1948г. (Славия-Ченгелов). Та дори Иван Лазаров и Христо Бъчваров играли в отбора (вече Локомотив) съответно до 1954г. и 1957г.!

Синовете на тези големи играчи и в днешния ден остават верни на клубната кауза. Повечето от тях не пропускат мач на Локомотив Пловдив – Апостол Лазаров, синът на Иван Лазаров; Камен Бъчваров – синът на Христо Бъчваров; Илия Тодоров – синът на Атанас Тодоров; Георги Попов – синът на Христо Попов.
Всички те, заедно с Тодор Паунов (синът на Стефан Паунов), Георги Киров (синът на Георги Киров), Никола Караянев (синът на Аспарух Караянев), Никола Панайотов (внукът на Никола Аров) откликнаха горещо на начинанието за възстановяване автентичния летопис на Локомотив Пловдив. Всички те ни насърчаваха, помагаха със снимки и спомени, присъстваха на „Черно-белите Коледи”.

Всъщност, в настоящата статия нямаме достатъчно място, за да изредим всички онези братя, синове, дъщери или внуци на играчи от 30-те, 40-те и 50-те години, които се притекоха на помощ, щото действителната история на Локомотив Пловдив най-сетне да излезе от наложеното й забвение.
Убедени сме, че всички тези хора олицетворяват традицията да бъде предавана през поколенията привързаността към клуба – при това изразявана от харизмата на отделни личности.

Измежду хората, въплъщаващи клубните традиции, искаме да откроим и Христо Николов. В началото на 1939г. той изработил една от най-популярните клубни емблеми. Двадесет години по-късно, отново той бил създателят на емблемата, която, търпейки няколко модификации, и понастоящем бива използвана от клуба.

Друг сред личностите, олицетворяващи традициите на Локомотив Пловдив, е арх. Здравко Василков. През 1942г. той бил юноша на клуба, един от хилядите пловдивчани, залели софийското игрище „Юнак” на финала за Царската купа през 1942г. От края на 60-те години и през 70-те оглавил футболната секция на клуба. Именно арх. Василков е човекът, който проектирал и построил клубния стадион в парк “Лаута”!
Той бе един от хората, които най-много ни окуражаваха в работата за възстановяване на изконния клубен летопис.


В днешно време пом.-треньорът на Локомотив Пловдив – Стефан Генов, олицетворява връзката с клуба, предавана от поколение на поколение. Неговият дядо – Стефан Генов, бил неизменен член от клубното настоятелство през първата половина на 30-те години.
По същото време, както и в годините след това, клубът ни просъществувал благодарение безкористната помощ от негови привърженици – подпомагащи го финансово в непосилните години на Втората световна война. Едни от тях били братята Торбови – Георги, Спиридон и Панайот (имахме честта лично да общуваме с последния, най-малък от тримата – Панайот Торбов; много отзивчив към нас, той бе трогнат от това, че идва денят истината за любимия клуб най-сетне да възтържествува.)
Братя Торбови били хлебари по професия – фурната им се намирала току до Понеделник пазар (сградата стоеше там допреди година!). Предани и всеотдайни радетели на Спортклуб, те отделяли от личните средства, за да може клубът да посреща текущите си разходи. В оскъдицата на военното време братята Торбови осигурявали хляб за играчите и техните семейства.
Днес двама от внуците на братя Торбови продължават семейната традиция да са страстни привърженици на клуба. А единият от тях – Спиридон Торбов, носещ името на своя дядо, бе човекът, изпял през 2005г. химна на Локомотив Пловдив, създаден от самите привърженици!

Обичта към клуба, изявена от емблематични за града личности.
Още от края на 20-те години, хората, които застанали начело на клуба, схващали своята мисия не само в полето на спорта. Стремежът им бил Спортклуб да се превърне в културно-просветна, гражданска организация, осигуряваща цялостно израстване на личността - физическо и нравствено. Ето защо, клубът се ангажирал с множество инициативи: учредил квартална библиотека, поддържал мандолинен оркестър и Коледарски хор, чрез които участвал в благотворителни дела. Освен това, по покана на Спортклуб в Пловдив гостували, за да изнесат лекции, някои от най-уважаваните личности в българската наука и изкуство - проф. Александър Балабанов, Антон Страшимиров, Вяра Бояджиева.
През годините този просветителски дух на клуба бил въплъщаван от множество негови привърженици – творци, учени, хора на духа. Бихме искали да представим неколцина измежду тях.
Ще започнем с Драгомир Бакев – член на клубното настоятелство през 30-те години, автор на няколко философски книги. Трябва да споменем също юношата на клуба (с името Спортклуб), впоследствие диригент на Хорова капела “Св. Обретенов” – Димитър Русков.
Привърженик на нашия клуб още от началото на 40-те години е и театралният режисьор проф. Крикор Азарян. Неговият колега – директорът на Младежкия театър, Петър Кауков, е още един измежду творците, заобичали Локомотив Пловдив.

Сред академичната общност като привърженик на Локомотив Пловдив се откроява Владимир Янев - доцент по литературознание, автор на множество книги, включително и литературната история на Пловдив. Университетски преподавател е и Лука Станчев – юноша на клуба (с името Спортклуб), председател на основания през 1893г. „Граждански клуб” – Пловдив.

Привърженици на Локомотив Пловдив са още Здравко Гълъбов – журналист и писател, художниците Здравко Йончев и Станимир Видев, колекционерът на произведения на изкуството инж. Харалампи Ванев, лекарят и общественик Златко Илиев, журналистите Дончо Донев (“Марица”), Владимир Григоров (радио “Пловдив”), Стойчо Генов (“7 дни спорт”), Едуард Папазян (“24 часа”), Драгомир Симеонов (“Дарик”).

Наред с тези личности, нужно е да отдадем почит на вече покойните Атанас Кръстев – Начо Културата, възродил Стария град, на художника Георги Божилов-Слона (чиято съпруга - актрисата Катя Паскалева, обикнала заради него любимия му клуб), поета Добромир Тонев. /илюстр. 35/

Трябва да почетем още журналистите Георги Яков и Георги Гичев (вратар от спортклубския тим през 1943г.!).

Най-сетне, ще отбележим паметта и на напусналия ни преди година проф. Атанас Джурджев - два мандата ректор на Медицинския университет, инициатор за създаване на кардиологичната клиника в Пловдив, автор на над 150 научни публикации, две монографии, пет учебника. Избран за Медик на годината през 2002г., носител на Златен медал на Световната академия за медицина “Алберт Швайцер”, на Орден за мир “Нагазаки”.





* * *

Изправени да срещнем предизвикателствата на идващото време, такъв бе нашият поглед назад, към завещаните традиции от миналото. Ала имаме такова чувство – ако и да представихме различни традиции на нашия клуб, то като че ли говорихме само за едно – за обичта, на която той се радвал през десетилетията.

Тъй като дълго време сме обмисляли това, ще споделим нашата убеденост, че обичта към Локомотив Пловдив бива в своята същност естествена, чиста, безкористна. Тя не е зависела и не зависи от купи, класирания, постижения. Точно така обича родителят – той обича детето си, защото това е неговото дете, а не защото то получава отлични оценки в училище. И ще го обича независимо дали получава отлични оценки или не.

Oбичта към Локомотив Пловдив е едно от най-впечатляващите проявления на тъй типичния за пловдивчани местен патриотизъм. Тъй като този клуб е тяхна рожба, те го обичат по родителски – такъв, какъвто е, а не защото печели, “мачка” или “гази”.
И ще го обичат независимо от моментните постижения, форма или цели.

Пловдивчани по същия начин обичат и града си - защото е такъв, какъвто е, а не защото представлява “столицата на Тракия”, “втория по големина град” или “икономически перспективен”. Всичко това не повлиява обичта на пловдивчанина към неговия град. Пловдивчанинът обича не икономическия растеж на града, а неговия дух. Той цени не “геостратегическото му разположение”, а неговите традиции и ценности, напластявани с хилядолетия.

По именно същия начин привържениците на Локомотив Пловдив обичат своя клуб. За локомотивеца имат значение не цифрите, а чувствата. Локомотивецът цени не статистиката, а всеотдайността.
Ето защо черно-белият клуб всякога е бил популярен – дори в дните на своите най-тягостни неудачи.

Всъщност, нима този толкова естествен и искрен патриотизъм на пловдивчани не виждаме да се проявява и днес при немалко клубове? Нима не е същото положението в английските дивизии – където клубовете се радват на подкрепа от своите привърженици въпреки липсата на купи, успехи, “телевизионна конвертируемост”.

А нима не е пропито от същия патриотизъм и отношението към българския национален отбор по футбол – или поне не би ли трябвало да е именно такова? Нима, ако българският национален отбор не печели титли и призови класирания – то ще се откажем от него? Ще го загърбим, оплюем, забравим?! Та нали това е нашият отбор – без значение каква е моментната му форма, класирането, играчите? Та нали това е нашият отбор, той представлява нас – тоест, това сме ние самите?

Именно заради това пловдивчанинът обича Локомотив и не му изменя – независимо от превратностите на съдбата. Защото този клуб представлява пловдивчани, неговите привържениците са също тъй многобройни, разнообразни и пъстри – като религия, етнос или бит – каквито многобройни, разнообразни и пъстри са гражданите на хилядолетния Пловдив.
Ето защо черно-белият клуб символизира своя град, а десетки хиляди пловдивчани през годините се вричали в неговата кауза. Защото го обичали, защото той бил техният любимец!

Роден в сърцето на Пловдив, червено-черно-белият клуб заживял в сърцата на неговите горди граждани – и те винаги ще бъдат с него!




Това е, надявам се да е достатъчно. Искам да изкажа големите си блгодарности към екипа създал сайтът http://www.loko-pd.com ! Невероятен ! Благодаря Ви момчета от все сърце, благодаря Ви, че с този сайт ми припомнихте велики мигове от моя живот ! Поклон пред Вас ! Информацията е взета именно от там, знам, че имаше такава тема, но може въпросният фен на Славия не я е видял, затова я правя сега аз, извинявам се, за което !

[mike28]

Заключвам темата, за да не се оспамва. Ако искате коментирайте историята на клуба в отделна тема.